Определение № 936 от 06.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 434/2017 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 126575/07.10.2016 г. на [фирма] – [населено място], представлявано от адв. Е. С., срещу въззивно решение № 6694/12.08.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 8074/ 2015 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която след отмяна на решение от 13.02.2015 г. по гр.д. № 5649/2013 г. на Софийския районен съд, жалбоподателят е осъден на основание чл.128, ал.1, т. 2 КТ да заплати на А. Г. М. сумата 2 462.31 лв. - трудово възнаграждение за периода м.07.2011 г. - 09.03.2012 г. и за м.06.2010 г.,със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 11.02.2013 г. до окончателното й изплащане; и по чл.245, ал.2 КТ – за заплащане на обезщетение за забава за периода от 11.08.2011 г. до 11.02.2013 г. в размер на 280 лв. Въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение и е отхвърлена претенцията за заплащане на трудово възнаграждение за разликата над сумата от 2 462.31 лв. до предявения размер от 8 969.40 лв., не е обжалвано и е влязло в сила. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са релевирани доводи за допускане на касационния контрол на основание чл.280, ал. 1, т.1 и т.2 ГПК по следните, уточнени от състава на ВКС, правни въпроси: 1/ за задължението на съда в доклада по чл.146 ГПК да отдели спорното от безспорното, да разпредели доказателствената тежест в процеса, да определи правната квалификация на иска, да посочи кои факти не се нуждаят от доказване, да прецени и анализира всички релевантни за спора доказателства; както и за процесуалните действия, които следва да извърши въззивният съд при неправилно разпределена в доклада на първата инстанция доказателствена тежест; 2/ предвиденото в разпоредбата на чл.270, ал.3 КТ изискване за доказване изпълнението на задължението за плащане на трудовото възнаграждение с нарочен писмен документ, изключва ли възможността този факт да се установява с други доказателства, в т.ч. разписки и чия е доказателствената тежест за установяване основанието на получена по разписка сума от работника. Ответната страна по жалбата – А. Г. М., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: По делото е установено, че ищецът е работил в [фирма] по трудов договор от 01.05.2009 г. на длъжността „инструктор“, като трудовото му правоотношение е прекратено на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ със Заповед № 12/15.03.2012 г. Твърденията в исковата молба са, че за периода от 01.01.2010 г. до м.03.2012 г., работникът не е получил договореното месечно възнаграждение от 332.20 лв., формиращо се от сумата 307 лв. – основна заплата и допълнително възнаграждение за трудов стаж – 25.20 лв. Обсъждайки представените по делото доказателства - разчетно-платежни ведомости и фишове за заплати, както и заключението на приетата в първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд е приел, че за периода от 01.01.2010 г. до м.03.2012 г. нетната сума на дължимото на работника трудово възнаграждение възлиза общо на 7 098.64 лв. /7017.61 лв. до м. 02.2012 г. и 81.03 лв. за м.03.2012 г./. В този размер съдът е включил и сумата от 166.77 лв. – неправилно удържано от работодателя обезщетение по чл.220 КТ. За да уважи частично претенцията на ищеца до размера на сумата 2 462.31 лв., въззивната инстанция е посочила, че от представените по делото подписани от работника платежни ведомости и фишове за заплати се установява, че за изследвания период са му изплатени заплати в общ размер 4 748.60 лв. / за цялата 2010 г. без м.06.2010 г.; и след това до м.07.2011 г./. За времето от м.07.2011 г. до 09.03.2012 г. е прието, че изплащането на трудово възнаграждение не е установено, тъй като във ведомостите липсва подпис на ищеца. В тази връзка, като неоснователни са преценени възраженията на ответното дружество, че плащането на начисляваните трудови възнаграждения, за които няма подписани от ищеца разчетно-платежни ведомости, се установява от представените по делото разписки за получени от Ат.М. суми. Съдът е приел, че въпросните подписани от служителя разписки не съставляват доказателство за получавано трудово възнаграждение, тъй като в някои от тях липсвало посочено основание за получаване на сумата, а други били без дата и изцяло е отречена доказателствената стойност на тези писмени документи. В заключение съдът, кредитирайки само записванията в платежните ведомости и фишове, е направил извод, че за времето от м.07.2011 г. до 09.03.2012 г. и за м.06.2010г. работодателят дължи на ищеца сумата 2 462.31 лв. – неизплатено трудово възнаграждение, формиращо се от посоченото в трудовия му договор основно месечно възнаграждение и преизчисления от съда размер на допълнителното възнаграждение за трудов стаж и професионален опит. При тези решаващи изводи на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че вторият изведен в изложението на касатора процесуалноправен въпрос е обусловил правната воля на съда. По проблема за допустимите доказателства, с които работодателят може да установи изпълнението на задължението си за изплащане на трудовото възнаграждение и чия е доказателствената тежест за установяване основанието на получена по разписка сума от работника, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата съдебна практика на ВКС, на която се позовава и касаторът – решение № 89/29.03.2013 г. по гр.д. № 558/2012 г., IV г.о.; решение № 746/05.01.2011 г. по гр.д. № 727/2009 г., IV г.о.; решение № 141/30.11.2010 г. по гр.д. № 2715/2008 г., II г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Касационното обжалване по посочения въпрос следва да се допусне в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на атакуваното въззивно решение с дадените по цитираните касационни дела разрешения на обуславящия изхода на спора правен въпрос. Другият формулиран в изложението въпрос няма претендираното от касатора правно значение и не обуславя допускането на касационен контрол, доколкото аргументацията на страната касае евентуално допуснати от съда процесуални нарушения при разглеждането на делото, по които съставът на ВКС ще се произнесе с решението си. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение