Определение № 279 от 12.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3227/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор В. В., против решение № 1455 от 3 юли 2020 г., постановено по в.гр.д. № 6257/2019 г. по описа на апелативния съд в гр. София, в частите му, с които е потвърдено решение № 6929 от 14 октомври 2019 г., постановено по гр.д. № 13407/2018 г. по описа на Софийския градски съд, в частта му за осъждане на прокуратурата да заплати на Д. Г. Д., с адрес в [населено място], на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 10000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на повдигнато срещу нея обвинение в извършване на престъпление от общ характер по чл. 211, вр. чл. 210, ал. 1, т. 2, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, ведно със законната лихва от 12.07.2017 г., и сумата от 2400 лева обезщетение за претърпени имуществени вреди – заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство, ведно със законната лихва от 12.07.2017 г., отменено е същото първоинстанционно решение в частта му за отхвърляне на иска за заплащане на имуществени вреди за още 720 лева и на Д. са присъдени допълнително 720 лева от разходи за заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство, ведно със законната лихва от 12.07.2017 г., и в тежест на прокуратурата са присъдени суми за разноски за първоинстанционното и въззивното производство. В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваните му части е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК – въз основа на събраните по делото доказателства са направени погрешни изводи относно обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищцата имуществени вреди като пряка и непосредствена последица от действията на прокуратурата; вместо обезщетението за неимуществени вреди да е намалено, въззивният съд определя размер, който е завишен и несъответен на доказаните реално претърпени вреди, на принципа на справедливостта и на практиката на ВКС в аналогични случаи; обезщетението за имуществени вреди е неправилно определено и претенцията за него е недоказана. Въззивният съд не бил отчел в нужната степен, че разследването по досъдебното производство е текло ритмично, в разумен срок, а забавянето се дължи на укриването на лицето в чужбина, по-голямата част от наказателното производство е било в съдебна фаза, не са настъпили вреди от медийно разгласяване на обвинението над обичайните, не са доказани здравословни последици за ищцата. Не било съобразено, че от разгласяването на обвинението авторитетът на ищцата не е подронен значително и няма доказателства за изпадането й в социална изолация вследствие на обвинението; степента на притеснение и морални угризения не е била над обичайните; ищцата не е заемала висша държавна или високоплатена длъжност в държавна институция или частна фирма, чието евентуално прекратяване да е станало в следствие на воденото незаконно обвинение. Не било съобразено, че вредите от изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под стража“ не следва да се понасят от касатора, тъй като следствените арести и условията в тях са отговорност на друг субект. Обезщетението за имуществени вреди е завишено и по делото не се събрали доказателства, че сумата е действително заплатена; сумата не е съобразена и с Наредбата за минималните адвокатски възнаграждение № 1/2004 г.; не са събрани доказателства, че е уговорено възнаграждение отделно по делото за изменения на мярката за неотклонение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС. Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете на Д. Д. за осъждане на Прокуратурата на Република България да й заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди до пълния предявен размер от 50000 лева и 4107 лева направени разходи за адвокатско възнаграждение за защита по трудово дело в Испания, заведено от работодателя на Д. след задържането й по европейска заповед за арест по незаконно воденото срещу нея наказателно производство, е подадена касационна жалба от Д. Г. Д., представлявана от адв. З. С.. В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваните му части е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Не било обсъдено дали са причинени вреди от задържането на касаторката в Испания въз основа на европейската заповед за арест и конвоирането й с белезници до България, от притеснения за негативното отражение на обвиненията и задържането й под стража и върху майка й и сина й, и от това, че след задържането й касаторката не е разполагала с никакви парични средства и е разчитала изцяло на добрата воля на племенниците си, като определената гаранция от 4000 лева е внесена от тях. Съдът не е изложил собствени доводи и не е обсъдил доводите на защитата срещу решението на първата инстанция – за медийното разгласяване на случая е без значение дали прокуратурата е предала съобщението, след като без повдигнато и поддържано обвинение то нямало да е отразено в медиите; не са съпоставени медицинските документи за състоянието на стрес и депресивни периоди при престоя в затвора в [населено място]; всички последици, свързани със загубата на работата в Испания и загубата на жилището са в пряка и непосредствена връзка с повдигнатото незаконно обвинение и издадената заповед за арест – тя е могла да заплаща наема, била е на постоянен трудов договор като охранител дотогава, не е могла да се яви на трудовото дело поради невъзможността да напуска България, видът на работата й е мотивирал работодателя да не поиска да продължи договора с нея. Освен това определеното обезщетение е в размер, нарушаващ разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, и не са изложени мотиви, от които да стане ясно кое от съобразените обстоятелства и в каква степен е взето предвид при определяне на размера на обезщетението. Именно поради незаконното наказателно производство касаторката не е могла да се явява на работа и да изпълнява трудовата си функция, включително да се явява на съдебното производство по трудовото дело в Испания, поради което заплатеното адвокатско възнаграждение е имуществена вреда в пряка и непосредствена връзка с наказателното производство. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос, по който се твърди допуснато противоречие с практиката на ВКС. И двамата касатори не представят отговори на касационните жалби на насрещните страни. Въззивният съд взема предвид, че касаторката Д. задочно е привлечена като обвиняема по следствено дело от 2004 г.; повдигнато й е обвинение за това, че през м. юни 2003 г. след предварителен сговор с друго лице и в условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си и за другото лице имотна облага, възбудила и поддържала заблуждение (обещание за уреждане на работа в Кралство Испания) у множество лица и с това им причинила имотна вреда от 16917 лева, като измамата е в особено големи размери и представлява особено тежък случай – престъпление по чл. 211, вр. чл. 210, ал. 1, т. 2, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и спрямо нея е взета мярка за неотклонение „подписка“; с протоколно определение от 29.05.2008 г. по образуваното н.о.х.д. мярката за неотклонение е изменена в „задържане под стража“; касаторката е обявена за международно издирване с европейска заповед за арест, считано от 29.12.2009 г.; на 19.05.2015 г. касаторката е задържана на територията на Кралство Испания и на 03.07.2015 г. е екстрадирана и настанена в ареста София, а след три дена е конвоирана до затвора в гр. Сливен. Производството по н.о.х.д. е протекло в две открити съдебни заседания и на 24.09.2015 г. касаторката е призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и е осъдена на лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца, като е оправдана по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 211 НК; на 21.12.2016 г. мярката за неотклонение е изменена в „домашен арест“; с решение от 18.01.2016 г. въззивният съд отменя осъдителната присъда и делото е върнато на прокуратурата за ново разглеждане; на 03.02.2016 г. мярката за неотклонение е изменена в „парична гаранция“ от 4000 лева; на 27.05.2017 г. е отменена наложената принудителна административна мярка по чл. 75, т. 3 от Закона за българските документи за самоличност; наказателното производство е прекратено с постановление от 29.06.2017 г. на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК. От представени документи от медицинския център на затвора се установява, че касаторката се намирала в състояние на стрес в условията на адаптация, което допълнително засилвало депресивните епизоди, но не се налага медикаментозна терапия. Наемният договор на касаторката в Испания за жилище, прилежащо паркомясто и мазе, е прекратен по искане на дружеството-наемодател. В резултат на водено трудово дело в Испания касаторката е възстановена на заеманата длъжност, но на 08.11.2017 г. се е регистрирала като безработна, като за делото е заплатила общо 2100 евро. За защита по наказателното дело касаторката е заплатила 3120 лева. В информационни сайтове е отразена новината за отмяна на осъдителната присъда на касаторката с подробности за обвинението. Според свидетелските показания, на познати на касаторката станали известни проблемите й със задържането й и наказателното производство, състоянието на касаторката било изключително тежко и била стресирана от задържането и осъдителната присъда, животът й коренно се променил – приятелите й се дистанцирали, чувствала се притеснена за здравето на сина си и възрастната си майка, както и за живота си в Испания и финансовата си обезпеченост, впоследствие трудно си намирала работа заради обвинението и ефективното осъждане, станали известни медийни новини; самочувствието на касаторката пострадало от конвоирането й в самолета с белезници, съжителството в килията с други обвинени се отразило на начина й на живот, и към момента тя е потисната и изпитва несигурност. При тези данни съдът приема, че държавата следва да отговаря за понесените от касаторката вреди. Заради воденото наказателно производство касаторката е изпитвала напрежение и страх от бъдещия изход на делото, неудобство и срам, чувствала се потисната, затворила се в себе си, накърнени били нейните чест и достойнство, изпитвала негативни емоции заради престоя си в ареста на затвор, и било засегнато правото й на свободно придвижване; по време на задържането й под стража е изпаднала в състояние на стрес с депресивни епизоди. Съобразени са характерът на престъплението, за което е повдигнато обвинението: тежко умишлено престъпление, престоя й в ареста от 14 дни, в затвора 5 месеца и 14 дни, домашен арест 1 месец и 14 дни, продължителност на наказателното производство от 14 години, постановена осъдителна присъда от първата съдебна инстанция, възрастта на касаторката при привличането й като обвиняема – 39 години, и към датата на приключването на наказателното производство – 53 години, изключително негативният ефект на повдигнатото обвинение, задържането в ареста и наказателното производство при чисто съдебно минало, предвид които обстоятелства е счетено, че доказаните в процеса неимуществени вреди следва да се обезщетят със сумата 10000 лева, съответстващи на степента и характера на търпените болки и страдания, както и на вида и продължителността на реално упражнената процесуална принуда, която заради отсъствието на касаторката от страната, е продължила 2 години, 1 месец и 16 дни. Не е споделена тезата, че прокуратурата следва да носи отговорност за медийното отразяване на случая, защото то не е основано на съобщения на прокуратурата, а отразената информация е резултат от субективни интерпретации на авторите. Отречено е да е установена причинна връзка между появата на отразените в медицинската документация заболявания и воденото наказателно преследване. Отречено е настъпилите затруднения за работа в Испания и прекратяването на наемното правоотношение категорично да са следствие от действията и актовете на разследващите органи, тъй като те са резултат и преценка от трети лица, с които тя се е намирала в договорни отношения. За имуществените вреди е прието, че разноските в размер на 3120 лева в наказателното производство са заплатени изцяло по твърденията на касаторката. Не е възприето възражението за намаляване на това обезщетение поради прекомерност, като са съобразени минималните размери на адвокатските възнаграждения за защита по наказателни дела към съответния период и осъществените процесуални действия за защита. Възприето е разрешението на първата инстанция за неоснователност на претенцията за разходите за заплащане на адвокатско възнаграждение по водено в Испания трудово дело – безспорно възнаграждението е заплатено, но надлежно легитимиран да отговаря за тези разходи е насрещната страна по делото пред съда в Испания. Касационният съд приема, че поставените от касаторите правни въпроси не водят до допускане на касационното обжалване. Първият въпрос на прокуратурата е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд в разглеждания случай не е нарушил постановките на соченото постановление. Изводът на ВС, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Противно на твърденията на прокуратурата, съдът е съобразил всички относими по претенцията обстоятелства, изтъкнати от прокуратурата – реалното време на протичане на разследването, липсата на вреди от медийното отразяване на производството, липсата на доказани здравословни последици за касаторката, липсата на вреди, надхвърлящи обичайните за подобни случаи. Съдът не е основал виждането си за адекватния размер на обезщетението на особено професионално или друго положение на касаторката, както и на условията в ареста, за да се ангажира отговорността на друг субект. Доводите за неправилно определяне на обезщетението за имуществени вреди от заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство не се преценяват от настоящия съдебен състав, доколкото правен въпрос не е поставен по тази претенция (сравни разясненията в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК). На второ място се поддържа, че част от твърдените от ищцата неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, и така са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК. Този въпрос е останал без обосновка в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, а и оплакванията в касационната жалба не могат да посочат неговия конкретен обхват, поради което липсва основа за преценка на съответствието на дадено от въззивния съд разрешение със сочената задължителна съдебна практика. Прокуратурата твърди, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, с което са нарушени разясненията на ВКС в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Противно на това твърдение, в обжалваното решение съдът е изложил мотиви защо и кои от вредите приема за пряка последица от наказателното преследване, като изрично посочва кои от твърдените от ищцата такива не възприема. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС не са нарушени. Поставя се и въпросът за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, като се твърди, че въззивният съд е допуснал противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 333 по гр.д. № 445/2014 г., IV г.о., решение № 192 по гр.д. № 1061/2016 г., IV г.о., и ТР № 6/2012 г., ОСГТК. В първото от сочените решения като справедливо обезщетение за претърпени вследствие на незаконно наказателно преследване вреди е определена сумата от 10000 лева, предвид повдигнатото обвинение в извършване на различно престъпление, различен период на продължителността на наказателното преследване, наложени мерки за неотклонение, отражения върху здравето на ищеца, негативни изживявания при съвсем различни обстоятелства. Във второто сочено решение, подобно на първото, са преценявани разумен срок на наказателното производство, повдигнато обвинение в извършване на престъпление, което не е тежко, наложена лека мярка за неотклонение, промени в емоционалното и здравословно състояние на ищцата, които са обусловили присъждане на обезщетение от 5000 лева. От съпоставката на съобразените в сочените решения обстоятелства с обстоятелствата в процесния случай става ясно, че в нито един от разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти. Конкретните обстоятелства в различните дела са обосновали извод за различни вреди, търпени от дадения индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, и не се констатира такова сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД. Затова и този въпрос от прокуратурата не води до допускане на касационното обжалване. Касаторката твърди, че по въпроса какъв е справедливият размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди въззивният съд е допуснал противоречие с практиката на ВКС според решение № 551 по гр.д. № 203/2012 г., IVг.о. и решение № 413 по гр.д. № 1911/2015 г., IV г.о. Този въпрос изначално не позволява касационната жалба да бъде селектирана за достъпа й до касационно обжалване, тъй като налага преценката на всички факти и обстоятелства по спора и вземането на решение по точния размер на справедливото обезщетение още във фазата по допускане на касационното обжалване, каквато възможност, предвид разпоредбите на процесуалния закон, за ВКС не съществува. Справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди може да се подлага на оценяване едва след допускането на касационното обжалване, каквото в настоящият случай не се обосновава. Ето защо не се налага сочената практика на ВКС да бъде съобразявана. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,