Определение № 325 от 27.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3721/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Основно училище (ОУ) „Пенчо Славейков” - гр. Пловдив срещу решение № 260574/22.04.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 154/2021 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното възивно решение е отменено първоинстанционното решение № 260612/28.09.2020 г. по гр. дело № 2791/2020 г. на Пловдивския районен съд и са уважени предявените от Н. С. К. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, а именно: признато е за незаконно и е отменено уволнението на ищцата, извършено със заповед № РД-11-506/27.11.2019 г. на директора на ответното училище, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ – поради съкращаване на щата; ищцата е възстановена на предишната работа – „старши учител, общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап ЦДО” при ответното училище-касатор; последното е осъдено да заплати на ищцата сумата 1 401.54 лв. – обезщетение за оставането ѝ без работа поради незаконното уволнение през периода 07.01.2020 г. - 06.02.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата, начиная от 19.02.2020 г. до окончателното ѝ изплащане, като е отхвърлено възражението за прихващане на жалбоподателя за сумата 2 804.16 лв., съставляваща обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ; в тежест на училището-касатор са възложени и разноските и държавна такса по делото. Касационната жалба (предвид и уточнението ѝ) е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба – ищцата К. не е подала отговор на касационната жалба. В изложението на училището-касатор по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (инкорпорирано в уточнението на касационната жалба), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) идентични ли са длъжностите „учител“ и „старши учител“; 2) сходни ли са длъжностите „учител“ и „старши учител“; 3) съществени ли са различията в трудовите функции на „учител“ и „старши учител“; 4) за да се направи извод за сходство, необходимо ли е съдът да изследва длъжностните различия или това се прави априори; 5) съществува ли в периода 02.08.2019 г. – 01.01.2020 г. нормативна уредба за длъжност „старши учител ЦДО“ или тя е въведена, считано от 01.01.2020 г.; 6) следва ли въззивната инстанция, когато реши за първи път в процеса, и без да е сезирана от никого, че един безспорен по делото въпрос е спорен, да направи доклад за това обстоятелство и да разпредели доказателствената тежест за това обстоятелство; 7) следва ли въззивната инстанция да се произнася по непредявено искане (тъй като искане да се отхвърли възражение за прихващане не е правено); и 8) при липса на оспорване на направено възражение за прихващане, следва ли въззивната инстанция да се произнася (тъй като искане да се отхвърли възражение за прихващане не е правено). Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първите пет въпроса – в противоречие с решение № 182/04.06.2015 г. по гр. дело № 6457/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, а последните три въпроса – в противоречие с т. 1, т. 2 и т. 4 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Жалбоподателят сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа, че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно както по същество, така и по отношение на възражението за прихващане. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Касаторът свързва в изложението си първите пет правни въпроса с решаващите изводи на въззивния съд, че трудовата функция, извършвана от ищцата на заеманата от нея при уволнението ѝ длъжност „старши учител, общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап ЦДО” е идентична/сходна с трудовата функция на други двама учители, заемали длъжността „учител, общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап ЦДО”, поради което извършването на подбор по чл. 329 от КТ е било задължително за ответника-работодател. За да достигне до тези свои решаващи правни изводи, съдът е изложил съображения, че е без правно значение наименованието на длъжността, заемана от съкратения работник или служител, а същественото е каква дейност той е изпълнявал и имало ли е при работодателя друг работник, който е изпълнявал същата или сходна дейност; ако друг работник е заемал, макар и различна по наименование длъжност, но е имал сходни трудови функции, работодателят съответно е имал задължение да извърши подбор. С оглед на това, окръжният съд е извършил сравнение между длъжностните характеристики за двете посочени длъжности, при което е установил, че основна цел и на двете длъжности е да планират, организират, провеждат обучението, възпитанието, социализацията и подкрепата на учениците в прогимназиален етап на основното образование. Съдът е установил и различия – на старшите учители по общообразователен учебен предмет са възложени допълнителни функции, с които не са натоварени учителите по общообразователен учебен предмет, като същите са свързани с организирането и провеждането на образователния процес, включително – участие в провеждането на състезания, конкурси, пленери и други занимания по интереси, дейности по разработване и изпълнение на проекти; на старшия учител също така е възложено да подпомага, консултира, осъществява методическа и организационна подкрепа на лицата, заемащи длъжността „учител, общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап ЦДО”. Така констатираното различие, въззивният съд е намерил за несъществено, като е изложил съображения, че допълнително вменените трудови функции на старши учителя – да участва в провеждане на състезания и конкурси, да наставлява другите учители, не променят цялостно функциите на двете длъжности, чиято основна и обща цел е планиране, организиране, провеждане обучението, възпитанието, социализацията и подкрепата на учениците в прогимназиален етап на основното образование. С оглед това, окръжният съд е приел, че в конкретния случай правото на работодателя на подбор се е трансформирало в негово задължение да извърши такъв между служителите, заемащи сходните длъжности „старши учител, общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап ЦДО” и „учител, общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап ЦДО”. В заключение съдът е приел, че доколкото подбор не е извършен от работодателя, то уволнението на ищцата на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ е извършено в нарушение на чл. 329 от КТ, което го прави незаконно и обуславя неговата отмяна. В посоченото от училището-касатор решение № 182/04.06.2015 г. по гр. дело № 6457/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е цитирана и споделена трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 329 от КТ, в която се приема следното: За да бъде упражнено „правото на подбор”, трябва да има сходство между трудовите функции на съкращаваната и несъкращаваните длъжности. По различен начин се поставя въпросът при „задължението за подбор”. При съкращаването на част от повече еднакви длъжности работодателят е длъжен да извърши подбор, инак той не може да определи кои работници да уволни и кои да запази на работа. При определяне кръга на лицата, които да участват в подбора, не се изхожда от наименованието на длъжностите нито от сходствата във възложените трудови функции, а от техните различия, като определящо е дали различията са съществени. Две длъжности със сходни наименования може да включват съществено различаващи се трудови функции, както и две длъжности с различни наименования може включват несъществено различаващи се трудови функции. За да бъде изпълнено „задължението за подбор”, в него трябва да бъдат включени всички лица, изпълняващи несъществено различаващи се трудови функции. Цитирано е също така и решение № 507/08.07.2010 г. по гр. дело № 978/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че отговорът на въпроса, дали длъжностите „старши юрисконсулт” и „юрисконсулт” са еднородни, зависи от разписаните за тях трудови характеристики. Когато тази за „главен юрисконсулт” включва изцяло функциите и задълженията на „юрисконсулта”, както и допълнителни такива, то когато се съкращава длъжността „главен юрисконсулт”, работодателят е в хипотезата на задължителен подбор преди уволнението, тъй като юрисконсултът не осъществява трудова дейност различна или в повече от старши юрисконсулта; в обратния случай – на съкращение на бройка за юрисконсулт, работодателят не е длъжен, а може с оглед нуждите на работата, да извърши подбор между лицето, чиято длъжност се съкращава и това на длъжността „старши юрисконсулт”. В обобщение, в решение № 182/04.06.2015 г. по гр. дело № 6457/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е прието, че когато работодателят съкращава част от щатните бройки за длъжности като „главен юрисконсулт”, „старши юрисконсулт”, „юрисконсулт”, „младши юрисконсулт” и с други подобни наименования, за него възниква задължение да извърши подбор по критериите по чл. 329 от КТ между служителите, които заемат тези длъжности, само в случаите, когато те изпълняват несъществено различаващи се трудови функции според разписаното в длъжностните им характеристики. Преценката във всеки конкретен случай, дали и доколко е съществено различието между трудовите функции на такива служители, следва да се извършва като се изхожда не от сходствата, а от характера и естеството на различията между тях – с оглед всички релевантни обстоятелства, установени по делото. В случая, в пълно съответствие с така посочената от жалбоподателя практика на ВКС, въззивният съд е извършил именно такава преценка, чрез анализ на същностните характеристики, характера и естеството на длъжностните задължения за длъжностите „старши учител, общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап ЦДО” и „учител, общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап ЦДО”, изхождайки от различията на трудовите функции за тях, като е обосновал и извода си, защо тези различия са несъществени. По този начин окръжният съд е разрешил първите четири правни въпроса в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС, т.е. – не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Следва да се отбележи и че четвъртият правен въпрос е некоректно формулиран, тъй като въззивният съд не е направил „априори“ (както се сочи в края на въпроса) извода си, че двете сравнявани длъжности не са съществено различни. Петият правен въпрос, посочен от жалбоподателя, по никакъв начин не е обсъждан в мотивите към обжалваното въззивно решение, поради което не е обуславящ правните изводи на въззивия съд и също не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (така и т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Останалите три правни въпроса училището-касатор свързва с касационното си оплакване, че въззивният съд неправилно е приел за недоказано и неоснователно направеното от него възражение за прихващане, което не е било оспорено от ищцата. За да намери за неоснователно възражението за прихващане, окръжният съд е приел за недоказано от страна на ответника-касатор да е платил на ищцата обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ в размер на 2 804.16 лв., на което негово твърдение се основава насрещното му вземане за връщане на това обезщетение. В тази връзка въззивният съд е обсъдил следните доказателства по делото: Установил е, че в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е посочено, че от работодателя следва да се изплати на ищцата обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ в размер на две брутни трудови възнаграждения. С представения по делото заверен препис от фиш за работна заплата за месец януари 2020 г., работодателят е начислил за заплащане на ищцата обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ в размер на 2 806.14 лв., но този документът не е подписан от ищцата, поради което няма характер на разписка и не установява преминаване на сумата 2 806.14 лв. в нейния имуществен патримониум. Съдът е приел, че това релевантно обстоятелство не е установено и с представения от работодателя документ – отчет по сметка, видно от който от ответното училище е бил нареден на 10.02.2020 г. в полза на ищцата превод в размер 708.07 лв. – заплата за месец януари 2020 г., като липсва отбелязване да ѝ е било преведено паричното обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ в размер 2 806.14 лв. В заключение окръжният съд е приел, че при този доказателствен дефицит по делото липсват причини да се приеме, че при прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата, ответникът-работодател ѝ е заплатил обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ в размер 2 806.14 лв., поради което възражението му за прихващане следва да се отхвърли като неоснователно. Видно от гореизложеното, последните три правни въпроса също нямат никакво отношение към правните изводи на въззивния съд за неоснователността на възражението за прихващане (както вече беше посочено тези въпроси се свързват единствено с касационното оплакване, че възражението не е било оспорено от ищцата), поради което съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, няма основание касационното обжалване да се допуска и по тези въпроси. Независимо от това следва да се отбележи, че в съдебната практика никога не е имало съмнение, че главно пълно доказване следва да бъде проведено както от ищеца – по отношение на обстоятелствата, на които се основава исковата му претенция, така и от ответника – по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението му за прихващане, и то независимо дали насрещната страна изрично оспорва тези обстоятелства или не (дори признанието на факт се преценява от съда с оглед всички останали обстоятелства по делото – чл. 175 от ГПК), като при разпределението на доказателствената тежест съдът няма задължение да указва на страната, че ангажираните от нея доказателства не установяват твърденията ѝ (както е в настоящия случай) – тази преценка той прави едва с решението си. В посочените от касатора т. 2 и т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС не е прието нищо различно, а т. 1 е напълно неотносима както към приетото от съда в мотивите към обжалваното решение, така и към формулираните от касатора въпроси. Също съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, а в случая от страна на жалбоподателя се излагат общи касационни оплаквания, които могат да се подведат единствено под хипотезата на чл. 281, т. 3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК; не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение