Определение № 179 от 12.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3458/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЕЛАЦИТЕ-МЕД“ АД, ЕИК122016037, със седалище с. Мирково, Софийска област, чрез Л. Б. – ст. юрисконсулт и негов процесуален представител против решение № 249 от 27.07.2020 г. по гр. д. № 134/2020 г. на Окръжен съд – София. Ответникът Н. М. Г., чрез адв. Д. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и претендира сторените разноски. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното: Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 48 от 26.11.2019 г. по гр. д. № 238/2019 г. на Районен съд - Етрополе, допълнено с решение от 30.01.2020 г. за уважаване на предявените от Н. М. Г. срещу дружеството – касатор искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ, третият във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ - за признаване на уволнението му със заповед № 525/15.04.2019 г. на работодателя за незаконно и неговата отмяна; за възстановяването му на предишната работа и за заплащане на обезщетение за оставане без работа, поради незаконното уволнение, за периода от 17.04.2019 г. до 17.10.2019 г. в размер на 17 745. 66 лв., ведно със законната лихва върху сумата от 19.06.2019 г. до окончателното й изплащане и са присъдени разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че между страните е съществувало трудово правоотношение с източник трудов договор за длъжността „автомонтьор“ считано от 02.10.1991 г., като с допълнително споразумение от 01.02.2002 г. ищецът е преназначен на длъжността „шофьор на товарен автомобил -12 и повече тона/над 25 тона и автомонтьор“. Прието е, че със заповед № 525/15.04.2019 г. на работодателя трудовоправната връзка е прекратена, поради наложено на ищеца дисциплинарно наказание „уволнение“ за нарушения на трудовата дисциплина през м. февруари 2019 г. Отразено е, че съгласно протокол за изземване от 03.02.2019 г. е установено, че на същата дата в 05, 50 часа на КПП при РК „Елаците“, служители на „Геоохрана“ ЕООД са иззели от Н. М. Г. 10 бр. еднолитрови шишета с нафта. Инстанцията по същество е изключила от доказателствата по делото констативен протокол от 04.02.2019 г. (вх. № 385/12.02.2019 г.) на „Елаците-мед“ АД и констативен протокол от 04.02.2019 г. (вх. № 729/05.04.2019 г.), които са съставени с оглед уведомяване на изпълнителния директор на дружеството за извършеното дисциплинарно нарушение от ищеца, тъй като не са представени от ответника в оригинал, за което страната е била задължена. Установена е практиката в предприятието на ответника изпълнителният му директор да се уведомява за извършени дисциплинарни нарушения само писмено, чрез документи. Създадената организация на документооборота е изисквала при постъпване в деловодството (администрацията на дружеството) на констативен протокол или доклад за нарушение на трудовата дисциплина, документът да се входира и представя на изпълнителния директор. При тези фактически данни второинстанционният съд е направил решаващ извод, че работодателят не е установил спазването на срока по чл. 194 КТ за налагане на дисциплинарното наказание, вкл. и чрез показанията на разпитаните свидетели. Прието е, че субектът на дисциплинарната власт не е доказал в хода на съдебното дирене по делото да е узнал за процесното нарушение на трудовата дисциплина в по - късен момент от датата на извършването му (03.02.2019 г.), а именно на 12.02.2019 г., както сам твърди и когато при обстоятелствата по спора – разрешено ползване от ищеца на платен годишен отпуск за времето от 11.04. до 16.04.2019 г. вкл. - срокът по чл. 194, ал. 1 КТ би изтекъл на 17.04.2019 г., т. е. в деня на налагане на дисциплинарното уволнение. В тази връзка са мотивирани доводи, че ангажираните по спора писмени доказателства - искане по чл. 193 КТ с изх. № 744/25.02.2019 г. и искане по чл. 193 КТ с изх. № 1282/09.04.2019 г., изходящи от работодателя представляват частни свидетелстващи документи, които нямат материална доказателствена сила. Изтъкнато е, че обстоятелствата и фактите, посочени в тях следва да бъдат доказани с други предвидени от процесуалния закон доказателствени средства. Доказателствената стойност на частните свидетелстващи документи се преценява по негово вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото, но в случая според съда останалите събрани по делото гласни доказателства не дават основание да се приеме, че прекратяването на трудовия договор между страните по дисциплинарен ред е извършено в двумесечния срок по чл. 194, ал. 1 КТ. Направен е извод, че с изтичането на този срок субективното потестативно право на работодателя да наложи дисциплинарно наказание, ако не е упражнено, се преклудира, поради което само на това основание извършеното дисциплинарно уволнение е незаконосъобразно и подлежи на отмяна. С уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е уважен и обусловения иск по чл.344, ал. 1, т. 2 КТ с възстановяване на предишна работа, както и претенцията за обезщетение за оставане без работа поради уволнението в предявения размер. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя материалноправния въпрос относно момента, от който започва да тече срокът по чл. 194, ал. 1 КТ за налагане на дисциплинарното наказание (конкретизиран и уточнен от касационната инстанция с оглед указанията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК) с твърдения да е обуславящ за изхода на делото и за противоречие с практиката на ВКС, на която се позовава (сочи решение № 231/13.06.2011 г. по гр. д. № 858/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, решение № 1494/27.11.2007 г. по гр. д. № 2756/2004 г. и решение № 1563/12.12.2007 г. по гр. д. № 2674/2004 г., и двете на III г. о. на ВКС, постановени по реда на ГПК от 1952 г. (отм.) и счита питането да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касационното обжалване не следва да се допуска. Повдигнатият въпрос не формира общо основание, тъй като не произтича от правните разрешения, дадени от въззивния съд по спора и не е включен в предмета на делото (вж. разрешенията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт). В обжалваното решение е прието, че уволнението на ищеца е незаконно и подлежи на отмяна поради изтичането на двумесечния срок по чл. 194, ал. 1 КТ за налагане на наказанието от субекта на дисциплинарната власт, а не защото този срок не започва да тече от датата на откриване на нарушението с узнаването му от работодателя. Решаващият извод е основан на липсата на доказателства за узнаване на процесното нарушение в по - късен момент от датата на извършването му и това е обусловило произнасянето по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание да не се допуска касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Затова по поставения въпрос достъп до касация не може да се осъществи на поддържаните основания. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (свързването на което основание кумулативно, с това по т. 1 от посочения текст по един и същи въпрос, е недопустимо, а наред с това не са мотивирани допълнителните предпоставки по него съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК) за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Предвид този изход на делото касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените и претендирани разноски за настоящата съдебна инстанция. Те възлизат на 1 000 лв. – за адвокатско възнаграждение и са удостоверени в приложения договор за правна защита и съдействие, като извършеното вписване за направеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. постановките по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.