Определение № 239 от 24.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1193/2010 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. С. Д. от[населено място] срещу решение №255 от 01.06.2010г. по гр.дело № 340/2010г. на Б. окръжен съд, с което в една част е потвърдено, а в друга част е отменено решение №465 от 01.03.2010г по гр.д. № 590/2009г на РС[населено място] ,като до размера на сумата 10,23 лева е уважен иск за мораторни лихвиза период до завеждане на исковата молба, върху изплатена след завеждане на делото главница ,присъдена е законната лихва до датата на плащането в размер на 157,21 лева и мораторна лихва от 3,77 върху главницата от 120 лева ,представляваща средства СБКО,също изплатена .Потвърдено е отхвърляне на иска за главниците поради погасяването им чрез плащане, до размера на исковата сума.Постъпила е и частна жалба от П. С. Д. срещу определението от 25.06.2010г ,инкорпорирано като т.3 от диспозитива на постановеното по реда на чл. 274 ал.1 от ГПК решение №1171/2010г по същото дело, с което е оставено без разглеждане искането ответникът по делото Ю. „ Н. Р.”[населено място] да бъде осъден да заплати държавна такса съгласно чл. 78 ал.6 от ГПК В приложеното към жалбата изложение на основанията по допускане се посочва, че обжалваното решение поставя процесуален въпрос поради своята нищожност и недопустимост и служебно задължение на Върховен касационен съд е да допусне жалбата до касационен контрол, за да прецени по същество тези пороци.Доводът за нищожност е основан на нелегитимността на председателя на съдебния състав и докладчик по делото при избора му за съдия в окръжен съд Б..Съображения за ненадлежен състав се изтъкват предвид избора на съдия Е. Т. с решение на ВСС по протокол №1 от заседание на 11.01.2006г. Обжалваното въззивно решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявена въззивна жалба -доколкото първоинстанционното решение е атакувано от касатора единствено като недопустимо, а не като неправилно; тъй като е произнесено по непредявен иск – доколкото са обсъждани непредявени факти и тъй като не е приложен чл.270 ал.3 от ГПК, както е следвало. Поддържа се и основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК във връзка с решаващите изводи на въззивния съд по въпроса допустимо ли е извънсъдебно прихващане между обезщетение по чл. 224 ал.1 от КТ и обезщетение по чл. 221 ал.2 от КТ ,като са цитирани и приложени решения от практиката на ВС на РБ в обратен на възприетото от Б. смисъл (реш. № 623 от 24.06.2002, ІІІг.о).Противоречие с единната практика(изтъкнато е реш. по гр.д. № 2314/2001 на САС) е налице и по въпроса кога настъпва изискуемостта на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск, свързан с присъждането на мораторна лихва(чл. 84 ,чл. 86 от ЗЗД, чл. 224 от КТ ).Обратно на приетото в решение №1492 от 16.12.1999г ІІІ г.о на ВКС въззивният съд уважава акцесорен иск за лихви при отхвърлен иск за главницата. Съображения за нищожност и неправилност на определение по дължимите от ответника разноски в полза на държавата са изложени в частната жалба ,образувана за разглеждане в настоящето производство. Отговор от ответника не е постъпил. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение №1/2009г от 19.02.2010г на ОСГКТК, в стадия на селектиране на касационните жалби по чл. 288 от ГПК служебното начало не изключва, а изисква преценката на Върховния касационен съд и тази преценка се основава на вероятността обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо. Оплакванията на касатора за нищожност или недопустимост не са нито решаващи ,нито достатъчни за да обосноват допускане до касационно обжалване на постановеното решение, решаваща е вероястността, преценена дори служебно, въз основа на следното: Както Върховен касационен съд е изтъквал многократно, основанията на нищожност на съдебните решения се извеждат от изискванията за постановявяване на валиден съдебен акт. Те се свеждат до това решението да е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, да е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, да изразява волята на съда, да е в писмена форма и да е подписано от членовете на съдебния състав .Доводите си за нищожност поради ненадлежен състав,предвид липса на качеството „съдия” в случая касаторът основава на обстоятелства, произтичащи от акта на избор и назначение спрямо един от съдиите, участвали при постановяването му.Коментира се за акт на В. съдебен съвет ,решение от 11.01.2006г за назначение по чл. 30 от ЗСВ(отм) на съдия Е.Т. в Окръжен съд Благоевград при условията на чл. 67 ал.1 т.1 от КТ, което назначение е произвело действие като публичен акт, конституиращ лицето в публичното му качество на окръжен съдия. Няма спор, че решението е произнесено с участие на посочения съдия по време на произтичащото от това назначение действие. Независимо от съображенията, доколко конкретното кадрово назначение е било законосъобразно или целесъобразно според вижданията на касатора и дали същите виждания отразяват по-широка обществена позиция, то същото очевидно не обективира нито един признак на нищожен административен акт .Освен това правната сигурност и изключително значимите публични функции, които произтичат от акта на избор и назначение на един съдия, налагат стабилност на актовете на В. съдебен съвет по назначаване и освобождаване, съобразена от законодателя чрез изчерпателна и ограничителна уредба на основанията за тяхното оспорване и отмяна .Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване по настоящата касационна жалба с цел да се провери дали постановено с участието на съдия Е. Т. съдебно решение е нищожно. Съображенията за недопустимост касаторът на първо място основава на съдържанието на въззивната си жалба, според него изключваща сезиране на окръжния съд относно други пороци на обжалваното първоинстанционно решение, освен недопустимостта му. Казаното в тази жалба обече :„процесното решение е недопустимо, съдът се е произнесъл по непредявен иск. Отделно решението дефектира в процесуално и материално отношения” ,както и оплакването ,че е налице „несправедливо решение –то не е свързано с общочовешки ценности „ са дали основание на въззивния съд ,след като не е приел довода за недопустимост на първоинстанционното решение, да се произнесе по законосъобразността на същото, като в една част то е отменено, за да се приложат правилно служебни последици като присъждането на законната лихва след завеждане на исковата молба и върху главници, платени в хода на делото,както и за да бъдат уважени предявените от ищеца претенции за присъждане на мораторна лихва, формирана до завеждане на иска върху платените главници. Присъденото в тази част е в полза на въззивно обжалвалия П. Д. ,сега касатор ,представлява произнасяне по исканията му ,което въззивният съд дължи съгласно задължителните указания по Тълкувателно решение № 1/2000г гр.д.№1/2000г на ОСГК на ВКС. По отношение на атакуваното решение не са налице признаците на недопустимостта,изтъквани в изложението. Останалите доводи на касатора за недопустимост на въззивното решение също не обосновават вероятност този именно порок да е допуснат ,а и те не са посочени в изложението, съдържат се в самата касационна жалба. В аргументиране на основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК касаторът е обосновал три въпроса.Първият е, допустимо ли е извънсъдебно прихващане между обезщетение по чл. 244 ал.1 от КТ и обезщетение по чл. 221 ал.2 от КТ ,цитирано е решение реш. № 623 от 24.06.2002г на ВКС ІІІг.о. Приетото от въззивния съд по този въпрос действително е в обратен смисъл, но поставеният въпрос не бил е решаващ за делото ,макар да е коментиран без необходимост в мотивите както на първостепенния, така и на въззивния съд. Съгласно т.1 на ТР№1/19.02.2010г ОСГКТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и да е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Предмет на спора са основанието и петитума на иска ,както и възраженията на ответника,вкл. правопогасяващите такива или възраженията за прихващане ,но не и ако последните,както в случая, са останали извън предмета на спора - ищецът е претендирал 5000 лева на основание чл. 224 ал.1 от КТ, но вземането му е било установено по делото в по-голям размер от заявения в петитума.До претендираният размер,на същото основание, е платено след завеждане на исковата молба, разликата до дължимия размер не може да бъде предмет на възражение за прихващане от страна на ответника, тъй като не е предмет на петитума, а следователно и на делото поради това ,че увеличение на иска по размер не е поискано по надлежния процесуален ред. При това положение евентуално заявено от ответника по иска „извънсъдебно прихващане” между обезщетението, което е дължал по чл. 244 ал.1 от КТ над претендираната от ищеца разлика ,с евентуално вземане на последния по чл.221ал.2 КТ ,по- малко от тази разлика, няма отношение към произнесения иск и може да ползва единствено настоящия ищец, но не в този, а в друг съдебен спор, ако работодателят отново поиска от него обезщетение по чл. чл.221ал.2 КТ. Останалите два въпроса ,изведени като основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК ,касаят произнасянето на въззивния съд в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение претенциите на ищеца за присъждане на лихви са уважени - мораторната лихва, като предмет на петитум по чл. 86 от ЗЗД и законната лихва, като последица от плащане на главниците след завеждане на исковата молба, предвид което именно плащане искът по главниците е подлежал на отхвърляне. Тоест ,двата въпроса са формулирани и се отнасят до онази част от въззивното решение ,която касаторът няма правен интерес да обжалва като постановено в негова полза. Ето защо доводите на касатора за наличието на съдебна практика ,съгласно която е следвало при идентични обстоятелства исковете му да се отхвърлят,не обосновават допускане на въззивното решение до касационно обжалване, при това цитираното решение №142 от 16.12.1999г ІІІ г.о, не е постановено при идентични факти. Ако касаторът счита, че присъденото в тази част в действителност не му се дължи, на него законът е предоставил преценката дали да реализира принудително изпълнение ,т.е дали да се ползва от изпълнителната сила на решението в осъдителната му част. Тъй като не се установяват общите и специални изисквания на чл. 280 ал.1 от ГПК, касационно обжалване на решението не следва да се допуска. По частната жалба на П. С. Д., постъпила в срок и допустима съгласно чл. 274 ал.2 от ГПК. Касаторът е обжалвал определението ,с което без разглеждане, като процесуално недопустимо, е оставено искането му насрещната страна да бъде осъдена да заплати държавна такса в полза на бюджета по чл. 78 ал.6 от ГПК. Оплакването е, че така Б. отказва правосъдие, съчетано с престъпление по служба. Като приема ответника по трудовия спор Ю. „Н. Р.”[населено място] за учреждение ,освободено от държавна такса, незаконният състав ощетява фиска. Частната жалбата е неоснователна. Правилно е прието ,че частният жалбоподател няма правен интерес по реда на обжалването да изисква и следи за изпълнението на служебните задължения на съда,когато тези задължения не засягат неговото процесуалноправно положение като страна или материалния му интерес .Не е предвидено ищецът да ревизира дейността на съда по събиране на държавни такси от ответника в полза на бюджета, други органи са натоварени с тази задача. Тъй като не се установяват общите и специални изисквания на чл. 280 ал.1 от ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска. Ето защо Върховният касационен съд, ІІІ г.о.