Определение № 1492 от 06.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4499/2022 г.

Производството е образувано по касационна жалба от К. В. Б., чрез адвокат С. П., срещу въззивното решение на Русенски окръжен съд №281/26.07.2022г. по в.г.д.№393/2022г. В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност на въззивното решение, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Насрещната страна Областна Дирекция на МВР – Русе с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез главен юрисконсулт Г. Д., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, а по поставените въпроси е налице формирана съдебна практика, която не се нуждае от промяна. В условие на евентуалност, изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд Русе, с което са отхвърлени предявените от К. В. Б. срещу ОД на МВР – Русе искове с правно основание чл.74, ал.4 и чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ за признаване недействителността на клаузата „за срок от 01.01.2021г. до 31.12.2021г.“ в трудов договор №Д-2597/07.12.2020г.; отмяна на Заповед №336з-3309/17.12.2021г. на Директора на ОДМВР – Русе за прекратяване на трудовото правоотношение на К. В. Б. и за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност „управител стол“ в сектор „Финансово осигуряване, управление на собствеността и социални дейности към отдел „Административен“ при ОД на МВР – Русе. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните са били в трудово правоотношение въз основа на трудов договор №Д-2443/19.11.2020 г., по силата на който К. Б. заел длъжността „управител стол“ в сектор „Финансово осигуряване, управление на собствеността и социални дейности към отдел „Административен“ при ОДМВР- Русе. Договорът бил сключен на основание чл.68, ал.1, т.1 от КТ за срок до 31.12.2020 г. и бил прекратен със Заповед №2799/2020 г., поради изтичане на срока. Съдът установил, че на 07.12.2020 г. страните по делото сключили нов трудов договор №Д-2597, с който ищецът Б. заел същата длъжност, за срок от 01.01.2021 г. до 31.12.2021 г., на основание чл.68, ал.1, т.1 от КТ. Договорът бил сключен във връзка със Заповед №812К-10942/02.12.2020 г. на Министъра на вътрешните работи за утвърждаване на допълнителен щат за длъжности за лица работещи по трудово правоотношение, финансирани със средства по подпараграф 10-91 от Бюджетната класификация на МВР в рамките на средствата, определени като разход за СБКО по бюджета на МВР за 2021 г. Това правоотношение било прекратено с оспорената Заповед №336з-3309/17.12.2021 г. на Директора на ОДМВР – Русе, считано от 01.01.2022 г., на основание чл.325, т.3 от КТ – поради изтичане на уговорения срок. Въззивният съд кредитирал заключението на допуснатата пред първостепенния съд съдебно-счетоводна експертиза, от което приел за установено, че със Заповед №8121К-5638/02.04.2020 г. Министърът на вътрешните работи изменил предходна заповед №8121К-14242/04.12.2019г. за утвърждаване на допълнителен щат за длъжности за лица работещи по трудово правоотношение, финансирани със средства по подпараграф 10-91 от Бюджетната класификация на МВР, в рамките на средствата, определени като разход за СБКО по бюджета за 2020 г., за периода 01.01.2020 г. – 31.12.2020 г., като създал 8 допълнителни щатни бройки за работа по трудово правоотношение във Ведомствени столове и бюфети в сектор „Финансово осигуряване, управление на собствеността и социални дейности“ към отдел „Административен при ОДМВР- Русе. Този щат бил утвърден и с последваща Заповед №8121К-10942/02.12.2020 г. на Министъра на вътрешните работи, отново финансиран със средства по подпараграф 10-91 от Бюджетната класификация на МВР в рамките на средствата, определени като разход за СБКО по бюджета за 2021 г., за периода 01.01.2021 г. – 31.12.2021 г. Според вещите лица през 2021г. лицата заемащи длъжностите „управител на стол“ и „продавач бюфет“, са подали заявления и били назначени на същите длъжности с втори трудов договор по чл.68, ал.1, т.1 от КТ, за срок до 31.12.2021 г. За останалите длъжности били проведени подборни процедури, тъй като имало повече от един кандидат. Според заключението, с нова Заповед №8121К-12289/03.12.2021 г. бил утвърден допълнителен щат за длъжности за лица работещи по трудово правоотношение, в същото направление, за периода 01.01.2022 г. – 31.12.2022 г., обхващаща и длъжността заемана от ищеца – „управител на стол“. Последната била обявена за вакантна, считано от 01.01.2022 г., като на 15.02.2022г. била заета от служител, назначен за първи път в ОДМВР- Русе, на основание чл.68, ал.1, т.1 от КТ, за срок до 31.12.2022 г. При назначаване на лицето не била проведена подборна процедура поради наличие на едно единствено подадено заявление. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът направил извод, че по делото са установени обстоятелствата за наличие на трудово правоотношение между страните и прекратяването му с оспорената заповед, на основание чл.325, ал.1, т.3 от КТ, поради изтичане на срока. Посочил, че основният спорен по делото въпрос бил за действителността на включената в процесния трудов договор клауза за срок и за неговия характер – дали е срочен или безсрочен, респективно приложима ли е по отношение на него разпоредбата на чл.325, ал.1, т.3 от КТ. Съдът отбелязал, че въведените в производството твърдения са за нарушение на разпоредбите на чл.68, ал.3 и ал.4 от КТ. За да се произнесе по въведените в производството възражения, съдът съобразил съдържанието на договора, в който било посочено, че се сключва на основание чл.68, ал.1, т.1 от КТ във връзка със Заповед №812К-10942/02.12.2020г. на министъра на вътрешните работи за утвърждаване на допълнителен щат за длъжности за лица работещи по трудово правоотношение, финансирани със средства по параграф 10-91 от Бюджетната класификация на МВР, в рамките на средствата определени като разход за СБКО за 2021г., както и изрично уговорения в него срок на действието му – от 01.01.2021г. до 31.12.2021г. Изложил, че съгласно разпоредбата на чл.67, ал.1 от КТ трудовият договор може да бъде сключен за неопределено време или като срочен, но срокът на действието му трябва да е точно определен, или да е определяем въз основа други елементи от съдържанието му. Приел, че в закона са изчерпателно изброени хипотезите, в които може да бъде сключен срочен трудов договор – за изпълнение на временни, сезонни или краткотрайни работи и дейности (чл.68, ал.3 от КТ), но е предвидена и възможност за сключване на такъв договор по изключение, за срок най-малко една година, за работи и дейности, които нямат временен, сезонен или краткотраен характер. Посочил, че понятието „изключение“ е дефинирано в разпоредбата на § 1, т.8 от ДР на КТ, според която такова било налице при конкретни икономически, технологически, финансови, пазарни и други обективни причини от подобен характер, съществуващи към момента на сключване на трудовия договор, посочени в него и обуславящи срочността му. С оглед на тази правна уредба, начина на утвърждаване на допълнителния щат и времетраенето му /за всяка календарна година/, съдът направил извод, че заеманата от ищеца длъжност имала временен характер по смисъла на чл.68 от КТ, което обусловило и срочността на процесния договор. Посочил, че в подаденото от ищеца заявление за заемане на длъжността, същият изрично се е съгласил да бъде назначен за срок от една година, поради което и с оглед липсата на твърдения за порок на волята, съдът приел, че той е бил наясно с правните последици на изразеното съгласие. Въз основа на това съдът посочил, че по делото е установено наличието на кумулативните предпоставки по чл.68, ал.4 вр. пар.1, т.8 от ДР на КТ, а именно: съществувала конкретна икономическа причина обуславяща срочността на договора – осигурено финансиране за назначаване по трудови договори за определен срок; същата била посочена в договора и е било изразено предварително съгласие на работника за заемане на длъжността за определения срок. Направил извод, че уговорената клауза за срок е валидна и е породила своето действие, поради което предявеният иск за прогласяване недействителността ѝ е неоснователен. Приел още, че след като договорът не страда от порок, работодателят е упражнил законосъобразно правото си на прекратяването му с изтичане на уговорения срок, поради което не са налице основания за отмяна на процесната заповед по реда на чл.344, ал.1, т.1 от КТ. Изложил, че неоснователността на иска за отмяна на уволнението предпоставя неоснователност и на съединения с него иск за възстановяване на заеманата до извършването му длъжност. По изложените съображения въззивният съд отхвърлил предявените искове като неоснователни. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Заповедта на Министъра на вътрешните работи, с която се утвърждава допълнителен щат за длъжности за лица работещи по трудово правоотношение, представлява ли изключение по смисъла на чл.68 от КТ, и ако да, от значение ли е начина на финансиране на тези длъжности? Твърди се, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №94/17.04.2018г. по г.д.№3082/2017г. на ІV г.о.; решение №889/29.10.2008г. по г.д.№1730/2006г. на ІV г.о.; решение №359/06.04.2009г. по г.д.№2012/2005г. на ІV г.о.; решение №164/18.02.2010г. по г.д.№4656/2008г. на І г.о.; решение №104/23.02.2010г. по г.д.№453/2009г. на ІІІ г.о.; решение №176/15.03.2010г. по г.д.№3022/2008г. на ІІІ г.о.; решение №66/27.04.2016г. по г.д.№4329/2015г. на ІІІ г.о.; решение №260/12.01.2017г. по г.д.№1511/2016г. на ІV г.о.; решение №302/17.01.2017г. по г.д.№1656/2016г. на ІV г.о.; 2/ Може ли да се приеме, че заповедта на министъра на вътрешните работи, за утвърждаване на допълнителен щат за длъжностите ЛРТП, финансирани със средства по параграф 10-91 от Бюджетния класификатор на МВР, издадена на основание чл.33, т.9 и чл.145 от ЗМВР и чл.105, ал.2, т.5 от Правилника за устройство и дейността на МВР, е годно основание за назначаване по трудови договори за определен срок, на основание чл.68, ал.1, т.1 от КТ и представлява ли същата конкретна обективна икономическа причина, обуславяща срочността на договорите? Твърди се, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и по него не е формирана съдебна практика. Така поставените въпроси са некоректно зададени, тъй като същите нямат еднозначен отговор. Последният ще зависи от въведените в производството твърдения, поради което не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че оспореният съдебен акт е постановен в съответствие с формираната практика по приложение на разпоредбите на чл.68 от КТ и § 1, т. 8 ДР от КТ за условията, при които е допустимо сключване на срочен трудов договор за определено време. При постановяване на решението въззивният съд е обсъдил всички доказателства в тяхната взаимна връзка, и въз основа на тях е направил извод за наличие на предвидените в закона обстоятелства, които определят заеманата от ищеца длъжност като такава с временен характер. Същите принципни разрешения са възприети и в посочените от касатора съдебни актове, но при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. Не е налице и въведеното в изложението допълнително основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като не са посочени никакви съображения по отношение на значението на искането за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Необосноваността на решението е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Поставен е и въпросът: Допустимо ли е съдът да променя установените факти и твърденията на страните в производството и да тълкува волята на страните разширително или трябва да се съобрази с действително установените обстоятелства, факти и твърдения в хода на производството, включително и такива установяващи се от писмените доказателства и да мотивира решението си съобразно тях? Допускането се претендира поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение №13/02.02.2016г. по г.д.№4287/2015г. на ІV г.о.; решение №212/01.02.2012г. по г.д.№1106/2010г.; решение №98/12.07.2017г. по г.д.№3871/2016г. на ІІІ г.о. Този въпрос е неотносим към предмета на спора, тъй като при постановяване на въззивното решение съдът не е тълкувал волята на страните по трудовото правоотношение. При обосноваване на извода си за наличие на изключенията по смисъла на § 1, т.8 от ДР на КТ съдът е изходил от съдържанието на трудовия договор, начина на утвърждаване на щата и финансирането за съответната длъжност, заемана от ищеца. Въззивният съд е формирал свои собствени правни изводи, въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства без да препраща към мотивите на първостепенния съд. Последният поставен въпрос е: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата и доводите на страните и да мотивира решението си по същество на правния спор? Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №13/02.02.2016г. по г.д.№4287/2015г. на ІV г.о. решение №212/01.02.2012г. по г.д.№1106/2010г.; решение №98/12.07.2017г. по г.д.№3871/2016г. на ІІІ г.о. Този въпрос е принципно значим по всяко исково производство, но в конкретния случай няма основания за допускане на касационно обжалване за разглеждането му. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички установени и относими факти, преценил е събраните по делото доказателства в тяхната цялост и е отговорил на въведените във въззивната жалба доводи. Решението е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложение на разпоредбите на чл.12, чл.235 и чл.236, ал.2 от ГПК, включително и сочената от касатора. Всички наведени в изложението оплаквания са свързани с несъгласието на страната с правните изводи на съда, които са възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.288 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 и чл. 81 от ГПК и направеното искане, К. В. Б. следва да бъде осъден да заплати на Областна Дирекция на МВР – Русе разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата ѝ пред касационната инстанция в размер на 80лв., определен по реда на чл. 23, т. 1 от НЗПП. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,