Определение № 2050 от 24.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3683/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. О., чрез пълномощник адв. Е. Ф. от САК, срещу въззивно решение №43/10.03.2023г. постановено по възз. гр. д. № 575/2022 г. по описа на Апелативен съд - Варна, с което след частична отмяна на решение № 121/11.05.2022 г., постановено по гр.д. № 53/2022 г. на Окръжен съд – Добрич /изменено в частта за разноските с определение № 878/07.10.2022 г./ са отхвърлени предявените от същата страна против Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл. 2в, ал.1 от ЗОДОВ: за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди за период от 12 месеца, считано от м. май 2015 г., от по 2 365, 55 лв. месечно, респ. сумата 28 386,60 лв. за целия период /с молба 17.06.2021 г., на осн. чл.214 ГПК е допуснато изменение на иска за имуществени вреди, а именно от 2 000 лв. за всеки месец в периода или общо 24 000 лв. на 2 365,55лв. за всеки месец в периода. Общо сумата за процесните 12 месеца е 28 386, 60 лв. В цитираната молба ищецът е посочил сумата от 30 752,15лв., която е сбор от сумите за 13 месечен период /по заключението на ССЕ/, но последният месец от този период не е предмет на иска, поради което съдът с обжалваното решение не се е произнасял за същия/, съставляваща пропусната полза от получен в по-нисък размер доход от трудово възнаграждение, причинена от допуснато в нарушение на правото на ЕС, в периода 11.08.2014 г. - 12.05.2016 г., бездействие от прокурор в РП-Тервел относно отмяната на наложената на ищеца мярка - забрана за напускане на пределите на Република България при прекратяване на досъдебно производство №103/10 г. по описа на РУ „Полиция“, [населено място] с постановление от 11.08.2014 г., както и за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и за необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да посочи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка ?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и доказателства по делото?“ и 3. „Кои са критериите и обстоятелствата за сигурност на пропуснатите ползи в светлината на Тълкувателно решение № 3 от 13.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 3/2021 г. при искови претенции за пропуснати ползи и вреди от мярка по чл. 68 от НПК за забрана за напускане на страната, чието приложение е продължило след прекратяване на наказателното производство?“. По отношение на първите два въпроса, се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: решение № 205/19.01.2018 г. по гр. д. № 896/2017 г., I г.о.; решение № 27/2.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., IV г.о.; решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., IV г.о.; решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г.о.; Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тьлк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 65/30.07.2019 г. по т.д. № 183/2018 г., II т.о.; решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г., I т.о. и др. По отношение на третия въпрос се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по който се навеждат доводи, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2- ро и 3-то ГПК – недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България, не е депозирал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че с Постановление от 22.11.2010г. по ДП №103/10 г. по описа на РУ „Полиция“, [населено място], А. О. е бил привлечен като обвиняем за извършване на тежко умишлено престъпление от общ характер по чл.195, ал.1, т.5, вр. чл.194, ал.1 от НК. С привличането му, му била взета мярка за неотклонение „подписка“, изменена по НОХД №13/11г. на РС-Тервел с протоколно определение от 24.03.2011 г. на „задържане под стража“. Ищецът бил обявен за общодържавно издирване, и задържан след завръщане му в страната. С протоколно определение по същото дело от 07.07.2011 г., в присъствието на О. и защитника му, по искане на прокуратурата и на осн. чл.270, ал.3 от НПК, вр. чл.68, ал.6 от НПК /в действащата й към дата редакция- ДВ, бр.109/08г./ на ищеца била наложена от съда мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Република България“. След прекратяване от съда на първоначалното образуваното НОХД № 13/2011 г. по описа на ТРС и връщане на делото на прокурора за отстраняване на установено съществено нарушение на процесуалните правила е образувано НОХД № 126/2013 г. по описа на ТРС по внесен срещу ищеца и още три лица обвинителен акт за същото престъпление. Делото приключило с осъдителна присъда, която била отменена изцяло с окончателно решение по ВНОХД № 424/2013 г. по описа на ОС- Добрич, с което делото било върнато на прокурора за допълнително разследване. След връщането му с постановление от 11.08.2014 г. на РП- Тервел наказателното производство по ДП №103/10 г. било прекратено на осн. чл.243, ал.1, т.2 от НПК - поради недоказаност на обвинението. За прекратяването на ДП №103/10 г. О. бил уведомен лично на 19.08.2014 г. С постановление на РП- Тервел от 10.09.2014 г. /по повод подадена молба от О. от 10.09.2014 г. за отмяна поради отпаднало основание на мярката за неотклонение парична гаранция и връщане на внесената сума/ била отменена наложената му мярка за неотклонение „парична гаранция“. Посочено е, че на осн. чл.243, ал.2 от НПК при постановяване на постановление за прекратяване на наказателното производство прокурорът е бил длъжен да отмени наложените на обвиняемия мерки за процесуална принуда, в т.ч. и мярката по чл.68 от НПК. Прието е, че няма спор между страните, че тази мярка е отменена едва с постановление на РП- Тервел от 13.05.2016 г. по повод подадената от ищеца молба с вх. № 202/13.05.2016 г. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са предявени искове с правно основание чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ. Посочил е, че в ДФЕС и ДЕС е прокламирано като основно право правото на свободно движение на всеки гражданин на държавите-членки, в това число и правото на излизане от съответната страна, включена в европейската общност. Посочените Договори, както и приложимия общностен вторичен акт - Директива №2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки визирали ограничения на така предвиденото право, в смисъл, че държавите- членки могат да ограничат свободата на движение и пребиваване на граждани на съюза от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Посочено е, че за да бъдат обосновани мерките, дерогиращи принципа на свободно придвижване /чл.27, §2 Директива 2004/38/ЕО/ по съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва същите да се основават изключително на личното поведение на лицето, да не са изолирани от конкретния случай, и да не се основават на мерки за обща превенция. Директивата не давала легално определение на понятията обществен ред и обществена сигурност, но според практика на Съда на Европейския съюз, държавите-членки са свободни да поставят определени императивни интереси на обществото в контекста на съдържанието на понятията обществен ред и обществена сигурност, като зачитат всички правила на общностното право, които от една страна целят да ограничат дискреционната власт на държавите-членки в това отношение, а от друга, да гарантират, че правата на адресатите на рестриктивните мерки са защитени. Прието е от въззивния състав, че нормите на чл.27, §2 и 3 от Директива 2004/38/ЕО са достатъчно точни и безусловни, поради което имат директен ефект и съдът е длъжен да ги приложи, преценявайки законосъобразността на твърдените действия/бездействия съобразно визираните в нормите изисквания като по този начин осигури защита на правата на гражданите произтичащи от общностното право. В случая бездействието на прокуратурата да отмени след прекратяване на наказателното производство за периода от 11.08.2014 г. до 13.05.2016 г. наложената на ищеца мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Република България“ довело до нарушение на прокламираните в чл.27 от Директива №2004/38/ЕО принципи, при който правото му на свободно движение и пребиваване е можело да бъде ограничено. Посочено е, че доколкото отговорност по ЗОДОВ се подчинява на установените общи принципи на деликтната отговорност, при иск с правно основание чл.2в ЗОДОВ за обезщетяване на вреди, причинени от съществено нарушение на ПЕС, отговорността възниква при наличието на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като причинната връзка трябва да бъде доказана от ищеца във всеки конкретен случай. Държавата отговаряла за тези вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането /чл.4 от ЗОДОВ/. След преценка на представените писмени доказателства /справки от НАП, трудови договори, командировъчни заповеди и удостоверения относно приложимо законодателство/ и заключение на ССЕ, въззивният съд е установил, че в периода м. 03 - м. 06.2011 г. ищецът е имал сключен трудов договор №69/15.03.2011г. с „БМ-Трейдинг“ЕООД, [населено място] с основно месечно възнаграждение 330 лв. Със заповед от 17.03.2011 г. бил командирован от работодателя си в Германия за срок от 106 дни със задача „обща работа по подготовка за почистване на плавателни съдове“ с командировъчни дневни в размер на 68 евро на ден, или общо за 106 дни 14097,62 лв., получавал в този период и възнаграждение за пълен отработен месец от по 2000 лв. В периода м. 07.2011 г. до м. 05.2016 г. ищецът работил при различни работодатели в България с брутни трудови възнаграждения за пълен отработен месец в размери от 180 лв. до 500 лв., а за процесния едногодишен период от 475 лв. до 500 лв. /ищецът работил в „Даймъндс Груп“ ЕООД само 11 дни в месец юли 2015 г. при възнаграждение от 90,87 лв. и в „Пластхим - Т“ АД от месец септември 2015 г. до месец февруари 2016 г. и само 6 дни от месец март 2016 г./. В последствие сключил трудов договор № 603/20.06.2016г. с „Акел“ ЕООД с договорено възнаграждение в размер на 3200 лв., като със заповед от 21.06.2016г. бил командирован от работодателя си в Германия за срок от 90 дни със задача „обща работа по подготовка за почистване на плавателни съдове“ с командировъчни дневни в размер на 68 евро на ден за 1 месец, а впоследствие по 51 евро. След изтичане на срока сключвал нови трудови договори със същия работодател, издавани били непосредствено след това нови заповеди за командироване в Германия при същите условия /за 90 дни, при същите дневни командировъчни/, като имал средномесечен брутен доход от м. 06.2016 г. до м. 09.2017 г. от 2 864,86лв., или средно месечна брутна разлика, съгласно ССЕ, била в размер от 2 365,55лв. За да отхвърли претенцията за имуществени вреди въззивния съд се е позовал на ТР №3/2021 от 13.01.2023г. на ОСГТК на ВКС, като е посочил, че на обезщетяване подлежат само реалните вреди, т.е. действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични такива, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. Според въззивния състав само от факта, че за времето м.03 до м.07.2011 г. и след 20.06.2016 г. ищецът е работил при работодатели, които са го командировали за работа /общ работник по почистване на плавателни съдове/ в държава членка на ЕС, като е получавал посочените възнаграждения и командировъчни, не можело да се предположи, че със сигурност същият е щял да работи при тези условия и през процесния период, в случай, че не била налице наложената му мярка по чл.68 от НПК, респ. че би претърпял вреда от вида пропусната полза. Доказателства за подобни сключени договори за процесния период не били ангажирани, вкл. не се установявали и представените справки на ТД на НАП Варна за актуално състояние на действащи трудови договори за ищеца. Липсвали и доказателства, че през процесния 12 месечен период ищеца е искал да напуска пределите на страната, за да работи в чужбина. Неправен е извод, че в случая не би могло да се презюмира, че ищеца е търпял вреди от пропуснати ползи от теоретичната възможност да получава по - високи доходи, ако беше командирован за работа в чужбина. Прието е, че получаването на по-ниски доходи /в сравнение с 2011 г. и 2016 г./ от ищеца за процесния период не е в пряка причинно- следствена връзка с неправомерното бездействие на ответника. Искът за присъждане на неимуществени вреди също е приет за неоснователен, с мотиви, че при липсата на субективно знание у ищеца до м. 05.2016 г., че напускането на пределите на страната е ограничено поради неотмяната на наложената мярка за процесуална принуда, не би могло да се презюмира, че той е изпитвал обичайните душевни страдания и притеснения от нарушаване на правата му. Освен това липсвали доказателства за такива изживени страдания. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – недопустимост на въззивното решение. Съгласно постоянната практика на ВКС недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Така недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран – например, когато решението е постановено след оттегляне или отказ от иска; когато въззивната инстанция е постановила решение по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. В случая при служебна проверка не се установява да е допуснато подобно нарушение от въззивния състав. Обстоятелството, че в исковата молба ищецът е формулирал глобална претенция за едногодишен период от 12 последователни месеца, касаеща претенцията му за имуществени вреди, а съдът се е произнесъл по 12 иска, касаещи всеки от месеците от процесния период, не обуславя недопустимост на съдебния акт. Съдът не е разгледал иска за имуществени вреди на непредявеното основание и не се е произнесъл по непредявен иск. Въззивната инстанция, като съд по съществото на възникналия правен спор, е определила предмета на делото въз основа на въведените с исковата молба обстоятелства и заявен петитум, като се е произнесла в рамките на търсената от ищеца зaщитa нa cyбeĸтивнoтo му пpaвo /за същия период и в претендирания размер/. По отношение на въззивното решение, в частта му касаеща исковете за обезщетение за имуществени вреди: Поставените от касатора правни въпроси: първи и втори, във връзка със задълженията на въззивния съд в процеса на доказване и обсъждане доводите на страните, обуславят обжалваното решение и в тази му част, но не са разрешена в противоречие, а в съответствие с установената от ВКС практика, в т.ч. и тази посочена от касатора, според която въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, като е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. Съдът трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи достигайки до извод за недоказаност на претенцията за имуществени вреди. Следователно по тези въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касация на решението, в тази му част. Третият въпрос също е обусловил въззивното решение в частта му за имуществените вреди, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС. Обезщетението за имуществени вреди се определя при наличие на причинна връзка с действието/бездействието на ответника по иска по чл.2в ЗОДОВ. Пропуснатата полза също подлежи на обезщетяване при това условие, като приход за имуществото на пострадалия, който не се е осъществил заради непозволеното увреждане. Приходът не трябва да е случайна, а закономерна последица от установените по делото обстоятелства /решение № 73/2017 г. по гр.д № 3728/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о./, да е обективно, а не само субективно очакван, като увеличение на имуществото и получаването му при нормални обстоятелства да е било осуетено от незаконните действия на ответника.Това означава осъществяването на прихода да е реално и сигурно /решение № 156/29.11.2010 г. по т.д. №142/2010г. на ВКС, І т.о./. При липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Тъй като тя представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на общо логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Съгласно разрешенията в ТР № 3/2021 г. от 13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС, възможността за увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност. На доказване подлежат фактите, от които произтича възможността за реализиране на ползата, както и че реализирането й е станало невъзможно поради деликта. Тези факти са конкретни и обективно съществуващи. Затова при спор относно претърпяна пропусната полза съдът следва да преценява всички - както преки, така и косвени доказателства за действително съществуващите факти и състояния, от които може да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е осуетено от деликта. Когато пропусната полза се основава на очаквано получаване на възнаграждение по трудов договор, от значение са причините за неизпълнението и дали същото е било осуетено от незаконните действия и актове на органа по ЗОДОВ. Сигурност при установяването на пропусната полза ще има, ако от обстоятелствата преди тази намеса не следва извод за друга пречка пред изпълнението, предвид поведението на страните по договора, волята им, нормалното развитие на договорните отношения и добросъвестността. Въззивният съд е съобразил горепосочените правни разрешения. За да отхвърли претенцията на ищеца за имуществени вреди въззивния съд е приел, че не е доказано през процесния период ищеца да е искал да напуска пределите на страната, за да работи в чужбина, респ. че липсват доказателства за сключени през процесния период трудови договори с работодатели, които да го командироват в чужбина /или за направени постъпки от ищеца за сключване на подобни договори/, изпълнението на които да е било осуетено от съществуването на мярката „забрана за напускане пределите на Република България“. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, фактическите изводи на въззивния съд. След преценка, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне в частта му касаеща иска за обезщетение за неимуществени вреди, по въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и доказателства по делото?“. Същия е от значение за изхода на спора и въззивното решение, в тази му част, следва да се допусне до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за противоречие с цитираната в изложението практика на състави на ВКС. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение