Решение № 4179 от 12.7.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 4728/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С Решение от 16.07.2021 г., постановено по гр.д.№ 25743/ 2020 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 60 състав, е отменено на основание чл.357, ал.1 вр. чл.118, ал.1 КТ извършеното със Заповед № 38/ 08.06.2020 г. на Директора на ИНСТИТУТ ЗА ИСТОРИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ към БАН- гр. София /Булстат ••••/ преместване на В. К. Б. /ЕГН ••••••••••/ от секция „История на българския национален въпрос“ в секция „Съвременна история и геополитика“. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът Институт за исторически изследвания към БАН е осъден да заплати на ищеца В. К. Б. сумата 350 лева- разноски за платено адвокатско възнаграждение. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът Институт за исторически изследвания към БАН е осъден да заплати по сметка на СРС сумата 50 лв.- държавна такса за образуване на съдебното производство. Постъпила е въззивна жалба от ИНСТИТУТ ЗА ИСТОРИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ към БАН- гр. София /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на иска, с присъждане на разноски по делото. Въззиваемата страна В. К. Б. /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Атакуваното първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо, тъй като е постановено при разглеждането по същество на процесуално недопустим иск, поради което и следва да бъде обезсилено. Извършеното от Директора на Институт за исторически изследвания към БАН /ИИИ- БАН/- гр. София с атакуваната от ищеца В. Б. заповед от 8.06.2020 г. преместване на последния от секция „История на българския национален въпрос“ в секция „Съвременна история и геополитика“ на ИИИ- БАН не попада в приложното поле на предвидената в разпоредбите на чл.344 и сл. КТ съдебна защита, поради което и недопустимо е предявяването на иск с такъв предмет. Според изложените в исковата молба фактически твърдения ищецът В. Б. работел по трудово правоотношение при ответника Институт за исторически изследвания към БАН /ИИИ- БАН/, считано от 16.12.2005 г., като считано от 19.12.2006 г. трудовото правоотношение помежду им станало безсрочно, а заеманата от него длъжност: „научен сътрудник“, била трансформирана през 2008 г. в длъжността „главен асистент“. През целия период на съществуване на трудовото правоотношение ищецът имал едно и също място на работа: секция „История на българския национален въпрос“, като с оспорената заповед от 8.06.2020 г. бил преместен от тази секция в новооткрита секция: „Съвременна история и геополитика“. Съгласието му за това преместване не било поискано и той не бил дал такова, като преместването от една секция в друга представлявало изменение на трудовия му договор- чрез изменение мястото му на работа /арг. чл.118, ал.1 КТ и чл.120 КТ/, поради което оспорената заповед била незаконо-съобразна. Освен, че до ищеца не било отправяно предложение за изменение на трудовия му договор по взаимно съгласие, недопустимо било с вътрешен правилник на работодателя да бъдат дерогирани общи правни принципи и императивни правни норми. Освен това съставът на научния съвет, взел решението за разкриване на новата секция и за преместването на ищеца в нея, бил нелегитимен, тъй като един от членовете му имал навършени 65 години при избирането му- в противоречие с чл.14 от Устава на БАН. Не била спазена и разпоредбата на чл.7, ал.3, т.5 ПДДУ ИИИ- БАН, предвиждаща преместването на учен от едно звено в друго като сложен фактически състав. Според изложеното в подадения от ответника ИИИ- БАН писмен отговор на исковата молба всеки учен се водел на щат само в едно научно структурно звено на института, като преместването в друго научно звено можело да стане при заявено лично желание или по предложение на ръководителя на звеното- съгласно чл.7, ал.3 от Правилника за дейността, устройството и управлението на Института за исторически изследвания /ПДУУ ИИИ- БАН/. Решението за преместване се вземало от директора на института въз основа на съгласие на ръководителя на приемащото звено и мнението на ръководителя на звеното, в което се числял ученият. При наличие на конфликт решението се вземало от научния съвет на института. В случая била приложена втората хипотеза за преместване на учен в друго звено, при която съгласие на учения не било необходимо. Ответникът възразява и че секцията- като първично постоянно изследователско звено, представлявала „работно място“, а не „място на работа“, поради което била налице хипотезата на чл.118, ал.2 КТ, тъй като длъжността, трудовата функция, мястото на работа и трудовото възнаграждение на учения не се променяли. По делото не е спорно, а се и установява от събраните писмени доказателства, че страните са обвързани от валидно трудово право-отношение, възникнало въз основа на сключен на 16.12.2005 г. трудов договор, по което ищецът В. Б. първоначално заемал длъжността „научен сътрудник- II степен“ в ответния институт- Институт за исторически изследвания при БАН, с място на работа: секция „История на българския национален въпрос“ в гр. София, бул.•••• на БАН. С Допълнително споразумение от 19.12.2006 г. трудовият договор между страните бил трансформиран в такъв за неопределено време, а с Допълнително споразумение от 29.10.2008 г. към трудовия договор ищецът Б. бил преназначен от длъжност „научен сътрудник- II степен“ на длъжност „научен сътрудник- I степен“, считано от 3.11.2008 г. С Допълнително споразумение от 10.05.2018 г. бил преназначен на длъжност „главен асистент“, считано от 1.04.2018 г. В трите цитирани по- горе допълнителни споразумения е посочено място на работа: Институт за исторически изследвания при БАН, в секция „История на българския национален въпрос“ в гр. София, бул.•••• на БАН. Последното договорено основно месечно трудово възнаграждение на Б.- съгласно допълнително споразумение от 1.04.2018 г., е 610 лв. Видно от приложената от ответника Докладна записка вх.№ 746/ 17.12.2019 г., ръководителят на секция „История на българския национален въпрос“- доц. д-р Ал. Г. отправил предложение до Директора на Института за вземането на решение за преместване на ищеца на основание чл.7, ал.3, т.5 от Правилника за дейността, устройството и управлението на ИИИ /ПДУУ ИИИ- БАН/ в друго негово звено, като са изложени мотиви, че при проведено заседание на членовете на секцията били изказани мнения и доводи за липса на професионална комуникация между д-р В. Б. и част от неговите колеги в секцията, водеща до вътрешна дисхармония, спорове и конфликтни ситуации, поради което и с мнозинство от членовете на секцията било взето решение за преместване на ищеца в друго звено, което решение се подкрепяло от нейния ръководител. С Предложение вх.№ 308/ 04.05.2020 г. ръководителят на секция „Помощни исторически науки и информатика“ към ИИИ- проф. В.С. предложил на членовете на Научния съвет разкриването на ново структурно звено към Института с примерно название: „Съвременна история и геополитика“, и евентуален ръководител доц. д-р Р.Ч.. Предложението било мотивирано с крайната необходимост от разширяване на изследователската проблематика на Института. Видно от препис- извлечение от Протокол № 6/ 05.06.2020 г. от заседание на Научния съвет на Института за исторически изследвания- т.8, от посочения колективен орган било взето решение за приемане предложението на проф. В.С. и за създаване на нова секция с название „Съвременна история и геополитика“, на основание чл.46, ал.1 от Устава на БАН вр. чл.10, ал.1 и чл.9, ал.7 от Правилника. След проведено тайно гласуване Научният съвет единодушно избрал за ръководител на секция „Съвременна история и геополитика“ доц. д- р Р.Ч., а за членове на кадровия състав- доц. д-р Х.М. и гл. ас. д-р В. Б.. С отговор вх.№ 323/ 08.06.2020 г. ръководителят на новосъздадената секция- доц. д-р Р.Ч. изразила съгласие за преместване на ищеца от секция „История на българския национален въпрос“ в секция „Съвременна история и геополитика“, като изразила и мнение, че ръководеното от нея звено има необходимост от попълване на кадровия състав, а разработваните от гл. ас. Б. теми съвпадали с изследователската й проблематика. С издадена на основание чл.9, ал.7 от ПДУУ ИИИ- БАН Заповед № 35/ 08.06.2020 г. Директорът на ИИИ- БАН утвърдил началния кадрови състав на секция „Съвременна история и геополитика“: с ръководител- доц. д-р Р.Ч., и членове: доц. д-р Х.М. и гл. ас. д-р В. Б.. Въз основа на взетото от Научния съвет решение, след изразено съгласие от ръководителя на новообразуваната секция- доц. д-р Ч. и получено положително мнение от ръководителя на секция „История на българския национален въпрос“- доц. д-р А. Г., със Заповед № 38/ 08.06.2020 г. Директорът на ИИИ- БАН приел, че по отношение на ищеца намира приложение разпоредбата на чл.7, ал.3, т.5 от Правилника- за преместването му. При тези данни доц. д-р Д.В. наредил гл. ас. д-р В. Б. да бъде преместен от секция „История на българския национален въпрос“ в секция „Съвременна история и геополитика“. Представен е по делото и неподписан от ищеца Б. документ- „Допълнително споразумение № 205/ 08.06.2020 г.“ към трудовия му договор, по чл.119 КТ, с което към определеното до момента място на работа на служителя: Институт за исторически изследвания при БАН в гр. София, бул.•••• на БАН, вместо секция „История на българския национален въпрос“ е посочена секция „Съвременна история и геополитика“. Със заявление вх. № 339/ 18.06.2020 г. ищецът заявил несъгласие- „по чл.119 вр. чл.66, ал.1, т.1 КТ за преминаването му в секция „Съвременна история и геополитика“, в случай, че преместването му с оспорената заповед представлява изменение на трудовото му правоотношение относно мястото на работа. При така установената по делото фактическа обстановка въззивният съд намира предявения от В. Б. иск за процесуално недопустим, което обосновава извод за обезсилване на обжалваното първоинстанционно решение, с което същият е разгледан по същество, при упражняване правомощията по чл.270, ал.3, изр.1 ГПК, и прекратяване на производството по делото. Не могат да бъдат споделени изводите на първоинстанционния съд, че извършеното с оспорената по делото заповед преместване на ищеца Б. от една секция в друга секция на Института за исторически изследвания при БАН представлява по същество недопустимо едностранно изменение на трудовото му правоотношение и недопустимо изменение на мястото му на работа. Настоящият въззивен съд намира, че преместването на учен от една секция в друга секция на ответния институт не представлява изменение на трудовото правоотношение, нито изменение на мястото на работа- като съществен елемент от съществуващото между страните трудово право-отношение, поради което и не може да предизвика разглеждането на трудов спор в обхвата на чл.357 КТ. Доколкото в случая се касае за постоянно научно звено, включено в Българска академия на науките /БАН/- Институт за исторически изследвания, включването на учения в определено структурно звено от него- секция, е обусловено от образователния му и научен ценз и от сферата на извършваната от него научна и изследователска работа. В този смисъл понятието „работно място“, чиято легална дефиниция е дадена в § 1, т.4 от ДР на КТ /помещение, цех, стая, нахождение на машина, съоръжение или друго подобно териториално определено място в предприятието, където работникът или служителят по указание на работодателя полага труда си в изпълнение на задълженията по трудовото правоотношение, както и място, определено от предприятие ползвател/, и „мястото на работа“ /териториални граници, в които работникът или служителят се задължава да предоставя на работодателя работната си сила и където трябва да полага труда си- според възприетото в съдебната практика съдържание на това понятие/, което трябва да бъде определено със сключения между страните трудов договор- чл.66, ал.1, т.1 КТ, нямат типично проявление в структурата и организацията на работа на Българската академия на науките и в частност- на ответния институт- Институт за исторически изследвания, тъй като определянето им е обусловено от образователния и научен ценз на учения и от сферата на извършваната от него научна и изследователска работа. В случая мястото на работа на ищеца В. Б. е еднозначно определено в трудовия договор и във всички сключени впоследствие допълнителни споразумения към него и то е: Институт за исторически изследвания при БАН в гр. София, бул.•••• на БАН, а обозначаването на секцията: „История на българския национален въпрос“, съответно „Съвременна история и геополитика“ след оспореното преместване, има второстепенно- от гл. т. на трудовото право, значение и служи за обозначаване проблематиката на научната дейност, с която посоченото структурно звено /секция/ се занимава, съответно кои са административният й ръководител и останалите членове на екипа в звеното. Съгласно разпоредбата на чл.118, ал.3 КТ, не се счита за изменение на трудовото правоотношение, когато работникът или служителят е преместен на друго работно място в същото предприятие, без да се променят определеното място на работа, длъжността и размерът на основната заплата, какъвто именно е настоящият случай. При положение, че териториалното място на работа на ищеца, а именно: гр. София, бул.•••• на БАН, където е седалището на Института за исторически изследвания на БАН, не е променено от възникване на трудовото правоотношение през 2005 г. до настоящия момент, вкл. и при издаване на оспорената от Б. заповед, както правилно е прието в обжалваното решение, не се касае в случая за едностранно изменение на трудовото правоотношение от страна на работодателя- ответник, нито за промяна на мястото на работа на ищеца. В действителност едностранна промяна в съдържанието на трудовото правоотношение по смисъла на чл.118 КТ от страна на работодателя в случая не е извършена, нито е засегната регламентираната в закона стабилност на трудовото правоотношение, тъй като не е изменено неговото съдържание относно характера на работата, мястото на работа, срока на трудовия договор, трудовото възнаграждение или други условия, уговорени между страните в трудовия договор. Заеманата от Б. длъжност е останала същата- „главен асистент“, не е променена съответно и длъжностната му характеристика, трудовото правоотношение е безсрочно, запазен е достигнатият през 2018 г. размер на трудовото му възнаграждение /в неподписаното допълнително споразумение от 2020 г. то дори е повишено, актуализирано/ и т.н. Съществено в случая е и че, независимо от преместването в друга секция на института, не се твърди, нито доказва от ищеца да е променен характерът на извършваната от него трудова дейност. Не се твърди да е променен предметът на осъществяваната от него научна и изследователска работа. И тъй като не се касае в случая за промяна на мястото на работа, издадената от Директора на ИИИ- БАН на 8.06.2020 г. заповед за преместване е извън обхвата на чл.357 КТ. Що се касае до предвидените в ПДУУ ИИИ- БАН и в Устава на БАН процедури, вкл. тази по чл.7, ал.3, т.5 от Правилника, за преместване на даден учен от едно звено на Института в друго, същите не представляват недопустимо изменение на трудовото правоотношение по смисъла на чл.118 и чл.119 КТ. Преместването от една в друга секция на научния институт, независимо дали ще бъде инициирано от самия учен или от ръководството му, при положение, че не се променят елементи от същественото съдържание на трудовото правоотношение, представлява дейност извън обхвата на чл.357 КТ. Следва да се отбележи в тази връзка и че доколкото предвидената в чл.7, ал.3, т.5, изр.2 от цитирания правилник процедура е спазена, не може да се приеме и че ръководството на ИИИ на БАН е действало незаконосъобразно. При тези съображения предявеният от В. Б. иск по чл.357 КТ е процесуално недопустим и постановеното от СРС решение като недопустимо следва да бъде обезсилено, съответно производството по делото следва да бъде прекратено. При този изход на спора съобразно чл.78, ал.4 ГПК ищецът- въззиваема страна дължи да заплати на ответника- въззивник сумата 500 лв.- разноски за първоинстанционното производство /за платено адв. възнаграждение/, и сумата 25 лв.- разноски за въззивното производство /за платена държ. такса/. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД