Решение № 1948 от 4.4.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2752/2022 г.

Предявени са искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Ищецът В. П. твърди, че на 22.04.2014 г. е привлечен като обвиняем за това, че в качеството си на председател на Военно-апелативния съд не е изпълнил задълженията си по служба, от което са настъпили тежки последици (престъпление по чл. 387, ал. 2 вр. с ал. 1 НК), за участие като помагач в длъжностно присвояване в големи размери (престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. с чл. 201 НК), за участие като помагач при предоставяне на неверни сведения, за да бъдат получени средства от фондовете на Европейския съюз (престъпление по чл. 248а, ал. 3 вр. с ал. 2 НК), както и за и за участие като помагач при опит за извършване на такова престъпление. Ищецът посочва, че към този момент той е административен ръководител – председател на Софийски апелативен съд (САС) (длъжност, която заема от 09.06.2009 г.) и с военно звание „генерал-лейтенант“ (получено на 26.04.2007 г.). Твърди, че след като му е повдигнато обвинение с решение на Висшия съдебен съвет (ВСС) от 15.05.2014 г. той е отстранен от длъжност като председател на САС и като съдия в този съд, а с решение на ВСС от 26.06.2014 г. е отхвърлена кандидатурата му за втори мандат като председател на САС. Впоследствие, считано от 29.11.2016 г., той е възстановен на длъжност съдия в САС. Ищецът твърди, че на 18.12.2014 г. повторно е привлечен като обвиняем за посочените престъпления – за неизпълнение на задълженията му по служба в качеството му на председател на Военно-апелативния съд, от което са настъпили тежки последици (престъпление по чл. 387, ал. 2 вр. с ал. 1 НК), за участие като помагач в длъжностно присвояване в големи размери (престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. с чл. 201 НК) и за участие като помагач при предоставяне на неверни сведения, за да бъдат получени средства от фондовете на Европейския съюз (престъпление по чл. 248а, ал. 3 вр. с ал. 2 НК). По тези обвинения срещу него е внесен обвинителен акт, като с присъда от 21.06.2019 г. на СГС той е признат за виновен по част от обвиненията (като е осъден условно), а с присъда от 04.12.2020 г. на САС (влязла в сила на 22.12.2020 г.) ищецът е оправдан по всички обвинения. Ищецът твърди, че от така повдигнатото му обвинение и воденото срещу него наказателно производство, продължило 6 години и 8 месеца, той е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на честта и доброто му име, включително репутацията му като магистрат, военен и административен ръководител на съд, като в тази връзка твърди и че наказателното производство срещу него е получило широко отразяване в медиите. Освен това ищецът посочва, че претърпяните от него неимуществени вреди включват и преживения стрес и неудобства във връзка с участието му в наказателното производство, както и лишаването му от възможността да ловува поради отнемането на разрешителното му за носене на оръжие в резултат от привличането му като обвиняем. Ищецът посочва и че е лишен от възможността да работи като съдия и съответно да получава доходи за период от 2 години и половина. Заявява, че след влизане в сила на оправдателната присъда срещу него на 25.06.2021 г. му е изплатена сумата 120 305, 37 лв., представляваща трудовото възнаграждение, което му се дължи за периода, в който е отстранен от длъжност 15.05.2014 г. – 28.11.2016 г. Твърди обаче, че тъй като възнаграждението му е изплатено със закъснение, той е претърпял имуществена вреда, изразяваща се в пропусната полза в размер на законната лихва върху дължимото възнаграждение от момента, в който е следвало да бъде изплатено за всеки месец, до момента, в който реално е изплатено, като за периода 31.05.2014 г. – 25.06.2021 г. тази пропусната полза възлиза общо на сумата 78 992, 75 лв. Ищецът твърди също така, че поради повдигнатото му обвинение и отстраняването му от длъжност не са му били изплатени допълнителните трудови възнаграждения, дължими за 2019 г. и 2020 г., които възлизат общо на 10 480 лв., както и сумите за социално-битово и културно обслужване (СБКО) за периода на отстраняването му от длъжност, които възлизат на 1 363 лв. Твърди и че е заплатил възнаграждение на адвокат за защита в наказателното производство срещу него в размер на 300 лв. Поради това ищецът иска ответникът да му заплати обезщетение за причинените му неимуществени вреди от неоснователно повдигнатото му обвинение в размер на 500 000 лв., както и обезщетение за посочените по-горе имуществени вреди, които също са в резултат от воденото срещу него наказателно производство, чийто общ размер възлиза на 91 135, 75 лв., заедно със законната лихва върху тези суми от 22.12.2020 г. до окончателното им изплащане. Претендира разноски по делото. Ответникът Прокуратурата на Република България оспорва исковете. Счита, че твърдените от ищеца неимуществени вреди, както и причинната им връзка с воденото срещу него наказателното производство и съответно с действията на прокуратурата не са установени по делото. Посочва, че наказателното производство срещу ищеца е приключило в разумни срокове, доколкото същото представлява фактическа и правна сложност, а освен това по-голямата част от производството е била в съдебна фаза, при което прокуратурата не следва да отговаря за продължителността на съдебното производство. Ответникът изтъква и обстоятелствата, че личните права на ищеца не са били ограничени чрез мярка за неотклонение (такава не е взета спрямо него), няма трайни вреди, които да е понесъл ищецът, а също така медийното разгласяване на образуваното срещу ищеца наказателно производство е следствие от засиления обществен интерес към случая с оглед на заеманата от ищеца длъжност. Твърди, че ищецът и семейството му са разполагали с доходи и след отстраняването му от длъжност. Ответникът оспорва и размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди като завишен. По отношение на претендираните имуществени вреди за заплащане на възнаграждение за адвокат в наказателното производство, ответникът оспорва осъществяването на такава правна помощ. Оспорва и дължимостта на претендираното обезщетение за пропуснати ползи – лихва за забава върху неполучените своевременно от ищеца трудови възнаграждения за периода на отстраняването му от длъжност, като счита, че ответникът не следва да отговаря за подобна вреда, нито тя може да се претендира по реда на ЗОДОВ, а също оспорва и начина на определяне на размера. Ответникът възразява и за това, че не следва да отговаря за неполучените от ищеца суми за допълнителни трудови възнаграждения, тъй като не е налице причинна връзка между неполучаването им и повдигнатото на ищеца обвинение, включително тъй като тези възнаграждения нямат постоянен характер. По аналогични съображения ответникът оспорва отговорността си и по отношение на претенцията на ищеца за неполучени суми за СБКО. Съдът, като взе предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира следното: I. По отношение на въздействието върху ищеца, свързано с воденото срещу него наказателно производство. Видно от приложеното по делото наказателно производство по НОХД № 2833/2015 г. на СГС, НО, 19 състав, както и от представените с исковата молба документи от досъдебното производство (което, предвид обема си, не е приложено към настоящото дело), на 22.04.2014 г. на ищеца В. П. е повдигнато обвинение по досъдебно производство № 60- Пр/2014 г. на Военно-окръжна прокуратура – София. На ищеца са повдигнати четири обвинения. Първото е за това, че в периода 28.10.2008 г. – 08.07.2009 г. в качеството си на длъжностно лице – председател на Военно-апелативния съд – не е изпълнил задълженията си по служба, като не е провел процедура за възлагане на обществена поръчка по проект, съфинансиран със средства на Европейския съюз, от което са настъпили тежки последици, а именно невъзможност да бъдат възстановени разходи, надхвърлящи 400 000 лв. (престъпление по чл. 387, ал. 2 вр. с ал. 1 НК). Второто обвинение е за това, че в периода 08.07.2009 г. – 19.10.2009 г. в съучастие като помагач е улеснил председателя на Военно- апелативния съд в този период за присвояване на поверени му пари в размер, надхвърлящ 40 000 лв., чрез изготвяне на документи – длъжностно присвояване в големи размери (престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. с чл. 201 НК). Третото обвинение е за това, че в периода 08.07.2009 г. – 26.11.2009 г. в съучастие като помагач ищецът е улеснил председателя на Военно-апелативния съд в този период чрез изготвяне на документи да предостави неверни сведения, за да получи съдът средства, предоставени от Европейския съюз (престъпление по чл. 248а, ал. 3 вр. с ал. 2 НК). Четвъртото обвинение е за това, че в периода 08.07.2009 г. – 29.07.2010 г. в съучастие като помагач ищецът е улеснил председателя на Военно-апелативния съд в този период, който е направил опит да предостави неверни сведения, за да получи съдът средства, предоставени от Европейския съюз (опит за престъпление по чл. 248а, ал. 3 вр. с ал. 2 НК). Постановлението за привличане на обвиняем е предявено на ищеца на 28.04.2014 г., като на същата дата той е разпитан като обвиняем. Спрямо ищеца не е взета мярка за неотклонение. Впоследствие, с постановление от 18.12.2014 г., обвиненията спрямо ищеца са уточнени, като са му повдигнати три обвинения, които включват деянията по първоначално повдигнатите му обвинения. Първото обвинение е за това, че в периода 28.10.2008 г. – 09.06.2009 г. в качеството си на председател на Военно-апелативния съд не е изпълнил задълженията си по служба, като не е провел процедура за възлагане на обществена поръчка по проект, съфинансиран със средства на Европейския съюз, от което са настъпили тежки последици за съда, а именно наложена е финансова корекция за сума, надхвърляща 700 000 лв. (престъпление по чл. 387, ал. 2 вр. с ал. 1 НК). Второто обвинение е за това, че в периода 09.06.2009 г. – 19.10.2009 г. в съучастие като помагач чрез изготвяне на документи е улеснил председателя на Военно-апелативния съд в този период да присвои, като ги е предоставил на трето лице, средства в размер, надхвърлящ 40 000 лв. – длъжностно присвояване в големи размери (престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. с чл. 201 НК). Третото обвинение е за това, че в периода 08.07.2009 г. – 19.07.2010 г. в съучастие като помагач чрез изготвяне на документи ищецът, заедно с други лица, е улеснил председателя на Военно-апелативния съд в този период, който е предоставил неверни сведения, за да получи съдът средства, предоставени от Европейския съюз (престъпление по чл. 248а, ал. 3 вр. с ал. 2 НК). На същата дата 18.12.2014 г. ищецът повторно е разпитан като обвиняем по уточнените обвинения. След това на 25.01.2015 г. на ищеца е предявено разследването. Няма данни по делото на досъдебното производство да са извършвани и други действия с участието на ищеца. На 31.03.2015 г. срещу ищеца е внесен обвинителен акт в Софийския военен съд по посочените по-горе три обвинения. След последователни отводи на съдиите от Софийския военен съд, Пловдивския военен съд и Сливенския военен съд, доколкото както ищецът, така и други подсъдими (сред които и следващият председател на Военно-апелативния съд) са или са били колеги на военните съдии, поради което те са преценили, че не могат безпристрастно да разгледат делото, ВКС с определение от 16.07.2015 г. изпраща делото за разглеждане от СГС, където е образувано НОХД № 2833/2015 г. на СГС. Междувременно, едновременно с първоначалното повдигане на обвинение на ищеца, на 28.04.2014 г. главният прокурор прави искане за временното му отстраняване от длъжност (искането е представеното по делото). Видно от представеното извлечение от протокол № 20 от заседание на ВСС от 15.05.2014 г. ищецът е отстранен от заеманата от него длъжност „председател на САС“, както и „съдия в САС“ до приключване на наказателното производство срещу него. Ищецът е назначен и заема длъжността председател на САС от 09.06.2009 г. (видно от представените акт за заемане на длъжността от 09.06.2009 г. и протокол № 18 от 29.09.2009 г. от заседание на ВСС). Също така, според представеното становище от комисията по професионална етика към ВСС, комисията не е дала положително становище за притежаваните от ищеца нравствени качества във връзка с участието му в конкурс за нов мандат като председател на САС. Комисията се е позовала и на временното отстраняване на ищеца от длъжност във връзка с воденото срещу него наказателно производство. Съгласно решение на ВСС от 26.06.2014 г. (по т. 1 от представения протокол от № 28/26.06.2014 г.) ВСС не е избрал председател на САС, като единственият кандидат е бил ищецът. Следователно непосредствено свързано и резултат от повдигнатото обвинение на ищеца е и отстраняването му от длъжност като административен ръководител, но и като съдия, което е отново по искане на прокуратурата (на главния прокурор). Трябва да се има предвид и това, че редакцията на разпоредбата на чл. 230, ал. 1 ЗСВ към разглеждания момент (2014 г.) предвижда обвързана компетентност за ВСС, който е длъжен да отстрани от длъжност съдия при повдигнато му обвинение за умишлено престъпление от общ характер (това е разяснено и в решение № 2/2019 г. на КС, с което разпоредбата е обявена за противоконституционна). Съответно невъзможността на ищеца да бъде избран за втори мандат като председател на САС също е непосредствено следствие от повдигнатото му обвинение. След като е отстранен от длъжност като съдия, той не би могъл да бъде председател на съд. Същевременно, доколкото последната му атестация, включително като административен ръководител, е с максимална оценка (видно от представения формуляр за атестиране и решение по т. 3.2 по протокол № 11/12.03.2014 г., с което тази оценка е приета от ВСС), като той е бил и единствен кандидат за тази длъжност, може с голяма вероятност да се приеме, че той би бил избран за втори мандат като председател, ако не е бил отстранен от длъжност поради воденото срещу него наказателно производство. Ищецът е възстановен на длъжност „съдия в САС“ в края на 2016 г. (видно от представеното по делото решение по т. 5.3 по протокол № 25/22.11.2016 г., като той посочва, че е започнал отново да изпълнява дейността си на съдия от 29.11.2016 г. Така общият срок на отстраняването на ищеца от длъжността му като съдия е 2 години и половина. Следва да се отбележи и това, че през по-голямата част от този период ищецът не е получавал трудово възнаграждение, тъй като едва считано от 09.08.2016 г. при изменение на ЗСВ е добавено второто изречение на чл. 230, ал. 1 ЗСВ (сега това е разпоредбата на чл. 230, ал. 5 ЗСВ), с която разпоредба се предвижда, че за временното отстраняване от длъжност на съдията се заплаща възнаграждение в размер на минималната работна заплата, т.е. до този момент на отстранения от длъжност съдия не се заплаща възнаграждение, тъй като той не осъществява дейността си. След като през по-голямата част на периода на отстраняване от длъжност ищецът не е получавал възнаграждение, за него не са правени и осигурителни плащания, а ако са внасяни суми за здравно осигуряване, това е ставало лично от ищеца (за последното има данни по делото предвид представените писма от административния ръководител на САС до ВСС и получените отговори във връзка със сумите, които следва да бъдат изплатени на ищеца след приключване на наказателното производство срещу него). Също така трябва да се има предвид и подаденото от прокуратура искане по наказателното производство от 12.12.2016 г., непосредствено след възстановяването на ищеца на длъжност, с което се иска отново да бъде отстранен от длъжност като мярка на процесуална принуда по НПК. По това искане е проведено съдебно заседание на 21.12.2016 г. с участието на ищеца, в което съдът е оставил искането без уважение. Друг непосредствен резултат от повдигнатото на ищеца обвинение е отнемането на разрешението му за носене на огнестрелно оръжие, което според чл. 213, ал. 1 и чл. 155, ал. 1 вр. с чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗОБВВПИ се отнема при повдигнато обвинение за престъпление от общ характер, а самото оръжие се изземва. Това е видно и от двата представени протокола за отнемане на разрешението и изземването на огнестрелното оръжие (включително ловни пушки) от 29.04.2014 г., т.е. непосредствено след повдигането на обвинение на ищеца, а в самите протоколи като основание за отнемането е посочен номерът на воденото срещу ищеца досъдебно производство (№ 60/2014 г.). Видно от представеното НОХД № 2833/2015 г. на СГС в първоинстанционното производство по делото са проведени общо 32 съдебни заседания, като ищецът участва лично във всяко едно от тях. Заседанията са проведени в периода 19.10.2015 г. – 21.06.2019 г. (когато е прочетена присъдата). Следва да се отбележи и това, че няколко от заседанията са продължили по цял ден. С присъдата на първата инстанция ищецът е признат за виновен по първото обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2 вр. с ал. 1 НК, като е осъден условно на лишаване от свобода за една година, оправдан е по обвинението за престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. с чл. 201 НК и е признат за виновен по третото обвинение за престъпление по чл. 248а, ал. 3 вр. с ал. 2 НК, като за него не му е наложено наказание, тъй като съдът е приел, че е изтекла давността за деянието. Присъдата е протестирана от прокуратурата в оправдателната част по отношение на ищеца, както и обжалвана от него, включително относно мотивите. След изготвяне на мотивите към присъдата през м. 06.2020 г. делото е изпратено на въззивната инстанция САС на 12.10.2020 г. Следват отводи на няколко съдии поради близостта им с ищеца, като през м. 11.2020 г. делото е насрочено за 04.12.2020 г. Проведено е едно съдебно заседание, в което е постановена присъда, с която ищецът изцяло е оправдан по всички обвинения. Присъдата е влязла в сила на 22.12.2020 г. (както е отбелязано в делото на СГС). II. По отношение на претенцията за обезщетение за неимуществени вреди. Всяко лице, на което неоснователно е повдигнато обвинение за извършено престъпление, преживява определен стрес от това, което обстоятелство е нормална последица от ситуацията, в която лицето попада. Този стрес е в зависимост и от тежестта на повдигнатото обвинение, тъй като възможността за налагане на по-тежко наказание, особено лишаване от свобода за по-продължителен срок с оглед на повдигнатото обвинение, утежнява негативните емоции, които обвиняемият изпитва. Поради това в конкретния случай следва да се отчете от една страна, че на ищеца са повдигнати три обвинения (след уточняването на обвинението, а първоначално дори са четири), а от друга страна, че всяко от обвиненията е за тежко умишлено престъпление, за което законът предвижда наказания до 6, 8 и дори 15 години лишаване от свобода. Като най-тежко може да се определи именно обвинението за съучастие в длъжностно присвояване, за което предвиденото наказание е от три до петнадесет години лишаване от свобода. Също така, като допълнително обстоятелството, утежняващо отрицателното въздействие на наказателното производство върху ищеца следва да се приеме това, че той е признат за виновен с присъдата на първата инстанция, макар и осъден условно. Последното обстоятелство следва да се отчете и от гледна точка на упражняваната от ищеца професия. Тъй като ищецът е съдия, съгласно чл. 129, ал. 3, т. 3 от Конституцията (в редакцията на тази разпоредба към разглеждания момент – сега чл. 129, ал. 5, т. 3), при налагането на наказание лишаване от свобода, ищецът би бил освободен от заеманата от него длъжност. В хода на наказателното производство по отношение на ищеца не са прилагани мерки за процесуална принуда. Същевременно обаче като особено тежка последица от привличането на ищеца като обвиняем трябва да бъде откроено временното му отстраняване от длъжност за период от 2 години и половина (15.05.2014 г. – 29.11.2016 г.). В този немалък период от време ищецът не само не е можел да упражнява професията си, но също така не е получавал доходи, като освен това на практика не е имал и възможност да получава доходи от други дейности, доколкото всички ограничения относно упражняването на друга дейност за съдиите (чл. 195 ЗСВ) са останали приложими спрямо ищеца. Неоснователно е възражението на ответника за това, че през този период (видно и от представените имуществени декларации на ищеца) той е получил обезщетение, а освен това доходите на съпругата му са били достатъчни за издръжката на семейството. Тези обстоятелства единствено могат да обосноват извод за това, че финансовото положение на ищеца не е било крайно тежко, но оставането на едно лице без възможност да упражнява професионалната си дейност, както и практически никаква друга дейност, и съответно без възможност да получава доходи, поначало е много сериозна и тежка последица за него, като нарушава значително обичайния му начин на живот, както и на неговото семейство. За това, че конкретно разглеждането обстоятелство е имало значително отрицателно въздействие върху психичното и емоционално състояние на ищеца, сочат в показанията си и разпитаните по делото свидетели В.К. и С.И.. Разглежданият фактор, допринасящ значително за отрицателните последици за ищеца от образуваното срещу него наказателно производство, допълнително се засилва и от демонстрираното от ответника намерение да продължи положението, в което е поставен ищецът в периода 15.05.2014 г. – 29.11.2016 г., като непосредствено след възстановяването му на длъжност от ВСС съгласно правилата на ЗСВ, ответникът е поискал от наказателния съд отново отстраняването на ищеца от длъжност като принудителна мярка по реда на НПК. Това постоянство на ответника в стремежа да не позволи на ищеца да упражнява дейността си като съдия не е било обективно необходимо с оглед нуждите на наказателното производство – упражняването на съдийска дейност от ищеца не би могло да повлияе на наказателното производство, нито се налага от други обстоятелства, които могат да се определят като легитимна цел за налагането на такава мярка (както е посочено и в мотивите на определението на СГС от 21.12.2016 г., с което искането на ответника е оставено без уважение). Освен това, като обстоятелство, което също има значителна тежест и допринася за отрицателните последици, понесени от ищеца, трябва да се посочи и другата последица от временното отстраняване на ищеца от длъжност – невъзможността да бъде избран за председател на САС за втори мандат. По-горе беше разяснено, че с оглед на обстоятелствата около неизбирането му за втори мандат на тази длъжност, следва да се приеме, че тази последица също е пряко свързана с повдигнатото му обвинение и отстраняването му от длъжност. Следователно макар спрямо ищеца да не са прилагани мерки за процесуална принуда в рамките на наказателното производство, неговото право да упражнява трудова дейност е било значително ограничено за немалък период от време, като при това е възпряна и възможността на ищеца да заема ръководен пост в съдебната система. Освен посочените по-горе значителни неблагоприятни въздействия върху нормалния начин на живот на ищеца и съответно върху неговото психическо и емоционално състояние, свързани с наказателното производство, следва да се отчете и интензитетът на въздействие на самото наказателното производство върху ищеца, който може да се определи като висок, доколкото той е трябвало да участва в множество публични съдебни заседания в качеството си на подсъдим (33 общо за двете съдебни инстанции в рамките на малко повече от 5 години). Необходимостта от участие в съдебна процедура в качеството на подсъдим, която е с подобна продължителност и интензивност, създава не само неудобство, но е свързано и с определени негативни емоции. В случая може да се приеме, че тези емоции при ищеца са засилени и от обстоятелството, че съдебните заседания се провеждат в СГС и САС, т.е. в Съдебната палата в гр. София, където през половината от разглеждания период (след възстановяването на ищеца на заеманата от него длъжност) е и работното място на ищеца, и където е било това работно място в продължителен период от време преди отстраняването му от длъжност. Във връзка с негативното въздействие, което представлява за ищеца развилият се срещу него наказателен процес, следва да се отчете и продължителността на производството от общо 6 години и 8 месеца от повдигането на първоначалното обвинение на ищеца на 22.04.2014 г. до влизането в сила на оправдателната присъда на 22.12.2020 г. В случая не може да се приеме, че наказателното производство е излязло извън разумния срок, като се има предвид значителната фактическа сложност на обвинението, наличието на множеството обвиняеми – първоначално те са 8 души, както и множеството свидетели – 49 свидетели, като един от тях пребивава в Германия, поради което съдът го е разпитал чрез делегация (след невъзможност за провеждане на разпит чрез видеоконферентна връзка), а също и 4 вещи лица и един граждански ищец, конституиран в съдебната фаза на производството. Необходимостта от осигуряването на участието на всички тези лица в съдебното производство, както и множеството направени самоотводи на съдиите по делото с оглед на заеманите от ищеца и от един от другите подсъдими съдийски длъжности (във Военно- апелативния съд и в САС) са предопределили продължителността на съдебната фаза на производството от почти 5 години и 9 месеца (считано от внасянето на обвинителния акт в съда на 31.03.2015 г.). В рамките на тази продължителност може да се отбележи, че мотивите към присъдата на първоинстанционния съд са изготвени 1 година след постановяването на присъдата, но и това известно забавяне може да бъде обяснено със сложността на производството, което е видно и от самия обем на мотивите на съда, които надхвърлят 100 страници. Въпреки че с оглед на посочените обстоятелства като цяло не може да се приеме, че срокът, в който е протекло наказателното производство срещу ищеца, е прекомерен и съответно то е приключило в разумен срок, не може да не се отчете това, че производството с участието на ищеца е продължило в един период от 6 години и 8 месеца. Това е продължителен период, в който ищецът е трябвало да търпи стреса от повдигнатите му обвинения за тежки престъпления, които за него биха могли да имат като последица и загубата на упражняваната от него професия, както се посочи по-горе. Тази продължителност на въздействието на производството върху ищеца трябва да се отчете, доколкото видно от приложеното наказателно производство нито той, нито неговата защита са станали повод за забавяне на производството чрез техните действия. Именно ответникът е сложил началото на наказателното производство и е въвлякъл ищеца в него чрез привличането му като обвиняем, поради което именно той следва да отговаря за немалката продължителност на това производство, независимо дали тя се дължи на обективни причини като значителната фактическа и правна сложност на производството и на големия брой участници в него, доколкото тази продължителност не е предопредЕ. от действия на самия ищец. Освен изложеното дотук следва да се отчете и конкретното отражение на обвинението по отношение на ищеца. В тази връзка следва да се съобрази, че при повдигане на обвиненията срещу ищеца той е съдия с дългогодишен стаж, който към този момент е в края на първия си петгодишен мандат като председател на САС, а преди това е председател на Военно-апелативния съд, към този момент ищецът е и единствен кандидат за председател на САС (за втори негов мандат). При това обвинението обхваща именно и действия, които ищецът е извършил като председател на Военно-апелативния съд и като лице с висше военно звание (едно от обвиненията е за престъпление, извършено от военно лице – по чл. 387, ал. 2 вр. с ал. 1 НК) – ищецът е удостоен със звание „генерал-лейтенант“ съгласно представения указ на президента от 26.04.2007 г. Поради това подобно обвинение по естеството си се отразява дълбоко и негативно върху професионалната репутация на ищеца, а оттам и върху неговото себеусещане, засяга честта и достойнството му. За значителната степен, в която негативно са засегнати честта, достойнството и професионалната репутация на ищеца от повдигнатите му обвинения сочат в показанията си и разпитаните свидетели В.К. и С.И.. От показанията им се установява, че ищецът не само е изпитвал значителен стрес и дори страх, породени от воденото срещу него наказателно производство, но също така колегите му съдии, които преди това често са се обръщали към него, са започнали да странят от него, гледали са го с недоверие, той е бил изолиран. Според свидетелите обвиненията срещу ищеца са разрушили безупречната му репутация на съдия и на административен ръководител на съд. В качеството си на наказателен съдия сериозно е бил подкопан и авторитетът му пред подсъдимите. Отрицателното въздействие на тези обстоятелства върху психиката и емоционалното състояние на ищеца са довели и до негативно отражение върху семейния му живот, като се е появило неразбирателство между него и съпругата му (дори са обмисляли да се разделят поради различното им виждане за изхода от създалата се ситуация – според свидетелката К.). Към тези последици следва да се прибавят и негативните изживявания на ищеца (за което показания дават и двамата свидетели) от лишаването му от възможността да осъществява своите хобита – да ловува и да колекционира оръжия, което е следствие от отнемането на разрешението му за носене на оръжие и на самите оръжия поради започналото срещу него наказателно производство. Свидетелите дават показания и за това, че здравословното състояние на ищеца се е влошило в резултат от започналото срещу него наказателно производство и изпитвания от ищеца стрес поради това. В тази част обаче показанията на свидетелите не са достатъчно ясни и безпротиворечиви. Свидетелката К. заявява, че ищецът е имал астма, червен вятър (еризипел) и се е разболял от подагра. Свидетелят И. посочва, че ищецът е страдал от високо кръвно налягане, като са зачестили пристъпите на това заболяване, както и от червен вятър, като е заболял и от подагра. При тези показания не става ясно дали ищецът е страдал от астма преди наказателното производство срещу него да започне и дали това заболяване се е обострило след това. Не става ясно и дали червеният вятър е било също така съществуващо заболяване при ищеца отпреди наказателното производство, което се обострило, като при това следва да се съобрази, че еризипелът представлява бактериална инфекция, поради което трудно може да се проследи пряката връзка между появата или влошаването на това заболяване и преживените от ищеца психически страдания. И според двамата свидетели ищецът е заболял от подагра след започване на наказателното производство срещу него. Според общодостъпната научна информация подаграта е възможно да бъде причинена от различни фактори, които включват високо кръвно налягане (от каквото ищецът е страдал и преди разглеждания период според свидетеля И.), наднормено тегло, диабет, като тя е свързана и с диетата на лицето. Поради това в случая и при липса на медицински данни и документи, които да бъдат интерпретирани от вещи лица, не би могло да се приеме, че развитието на това заболяване при ищеца е пряко свързано с воденото срещу него наказателно производство и изпитвания от ищеца стрес. Такава връзка може да се приеме само по отношение на зачестилите при ищеца хиперТ.чни кризи, които са обичайно и често свързани със стресови състояния, в каквото в продължително време се е намирал ищецът вследствие от наказателното производство срещу него. Свидетелите също така посочват, че наказателното производство срещу ищеца е получило широко медийно отразяване, което допълнително е допринесло за отрицателните последици за психическото и емоционално му състояние с оглед разгласяването на обстоятелства, които оронват честта и достойнството му и накърняват професионалната му репутация. Медийното отразяване на производството срещу ищеца се установява и от представените по делото разпечатки от интернет страниците на различни медии. Трябва да се има предвид обаче, че ищецът е заемал публична длъжност – съдия и при това председател на съд, поради което напълно нормално е да е налице засилен интерес от страна на обществото и съответно на медиите към случая. Лицата, които заемат публични длъжности, следва да търпят засиления обществен интерес към дейността им именно поради публичния характер на длъжността им и правото на обществото да бъде информирано за нея, дори и когато съобщаваните обстоятелствата са негативни. Поради това в случая на разгласяването на наказателното производство в медиите не следва да се отдава твърде голямо значение (в този смисъл решение № 50154/13.12.2022 г. по гр. д. № 4756/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о.). Предвид изложеното, по делото се установява, че в резултат от повдигнатото и поддържано пред съда обвинение ищецът е претърпял неимуществени вреди, които се изразяват в значителни отрицателни емоции, стрес, накърняване на доброто му име в обществото, на професионалния му авторитет и възможността за развитие в избраната от него сфера на дейност, както и ограничаване на възможността му да участва в грижите за семейството (предвид липсата на доходи за периода на отстраняването му от длъжност за 2 години и 6 месеца), като тези негативни последици като цяло са продължили за един сравнително продължителен период (6 години и 8 месеца). От особено значение в случая е и обстоятелството, че при започването на наказателното производство срещу него ищецът е съдия (какъвто все още е), както и председател на САС, а също така има висше военно звание „генерал-майор“ – длъжности, които са свързани със засилени изисквания на обществото за почтеност и спазване на законите, поради което повдиганото му обвинение поначало има по-значително отрицателно отражение върху неимуществената му сфера. С оглед на изложените съображения по делото се установява, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата чрез прокуратурата на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като претърпените от ищеца неимуществени вреди, както се посочи и по-горе, са пряко свързани с повдигнатото му обвинение и воденото спрямо него наказателно производство, по което е оправдан. Поради това прокуратурата следва да заплати обезщетение на ищеца за причинените му неимуществени вреди, чийто размер, като съобрази посочените по-горе обстоятелства и фактори, съдът намира, че следва да се определи на 150 000 лева, за която сума искът следва да се уважи. III. По отношение на претенцията за обезщетение за имуществени вреди. А. Относно претенцията за заплащане на обезщетение за сумата от 78 992, 75 лв. Ищецът претендира заплащане на обезщетение за претърпени от него имуществени вреди за сумата от 78 992, 75 лв., която определя като пропусната полза от законната лихва върху сумата от 120 305, 37 лв. за периода 31.05.2014 г. – 25.06.2021 г. Според изложеното от ищеца, включително и уточнението му в молбата от 26.10.2022 г., с която е конкретизирана и изменена претенцията му в тази част, претендираната сума представлява законната лихва за забава, изчислена върху трудовото възнаграждение, което не е получил своевременно в периода 15.05.2014 г. – 28.11.2016 г. поради отстраняването му от длъжност в резултат на повдигнатото му обвинение. Тази лихва е изчислена (както подробно е посочено в молбата от 26.10.2022 г.) от датата, на която е следвало да бъде изплатено всяко едно месечно трудово възнаграждение на ищеца за посочения период (приета като края на съответния месец, за който се определя възнаграждението), до 25.06.2021 г. – датата, на която са изплатени всички възнаграждения на ищеца, които не е получил през периода на отстраняването си от длъжност. Както се посочи, ищецът определя този елемент от претъпените от него имуществени вреди като пропусната полза. Следва да се има предвид обаче, че пропуснатата полза представлява едно възможно, но и сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което не се е осъществило поради причиненото му непозволено увреждане. Поради това, за да е налице пропусната полза за увреденото лице в резултат от непозволеното увреждане, от събраните доказателства следва да може да се направи извод, че за увреденото лице със сигурност би настъпило увеличаване на имуществото, което е възпрепятствано от извършеното спрямо него непозволено увреждане (така ТР № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС). В конкретния случай, доколкото ищецът е бил отстранен от длъжност в периода 15.05.2014 г. – 28.11.2016 г. и съответно не е получавал трудово възнаграждение, следва да се приеме, че за него пропусната полза представлява именно неполученото трудово възнаграждение. Ищецът със сигурност би получил това възнаграждение, ако не беше отстранен от длъжност поради повдигнатото му обвинение и съответно беше продължил да осъществява служебната си дейност. Размерът на трудовото възнаграждение, което ищецът би получил, ако извършваше служебната си дейност в посочения период възлиза на 120 305, 37 лв. (нетно възнаграждение след приспадане на дължимите данъци), както е посочено и в допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза по делото. Именно тази сума е изплатена на ищеца на 25.06.2021 г., както твърди той в исковата молба и както сочи вещото лице в заключението си, което е видно и от представените заповед на председателя на САС от 21.05.2021 г. за изплащане на сумата и удостоверение за нареждане на сумата от 12.01.2022 г. Законната лихва за забава, начислена върху посоченото трудово възнаграждение на ищеца, не може да се определи като пропусната полза за него, която би настъпила със сигурност. Според чл. 86, ал. 1 ЗЗД законната лихва се дължи при неизпълнени в срок на парично задължение. Поради това не е възможно да се приеме, че ако ищецът беше получил своевременно трудовото си възнаграждение за периода 15.05.2014 г. – 28.11.2016 г. той би реализирал и увеличение на имуществото си в размер на законната лихва за забава. Законната лихва за забава представлява по същността си законна неустойка за забава и поради това тя се дължи само тогава, когато е налице неизпълнение на парично задължение на падежа. При отстраняването на ищеца от длъжност, той не полага труд и поради това поначало не му се дължи трудово възнаграждение. Това следва и от общото правило на чл. 128, т. 2 КТ, според което работодателят дължи изплащане на трудово възнаграждение за извършената работа. Действително ищецът е бил в невъзможност за полагане на труд не по свой избор, а поради наложената му принудителна мярка – отстраняване от длъжност съгласно чл. 230 ЗСВ. Това обстоятелство обаче не променя факта, че през периода 15.05.2014 г. – 28.11.2016 г. ищецът не е полагал труд и съответно не му се дължи трудово възнаграждение. Всъщност до м. 08.2016 г. (т.е. през почти целия разглеждан период) нормата на чл. 230 ЗСВ не предвижда изобщо изплащане на възнаграждение на отстранения от длъжност съдия, именно поради посочения по-горе принцип. С изменението на чл. 230, ал. 1 ЗСВ от м. 08.2016 г. е предвидено, че за периода на временното отстраняване от длъжност на съдията се заплаща възнаграждение в размер на минималната работна заплата, като по този начин е отчетено обстоятелството, че макар и да не полага труд, временно отстраненият от длъжност съдия на практика не може да започне и друга работа, от която да получава доход, освен ако не напусне длъжността си (предвид сериозните ограничения във възможността на съдиите да упражняват дейност, от която да реализират доходи, докато заемат длъжността си – чл. 195 ЗСВ). Получаваното в разглежданата хипотеза минимално възнаграждение от съдията обаче не променя горния извод, че поради неполагането на труд на него не му се дължи трудово възнаграждение, а представлява по своята същност обезщетение за невъзможността съдията да извършва друга дейност срещу възнаграждение. С оглед на това разбиране трябва да се тълкува и разпоредбата на чл. 231 ЗСВ (сега чл. 231, ал. 1 ЗСВ), според която при възстановяването на съдията на длъжност на него се изплаща и трудовото възнаграждение за периода на отстраняването. Всъщност сумата, която се изплащане на съдията, не представлява възнаграждение за положен труд, а обезщетение за това, че съдията е останал без възможност да полага труда си и да получава доход за периода на временното си отстраняване от длъжност, което впоследствие се е оказало безпричинно. В този смисъл обезщетението по чл. 231 ЗСВ (сега чл. 231, ал. 1 ЗСВ) по своята същност е сродно с обезщетенията, уредени в КТ за случаите, в които работникът или служителят незаконосъобразно е възпрепятстван от работодателя си да полага труда си по трудовото правоотношение – особено при незаконно отстраняване от работа (чл. 214 КТ), но по същество сходни са и хипотезите на незаконно недопускане до работа (чл. 213 и чл. 225, ал. 3 КТ), както и при незаконно уволнение (чл. 225, ал. 1 КТ). Във всички посочени случаи размерът на дължимото на работника или служителя обезщетение се определя именно съобразно брутното му трудово възнаграждение, тъй като това е пряката и непосредствена пропусната полза за работника или служителя от това, че е лишен от възможността да полага труд и съответно да получава трудово възнаграждение за това. В тези случаи обаче на работника или служителя се дължи обезщетение, а не трудово възнаграждение, тъй като той не полага труд, а единствено се обезщетяват произтеклите за него вреди. Всъщност именно по този начин и на посоченото основание е определено и изплатеното на ищеца обезщетение по чл. 231 ЗСВ, видно от представеното писмо на председателя на САС до ищеца от 28.07.2021 г., в което се сочи, че обезщетението е определено съгласно чл. 214 вр. с чл. 228, ал. 1 КТ. Доколкото уреденото в чл. 231 ЗСВ (сега чл. 231, ал. 1 ЗСВ) плащане на съдията поради временното му отстраняване от длъжност, което впоследствие се е оказало неоснователно, представлява обезщетение, а не възнаграждение за труд, то се дължи еднократно, макар и да се съизмерва с размера на брутното трудово възнаграждение на съдията за временното на отстраняването му от длъжност. Поради това в това обезщетение не може да се включва лихва за забава върху трудовите възнаграждения, които съдията би получил, ако не беше отстранен от длъжност, тъй като за времето на отстраняването му от длъжност такива възнаграждения не му се дължат и съответно за него не може да възникне вземане за законна лихва за забава върху тях. Поради това тази част от претенцията на ищеца за обезщетение за имуществени вреди е неоснователна. Б. Относно претенцията за заплащане на обезщетение за сумата от 10 480 лв. Ищецът претендира заплащане и на обезщетение в размер на 10 480 лв., определено от размера на неполучените от него допълнителните трудови възнаграждения за 2019 г. и 2020 г. През този период ищецът вече е възстановен на длъжността си като съдия, полага труд като такъв, но не е получил допълнителни трудови възнаграждения, чийто размер би следвало да бъде 3 938 лв. за 2019 г. и 6 542 лв. за 2020 г. или общо 10 480 лв. Това е видно както от представеното удостоверение от САС от 21.02.2022 г. и от писмото на председателя на САС до ищеца от 28.07.2021 г., така и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Според посоченото писмо на председателя на САС от 28.07.2021 г. (стр. 4 от него) единствената причина на ищеца да не бъдат изплатени допълнителни трудови възнаграждения за 2019 г. и за 2020 г. е това, че към този момент той е привлечен към наказателна отговорност за извършено престъпление от общ характер. В този случай изплащането на допълнително трудово възнаграждение е забранено съгласно чл. 5, ал. 2 от Правилата за определяне на средства за допълнителни трудови възнаграждения (отм.), приети с решение на Пленума на ВСС по протокол № 34/27.10.2011 г., действащи към разглеждания момент (по-долу „Правилата“). Всъщност посоченото правило е идентично с разпоредбата на чл. 5, ал. 2, т. 4 от сега действащите Правила за определяне и изплащане на средства за допълнителни трудови възнаграждения, приети с решение на Пленума на ВСС по протокол № 29 от 22.11.2018 г., изм. и доп. с решение на Пленума на ВСС по протокол № 28 от 21.11.2019 г. Заповедите на председателя на САС за изплащане на допълнителни трудови възнаграждения на съдиите в съда за 2019 г. и за 2020 г. не са представени по делото, но от посоченото в писмото от 28.07.2021 г. следва, че единствена причина за неизплащането на такива възнаграждения на ищеца за този период е обстоятелството, че към този момент той е бил подсъдим по обвинение за умишлено престъпление от общ характер, което е пречка за изплащане на допълнително трудово възнаграждение съгласно чл. 5, ал. 2 от Правилата. При това положение се поставя въпросът дали действително привличането на ищеца като обвиняем е причината той да не получи допълнително трудово възнаграждение. Правилата са приети от Пленума на ВСС на основание чл. 13 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (§1 от Правилата). Според чл. 13, ал. 1, т. 1 от Наредбата работодателят може да определя с вътрешните правила за работната заплата и допълнителни трудови възнаграждения за постигнати резултати от труда – текущо, за година или за друг период. Именно това е и целта на Правилата (съгласно чл. 3 от тях). Според чл. 13, ал. 2 от Наредбата работодателят определя и условията за получаване на тези допълнителни трудови възнаграждения, но това не може да става в противоречие със закона, а още по-малко с основни правни принципи. Ограничението, предвидено в чл. 5, ал. 2 от Правилата за това, че на съдия, срещу когото е образувано наказателно производство, не се изплаща допълнително трудово възнаграждение само на това основание, създава възможност за по-неблагоприятно третиране на съдиите, по отношение на които има висящо наказателно производство, от останалите съдии. По този начин съдията, на когото е повдигнато обвинение, търпи ограничение на правата си, без това обвинение да е доказано и без да бил осъден. Подобен подход приравнява съдията, на когото е повдигнато обвинение, на съдия с наложено наказание. Така се нарушава основен правен принцип, какъвто е презумпцията за невиновност (чл. 31, ал. 3 от Конституцията), която забранява да бъде третирано като виновно лице, на което по надлежния ред не е наложено наказание. Съответно това лице не може да търпи неблагоприятни ограничения на правата си (с изключение на евентуални мерки на процесуална принуда) – чл. 31, ал. 4 от Конституцията. Част от тези мерки на принуда е и отстраняването на съдията от длъжност съгласно чл. 230 ЗСВ, през което време съдията не полата труд, не получава трудово възнаграждение и съответно няма основание да получава допълнително трудово възнаграждение. Ищецът обаче е възстановен на длъжността си на 29.11.2016 г., поради което през 2019 г. и 2020 г. полага труд и съответно поначало има право на допълнително трудово възнаграждение, ако са налице другите условия за това (а те са били налице според писмото на председателя на САС от 28.07.2021 г.). Поради това няма законова пречка допълнителното трудово възнаграждение да бъде изплатено на ищеца за разглеждания период. Следва да се съобрази и още едно обстоятелство. Разглежданите допълнителни трудови възнаграждения се дължат поначало за постигнати резултати през годината, като общоизвестна практика е, че поначало те се изплащат на всички съдии, освен на тези, които попадат в забраните на чл. 5, ал. 2 от Правилата, какъвто е и разглежданият случай с ищеца. Тъй като това са допълнителни възнаграждения за положен труд от съдията през съответната година, за която се изплаща възнаграждението (и съответно за постигнат резултат през тази година), определящо за изплащането на възнаграждението не може да бъде друго обстоятелство, освен поведението на съдията през съответната година. Поради това константна е съдебната практика във връзка със случите на дисциплинарни производства срещу съдии относно това, че наличието на такова производство, когато не се отнася до нарушения, извършени от съдията през годината, за която се дължи допълнителното трудово възнаграждение, не е основание да не му бъде предоставено такова, въпреки съдържащата се такава хипотеза на забраната в разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от Правилата (в този смисъл напр. решение № 1165/04.02.2016 г. по адм. д. № 5537/2015 г. на VI отд. на ВАС). С оглед на посочените основни правни принципи като презумпцията за невиновност, както и на естеството на разглежданите допълнителните трудови възнаграждения като такива, които се дължат за труд, полаган от съдията през съответната година, нито повдигнатото на съдията обвинение само по себе си, нито поведението на съдията, което е сочено като осъществяващо състава на престъпление, но което е осъществено много преди периода, в който той е полагал труд, за който се изплаща допълнително трудово възнаграждение, не могат да имат отношение при преценката за това дали се дължи такова възнаграждение (както се посочи, аналогични са съображенията, които се поддържат в съдебната практика константно във връзка с неизплащане на допълнителни трудови възнаграждения при неприключило дисциплинарно производство срещу съдията). Следователно разглежданата забрана за изплащане на допълнително трудово възнаграждение по чл. 5, ал. 2 от Правилата е незаконосъобразна. Поради това тя не следва да се прилага от административния ръководител на съда при определяне на лицата, на които да бъде изплатено допълнително трудово възнаграждение – съгласно чл. 5, ал. 1 АПК когато подзаконов административен акт противоречи на нормативен акт от по-висока степен, административният орган при издаване на индивидуалния административен акт следва да приложи по-високия по степен нормативен акт. Поради това и в случая административният ръководител на САС при издаването на заповедите за 2019 г. и за 2020 г., с което е определил да не се изплаща допълнително трудово възнаграждение на ищеца, не е следвало да прилага забраната на чл. 5, ал. 2 от Правилата (които при това дори не представляват нормативен акт, а вътрешен акт на работодателя), а да приложи посочените принципни законови положения и да издаде заповед за изплащане на допълнително трудово възнаграждение на ищеца, след като са били налице предпоставките за това. Същевременно доколкото вредата за ищеца – неполучаване на допълнително трудово възнаграждение – пряко произтича от заповедта на председателя на САС (основана на незаконосъобразна разпоредба в Правилата), а не от повдигнатото на ищеца обвинение, както и като се съобрази, че тази заповед представлява индивидуален административен акт съгласно чл. 21, ал. 1 АПК и поради това подлежи на самостоятелно обжалване, т.е. ищецът разполага със средство за защита срещу нея, трябва да се приеме, че не е налице пряка причинна връзка между повдигнатото на ищеца обвинение и неполучаването на допълнителни трудови възнаграждения от него за 2019 г. и 2020 г. Поради това в тази част претенцията на ищеца за обезщетение за имуществени вреди е неоснователна. В. Относно претенцията за заплащане на обезщетение за сумата от 1 363 лв. Ищецът претендира заплащане и на обезщетение в размер от 1 363 лв., която сума представлява неполучените от него суми за социално-битово и културно обслужване (СБКО) за периода на отстраняването му от длъжност 15.05.2014 г. – 28.11.2016 г. От представеното удостоверение от САС от 21.02.2022 г. и от заключението на съдебно- счетоводната експертиза по делото се установява, че за посочения период сумите, които ищецът би получил за СБКО, възлизат на 1 363 лв. Съгласно чл. 292 КТ СБКО на работните и служителите се финансира със средства от работодателя и от други източници, а според чл. 293, ал. 1 КТ начинът за използването на тези средства се определя с решение на общото събрание на работниците и служителите. По делото са представени протоколи от общи събрания на съдиите и съдебните служители в САС от 06.02.2014 г., 05.02.2015 г. и 28.01.2016 г., от които е видно, че е взето решение средствата от фонд „СБКО“ да се използват за различни дейности, като остатъкът от тези средства следва да се изплати на съдиите и служителите. По този начин, макар средствата, предназначени за СБКО, поначало да не представляват допълнителни трудови възнаграждения, те на практика се изплащат като допълнение към трудовото възнаграждение регулярно – на тримесечия (както изрично е посочено в решенията на общите събрания от 2015 г. и 2016 г.), като изплащането на средствата от фонд „СБКО“ като добавка към трудовото възнаграждение е за всички съдии и съдебни служители, без да се поставят допълнителни изисквания. Следователно средствата, които се изплащат от фонд „СБКО“, се изплащат на всеки съдия, който осъществява дейността си в съответния съд в периода, в който се изплащат тези средства. Поради това, по съображенията изложените по-горе във връзка с неполученото от ищеца трудово възнаграждение за времето на отстраняването му от длъжност, следва да се приеме, че единствена причина той да не получи съответните средства от фонд „СБКО“ за периода 15.05.2014 г. – 28.11.2016 г. е именно отстраняването му от длъжност, което е резултат от повдигнатото му обвинение. Тъй като тези средства не са част от трудовото възнаграждение, те не се включват в размера на обезщетението, изплатено на ищеца по чл. 231, ал. 1 ЗСВ. По изложените съображения обаче тяхното получаване от ищеца е сигурно, ако той не беше отстранен от длъжност, поради което те представляват пропусната полза за ищеца, която пряко е свързана с повдигнатото му обвинение и следва да бъде обезщетена в посочения размер от 1 363 лв. Г. Относно претенцията за заплащане на обезщетение за сумата от 300 лв. Ищецът твърди също така, че е заплатил възнаграждение на адвокат за защита в наказателното производство срещу него в размер на 300 лв., което представлява вреда за него, която е резултат от повдигнатото му обвинение. Доколкото ищецът не би направил подобен разход, ако не му беше повдигнато обвинение, поначало подобна имуществена вреда (претърпяна загуба) подлежи на обезщетяване. По делото е представен договор за правна защита и съдействие от 28.04.2014 г., сключен между ищеца и П.П. (друг обвиняем в наказателното производство) от една страна и адв. Е.В. от друга. Предметът на договора е защита на клиентите по ДП № 60-Пр/2014 г., което е именно процесното досъдебно производство, образувано във връзка с повдигнатите на ищеца обвинения. Освен това в представения по делото протокол за предявяване на разследването от 20.01.2015 г. е отбелязано, че ищецът се е явил за извършване на това процесуално действие заедно с адв. Е.В.. В договора е посочено, че сумата от 300 лв. е заплатена като възнаграждение на адвоката. Така е установено, че ищецът е направил разходи във връзка със защитата си по наказателното производство срещу него. Доколкото като клиенти в договора са посочени две лица, като не е разграничено възнаграждението от 300 лв. за кое от тях и в какъв размер се отнася, трябва да се приеме, че всеки от тях е заплатил по половината от тази сума. Поради това в тази част претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е основателна за сумата от 150 лв. Следователно общият размер, до който е основателна претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, претърпени от него във връзка с повдигнатото му обвинение, възлиза на 1 513 лв., за която сума следва да се уважи този иск. Оправдателната присъда, постановена по отношение на ищеца, е влязла в сила на 22.12.2020 г., от който момент е дължима и лихва за забава върху обезщетенията за претърпените от ищеца вреди. Поради това основателна е претенцията за присъждане на лихва, считано от 22.12.2020 г. По разноските: С оглед изхода на делото на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ на ищеца следва да се присъдят разноските по делото, които възлизат на 20 лв. за заплатената държавна такса. На основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 ЗОДОВ ответникът следва да заплати по сметка на съда сумата 650 лв., представляваща разноски за съдебни експертизи по делото. Видно от представения списък на разноските, ищецът не е заплатил на адвоката си по делото възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 3 ЗА (оказана безплатна правна помощ на друг юрист), поради което съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА ответникът следва да заплати на адвоката на ищеца възнаграждение в размер на 2 460, 56 лв. (с включен ДДС), което е съответно на уважената част от исковете (съгласно чл. 10, ал. 3, изр. 2 ЗОДОВ). Това възнаграждение е определено от съда, като е взето предвид от една страна, че съгласно действащата Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждение в случая с оглед на общия материален интерес по делото (591 135, 75 лв.) минималният размер на възнаграждението би възлизал на повече от 27 000 лв. (без ДДС), който може да се определи като несправедливо висок размер на разноските, които да се възлагат върху насрещната страна, включително като се съобрази естеството на спора и развитието на производството по делото. От друга страна съдът съобразява и обстоятелството, че Наредбата, издадена от Висшия адвокатски съвет, с която се фиксират минимални цени на адвокатските услуги, като наред с това се задължава съдът да не присъжда по-ниски от посочените в нея размери (включително съгласно нормите на чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗА и чл. 78, ал. 5 ГПК), представлява забранено решение на сдружение на предприятия по смисъла на чл. 101, параграф 1, б. „а“ ДФЕС. Това е така, тъй като с нея се ограничава конкуренцията, като същевременно не може да бъде приложено някое от изключенията, предвидени в чл. 101, параграф 3 ДФЕС. Следователно това решение (т.е. Наредбата) е нищожно съгласно чл. 101, параграф 2 ДФЕС, която норма има директен ефект, и съответно съдът не трябва да прилага минималните размери на възнагражденията, определени в Наредбата (виж Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22). В случая съдът намира, че справедливият размер на разноските за адвокатско възнаграждение на адвоката на ищеца, които биха могли да подлежат на възстановяване по делото, възлиза на 8 000 лв. (без ДДС) или на 9 600 лв. (с включен ДДС), като въз основа на този размер и съответно на уважената част от предявените искове са определени и разноските за възнаграждение на адвоката на ищеца, които ответникът следва да заплати. С оглед на гореизложеното съдът