Решение № 449 от 2.2.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 6149/2024 г.

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 86, ал. 1, и във вр. с чл. 99 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Ищецът „АПС Бета България” ЕООД, ЕИК: 203374133, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 81в, ап. 3, представлявано от Х.М.МV и П.В. в качеството на ••• и по процесуално пълномощие от ••• Б.Д.Т., моли съда да признае за установено в отношенията между страните, че ответникът Я. Г. Г., ЕГН: ••••••••••, с посочен адрес: гр. С., жк "З.Ф." бл. ..., вх. ..., ет. ..., ап. ..., и постоянен и настоящ адрес: гр. П., ул. "З." №..., ап. ..., процесуално представляван от назначения му особен представител адв. З. А. Н.-З., вписана в регистъра на Адвокатска колегия – П., с адрес за съдебна кореспонденция: гр. П., ул. "Ф.Ж.К." №..., ет. ..., оф. ..., му дължи следните суми по Договор № ••••• г. за потребителски кредит, сключен между „Кредисимо” АД, ЕИК: 175330437, от една страна като „Кредитор”, и ответника, от друга като „Кредитополучател”, вземанията за които са изплатени от „Ай Тръст“ ЕООД като поръчител по силата на Договор за предоставяне на поръчителство от ••••• г., сключен с Я. Г. Г., и прехвърлени от „Ай Тръст“ ЕООД на ищеца по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 02.03.2021 г., и за принудително изпълнение на които е издадена Заповед № 5996/01.09.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 12611/2023 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXII гр. с.: сумата от 1 000, 00 лева – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 04.07.2023 г., до окончателното й изплащане; 128, 27 лева – договорна лихва за периода от ••••• г. до 20.09.2018 г., и 572, 36 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода от ••••• г. до 30.06.2023 г. В исковата молба и уточненията към нея ищецът твърди, че между „Кредисимо“ ЕАД в качеството на заемодател и ответника в качеството на заемател бил сключен Договор за потребителски кредит № ••••• от ••••• г. по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). По силата на цитирания договор ответникът усвоил сумата от 1 000, 00 лева, която следвало да бъде върната, ведно с договорената възнаградителна лихва до 20.09.2018 г. За обезпечение на вземанията по договора между ответника Я. Г. Г. и „Ай Тръст“ ЕООД бил сключен Договор за предоставяне на поръчителство от ••••• г. Длъжникът не е осъществявал плащания по договора за кредит, поради което на 23.02.2021 г. поръчителят „Ай Тръст“ ЕООД погасил всички задължения на длъжника по процесния договор за кредит към кредитора „Кредисимо“ ЕАД. С плащането на задълженията поръчителят встъпил в правата на удовлетворения кредитор. Впоследствие „Ай Тръст“ ЕООД цедирало вземанията си към длъжника на „АПС Бета България“ ЕООД по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 02.03.2021 г. Длъжникът бил уведомен за осъществената цесия. В случай че се приеме, че длъжникът не е уведомен за прехвърлянето на вземането, моли се това да бъде сторено в хода на исковия процес и което обстоятелство да бъде съобразено на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК при постановяване на акта по същество на спора. Поддържа се, че длъжникът не е изпълнил точно задълженията си по кредитното правоотношение, поради което дължи освен главницата и договорната лихва, така също и мораторна лихва в горепосочения размер. Претендират се сторените разноски. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от назначения на ответника особен представител. Оспорват се предявените искове по основание и размер. Ответникът възразява, че не е сключвал договор за кредит с „Кредисимо“ АД или договор за поръчителство с „Ай Тръст“ ЕООД. Възразява и че не е усвоявал твърдяната в исковата молба сума за главница. Възразява се и че поръчителят не е изпълнил задължението, което заемателят е имал спрямо първоначалния кредитор, съответно не би могъл и да се суброгира в неговите права. Възразява се, че задълженията са погасени по давност. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се сторените разноски. В открито съдебно заседание ищецът не се представлява, като със Становища вх. № № ••••• г. и ••••• г. поддържа исковите претенции, а ответникът чрез особения си представител пледира за отхвърлянето им. Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема от фактическа страна следното: По данни от Общите условия на „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: 175330437, за предоставяне на кредити (л. 7 – л. 16), утвърдени с Протокол от заседание на Съвета на директорите му от 21.11.2016 г., изменени на 13.01.2017 г. и в сила от 16.01.2017 г., във връзка с дейността си на финансова институция, вписана с рег. № BGR00050 във водения от Българска народна банка (БНБ) регистър по чл. 3а от Закона за кредитните институции, дружеството администрирало електронна платформа за потребителско кредитиране на уебсайта си https://credissimo.bg, а отношенията си с клиентите по дистанционно предоставяне на финансови услуги уеднаквило именно със споменатите общи клаузи. Според установения с тях регламент кандидатстването за отпускане на кредит се осъществявало чрез подаване на заявление от заинтересования до кредитора по образец чрез неговия сайт или по телефон. За целта в първата хипотеза личните данни на кредитоискателя и тези за наименованието на желания от него кредитен продукт, размера, срока, начина на усвояване на кредита, готовността за предоставяне на обезпечение и съответно неговия вид чрез избор между банкова гаранция или сключване на договор за предоставяне на поръчителство с поръчител, следвало да се попълнят в онлайн формата на заявката от кандидатстващото лице, а във втората – от служителя на дружеството, на когото ги съобщава. След като му бъде изпратена на имейла или му бъде разяснена от консултанта необходимата преддоговорна информация във вид на Стандартен европейски формуляр, потребителят трябвало да потвърди чрез въвеждането на команда на съответното систематично място в сайта или пред служителя, че е запознат и приема договора за кредит и общите му условия, което се считало за израз на съгласието му да бъде обвързан от тях, а сключването на договора настъпвало тогава, когато получи уведомление от кредитора за одобрение на заявлението. Сред доказателствените материали фигурира Договор № •••••/17.08.2017 г. (л. 16 – л. 18) за потребителски кредит (продукт „Credissimo плюс”), сключен по електронен път, по силата на който и на приложимите към него Общи условия (л. 7 – л. 16), „Кредисимо” АД, ЕИК: 175330437, от една страна като „Кредитор”, се ангажирало да предостави на ответника, от друга като „Кредитополучател”, потребителски кредит в размер на 1 000, 00 лева чрез превод към посочена от него банкова сметка или към търговец, изрично посочен в заявлението, или в брой в изброени в сайта офиси. Последният, който, видно от Разписка за извършено плащане № •••••/••••• г., генерирана от системата за електронни плащания ePay.bg, усвоил 1 000, 00 лева на ••••• г., се съгласил в периода от 20.09.2017 г. до 20.09.2018 г. да възстанови на заемодателя заемната сума и да му заплати лихва при лихвен процент от 21, 24%, или да престира общо 1 128, 27 лева при годишен процент на разходите от 50, 00%, изчислен при описаните в Общите условия общи положения и допълнителни допускания, чрез 13 равни анюитетни месечни вноски от по 86, 79 лева, подробно описани в погасителен план, представляващ неразделно Приложение № 1 (л. 18) към съглашението. В чл. 4, ал. 1 от неговия текст и т. III.12. от Общите му условия било договорено, че кредитополучателят може да предостави обезпечение на кредита, като посочи неговия вид в заявлението си за кредитиране. В такъв случай трябвало или да осигури в полза на кредитодателя банкова гаранция, съгласно Общите условия, до 10 дни от подаване на заявлението, или до 48 часа от подаването му да сключи с одобрено от него юридическо лице („Поръчител”) договор за предоставяне на поръчителство. Ако не стори това, в съответствие с чл. 4, ал. 2 от договора заявлението се смятало за неодобрено от кредитора. Параметрите на кредитната сделка били систематизирани и в Стандартен европейски формуляр от ••••• г. (л. 28 – л. 31). По делото са приобщени Договор за предоставяне на поръчителство от ••••• г. (л. 19 – л. 23) и Договор за поръчителство от ••••• г. (л. 24 – л. 28), с които „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК: 203508899, в качеството си на вписана в Регистъра на БНБ с рег. № BGR00346 финансова институция с предмет на дейност гаранционни сделки по занятие, от една страна като „Поръчител”, се задължило съответно по първия договор – спрямо ответника като „Потребител”, а по втория - спрямо „Кредисимо” АД като кредитор, да отговаря солидарно с потребителя за изпълнението и за последиците от неизпълнението на всички негови задължения, произтичащи от Договор № ••••• г. за потребителски кредит. Съобразно чл. 1, ал. 2, във вр. с чл. 8, ал. 1 от Договор за предоставяне на поръчителство от ••••• г., ответникът приел да плаща на поръчителя по банковата му сметка или по тази на „Кредисимо” АД възнаграждение от 1 128, 27 лева, разсрочено на 13 равни месечни вноски от по 73, 74 лева в съответствие с погасителен план по Приложение № 1 от този договор, дължими на падежите на тези по заема. На 23.02.2021 г. „Ай Тръст” ЕООД погасило дълга на заемателя за главница от 1 000, 00 лева и договорна и наказателна лихва съответно от 128, 27 лева и 328, 84 лева, за което на същата дата изпратило Уведомление (л. 183) до имейла му •••@•••, посочен за кореспонденция в договора за кредит. С Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 02.03.2021 г. (л. 49 – л. 55) заемодателят, на когото на основание т. VIII.2.5. от Общите условия било позволено по всяко време да цедира на трето лице вземанията си, прехвърлил възмездно на ищеца, считано от 02.03.2021 г., своите такива, произтичащи от договори за кредит на физически лица и подробно индивидуализирани в неразделно към цесионния контракт Приложение № 1 (л. 59 – л. 60), ведно с привелегиите, обезпеченията и принадлежностите им. Сред тях фигурирали и тези по Договор № •••••/17.08.2017 г., описани подробно по пера към 23.02.2021 г.: „остатък главница” – 1 000, 00 лева, „остатък договорна лихва” – 128, 27 лева, „остатък лихва за забава Кредисимо ЕАД” – 525, 84 лева, „остатък такса поръчител” – 958, 49 лева, „остатък лихва за забава „Ай Тръст” ЕООД” – 279, 35 лева, и „общо дължимо към датата на продажба” – 2 694, 95 лева. Със същия контракт цесионерът закупил вземания, също индивидуализирани в Приложение № 1, и от „Ай Тръст” ЕООД – както такива за възнаграждения по договори за предоставяне на поръчителство, който последният в качеството на поръчител сключвал с длъжници във връзка с отпуснатите им потребителски кредити от „Кредисимо” ЕАД, така и които имал право да претендира след своето суброгиране в правата на удовлетворения кредитодател, като настъпилото встъпване изрично се отбелязвало в Приложение № 1. За извършеното прехвърляне на вземанията по Договор за кредит № •••••/17.08.2017 г. от „Кредисимо” ЕАД на ищеца последният адресирал Уведомление (л. 62) до длъжника, което било получено на 27.01.2025 г. от назначения му в настоящото производство особен представител като приложение към исковата молба в процедурата по чл. 131, ал. 1 от ГПК. Сезиран от цесионера с подадено на 04.07.2023 г. в Софийски районен съд Заявление вх. № 190443/040.07.2023 г. (л. 4 – л. 6 от ч. гр. дело № 37267/2023 г. по описа на Софийски районен съд), местно компетентният Районен съд – Пловдив издал в негова полза Заповед № 5996/01.09.2023 г. за изпълнение на процесните парични задължения по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 12611/2023 г. (л. 34 от ч. гр. дело № 16737/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив) срещу длъжника, връчена му по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. След като бил известен от заповедния съд на 20.03.2024 г. за процесуалната възможност по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, на 04.04.2024 г. в законоустановения преклузивен едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК заявителят предявил разглежданите искове с подадена чрез Системата за сигурно електронно връчване Искова молба вх. № 37349/04.04.2024 г. (л. 3 – л. 6). Според заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза (л. 185 – л. 187), което се кредитира като обективно и компетентно изготвено, годишният процент на разходите по кредита, изчислен на база заложените в процесния договор за кредит параметри, е равен на 23, 44%, като в него са включени единствено разходите за договорна лихва, а ако към тях се прибавят и тези за възнаграждение за обезпечение, нараства на 316, 93%, тоест с 266, 93%. При така очертаните фактически положения съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК намира от правна страна следното: Исковете, отправени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, концентрират спора върху съществуването на подлежащи на принудително удовлетворяване вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. По правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК за успешната си защита ищецът, който обосновава материалноправната си легитимация в качеството на частен правоприемник на исковите притезания, носи тежестта да докаже, че „Кредисимо” ЕАД е изправен кредитор по договор за потребителски кредит с ответника, който е породил за последния изискуеми задължения с очертаната в исковата молба индивидуализация, че „Ай Тръст” ЕООД е изплатило същите, както и собственото си титулярство върху тях по силата на действащ спрямо длъжника договор за цесия. От опонента се очаква да установи пълно фактите, на които позовава възраженията си. Спорните права произтичат от Договор № ••••• г. за потребителски кредит, предоставен от разстояние, който, бидейки сключен от „Кредисимо” ЕАД в битността му на „търговец” по чл. 1, ал. 2, т. 1 от ТЗ и във връзка с упражняваното от него занятие, се квалифицира от чл. 286, ал. 1 от ТЗ като търговска сделка и се подчинява на съответната уредба на ТЗ. С чл. 287 от него приложимостта й се разпростира и спрямо страната нетърговец, а при празноти чл. 288 от ТЗ препраща към гражданското законодателство. С оглед спецификата на насрещните престации, профила на контрагентите и способа за договаряне съглашението се регулира и от ЗПК и ЗПФУР, а по препращане от чл. 24 от ЗПК и чл. 18, ал. 5 от ЗПФУР попада в приложното поле и на чл. 143-148 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП). В чл. 9, ал. 1 от ЗПК е разписано, че въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяко друго подобно платежно улеснение. В понятието на чл. 6 от ЗПФУР за договор за предоставяне на финансови услуги, сред които §1, т. 1 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗПФУР нарежда и кредитирането, се субсумира този, сключен между доставчик и потребител като част от организирана от първия за целта система, при която от оферирането до обвързването използват изключително едно или повече средства за комуникация от разстояние, т.е. такива, позволяващи по разяснението на §1, т. 2 от ДР на ЗПФУР обслужването да се извърши без едновременното физическо присъствие на договарящите. Дефиницията на чл. 9, ал. 4 от ЗПК и чл. 7, ал. 3 от ЗПФУР припознава съответно като „кредитор” и „доставчик” физическото или юридическото лице, което действа в рамките на своята професионална или търговска дейност, а като „потребител” чл. 9, ал. 3 от ЗПК и чл. 7, ал. 2 от ЗПФУР определят действащото извън обхвата на професионалното или търговското си занимание физическо лице. Особеният режим на договора за потребителски кредит в ЗПК го характеризира като формален предвид въведената с чл. 10, ал. 1 от ЗПК за неговата действителност писмена форма, консенсуален или реален в зависимост от това, дали за сключването му наред със съгласуването на взаимно адресираните волеизявления е необходимо и предаване на заетите парични средства или предмети, двустранен или едностранен, т. е. създаващ задължения и за двете или само за едната страна, и възмезден поради задължаването на кредитодателя с оглед на очаквана насрещна облага. Като разновидност на този по чл. 9, ал. 1 от ЗПК заемът за потребление по правната си същност, закрепена в чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, е неформален, реален, едностранен и безвъзмезден. При него заемодателят предава пари или други заместими вещи в собственост на заемателя, който се обременява да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество, а според чл. 240, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – и да заплати лихва, ако е договорена писмено. Чл. 10, ал. 1 от ЗПК повелява кредитната сделка да се оформи писмено на хартиен или друг траен носител на Я. и разбираем език в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Необходимо е и да съдържа изброените в чл. 11, ал. 1 от ЗПК реквизити, сред които и подписи на страните. Чл. 11, ал. 2 от ЗПК изисква да е подписана от тях и всяка страница от общите условия, които чл. 298, ал. 1, изр. 1 от ТЗ допуска търговецът да утвърди отнапред във взаимоотношенията с клиентите си и които съобразно чл. 298, ал. 1, изр. 2, т. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 147а, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП стават задължителни за тях, само ако са им били предоставени при сключването и те са заявили писмено, че ги приемат, удостоверявайки това с парафа си. Без да дерогира горевизираните императивни постановки, ЗПФУР доразвива регулацията на дистанционната търговия на финансови услуги, която разкрива специфики предвид опосредеността на комуникацията между субектите от технически прибори за отдалечен достъп – телефон, автоматизирани системи за позвъняване без човешка намеса, факс, интернет и др. За доказване на изявленията, отправени съгласно ЗПФУР, чл. 18, ал. 2 от него отпраща към чл. 293 от ТЗ, а за електронните – към Закона за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП), чието наименование със Закона за неговото изменение и допълнение, обнародван в ДВ, бр. 85 от 24.10.2017 г., е променено на Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Като електронно се определя от чл. 2, ал. 1 от ЗЕДЕУУ словесното изявление, което е представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията. По разясненията на чл. 3, т. 35 и т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), съответно акцептирани в чл. 3, ал. 1 и чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ, „електронен документ” е всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис, а „електронен подпис” означава данни в електронна форма, които се добавят към други такива или са логически свързани с тях и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва. При фикцията на чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕП със съставянето на електронен документ, съдържащ електронно изявление, обикновената писмена форма, независимо дали се изисква от законодателя за действителност или за доказване, се смята за спазена (в този смисъл Определение № 249/11.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 892/2010 г., I т. о.), а чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ приравнява по правна сила електронния подпис и усъвършествания електронен подпис на саморъчния, когато това е уговорено между страните При спор тежестта да убеди решаващия орган в изразеното от потребителя съгласие с частните и общите договорки, както и че му е предаден екземпляр от последните към момента на контрактуването, се възлага от чл. 18, ал. 1, т. 3 от ЗПФУР и чл. 147а, ал. 4 от ЗЗП на доставчика на финансовите услуги, за чието улеснение чл. 18, ал. 3 от ЗПФУР снабдява с доказателствена сила направени с разрешението на отсрещната страна записи на изявления чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща. Същевременно чл. 147а, ал. 5 от ЗЗП отнема доказателствения капацитет на включената в индивидуалното съглашение клауза за приемане от потребителя на общите условия и за деклариране на получаването им. Съотнасяйки конкретната фактическа обстановка към очертаната нормативна рамка и задължен да следи служебно за нищожността на правопораждащото правоотношение или на негови клаузи поради тяхната неравноправност или колизия с императивни материалноправни норми, призвани да охраняват правния и обществения ред и морала, или с добрите нрави, когато разполага с нужната за целта фактическа и правна осведоменост (в този смисъл Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, Решение № 178/26.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 2945/2013 г., II т. о., Решение № 229/21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г., ІІ т. о., Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, т. 3 от Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2012 г. на ОСГТК, Решение № 205/19.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 896/2017 г., I г. о., и Решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г., I т. о.), съдът формира следните изводи: Исковите претенции се основават на неизпълнение на формален, реален, двустранен и възмезден договор за потребителски кредит при общи условия с атрибутите по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 6 от ЗПФУР. Независимо че сделката се сключва в електронна среда, елементите на фактическия й състав иманентно включват постигнато между страните съгласие за заемане на съответната парична сума и фактическото й предаване от заемодателя на заемателя, с доказването на които е натоварен от чл. 154, ал. 1 от ГПК и чл. 18, ал. 1, т. 3 от ЗПФУР ищецът (в този смисъл Решение № 37/25.06.1969 г. по гр. д. № 32/1969 г., ОСГК, Решение № 141/08.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 798/2008 г., II т. о., Решение № 390/20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 134/2010 г., IV г. о., Решение № 837/13.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1727/2009 г., IV г. о., Решение № 524/28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 167/2011 г., IV г. о., Решение № 192/07.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2519/2014 г., III г. о., Решение № 38/07.04.2015 г. на ВКС по т. д. № 1008/2014 г., I т. о.). Наличните доказателства обаче не обслужват ищцовата теза за насрещно адресирани по електронен път и съвпадащи по съдържание волеизявления на договарящите субекти – „Кредисимо” АД и ответника. По делото не се намират годни източници на данни за разменени помежду им електронни съобщения с израз на воля за създаване на договорна връзка с твърдените параметри, а още по-малко по алгоритъма за дистанционна комуникация, илюстриран в Общите условия, който е предназначен да обезпечи еднозначната идентификация на потребителя и валидността на изявленията му чрез регистрация на личен профил и утвърждаване на електронен подпис със значението по чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ. Представени по реда на чл. 184, ал. 1, изр. 1 от ГПК на хартиен носител като заверени преписи са единствено електронните документи с текста на съглашението, общите му клаузи и стандартен европейски формуляр, но съществуването им все още не обективира желанието на ответника да се обвърже с тях. За да способства възпроизвеждането в процеса на отдалеченото общуване, чл. 18, ал. 3 от ЗПФУР предвижда специфичен инструментариум, но в случая не се навеждат нито извлечения от електронна кореспонденция, нито други записи на реализирани от клиента операции в електронната платформа на доставчика. В този контекст е уместно да се отбележи, че изработените от търговеца Общи условия сами по себе си не могат да служат като доказателство за практическата реализация на описаните в тях автоматизирани стъпки за отдалечено договаряне. Доколкото такова не се установява от доказателствения масив, а писмената форма на договора за потребителски кредит е уредена от чл. 10, ал. 1 от ЗПК като условие за неговата действителност, се формира извод, че валидно заемно правоотношение не е възникнало. При липса на договорно основание ирелевантен остава фактът, че ответникът е получил от „Кредисимо” ЕАД парична сума от 1 000, 00 лева. Гореизложеното мотивира съдебния състав изцяло да отхвърли исковете като неоснователни. За пълнота е необходимо да се спомене, че дори да се счете, че договорът за кредит е действителен, крайното разрешение на спора не би се променило, по съображения че цесията не е обвързва длъжника. Чл. 99, ал. 1 от ЗЗД признава правото на кредитора да прехвърли своето вземане на трето лице, освен ако естеството му, законът или договорът не го допускат, а чл. 26, ал. 1 от ЗПК допълнително изисква тази възможност да бъде изрично прогласена в договора за потребителски кредит. В ал. 2 на чл. 99 от ЗЗД е уредено, че прехвърленото вземане преминава върху приобретателя с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното, още с постигане на съгласието между страните, но в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД е предвидено, че спрямо трети лица и длъжника прехвърлянето произвежда действие от деня, когато бъде съобщено на последния от предишния кредитор, когото чл. 99, ал. 3, предл. 1 от ЗЗД натоварва с уведомяването, освен в положението на чл. 26, ал. 4 от ЗПК, когато по разбирателство с правоприемника продължава да администрира кредита по отношение на потребителя. В Решение № 150/26.03.2009 г. по гр. д. № 147/2009 г. на I г. о., Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о., Решение № 40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г., I т. о., Решение № 49/27.03.2012 г. по т. д. № 16/2011 г., II т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., Решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., Решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., Решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г., II т. о., и Решение № 6/04.04.2019 г. по т. д. № 917/2018 г., І т. о., и др., ВКС константно поддържа, че правнорелевантно по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД е единствено съобщението от прехвърлящия. Върховната инстанция неотклонно се придържа към виждането, израз на което са Решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., III г.о., Решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г., II т. о., и Решение № 6/04.04.2019 г. по т. д. № 917/2018 г., І т. о., че не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД и е допустимо в контекста на принципа на свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД предишният кредитор да упълномощи новия да осъществи нотификацията, забрана за извършването на която от представител законодателството не поставя. В случая в разрез с чл. 99, ал. 3, предл. 1 от ЗЗД ответникът не е уведомен за прехвърлянето от „Ай Тръст” ЕООД, което се явява „предишният” кредитор по смисъла на цитираната разпоредба, тъй като с изпълнението на задълженията е встъпило в правата на удовлетворения заемодател „Кредисимо” ЕАД. Наличните доказателства относно известяването на длъжника се изчерпват с връченото му чрез особения му представител в процедурата по чл. 131, ал. 1 от ГПК уведомление, което обаче изхожда от цесионера, без същият да е овластен за целта от името на праводателите му с изрични пълномощни, както се изисква от чл. §5.4. от цесионния контракт, а и съдържа информация само за прехвърлянето, предприето от „Кредисимо” ЕАД, но не и за това от „Ай Тръст” ЕООД. Следователно длъжникът не е надлежно известен за настъпилото правоприемство, поради което по аргумент на противното от чл. 99, ал. 4 от ЗЗД не е отговорен спрямо новия кредитор в лицето на ищеца. Водим от горното, съдът