Определение № 150 от 22.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1356/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение № 10281/02.07.2020 г., постановено по в.ч.гр.д. № 3990/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено Определение № 28716/30.01.2020 г., постановено по гр.д. № 65728/2016 г. на Софийския районен съд, с което на основание чл. 129, ал.3 ГПК е върната искова молба и делото е прекратено. Частният жалбоподател Д. Н. Д., чрез процесуалния си представител излага съображения, че обжалваното определение е неправилно и моли делото да бъде върнато и разглеждано от Софийския районен съд. Ответникът -Комисия за регулиране на съобщенията /КРС/, чрез процесуалния си представител, излага съображения, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение и за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Частният жалбоподател е предявил искове срещу Комисия за регулиране на съобщенията с искане да се прогласят за нищожни Заповед № РД – 07 – 248/26.10.2013 г. за възстановянане на работа и Заповед № 018/30.10.2013 г. за уволнение, издадени от председателя на Комисията за регулиране на съобщенията поради слипса на служебна компретентност на органа. С определение от 30.01.2020 г., постановено по гр.д. № 65728/2016 г. Софийския районен съд на основание чл. 129, ал.3 ГПК е върнал исковата молба на Д. Д. за прогласяване нищожност на Заповед № РД – 07 – 248/26.10.2013 г. и Заповед № 018/30.10.2013 г. на издадени от председателя на Комисията за регулиране на съобщенията и е прекратил производството по исковете. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че изводът на първоинстанционния съд за недопустимост на предявените искове за прогласяване нищожността на Заповед № РД – 07 – 248/26.10.2013г. и Заповед № 018/30.10.2013 г. на издадени от председателя на Комисията за регулиране на съобщенията, е правилен. Въззивният съд е приел, че не може да бъде предмет на защита в гражданския исков процес правото да се иска прогласяването на нищожността на заповедта за уволнение. Въззивният съд е изложил съображения и за това, че за ищецът е налице правен интерес да атакува незаконосъобразността на Заповед №018/30.10.2013 г. по реда на чл. 344, ал.1 КТ, но това е следвало да бъде сторено в срока по чл. 358, ал.1, т.2, вр. ал.2, т.1 КТ, който е пропуснат, поради което дори и да се приеме, че такъв иск е предявен, то същият отново би бил недопустим. Въззивният съд е изложил съображения и по характера на Заповед № РД – 07 – 248/26.10.2013 г. - издадена във връзка с явяването на ищеца на работа в срока по чл. 345, ал.1 КТ, като е приел, че актът на работодателя, с който работникът, след успешно проведено производство по чл. 344 КТ, се възстановява на заеманата преди това длъжност, няма конститутивно действие и за последният не съществува правен интерес да атакува заповедта с иск. В приложено към жалбата изложение по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в своето определение въззивния съд се е произнесъл по въпросите: следи ли съда служебно за допустимостта на исковете по чл. 344, ал.1 КТ и относно задължението на въззивния съд по чл. 269 ГПК в производство по чл. 274, ал.2 ГПК. Поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. По първия формулиран от жалбоподателят правен въпрос въззивната инстанция e постановила своето определениe в съответствие с константната практика на ВКС обективирана и в решение по гр.д. № 1112/2010 г. на IV – г.о. на ВКС, в което е застъпена тезата, че и скането на уволнен работник или служител е за отмяна на уволнението, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение поради незаконно уволнение, а заповедта на изпълнителния директор на едно дружество за дисциплинарното уволнение на работника или служителя не съставлява волеизявление на административен орган в изпълнение на делегирани му със закона властнически правомощия, респ. създаващо правоотношение на власт и подчинение. В трайната практика на ВКС се приема, че по своята правна същност това волеизявление е от гражданскоправно естество на работодател, а не е административен акт по смисъла на чл. 21 А ПК. В настоящия случай не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, доколкото съдът е преценил, че заявените искове за прогласяване нищожността на процесните заповеди е недопустим и производството по тях е било прекратено. Тази практика не е неправилна и не се налага тълкуване на закона и разглеждането на поставения въпрос от касационната инстанция, за да бъде коригирана същата. По втория формулиран от жалбоподателя въпрос също не следва да бъде допуснато касационно обжалване. И този въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в задължителните разяснения дадени в Тълкувателно решение по тълк.д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба тоест съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. Въззивният съд е обсъдил всички релевирани възражения в частната жалба и е изложил свои мотиви, като е съобразено и посоченото по-горе тълкувателно решение, поради което и по този въпрос не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Предвид изложените съображения съдът: