Определение № 382 от 05.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4922/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от [фирма], чрез процесуален представител адв.Т., срещу решение от 18.12.2015г., постановено по в.гр.д.№7983/2015г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 12.09.2014г. по гр.д.№35581/2013г. на Софийски районен съд за уважаване на предявените от [фирма] срещу [фирма] и И. П. А. искове с правно основание чл.464 ГПК. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез процесуален представител адв.К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Ответникът по касационната жалба И. П. А. не взема становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените от [фирма] срещу [фирма] и И. П. А. пасивно субективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл.464 ГПК за признаване на установено, че вземането на И. П. А. спрямо [фирма] за заплащане на сумата в размер на 23814,00 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 01.08.2012г. до 31.12.2012г., за което вземане е образувано изпълнително дело № 20138410405738/2013 г. по описа на ЧСИ Н. М., не съществува. Установено е, че щецът се е снабдил с изпълнителен лист срещу [фирма] от 22.07.2013 г. по описа на Софийски апелативен съд за заплащане на сумата в размер от 67 913,77 лв., представляваща неизплатена стойност на стоки по фактури № 23978/29.07.2011г., № 23979/01.08.2011г. и № 24057/04.08.2011г. Въззивният съд е приел, че при предявен отрицателен установителен иск за недължимост на определена сума кредиторът /ответникът по иска/ трябва да докаже факта, от който вземането произтича, а длъжникът /ищец по иска/ възраженията си срещу вземането. Съдът е приел, че по делото е установено при условията на стройна верига от косвени доказателства, които в своята съвкупност водят до правен извод, че за периода от 01.08.2012г. до 31.12.2012г. служителят – И. А., макар и страна по трудово правоотношение, не е престирал труд при ответното дружество, поради което и съобразно разпоредбата на чл. 128, т.2 КТ не му се дължи трудово възнаграждение. Касаторът, счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по въпросите: „за тежестта на доказване на извършената в полза на работодателя /ответник/ от служителя/ответник/ работа по трудов договор, прилагайки чл.464 ГПК“; „необходимо ли е да бъде доказано от ответниците /служител и работодател/ по иск с правно основание чл.464 ГПК извършената работа на основание чл.128, ал.2 КТ от единия ответник в полза на другия, при прието от съда за установено трудово правоотношение за полагане на труд между ответниците; „необходимо ли е да бъдат посочвани допълнителни доказателства от ответниците /работодател и служител/ по иск с правно основание чл.464 ГПК при извършената работа на основание чл.128, т.2 КТ от единия ответник в полза на другия, освен приемането на работодателя без забележки извършена от служителя работа“; “необходимо ли е да бъдат сочени допълнително доказателства от ответниците / работодател и служител/ по иск с правно основание чл.464 ГПК при извършената работа на основание чл.128, т.2 КТ от единия ответник в полза на другия, освен приемането на работодателя без забележки извършена от служителя умствена дейност, в полза на работодателя по валидно сключен трудов договор“; “необходимо ли е ответниците / работодател и служител/ по иск с правно основание чл.464 ГПК да ангажират доказателства, установяващи резултат от извършената работа /осн. чл.128, т.2 КТ/ от единия ответник в полза на другия“; “в тежест на коя страна в исковото производство по чл.464 ГПК е да докаже липсата на основанията за дължимост на трудовото възнаграждение между ответниците /служител и работодател/ във връзка с отстъствието на обстоятелствата по чл.186 КТ, чл.267 КТ и чл.368 КТ по трудовия договор между ответниците“; „в тежест на коя страна в исковото производство по чл.464 ГПК е да докаже законосъобразността от въздържане на прилагането на дисциплинарни мерки съгл.КТ от работодателя към служителя за липсата на извършена работа от служителя във връзка с иска на ищеца за недължимост на трудовото възнаграждение с основание чл.128, т.2 КТ“; “необходимо ли е ответниците / по иск с правно основание чл.464 ГПК да установяват причините за прекратяване на трудовия договор помежду им, вкл. за неизвършване на работа съгл. чл.128, т.2 КТ при сключен договор с условия на чл.70 КТ с цел изследване на дължимостта на възнаграждението на служителя“. Според касатора по поставените въпроси няма съдебна практика. По приложението на чл.464 ГПК има формирана задължителна съдебна практика /вкл.цитираните във въззивното решение постановени по реда на чл. 290 ГПК в решение № 240 от 15.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2011 г., III г. о., решение № 173 от 12.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 901/2009 г., I т. о., ТК и решение № 22 от 27.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5260/2013 г., II г. о., ГК/, в съответствие с която е постановено въззивното решение и според която един и същи спор може да бъде повод било за положителен, било за отрицателен установителен иск, като разпределението на доказателствената тежест е едно и също, защото то зависи не от процесуалната роля на страните, а от отношението към спорното право, затова не ищецът, а ответникът по отрицателен установителен иск трябва да докаже, че вземането е възникнало и съществува. По отношение на последните шест поставени от касатора въпроси следва да се отбележи също така, че изводите на въззивния съд за несъществуване на вземането на конкуриращ взискател са въз основа на събрания доказателствен материал и неговата оценка, а не поради неангажиране на доказателства. В конкретния случай въззивният съд след обсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства в тяхната взаимна връзка е установил фактическата обстановка, като е приел наличието на правоотношение по трудов договор от 28.07.2012г. между ответниците за длъжността „миниджър покупко/продажби“ и неизпълнение на задължението за престиране на труд. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по въпросите: „законосъобразно ли е второинстанционният съд по своя инициатива в своя съдебен акт по чл.267 ГПК да изисква от страните доказване на нови обстоятелства по делото, които не са били предмет на доказване в доклада на първоинстанционния съд“; “законосъобразно ли е второинстанционният съд по своя инициативе в своя съдебен акт по чл.267 ГПК да изисква от страните доказване на нови обстоятелства по делото“; “законосъобразно ли е второинстанционния съд да мотивира своето решение единствено върху обстоятелство, което не е било предмет на доказване в производството“. Според касатора по поставените въпроси няма съдебна практика, а последният е разреше от въззивния съд в противоречие с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС според което при проверка правилността на въззивното решение съдът по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Поставените от касатора въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като предпоставят неправилност на преценката на въззивния съд относно подлежащите на установяване факти и обстоятелства по спора, каквато проверка не може да бъде извършена в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Отделно от това, ищецът е оспорил съществуването на вземането на другия кредитор за трудово възнаграждение именно с доводи, че от страна на служител и работодател са били съставяни поредица от документи с цел да се симулира престирането на труд и възникването на парични задължения за заплащане на трудово възнаграждение от длъжника. Касаторът сочи, че е налице основание за допускане на допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: задължен ли е съдебният състав да се отведе, след като е демонстрирал липса на безпристрастност и е формирал вътрешно убеждение, че ответниците са извършили престъпление с действията си, описани в исковата молба и отговора по чл.131 ГПК спрямо ищеца по делото“ и „задължен ли е съдебният състав да спре делото съгласно чл.229 ГПК след като е формирал вътрешно убеждение за наличието на данни за престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор“. Въззивният съд не е констатирал наличие на сочените от жалбоподателя обстоятелства, които да пораждат основателно съмнение в безпристрастността на съдиите от съдебния състав, постановил първоинстанционното решение. Освен това въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора, като крайните му изводи съвпадат с изводите на първоинстанционния съд, поради което именно, същото е потвърдено. Вторият от поставените въпроси не кореспондира с данните по конкретното дело, че престъпни обстоятелства от значение за изхода на делото не са констатирани от съда при разглеждане на делото като основание за спиране на производството по него. Освен това, касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирали поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и от значение за развитие на правото. Касаторът счита, че е налице противоречива съдебна практика по въпроса: „относно конституирането на страните в процеса, в условията на чл.464 ГПК“, но не представя доказателства за наличието на противоречива съдебна практика по поставения въпрос, поради което не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК на ответника по жалбата следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 2500лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.