РЕШЕНИЕ

№ 1712

гр. София, 22.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова Членове: Ивета Антонова Теодора Анг. Карабашева при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20211100510332 по описа за 2021 година Образувано е по въззивни жалби: 1. подадена от С. Ц. М. срещу решение № 20122447/22.05.2021г. по гр.д. № 22501/2020г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 61 състав в частта, с което са отхвърлени предявените от нея срещу СОФИЙСКА ГРАДСКА ПРОКУРАТУРА искове с правно основание чл.200 ал.1 от КТ за сумата над 23 526, 70 лв. до пълния предявен размер от 65 000, 00 лв. –обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от травматични увреждания на здравето вследствие на трудова злополука настъпила на 27.06.2017г., както и с правно основание чл.86 ал.1 то ЗЗД за сумата над 7019, 45 лв. до пълния предявен размер от 19 409, 72 лв. – мораторна лихва върху претендираната главница в размер на 65 000, 00 лв. за периода 27.06.2017г. – 04.06.2020г.

Въззивникът –ищец твърди, че неправилно и при липса на доказателства първоинстанционният съд е приел, че действайки при груба небрежност, а именно – пресичайки пътно платно на необозначено за това място, ищеца е съпричинила вредите, поради което редуцирал отговорността на работодателя до 50 %. Отделно от горното, с оглед на действително причинените неимуществени вреди, счита, че присъденото заместващо обезщетение не отговаря на критериите за справедливост съобразно правната норма на чл. 52 ЗЗД. Прави оплакване за неправилно приложение на разпоредбата на чл.200 ал.4 от КТ, доколкото полученото от нея застрахователно обезщетение не подлежи на приспадане, тъй като същото представлява обезщетение за „временна неработоспособност, дневен престой от заболяване, дневни пари за болничен престой от злополука, медицински разходи от заболяване и медицински разходи от злополука“, което компенсира липса на трудово възнаграждение поради настъпила временна неработоспособност, а не претърпените неимуществени вреди. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено ново, с което се уважат изцяло предявените искове.

1. подадена от СОФИЙСКА ГРАДСКА ПРОКУРАТУРА срещу решение № 20122447/22.05.2021г. по гр.д. № 22501/2020г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 61 състав в частта, с което са уважени предявените от С. Ц. М. срещу нея искове с правно основание чл.200 ал.1 от КТ за сумата от 23 526, 70 лв. –обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от травматични увреждания на здравето вследствие на трудова злополука настъпила на 27.06.2017г., ведно със законната лихва считано от 04.06.2020г. до окончателното й изплащане, както и с правно основание чл.86 ал.1 то ЗЗД за сумата от 7019, 45 лв. мораторна лихва върху претендираната главница в размер на 23 526, 70 лв. за периода 27.06.2017г. – 04.06.2020г.

В жалбата се поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения, като не е изложил мотиви по направеното основно възражение в отговора на исковата молба, че пострадалата умишлено е причинила увреждането, поради което обезпечително-гаранционната отговорност на работодателя не може да бъде ангажирана – арг. чл. 201 ал. 1 КТ. При евентуалност – твърди, че районният съд правилно е достигнал до извода, че е налице хипотезата по чл.201 ал.2 от КТ – съпричиняване на вредите от страна на ищеца, поради проявена от нея груба небрежност, но неправилно е определил размера на отговорността на работодателя /50 %/, както и неправилно с оглед конкретиката на случая е определил размера на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, като не е съобразил, че и влошаването на здравословното състояние на ищеца след злополуката е настъпило и поради неправилно диагностициране от лекуващите медици – обстоятелство, което прекъсва причинната връзка между злополуката и усложненото здравословното състояние на ищеца. Твърди, че незаконосъобразно е определен периода, за който работодателя носи отговорност на лихви за забава – счита, че началния момент е не настъпването на трудовата злополука, а момента на получаване на препис от исковата молба.

Всяка една от страните е подала отговор на въззивната жалба на насрещната страна в срока по чл.263 ал.1 от ГПК, в който излага съображения за неоснователност на същата.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбите са подадени в срока по чл.259 ал.1 от ГПК, от легитимирани страни, при наличие на правен интерес и са допустими.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо.

Относно наведените доводи за неговата неправилност, настоящият въззивен състав, счита следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл.200 ал.1 от КТ за ангажиране на имуществената отговорност на работодателя –ответник за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 65 000, 00 лв. - претърпени болки и страдания от травматични увреждания причинени вследствие на настъпила трудова злополука и с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 19 409, 72 лв. – мораторна лихва върху главницата от 65 000, 00 лв. за периода 27.06.2017г. – 04.06.2020г.

Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ фактическият състав за възникване на отговорността на работодателя, имаща по същество обективен характер, включва следните кумулативни предпоставки: 1. наличие на трудово правоотношение между страните по делото; 2.професионално заболяване или трудова злополука, установена по съответния административен ред; 3. причинена временна неработоспособност, трайна неработоспособност над 50 % или смърт, 4. вреда – имуществена или неимуществена, и 5. причинна връзка между професионалното заболяване или трудовата злополука и вредата т. е. причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от злополуката/заболяването, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието.

Като безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните по реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК са обявени обстоятелствата, а и за същите са представени писмени документи – трудов договор и допълнителни споразумения към него, съответно разпореждане № 21020/02.08.2017г. – л.35 от делото на СРС по чл.60 ал.1 от КСО, че към дата 26.07.2017г. между ищеца С. Ц. М. и ответника Софийска градска прокуратура /СГП/ е съществувало действително безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищеца е заемала и длъжността „призовкар“, като на посочената дата е настъпила злополука с ищеца – при изпълнение на трудовите си задължения по връчване на призовки и при пресичане на бул. Цар Освободител в гр. София, вследствие на ПТП ищеца получава травматични увреждания; злополуката е декларирана от работодателя пред компетентните органи и приета за трудова по смисъла на чл.55 ал.1 от КСО.

От мнобройната медицинска документация включително и решения на ТЕЛК, НЕЛК и ЛКК, както и от заключението по СМЕ, неоспорена от страните, ценена от съда като обективна и компетентна, безпротиворечиво се установява:

• че вследствие на трудовата злополука на ищеца са причинени следните травматични увреждания: тежка, закрита гръдната травма, изразяваща се в счупване на десните ребра – от 3- то до 8- мо, като от 4-то до 8-мо с разместване на фрагментите; контузия на белите дробове, излив на кръв и натрупване на въздух в плевралната кухина /хемопневмоторакс– в дясно, травма на опорно- двигателния апарат, изразяваща се в диафизарно счупване на двете кости на дясната подбедрица, като едва през 2018г. поради продължаващи и неутихващи болки е консатирано и счупване от компресионен тип на телата на 7- ми и 8- ми гръдни прешлени с развити на базата на тази травма на съпътстващи усложнения, както и данни за счупвания на 9-то и 10-то ребра отзад и отделно счупване на консто-хрущялния преход отпред на 2-ро, 3-то и 4-то ребра;

• на ищеца е проведено животоспасяващо, интензивно реанимационно лечение веднага след злополуката - за преодоляване развитие на дихателна недостатъчност от травма на белите дробове, хирургично лечение с поставяне на торакоцентезен дрен за спешно евакуиране на хемопневмоторакс, медикаментозно лечение, след което е лекувана в травматологична клиника, извършвана хирургична интервенция, за кръвна репозиция и поставяне на метална остеосинтеза по повод счупване на косите на дясната подбедрица, след изписването й от болница тя е била с имобилизация на крайник и снага, проследявана е редовно, но въпреки това са настъпили усложнения, наложили хирургично лечение- за открито наместване на фрактурите на телата на осми гръден прешлен с вътрешна фиксация и за частична екстракция на остеосинтезен материал за стимулиране на забавено срастване на фрактурата, рехабилитационно и медикаментозно лечение.

Травмите на пострадалата и настъпилите в резултат на тях усложнения, както и по – късно диагностицираните такива са довели до нарушено придвижване и движение на снагата в продължение на години, като към момента на изготвяне на заключението по СМЕ в първоинстанционното производство - 2020г. както болките, така и затрудненото придвижване /същата се придвижва с помощно средство/ продължават т.е. липсва възстановяване след получените травматични увреждания.

Основният спор между страните се съсредоточава върху обстоятелствата: точния механизъм на трудовата злополука, дали следва да отпадне работодателската отговорност, тъй като ищецът при настъпване на процесната трудова злополука умишлено е причинил вредоносния резултат, съответно относно справедливия размер на имуществената отговорност на работодателя, респ. факта дали това заместващо обезщетение трябва да бъде намалено поради съпричиняване на вредоносния резултат от работника, действащ при груба небрежност и до какъв размер.

В тази връзка е необходимо да се посочи, че в хода на административното разследване на злополуката като трудова от компетентните органи и съответно при издаване на разпореждане на приемането й като трудова, не се съдържат констатации, още повече задължителни за конкретния механизъм на настъпване на злополуката, поради което и експулпиращите изцяло или частично отговорността на работодателя възражения за наличие на умишлено причиняване на вредите от работника/служителя респективно за проявена от него груба небрежност, следва да бъдат доказани пълно и главно от ответника – чл.154 ал.1 от ГПК в настоящото производство.

От констативен протокол за ПТП между лек автомобил и пешеходец № К- 426/27.06.2017г., описание на злополуката в разпореждане № 21020/02.08.2017г. на ТД на НОИ – София град, твърденията на страните, показанията на свидетеля И.С. /дъщеря на ищеца, чийто показания преценени по реда на чл.172 от ГПК съдът кредитира като достоверни, тъй като са логични, пълни, последователни и непротиворечиви на останалите доказателства по делото/, както и заключението по САТЕ, изготвена в хода на въззивното производство, се установява, че на 27.06.2017г. в гр. София, лек автомобил „Инфинити Кю 50“ с лег. № СА ••••••• управляван от М. Г.а А.а се движи по бул. Цар Освободител с посока от бул. Цариградско шосе към бул. Васил Левски и в района на № 19 участва в ПТП като блъска пресичащата от ляво на дясно спрямо посоката на движение на лекия автомобил пешеходец С. Ц. М.. Няма спор, че на мястото на пресичане от страна на пешеходеца липсва пешеходна пътека. ПТП настъпва при ясно време, в светлата част на денонощието. Платното за движение на бул. Цар Освободител в района на настъпилото ПТП е двупосочно, с по три пътни ленти по 3м. във всяка посока, разделени с единична прекъсната линия - маркировка М3, а лентите за противоположно движение - разделени с двойна непрекъсната линия – маркировка М. При проследяване на движението на пешеходеца - ищец /по запис снет от служители на МВР от камери за наблюдение на движението и използван от вещото лице по САТЕ/, се установява, че към момента на предприемане на пресичането в трите пътни ленти за движение към Орлов мост няма движение, при което ищеца преминава безпрепядствено през тази част от пътното платно, но в средната лента за движение – в посока на движение от Орлов мост към бул. Васил Левски е имало дълга колона от спрени автомобили, като ищеца е предприема преминаване между спрените автомобили – зад бус и пред лек автомобил - тип миниван или комби /л.3 от заключението по САТЕ – снимки свалени от запис/, като в същото време в дясната лента за движение, предназначена за завой на дясно, се движи лек автомобил „Инфинити Кю 50“ с рег. № ••••••• /л.4 от заключението по САТЕ - схема/, чиято видимост от ляво е ограничена от спрелия лек автомобил - тип миниван или комби, пред който пресича ищеца, поради което и и преминавайки покрай него реализира ПТП с ищеца, която в същия момент навлиза в крайна дясна лента на движение; при удара липсва спирачен път на лекия автомобил.

Спорно между страните е обстоятелството дали водачът на лек автомобил „Инфинити Кю 50“ с рег. № ••••••• е имал обективна възможност да предотврати настъпването на ПТП. Съдът счита, че от обоснованото заключение по САТЕ, както и от разпита на вещото лице в съдебно заседание, категорично се установява, че удара е настъпил в опасната зона на спиране на автомобила, дори и същия да се е движил със скорост 30 км/ч, още повече, че водача е нямал видимост относно пътната обстановка от ляво т.е. обективно не е могъл да възприеме пресичащия пешеходец /като несъмнено възможност да бъде видяна от водача от странично ляво стъкло и под определен ъгъл със спрелия миниван е екзотична и не може да се счита за реална съответно да се очаква от водача движение, при което освен съобразяване на обстановката, видима през предно стъкло и периферно зрение, такава да бъде наблюдавана и от страничните стъкла на автомобила извън периферията на зрението и изискваща отклоняване на погледа изцяло от предното стъкло и обръщане на главата изцяло в ляво/.

В случаят релевантните факти и предмет на спор е не противоправното или виновно поведение на водача на лекия автомобил, а наличие на такова от страна на ищеца, като участник в ПТП.

Ищецът пресичайки на необозначено за това място, на булевард с по три пътни ленти т.е. общо шест пътни ленти, при интензивно движение около обяд в центъра на гр. София, при наличие на пешеходни подлези в близост до предприетото място за пресичане – както от лявата /на кръстовището на бул. Васил Левски и бул. Цар Освободител/, така и от дясната й страна /кръстовището на бул. Евлоги Г. и бул. Цар Освободител, респ. Орлов мост/, несъмнено е извършила нарушение по смисъла на чл.113 ал.1 т.1 от ЗДвП, регламентиращ императивно задължението на пешеходците при пресичане на платното за движение пешеходците да преминават по пешеходните пътеки при спазване правила за пресичане, едно от които е преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства.

В същото време, това й поведение е нарушение и на трудовата дисциплина, изискваща изпълнение на трудовите функции съобразно изискванията по чл.126 т.7 от КТ – спазване на здравословните и безопасни условия на труд, каквито работодателя е създал и е изпълнил задълженията си по чл.127 т. 3, т.5 от КТ, видно от представените писмени документи, удостоверяващи провеждан инструктаж. Но дори и да нямаше такъв или съответно съдържанието на инструктажа да не съдържа изрично посочване, че следва при движението си и придвижването на територията на гр. София във връзка с връчване на призовки и съобщения, да спазва правилата за движение по пътищата, то когато това задължение е установено с императивни правни норми /каквато е чл.113 от ЗдвП/, работодателят не дължи изрично да инструктира работника/служителя. В този случай „съдът е длъжен да изследва механизма на трудовата злополука като стечение на конкретните проявени и установени по делото обективни и субективни фактори, и да намали обезщетението, съответно на проявената груба небрежност към вредоносния резултат, без да поставя възможността по чл. 201 ал. 2 КТ в зависимост от инструктаж, какъвто работодателят не дължи“ /решение № 60165/19.08.2021г. по гр.д. № 3529/2020г. на IV г.о на ВКС./ Доколкото имуществената отговорност на работодателя за обезвреда е обективна и имаща основанието си във възложения от законодателя в тежест на работодателя професонален риск от увреждане здравето на работника/служителя т.е. тя възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200 ал. 2 КТ, то дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Работодателската имуществена отговорност би отпаднала само при умишлено самоувреждане, но не и при действие при самонадеяност /т. нар. съзнавана непредпазливост/. Дори и при съпричиняване на вредоносния резултат при тази форма на вината /в чл. 201 ал. 2 КТ е използван термина „груба небрежност”/ отговорността на работодателя може само да бъде намалена.

В своята практика Върховният касационен съд дефинира грубата небрежност по смисъла на чл. 201 ал. 2 КТ като липса на елементарно старание и внимание, пренебрегване на основни технологични правила и правила на безопасност, т. е. тя се изразява в неполагането на онази грижа, която следва да се очаква от най-небрежния, зает със съответната дейност при подобни условия /решение № 21/12.03.2018 г. по гр. д. № 1459/2017 г. III-то ГО, решение № 62/2015 г по гр. д № 2798/2014 ІV г. о, решение № 125/2016 г по гр. д № 4417/2015 г, реш. № 25/2016 г по гр. д № 3233/2015 г ІІІг. о, решение. № 79/2012 г по гр. д № 673/2011 г ІV г. о, решение. № 290/2015 г по гр. д № 15/2015 г ІV г. о на ВКС/, като в решение № 202/12.12.2014 г. по гр.дело № 1298/2014 г. на ВКС, III г.о. дори е възприета практиката според която винаги, когато пострадалият създаде реална възможност за настъпване на вредата, като сам се е поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата.

Груба небрежност се отчита когато работникът или служителят е съзнавал, че може да настъпят вредоносните последици, но самонадеяно се е надявал да ги предотврати. Тук е необходимо да се посочи, че не всяко нарушение на правилата на безопасност на труда от пострадалия съставлява основание за намаляване на обезщетението, а само това, при което е налице виновно допринасяне от страна на пострадалия за настъпване на увреждането, при подчертано субективно отношение /груба небрежност/, като преценката е конкретна и зависи от фактите по делото.

В настоящият случай от гореописаната обстановка, следва категоричния извод, че при установения механизъм на произшествието, като стечение на обективни и субективни фактори, действията на ищеца пренебрегват основни задължения на всички участници в движението, установени с императивни правни норми, нарушават доведени до знанието на работника/служителя предписания и забрани – всеобщи и конкретно от работодателя и същевременно нарушават най-елементарни правила за безопасност. Действията на пострадалата в конкретната ситуация представляват поведение на самонадеянст /съзнавана небрежност/, самоволно, безотговорно към безопасността - в случая собственатата, подценяванена реалната опасност от травматично увреждане и същевременно надценяване своите възможности да се справи с непосредствения риск.

Неоснователно се явява поддържаното и пред настоящата съдебна инстанция възражение на работодателя за умишлено причиняване на процесните вредоносни последици от умишленото действие на ищеца, което е основание за освобождаване на работодателя от своята обезпечително гаранционна отговорност – арг. чл. 201 ал. 1 КТ.

Съгласно нормативното правило, уредено в диспозицията на тази правна норма, работодателят не отговаря за причинени неимуществени и имуществени вреди на работник или служител, вследствие на настъпила трудова злополука, само в случай че пострадалият е причинил умишлено увреждането. Следователно, необходимо е да се отграничава умишленото неизпълнение на съответно трудово задължение, вкл. и такова, свързано със спазване правилата за безопасност на труда, от умисъла при причиняване на травматичните или функционални увреждания на работника или служителя. За да се освободи от своята обезпечително-гаранционна отговорност по чл. 200 ал. 1 КТ, работодателят следва да установи чрез пълно и главно доказване, както предписва правната норма на чл. 154 ал. 1 ГПК, че пострадалият е действал при пряк умисъл за увреждане на своето здраве и телесна цялост, т. е. той е следвало да действа с определена противоправна цел – настъпването на вредоносния резултат, като неговото противоправно намерение следва да обхваща и противоправните последици, респ. съзнателно той да е целял тяхното настъпване. Тези правнорелевантни факти, обуславящи умисълът като форма на вината, т. е. субективното отношение на работника към своето противоправно поведение и неговите притивоправни последици, не бяха установени в процеса на доказване и пред настоящата съдебна инстанция от работодателя. Нещо повече, от събраните по делото доказателства се изясни по несъмнен начин, че ищецът е предприела това опасно за нейното здраве и живот пресичане, не с противоправна цел да увреди своето здраве, а за да изпълни своите трудови задължения, включени в трудовите функции на длъжността „призовкар”, които са били в интерес на работодателя, т. е. при изпълнение на възложената й работа по смисъла на чл. 200 ал. 2 КТ. Тези обстоятелства изключват умисъла за самовредително действие.

Настоящият съдебен състав намира, че при определяне на процента принос на ищеца - пострадалата за настъпване на злополуката, следва да се отчете конкретния механизъм на причиняване на злополуката, съответно липса на каквито и да са форсмажорни обстоятелства, които да налагат или мотивират нарушаването на правилата за движение и то при осъзната реална конкретна опасност за настъпване на ПТП с оглед мястото, времето и интензивността на движението в пътния участък /връчването „спешно“ на призовка несъмнено не е такъв факт, доколкото е част от обичайните трудови функции на ищеца и ежедневни задачи/, наличието в близост до мястото на пресичане на пешеходен подлез, като определя същия на 70 %.

По отношение размера на обезщетението за претърпени от ищеца неимуществени вреди от травматичните увреждания в резултат на трудовата злополука:

Тъй като обезщетението за неимуществени вреди е заместващо, а не компенсаторно, законодателят е предвидил правната възможност на съда да определи заместващата парична престация, която работодателят дължи на работника като обезщетение за изживените болки и страдания, които са закономерна последица от уврежданията, настъпили при трудова злополука.

Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Критериите за определяне на този размер са вида и обема на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания, характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, осакатявания, загрозявания и др., общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.

При формиране на извода за размера на дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди, вследствие на получените при трудовата злополука трамватични увреждания, настоящият състав съобрази следното: контузията на белите дробове самостоятелно и получения хемопневмоторакс представляват разстройство на здравето опасно за живота, като след съответното лечение – 10 дни в реанимация пряката опасност за живота на ищеца е преодолява; разместеното счупване на десните ребра само по себе представлява трайно затруднение /за повече от 30 дни/ на движенията на снагата, травмата представляваща диафизарно счупване на двете кости на дясната подбедрица също е с характер да причини трайно затруднение на движенията на десния долен крайник /за повече от 30 дни/, счупването на гръбначните прешлени – самостоятелно реализира критериите на медико-биологичния признак трайно затруднение на движенията на снагата т.е. налице са множество тежки телесни повреди. В пряка причинна връзка с инцидента е получената зудекова алгоневродистрофия на костите на дясната подбедрица /заключение по СМЕ/, развита в хода на възстановяване от травмата; дългия период на лечение – както първоначалните животоспасяващи медицински интервенции, така и последващо продължително лечение в травматалогична клиника и най – вече домашно- амбулаторно, при което през първите три месеца ищеца е била в пълна невъзможност да се движи самостоятелно и обслужва; придвижвала се е с инвалидна количка между стаята и банята и не е излизала от вкъщи, дъщеря й – свидетеля И.С. е полагала непрекъснати грижи за нея; неспосредствено след инцидента и до изписването й от болница – около месец, болките, които е изпитвала ищеца са били с изключителна висока интензивност – в десния крак, гръдния кош, гръбнака, поради което е приемала силни обезболяващи медикаменти, а след това – през първите месеци на възстановяване продължила да взима такива, а и до настоящия момент – медикаменти за подпомагане възстановяване на периферната нервна система; към настоящия момент липсва пълно възстановяване от травматичните увреждания, като част от ежедневните битови неща, поради затруднено движение и болки, ищеца не може да осъществява, същата е подпомагана от дъщеря си, която живее с нея, не може да се придвижва на по – дълги разстояния, движението и е с накуцване и с помощно средство – бастун, налице е са белези от извършените хирургични интервенции. При преценка на описаните продължителни болки и страдания и тяхната интензивност, настоящият състав съобразява и обстоятелството, че счупването на гръбначни прешлени, не е констатирано от лекуващите лекари при първоначалното й приемане в болница и проведено лечение след инцидента, а едва през 2018г. и по повод постоянни оплаквания за силни болки в областта на гръбнака и след съответното томографско изследване, което е причина и за удължаване както на лечението, така и за част от усложненията и продължилите с висок интензитет болки и страдания, съответно невъзможност да започне нормален възстановителен процес /в тази връзка ищеца е предявила иск с правно основание чл.49 от ЗЗД срещу лечебното заведение, приело и лекувало ищеца непосредствено след инцидента- гр.д. №3330/2022г. по описа на СГС/. Показанията на свидетеля К.И. – близка приятелка на ищеца, установяват изключително тежкото й психическо състояние след настъпване на инцидента и по време на целия възстановителен период и до настоящия момент. При ищцата вследствие на претърпения инцидент е настъпила личностна промяна – затворена и притеснена, неудобство от невъзможността на води нормален живот и да се грижи за дома и себе си абсолютно сама, включително и от изменената походка и ограниченията, които търпи вследствие на това.

Съдът при определяне размера на обезщетението отчита и икономическият растеж и стандартът на живот в страната по средностатистическите показатели за доходи и покупателни възможности към релевантния момент – 2017г. / общодостъпни данни на интернет сайта на НСИ/, които показатели са приети от съдебната практика като относими при определяне размера на обезщетенията като идно от същите годините след настъпване на трудовата злополука е налице трайна тенденция на увеличаване и на двата показателя.

Преценката на съда относно дължимия размер не е обвързана от посочения от ищеца размер, а единствено от установения с нормата на чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост и доказателствата по делото и се определя от съда по вътрешно убеждение /чл.12 от ГПК/. Размерът на обезщетението, претендиран от ищеца има правно значение за крайното произнасяне на съда, доколкото този размер е максимално допустимия, който съдът може да присъди с решението, съгласно нормата на чл.6 ал.2 от ГПК. В случай, че ищеца претендира обезщетения в по-малък размер от приетия за дължим от съда за репариране вредите, поради диспозитивното начало в гражданския процес, установено с нормата на чл.6 ал.2 от ГПК, обезщетението следва да бъде присъдено в рамките на заявения размер. В случая, когато обезщетението се намалява по реда на чл.201 ал.2 от КТ, то приспадането следва да бъде извършено от първоначално определения размер по чл.52 от ЗЗД от съда /независимо от размера на предявения иск/, като с оглед забраната за присъждане plus petitum съдът следва да присъди обезщетение до размера на исковата претенция, ако след намаляването му при предпоставките на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, респ. чл.201 ал.2 от КТ същото надхвърля по размер претендираното.

В този смисъл е и константната съдебна практика- решение № 63 /08.07.2019г. по т.дело № 2013/2018г. на І ТО на ВКС, аргумент от мотиви към ТР № 1/01.08.2022 г. по т.дело № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 50189/06.06.2023г. по гр.д. № 2599/2020г. на IV г.о. на ВКС/.

Предвид изложеното настоящият състав приема, че размерът от 110 000, 00 лв. е съобразен с всички изложени критерии и отговаря на изискването за справедливост, а с оглед установеното съпричиняване на вредите от страна на пострадалата в размер на 70 %, то от общо приетия за съответен и справедлив размер на обезщетението, отговорността на работодателя обхваща разликата над 70 % до пълните 100 %, а именно – сумата от 33 000, 00 лв.

Основателно е възражението на работодателя за извършване на прихващане от дължимото обезщетение по чл. 200 ал. 1 КТ на заплатеното на ищеца застрахователно обезщетение по сключен от работодателя договор за застраховка "Трудова злополука" по реда на чл. 200, ал. 4 КТ.

Неоснователни са правните съждения на процесуалния представител на ищеца, че не следва да се приспада от дължимото обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ със заплатеното на ищеца застрахователно обезщетение по договор за задължителна застраховка "Трудова злополука", тъй като тази застраховка като лична не притежава обезщетителна функция.

От представените от трето неучастващо по делото лице – писмени документи - „Дженерали застраховане“АД – л.564 от делото на СРС, се установява, че въз основа на два договора сключени между застрахователя и Висш съдебен съвет, на С. Ц. М. са изплатени обезщетения, като съдържанието на документа е достатъчно, за да установи наличието на застрахователен договор, плащането по него в полза на правоимащото лице и размера на това плащане, съответно същия не е оспорен от ищцовата страна / решение № № 725/12.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 403/2010 г., III г. о./ Договорите за групова застраховка "Трудова злополука" - № 45-06- 062/22.12.2015г. и № ВСС-14700/06.11.2017г. /публично достъпни/ - арг. чл.459 ал.4 вр. 444 ал.1 от КЗ, по своето правно естество представляват договори в полза на трето лице по чл. 22 ал. 1 ЗЗД, като работникът и служителят, полагащ труд при ответното дружество, е бенефициер. Следователно, при така възникналото правоотношение работодателят може да иска при настъпване на покрит застрахователен риск от застрахователя заплащане на уговорената застрахователна сума - в полза на увредения работник. Процесната застраховка "Трудова злополука" не е само лична, а притежава обезщетителна /по отношение на пострадалия работник/служител/ и обезпечителна функция /по отношение на работодателя/. Със сключването на този застрахователен договор работодателят е целял да обезпечи своята гражданска, гаранционно-обезпечителна отговорност по чл. 200 ал. 3 КТ. В този смисъл работодателят дължи само разликата между действителния размер на обезщетението при трудова злополука и уговорената застрахователна сума по договора за застраховка "Трудова злополука", поради което тази застраховка не е само лична, но и притежава и обезпечителна и обезщетителна функция и поради което обстоятелство следва да бъде приспадната по реда на чл.200 ал.4 от КТ /за разлика от обезщетенията по личните договори за застраховка - ППВС № 4 от 25.V.1961 г. /.

Законът – разпоредбите на чл. 200 ал. 4 КТ във вр. с чл. 200 ал. 3 КТ не разделят вида на обезщетението за причинените вредоносни последици от настъпване на трудовата злополука - дали се касае до имуществени или неимуществени вреди, поради което със заплатеното застрахователно обезщетение може да бъде намалено обезщетението както за имуществените, така и за неимуществените вреди - арг. чл. 200, ал. 4 КТ, който препраща към чл. 200 ал. 3 КТ /за имуществените и неимуществените вреди/– в този смисъл решение № 211/29.03.2010г. по гр.д. № 719/2009г. IVг.о. на ВКС.

В това отношение е ирелевантен правният довод на процесуалния представител на ищцовата страна, че процесните договори за застраховка включени от работодателя – в случая Висш съдебен съвет е покривал само причинени имуществени вреди от настъпване на трудова злополука.

Следователно, от размера на обезщетението намалено по реда на чл.201 ал.2 от КТ - следва да се приспаднат и на основание чл.200 ал.4 от КТ сумата от 8973, 30 лв. /платено застрахователно обезщетение по два застрахователни договора – л.564 – гръб от делото на СРС/, или искът се явява основателен до размера от 24 026, 70 лв.

Относно обезщетението за забавено изпълнение по чл.86 ал.1 от ЗЗД. В забава по отношение на съдебно установените вземания по чл. 200 ал. 1 от КТ ответникът е изпаднал от деня на настъпване на вредите – чл. 84 ал. 3 от ЗЗД. По отношение на неимуществените вреди това е датата на настъпване на трудовата злополука. В забава по отношение на тези вземания ответникът продължава да бъде и след предявяване на исковата молба, което означава, че на ищеца по реда на чл. 214 ал. 2 от ГПК следва да бъде присъдена и законната лихва върху вземанията по чл. 200 ал. 1 от КТ, признати със съдебното решение.

Следователно за периода от 27.06.2017г. –датата на настъпване на трудовата злополука до04.06.2020г. размерът на мораторната лихва върху главницата от 24 026, 74 лв. е в размер на 9604, 00 лв. и следва да бъде присъден.

Поради несъвпадане на крайният извод на двете съдебни инстанции относно основателния размер на исковете, обжалваното решение следва да бъде частично отменено - чл.271 ал.1 изр.1 хип.2 от ГПК.

Разноски В първоинстанционното производство: От признатите разноски на страните и съобразно разпоредбата на чл.78 ал.3 от ГПК на ответника се дължат разноски в размер на 120, 31 лв., следователно първоинстаниционното решение следва да се отмени за разликата над 120, 31 лв. до присъдения размер от 127, 62 лв..

На основание чл.78 ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати и държавна такса в размер на още 123, 37 лв. /разликата между дължимата от 1345, 22 лв. и присъдената от 1221, 85 лв./.

Във въззивното производство: Въззивникът-ищец не претендира разноски. Въззивникът –ответник претендира разноски – държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, като с оглед изхода на делото, разпоредата на чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК, следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция в размер на 8, 59 лв. /от 150, 00 лв./.

На основание чл.78 ал.6 от ГПК въззивникът-ответник следва да бъде осъден да заплати и държавна такса върху основателната част от въззивната жалба на въззивника – ищец, а именно 25, 00 лв.

Така мотивиран, Софийски градски съд