Решение № 940 от 14.7.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 1102/2026 г.

Производството е образувано по реда на чл. 258 и следв. ГПК. Постъпила е въззивна жалба от ищците пред първата съдебна инстанция – Е. З. Б. и Н. Й. Б., срещу решение № 4141/30.06.2025 г. по гр.д.№ 783 по описа за 2022 г. на СГС, ГО, І-6, с което са отхвърлени предявените от ищците искове с правно основание чл.45 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. Решението се обжалва изцяло. Въззивната жалба съдържа подробна процедурна ретроспекция на производството, вкл. във връзка с допустимостта на същото. Излага се подробна фактология относно постановените съдебни актове и тяхното съдържание. Конкретизирани са имената на съдиите, които са ги постановили, както и кой от тях е бил командирован. Излагат се и факти относно административните ръководители на СГС. Излагат се доводи и относно порочността на института на командироването като се подкрепят и с публикации в медиите, изразяващи становища по този въпрос. Считат, че командированите съдии не са независими. В тази връзка се навеждат доводи, че обжалваното решение е нищожно. Сочи се, че съдията постановил обжалваното решение отказал да се отведе от делото макар да били налице основания за това. Предприетият от съда подход обосновавал извод за липса на независимост и безпристрастност на СГС. В подкрепа на този факт било и явното преиначаване от страна на съда на аргументите на ищците като се цитират мотивите на обжалваното решение в т.16/Б/. Предубедеността и пристрастието на СГС най-ярко проличавало при явната подмяна на тезата на жалбоподателите относно разпространението на процесното писмо. От страна на ищците изрично било уточнено, че не се търси отговорност от ответниците за медийната разгласа на писмото, а само за разпространението на злепоставящата информация, чрез изпращането му до 67-те адресата. В случая на 6 страници съдът разглеждал въпроса как информацията е достигнала до българските медии и достигнал до извода, че за това са отговорни адв. Х. и А. Б., които неправомерно били придобили писмото от Европейския парламент. Сочи се, че съдържанието на писмото не било конфиденциално и логично било да достигне и до българската общественост. След аналитична дейност, която се отличавала с „нетипични за жанра логически пируети“ съдията достигал до извода, че писмото всъщност представлявало отговор, насочен към институциите на ЕС относно Механизма за сътрудничество и проверка като дословно се цитират мотивите на СГС по този въпрос. Такова писмо действително било изпратено, но то било от 14.09.2020 г. В нарушение на чл.6 ГПК, въвеждащ принципа за диспозитивно начало, съдът бил въвел тезата за наличие на легитимна цел на процесното писмо. Такава теза не била изложена в отговора по исковата молба от нито един от ответниците и не била защитаване в хода на съдебния процес. Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така постановеното решение; същото било постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Мотивите на решението били взаимно противоречиви и постановени при явната липса на логика като се излагат извадки от мотивите на СГС с подробен коментар по същите. Липсвал отговор на въпроса в какво качество ответниците са „съчинили, писали и разпространили писмото“. Ако съдът приемал, че ответниците не са писали писмото в лично качество, то единствената разумна алтернатива било да преквалифицира иска по чл.2, ал.1,т.8 от ЗОДОВ и го пренасочи срещу прокуратурата. Сочи, се че съдът не се бил съобразил и с указанията на съда по повод произнасянето му по допустимостта на производството, които били задължителни като се излага подробни доводи защо тези указания са задължителни. За основателността на претенциите си се позовават на решението на ЕСПЧ по делото Б. срещу България като се цитират пасажи от същото. Поддържат и становищата си депозирани в производството. Сочи се, че за деликтната отговорност не било решаващо дали увреждането е причинено с пряк умисъл или користна цел, както твърдял първоинстанционният съд. Мотивите на съда показвали „впечатляваща процесуална дезориентация относно доказателствената тежест“, така и „материално лутане относно формите на вината и субективната страна на деликта“. Мотивите в обжалваното решение противоречали на разпределението на доказателственета тежест с определение от 23.04.2024 г. Налице било неразбиране от страна на СГС и с презумпцията за невиновност; позовават се на мотивите на съда на с.33-34 от обжалваното решение. В случая било налице „самобитно разбиране на съдията на презумпцията за невинност“. Съдът не бил съобразил и факта, че към датата на постановяване на решението наказателното производство срещу ищците било прекратено поради липса на престъпление. Съдът не се бил съобразил и с обичайното съдържание и форма на служебната институционална кореспонденция и по-конкретно нейните реквизити. В случая никъде в писмото не било посочено, че то изхожда от органите на Прокуратурата. Още повече, че само Главния прокурор представлявал прокуратурата. Иска се обжалваното решение да бъде обявено за нищожно поради незаконен съдебен състав, както и поради липса на самостоятелна съдебна воля или да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което претенциите на ищците да бъдат уважени. По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника /пред първата съдебна инстанция/ - Б. Б. С.. Изразява се становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение. Не били налице сочените от въззивниците нарушения на материалния и процесуален закон. Указанията на ВКС били спазени. Счита, че решението било обосновано и постановено в съответствие със събраните по делото доказателства. Въззивната жалба била подадена, за да дискредитира съда и съдебния състав. Статиите, на които се позовавали въззивниците нямали никаква доказателствена стойност. Относно института на командироването се позовава на уредбата й в ЗСВ. Спазени били правилата за случайно разпределение в СГС. Намира за недопустимо във въззивна жалба да се отправят внушения и твърдения, които петнят професионалната чест и репутация на съдии с дългогодишен стаж и доказана безпристрастност. Доводите на въззивниците намира за клеветнически и обидни. Това били опити за отклоняване от същината на делото. В случая ищците твърдели умисъл и това подлежало на доказване от страната, която го твърди. Това били общоприети правила на доказването. Съдът бил достигнал до извода, че процесното писмо представлява служебна информация и този извод намира за правилен. Съдът бил приел, че от страна на ищците не е доказано, че ответниците са действали в лично качество и този извод също бил правилен. Съдът бил извършил подробен анализ относно баланса между легитимната цел и индивидуалните права на ищците. Невярно било твърдението, че съда бил проявил неразбиране относно презумпцията за невиновност; позовава се на с.33-34 от решението. Претендират се разноски. По въззивната жалба е постъпил отговор от ответниците /пред първата съдебна инстанция/ - Д. М., К. Ф., Д. П. и И. Г.. Изразява се становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение. Не били налице сочените от въззивниците нарушения на материалния и процесуален закон. Сочи се, че част от доводите представлявали пасажи от медийни новини и политически въпроси, както и отразявали лични виждания на процесуалния представител, касаещи правораздавателната система. Считат, че обжалваното решение не било нищожно, а доводите в обратния смисъл намират за неоснователни. Липсвали основания за отвод на съдията; не били налице предпоставките на чл.22 ГПК. Намират предявените искове за недопустими като се позовават на изменението на претенциите по гр.д.№ 12240/2023 г. по описа на СГС, І-21 състав и допуснатото изменение с определение от 28.03.2024 г.; процесното писмо било оттеглено. Представят решение № 3195 от 27.05.2025 г. по гр.д.№ 12240/2023 г. по описа на СГС, І-21 състав и правят искане за приемането му в хипотезата на чл.266, ал.2,т.1 ГПК. Позоват се на разпоредбата на чл.132 КРБ. Сочат, че липсвали данни ответниците да са извършили умишлено престъпление от общ характер, за да бъде преодолян законно признатият им имунитет. Процесното писмо представлявало официална кореспонденция; касаело се до извършване на служебни действия в изпълнение на служебните им по КРБ, задължения. В случая се касаело до обмен на информация между компетентните институции. Доводът на въззивниците, че писмото не е отговор насочен към институциите на ЕС относно Механизма на сътрудничество и проверка, намират за неоснователен. Считат, че изводите на съда по този въпрос се подкрепят от показанията на свидетеля И. и свидетелката Н.. За неоснователни намират и доводите на въззивниците, че СГС бил преразгледал въпроси, които ВКС бил решил окончателно. Намират, че указанията на ВКС в отменителното определение са изпълнени от СГС. Обжалваното решение било правилно. Не била налице солидарна отговорност. Не се визирали конкретни деяния на ответниците, които да обосновават исковата претенция. Следвало да се вземе предвид, че процесното писмо било подготвено от прокурорски помощници към кабинета на Главния прокурор под ръководството на административния ръководител на кабинета, която била разпитана като свидетел по делото. Доказало се, че ищците не са адресати на писмото; документът не бил подготвен за обществено отразяване. Намират, че по делото не се установило в какво точно се изразява деянието на ответниците, от което ищците да са претърпели вреди. Следвало да се вземе предвид, че ответниците не били разпространители на писмото. Налагал се извод, че ответниците не са легитимирани да отговарят по исковете и делото следвало да бъде прекратено. Писмото било разпространено в българските медии и именно от там ищците узнали за същото. По делото не се доказало писмото да е разпространено от Прокуратурата. Медийната разгласа била подробно обсъдена от СГС и изводът по този въпрос бил правилен; не била налице сочената от въззивниците „подмяна“ на тезата на жалбоподателите. Липсвала причинно-следствена връзка между търпените от ищците вреди и действията на ответниците. Правилно били възприети от съда показанията на свидетелката Г., сестра на ищцата. Намират сочените от въззивниците обстоятелства преди процесното писмо, както и позоваването на решението на ЕСПЧ по делото Б. срещу България, за неотносими към конкретния спор. Позовават се на определение от 08.07.2025 г. на СГС. Не било налице нарушение на чл.32 КРБ. Видно било от съдържанието на писмото- с.13, че определение по отношение на ищците за „олигарси“ не било правено. Затова соченото от ищците, че по отношение на тях са използвани неверни и клеветнически изрази било недоказано и представлявало неправилно тълкуване на текста на писмото. Наред с това използването на думата „олигарси“ не можело да причини вреди. Съдържанието на писмото преповтаряло обвинителния акт поради което презумпцията за невиновност не била нарушена. Сочат, че ищците били запознати с обвинителния акт. Съдебните актове по повод искането на ищците за изменение на мярката им за неотклонение били публикувани в пресата; налице било обществено знание. Думата „отговорни“ била използвана за наказателноотговорни лица или лица, привлечени към наказателна отговорност, но с това презумпцията не се нарушавала. Обстоятелството, че срещу ищците има внесен в съда обвинителен акт било безспорен факт, а информацията, че от тях се търси отговорност от прокуратурата, не било новина или съобщение, което не е обществено известно и евентуално би могло да доведе до настъпване на претендираните вреди. Относно разпространението на имената на ищците и повдигнатото им обвинение се позоват на мотивите на решението Б. срещу България, постановено от ЕСПЧ. В този смисъл използваният термин "„отговорни“ не бил еднакъв с термина „виновен“. Думите не можели да се тълкуват като категорично потвърждение на вината на обвинените лица. Това се потвърждавало и от представеното по делото удостоверение от 24.03.2025 г. относно правната квалификация на обвинението. Представеното от въззивниците постановление от 11.06.2024 г. за прекратяване на производството било неотносимо, а и същото не било влязло в сила. За неотносимо намират позоваването на въззивниците на приетото в определение от 04.11.2020 г. по ч.гр.д.№ 3204 по описа за 2020 г. на САС, тъй като там бил разгледан друг случай. Претендират се разноски. По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника /пред първата съдебна инстанция/ - П. Ц. А.,в който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СГС, решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивници нарушения на материалния и процесуален закон. Обжалваното решение съдържало пространни мотиви и не било нито нищожно, нито неправилно; представените по делото доказателства били обсъдени в тяхната съвкупност и съдът бил достигнал до правилни правни изводи. Не били допуснати нарушения във връзка с указанията на ВКС, дадени в определението относно допустимостта на производството. Правилно бил възприет характера на процесното писмо. ВКС се бил произнесъл досежно функционалния имунитет, но досежно качеството на процесното писмо съдът следвало сам да се произнесе. Относно служебния характер на писмото се позовава на показанията на разпитаните по делото, свидетели. Това писмо не било лична работа, а работа в полза на институциите и държавата. Наред с това СГС бил обсъдил и вариант, в който се приеме, че писмото е лична работа на ответниците. Това не било противоречие на мотивите, а прецизност и техника на изготвяна на мотивите. Споделя се извода на първоинстанционният съд за липса на вина. Споделя се и извода за датата на разпространение и датата на узнаване на съдържанието на писмото като се сочи, че това се установило, както от показанията на свидетелите, разпитани на страната на ответниците, така и от показанията на свидетелката Г., сестра на ищцата. Най-ранната дата била 08.01.2022 г. Намира, че от събраните доказателства не се установяват кумулативно дадените в чл.45 ЗЗД предпоставки за уважаване на ищцовата претенция срещу ответницата. Сочи, че не ставало ясно какво е деянието й, за да се претиндират вредите от нея. Това затруднило защитата й в процеса.Намира, че ищцовата претенция представлявала злоупотреба с право. Отбелязва се, че от страната на въззивниците/ищци било заведено и др. дело – гр.д.№ 29782/2024 г. на СГС, ГО, І-21 състав за обезщетяване, но по реда на чл.2, ал.1,т.8 ЗОДОВ, т.е. налице били две паралелни дела за обезщетяване. По цитираното гр.д.№ 29782/2024 г. на СГС, ГО, І-21 състав било присъдено обезщетение макар решението да не било влязло в сила. Присъдено било и обезщетение от ЕСПЧ. Искането във въззивната жалба съдът да премине към иск по чл.2, ал.1,т.8 ЗОДОВ било недопустимо и неоснователно, още повече, че било образувано гр.д. по този иск. Претендират се разноски. По допустимостта на жалбата: Обжалваното решение е връчено на въззивниците/ищци на 05.08.2025 г. Въззивната жалба е подадена на 18.08.2025 г./по пощата/. Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК. Съдебният акт подлежи на обжалване; налице е правен интерес от обжалване. Следователно въззивната жалба е допустима. По основателността на въззивната жалба: Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата. По въпроса нищожно ли е обжалваното съдебно решение: Безспорно нищожността е най-тежкия порок, от който може да страда един съдебен акт. Според съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемо или неподписаното решение. По въпроса дали делото е разгледано от „надлежен състав“ на съда: Видно от данните по делото, вкл. протоколите за разпределение делото последователно е било разглеждано от следните съдии: съдия П. А., съдия Д. Х., съдия Г. Т., съдия Р. Д. /последните двама въз основа на заповед на Председателя на СГС на основание Правилата за образуване, разпределение, заместване и произнасяне по вече образувани граждански и търговски дела/ и е приключено от съдия Ц. Е. Г., която е постановила и обжалвания съдебен акт. Съгласно чл.6, ал.1 ЕКЗПЧОС всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Независимостта на съдебната власт е основен фактор за нейния престиж. Единствено за съдебната власт Конституцията прогласява независимостта като иманентен белег, а именно: Съгласно чл. 117, ал. 1 съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Съдебната власт е независима и неин основен носител е съдът. Прокуратурата и следствените органи са в системата на съдебната власт. При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона- ал.2 на чл.117 КРБ, изм. и доп. - ДВ, бр. 106 от 2023 г. Именно тази независимост е ключова при осъществяване на правораздавателната дейност от съдилищата. Тя осигурява на всеки съдия, прокурор или следовател възможността да осъществява своите професионални задължения като се ръководи единствено от своето вътрешно убеждение и закона. В своята практика Конституционният съд последователно поддържа позицията, че двете изречения във втората алинея на чл. 117 от Конституцията представляват обективиран израз на конституционното установяване на независимостта както на осъществяващите правораздаването, така и на цялата система, т. е. на съдебната власт /Решение № 11 от 2002 г. по к. д. № 18/2002 г.; Решение № 12 от 2018 г. по к. д. № 1/2018 г., РЕШЕНИЕ № 17 ОТ 8 НОЕМВРИ 2018 Г. ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 9 ОТ 2018 Г. /. Така независимостта на съдебната власт се проявява в две посоки - първо, независимост от другите власти /принципа за разделение на властите, но и взаимодействието помежду им/, и второ, независимост на отделния съдия, прокурор, следовател при изпълнение на функциите му. Относно командироването: В своята съвкупност разпоредбите на чл. 117, 118 и чл. 120, ал. 1 във връзка с чл. 4, ал. 1 от Конституцията въвеждат "специфичния авторитет" или "престижа" на съдебната власт в самостойна конституционна ценност. Изискванията за съхраняване на престижа на съдебната власт са специфични и следователно защитата може да се различава от тази на престижа на която и да била друга държавна служба, така и в Решение № 5 от 2016 г. и № 10 от 2018 г. на Конституционния съд вр. с чл. 129, ал. 3, т. 5 от Конституцията. В Решение № 1 от 31.01.2017 г. по к. д. № 6/2016 г. на КС на РБ се посочва, че съдиите, прокурорите и следователите имат особен служебен статус, поради което e специфичен и характерът на правоотношенията им, по силата на които те изпълняват функциите си, така и в РЕШЕНИЕ № 2 ОТ 21 ФЕВРУАРИ 2019 Г. ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 2 ОТ 2018 Г.,оОбн. ДВ. бр.19 от 5 март 2019г. Командироването е законово уредена възможност за преодоляване липсата на кадрова обезпеченост в даден съд. Дейността по командироването на магистратите е в кръга на правомощията на административните ръководители на органите на съдебната власт от различни нива, които са законово регламентирани в разпоредбите на чл. 81, чл. 87, чл. 94, чл. 100, чл. 107, чл. 115, чл. 123, чл. 147 и чл. 227 ЗСВ. В Решение № 15947 от 25.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1865/2019 г., 5-членен състав приема, че правоотношението, въз основа на което едно лице упражнява правомощията на съдия, с оглед Решение № 1 от 31.01.2017 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 6/2016 г., е самостоятелен вид административно правоотношение по осъществяване на платена държавна служба в изпълнение на функциите на съдебната власт като отделен вид държавна власт. Отчитайки тази специфика законодателят е регламентирал по изричен начин определени правни институти, приложими и за другите държавни служители. Така в чл. 87, ал. 1 и 2 ЗСВ законодателят е регламентирал изрично органът, който може да командирова съдия, а в чл. 227 ЗСВ - правата и задълженията на командирования съдия и на органа на съдебната власт, в който съдията е назначен. В конкретния случай не се спори, че съдията постановил обжалвания съдебен акт е командирован в Софийски градски съд. Само по себе си обстоятелството, че за част от периода делото е разгледано и съответно приключено с краен съдебен акт от съдия, който е бил командирован не води нито до нищожност на този съдебен акт. Още повече, че не се установява, а и не се твърди, съдията да е бил командирован само заради конкретното дело. Производството би било опорочено, ако командироването не е било надлежно, в разрез със изискванията на чл.227 ЗСВ. Такова нещо също не се твърди. Не се твърди, а и не се установява да са били налице предпоставките на чл. 30, ал.5, т.18 за прекратяване на командироването. Липсва и индиция, че изхода по спора би бил друг, ако делото не беше разгледано от съдия, който не е командирован, а титуляр в СГС. Разпоредбите в ЗСВ относно „командироването“ нито са провъзгласени за противоконституционни /а и по мнение на настоящия състав не са такива/, нито е налице постановен съдебен акт на СЕС или ЕСПЧ, установяващ нарушение на общностното право по този въпрос. Становището на Генералния адвокат, на което въззивниците се позовават, дори да е важно за процеса пред СЕС, доколкото не е постановено решение нито в този процес, нито е налице решение на ЕСПЧ по този въпрос, не обвързва съда, включително и по арг. от чл.303, ал.1, т.7 ГПК. Действително, командироването в случаите на незаети длъжности представлява извънредна и крайна форма за преодоляване на кадрови дефицит в органите на съдебната власт, до която следва да се прибягва само по изключение и за кратко време. Командироването на съдията, постановил съдебния акт е за периода от 04.04.23024 г. до 04.04.2025 г., т.е. за една година. Следователно не се касае до „продължително командироване“, траещо в някои случаи и повече от 5 години, в който смисъл е „брожението“ в съдийската гилдия във връзка със заобикаляне на правилата на конкурсното начало, респ. твърдяното от въззивниците недоволство в обществото по този въпрос. От друга страна, „кариерното израстване обаче не може да се третира нито като конституционно право, нито има приоритет пред необходимостта своевременно да се запълват освободени места в органите на съдебната власт, защото поначало защитата на правата и свободите на всички членове на обществото предполага създаването на такава законова уредба, която да гарантира всички аспекти на ефективното и безпрепятствено функциониране на съдебната власт. Ето защо кариерното израстване не може да бъде защитено като самоцел, и то от характер да дерогира целия комплекс от нормативно скрепени средства, развиващи конституционните основи на съдебната власт“ - РЕШЕНИЕ № 12 ОТ 27 ЮЛИ 2018 Г. ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 1 ОТ 2018 Г., Обн. ДВ. бр.65 от 7 август 2018г. Ето защо въззивната инстанция не намира в случая да е налице сочената от въззивниците „злоупотреба с института на командироването“. Същевременно командироването на съдия при условията и по реда на чл. 87, ал. 1 във вр. чл. 227 от ЗСВ по никакъв начин не ограничава достъпа до правосъдие на ищците /въззивници, тъй като не съставлява обективна предпоставка или условие да участват в съдебния процес и да защитават позицията си с предвидените в закона процесуални способи. Не се установява съдията, постановил обжалвания акт да е повлиян от административния ръководител да постанови съдебен акт в обжалвания смисъл. Твърдените от въззивниците „сериозни индикации за паралегални влияния върху съдия Ц. Г.“ остават само едни твърдения, неподкрепени с каквито и да е факти. В този смисъл настоящата инстанция счита, че обжалваното решение е постановено от съдията при вътрешното й убеждение. Следователно неоснователен се явява довода на въззивниците, че обжалваното решение е постановено „при липса на самостоятелна съдебна воля“. Независимостта на съдията се изразява включително и от неповлияването на вътрешното убеждение от публикации в медиите, както и от политическата конюктура. Членовете на съдебния състав са професионални съдии, поради което тяхната лична безпристрастност се предполага. Обстоятелството, че съдът не е уважил ищцовата претенция, респ. е кредитирал едни доказателства, а други – не, дал е определена интерпретация на фактите, не води до основание за отвод. Това евентуално би довело до неправилност на съдебния акт, подлежащ на инстанционен контрол. Същото се отнася и до това дали първоинстанционният съд е спазил указанията на ВКС в отменителното определение, за които въззивниците излагат и доводи, че касае и съществото на спора. Дали решението е обосновано и извършена ли е съвкупна преценка на събраните по делото доказателства също не води до нищожност на съдебния акт; противно на соченото от въззивниците, настоящия състав намира, че обжалваното решение не е неразбираемо. По въпроса налице ли са били предпоставките на чл.22 ГПК за отвод на съдия Ц. Г.: Действително, ищците /пред първата съдебна инстанция/, сега въззивници са правили искания за отвод на съдебния състав, ръководен от съдия Ц. Г.. Такова искане е направено в становището на ищците от 21.08.2024 г., л.737 от първоинстанционното производство. Основание за това е послужило определението от 08.07.2024 г., в частта, в която е посочено, че „настоящето производство не представлява такова по търсена отговорност от Държавата по ЗОДОВ, в която се изследват всички извършени спрямо ищците действия и в което може да се говори за контекста на извършените действия“. Така предприетия от съда подход по уточняване на исковата молба е квалифициран от процесуалния представител на ищците като „изкуствено парцелиране на конкретните деликтни действия, целящи единствено създаване на пречки за доказването на претенциите на ищците“. С определение № 13090 от 23.08.2024 г. съдия Ц. Г. е оставила без уважение искането за отвод на съдията-докладчик по делото като е счел, че предприетите от съда действия за уточняване на исковата молба са в изпълнение на служебните му задължения и са във връзка с обезпечаването и провеждането на законосъобразен съдебен процес; съдът бил спазил принципите на чл.7 и чл.9 ГПК за оказване съдействие на страните и равнопоставеното им третиране, виж л.741 от първоинстанционното производство. В о.с.з., състояло се на 02.12.2024 г., л.782 и следв. от първоинстанционното производство, процесуалния представител на ищците – адв. Д. е поискала съдията да се отведе, тъй като не се е съгласил с извода, че са налице предпоставките на чл.142, ал.2 ГПК по отношение на ответника Б. С.. Съдът е мотивирал защо смята, че спрямо този ответник са налице предпоставките на чл.142, ал.2 ГПК и не е дал ход на делото. Противно на соченото от въззивниците, с нарочно обстойно мотивирано определение, четено в същото публично съдебно заседание, съдия Ц. Г. е оставила без уважение искането за нейния отвод като е направена ретроспекция за извършените до този момент процесуални действия по делото. По въпроса, че производството не е по ЗОДОВ е налице и произнасяне от ВКС в отменителното определение, с което е прието, че производството по така предявените обективно и субективно съединени искове е допустимо като е дадена и правна квалификация – по чл.45 ЗЗД. По наличието на предпоставките на чл.142, ал.2 ГПК за коментираното о.с.з. на 02.12.2024 г. ще посочим, че предприетото от съда действие обезпечава защитата на страната, която е твърдяла наличието на това обстоятелство. Защитата на ищците в случая от това определение не се накърнява, в този смисъл са и мотивите на съдията Ц. Г., за да остави без уважение искането за отвод на съда. Разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК визира като основание за отвод на съдия или съдебен състав съществуването на други обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в неговото безпристрастие. Съгласно константната практика на ВКС, така например решение № 103/16.01.2019 г. по гр. д. № 2875/2017 г. на I-во г.о., която се споделя и от настоящия съдебен състав, това законово основание за отвод е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай. То би било налице, когато съществуват особени отношения между съдията и някоя от страните по делото, които биха могли да повлияят на разглеждането и решаването му, както и в случаите, когато съдията е изразил предварително становище по съществото на спора не по предвидения в закона ред или преди постановяване на крайния съдебен акт по делото. Сам по себе си фактът, че в разглеждането на делото, респ., че крайния съдебен акт е постановен от съдия, който е командирован, съответно в съдебния състав са включени командировани съдии не съставлява обстоятелство, пораждащо основателно съмнение в неговата обективност и безпристрастност, защото не обосновава някаква лична заинтересованост от постановяване на решение в полза или във вреда на някоя от страните. В конкретния случай липсват данни да съществуват обстоятелства по чл.22 ГПК, които да пораждат основателно съмнение в безпристрастието на съдията, постановил обжалваното решение. Установява се от съдържащия се протокол за разпределение, че е бил спазен принципа на чл.9 за случайното разпределение. При положение, че е налице протокол за разпределение, доводът на въззивниците, че съдия Ц. Г. е била „избрана“ да постанови обжалваното решение, се явява също неоснователен. Като краен извод се налага, че обжалваното решение е постановено от „законен състав на съда“. В този смисъл въззивната инстанция не споделя довода на въззивниците, че „настоящето дело /има се предвид вероятно първоинстанционното такова/ е емблема за тежък структурен порок на българската съдебна система, поставящ под съмнение и независимостта на съдията от СГС“. /Настоящата инстанция не се произнася по изложените доводи на въззивниците във връзка с командироването на други съдии, различни от този постановил обжалвания съдебен акт, първо защото предмет на инстанционен контрол в производството по чл.258 и следв. ГПК е решението, постановено от съдия Ц. Г.; второ защото съдебните актове от други, цитирани във въззивната жалба като командировани, вече са били предмет на инстанционнен контрол от ВКС и настоящата инстанция не може да преразглежда въпроса и трето, защото настоящето производство не представлява социологическо изследване по въпросите на командироването в съдебната система/. По допустимостта на производството: Още с т. 9 на ППВС № 1/1985 г. е прието, че недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. В съответствие с тези постановки съдебната практика приема, че съдебното решение е недопустимо, когато по някаква причина съдът не е сезиран с разглеждането на спора, но въпреки това е постановил решение - такива са случаите, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата /чл. 14 ГПК/, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. /сравни решение № 193 по гр. д. № 1494/2018 г., I г.о., решение № 332 по т.д. № 2976/2017 г., II т.о./. След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес, защото: Предявени са искове с правно основание чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД , с които ищците претендират ответниците да им заплатят солидарно сумата 60 000 лева - по 30 000 лева за всеки от ищците, представляващи обезщетение за нанесени неимуществени вреди от кумулативния ефект на изготвяне, подписване и разпространение на писмо ГП № 4209/21.12.2021 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането – 21.12.2021 г. до окончателното плащане /съобразно приетото от съда в о.с.з. на 22.01.2025 г., л.819 от първоинстанционното производство, уточнение/. Ищците твърдят, че деянието, извършено от ответниците, е обективирано в писмо изх. рег. № 4209 /2021 от 21.12.2021 г. на Прокуратурата на Р епублика България, което носи подписите на всеки от ответниците. Като увреждащи ги посочват следните части от текста на писмото: „В качеството на обвиняеми бяха привлечени редица български граждани, считани от обществото за недосегаеми за правоохранителните органи, известни олигарси, сред които е и В. Б. …. Пред съда бяха изправени и редица други знакови за българското общество лица, разполагащи с огромен икономически и финансов ресурс - Ц. В. …, П. и А. Б. …, М. С. …, М. и В. А. ..., Е. и Н. Б. /отговорни за длъжностни присвоявания в особено големи размери, довели до фалит на едни от най-големите индустриални предприятия в България, пране на пари в размер на 1.5 млрд. лева; данъчни престъпления в особено големи размери и участие в организирана престъпна група/“; „… за да попречат на работата на прокуратурата, за да осуетят разследвания и да предотвратят изправянето на виновни лица пред независимия български съд на база на събраните доказателства“. Твърдят, че отнасящите се до тях изрази и квалификации, употребени в изявлението, което било адресирано до 67 поименно изброени личности в качеството им на представители на различни международни институции, организации и чуждестранни дипломатически мисии, разпространено на 08.01.2022 г. от множество български медии, в т. ч. национални радиа и телевизии, както и цялостният негативен контекст, в който са поставени имената им, са неверни, позорящи и увреждащи техни конституционни права - личната им чест и достойнство, презумпцията за невиновност на обвиняемия - чл. 31, ал. 3 и 4, чл. 32, ал. 1 от Конституцията на Република България, чл. 6 , пар. 2, чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/ и чл. 16 о т Наказателнопроцесуалния кодекс /НПК/. Мотивират твърденията си за противоправност и причинени увреждания с решения на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/, включително и с решението от 12.10.2021 г. по делото Б. срещу България, като посочват, че след по-малко от 3 месеца след решението на ЕСПЧ по това дело ответниците са обявили пред 67 международни организации и държави, че Б. са отговорни за посочените в писмото деяния, без да се е налагало споменаването на имената им, нито изчерпателно изброяване на недоказани престъпления, нито квалифицирането им като олигарси, а с личните им данни е злоупотребено за лични нужди, извън целите на НПК. Ищците твърдят, че вредите се изразяват в силен стрес и фрустрация, поредно болезнено разочарование и загуба на доверие в дейността на българската правоохранителна система, след като в продължение на повече от три години са мишени на злостна пропагандна кампания от страна на прокуратурата. С оглед предприетото от ищците изменение на иска по който е образувано гр.д.№ 12240/2023 г. по описа на СГС /протоколно определение от 28.03.2023 г./ не е налице идентичност между предмета на настоящето дело с това по гр.д.№ 12240/2023 г. по описа на СГС и по гр.д.№ 7392 по описа за 2020 г. също на СГС. С ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 3594 от 20.11.2023 г. на ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1- ВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, постановено по Частно касационно гражданско дело № 20238003102413 по описа за 2023 година, е разгледан въпроса намира ли приложение функционалният имунитет на магистратите по чл. 132 от Конституцията на Република България при осъществени с посредничеството на медиите извънпроцесуални изявления на прокурор, целящи защита на независимостта на съдебната власт, до лица, неучастващи в наказателния процес, които съдържат информация за висящи наказателни дела и коментар за обвиняемите /подсъдимите/ по тези дела извън това им процесуално качество. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика по въпроса. Видно от мотивите на това определение, посочено е, че следва да се приеме, че осъществени с посредничеството на медиите извънпроцесуални изявления на прокурор, макар и целящи защита на независимостта на съдебната власт, до лица, неучастващи в наказателния процес, които съдържат информация за висящи наказателни дела и коментар за обвиняемите /подсъдимите/ по тези дела извън това им процесуално качество, може да осъществяват нарушение на презумпцията за невиновност на обвиняемия /подсъдимия/, ако внушават идеята /впечатлението/, че лицето, за което същите се отнасят, е виновно, а не само описват обективно състояние на подозрение. В тези случаи функционалният имунитет на магистратите по чл. 132 от Конституцията на Република България не намирал приложение и съдът, пред когото е предявен иск за обезщетение за вреди от такива изявления, бил компетентен да извърши преценка дали презумпцията за невиновност е била нарушена, както и дали от това са настъпили вреди. Доколкото нямало данни ответниците да са пряко ангажирани в конкретното наказателно производство срещу ищците, то отговорността за вреди не следвало да се възлага на държавата в хипотезата на чл.2, ал.1,т.8 ЗОДОВ. Отговорността на представителите на публичната власт, направили публично изявление, което нарушава презумпцията за невиновност била лична, ако е извън хипотезата на чл.2, ал.1, т.8 от ЗОДОВ. Прието е, че производството е допустимо; определението на САС от 06.12.2022 г. по в.ч.гр.д.№ 3227/2022 г. и потвърденото с него определение № 5343/08.06.2022 г. по гр.д.№ 783/2022 г. на СГС, е отменено и делото е върнато на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия по искова молба, вх.№ 4182/26.01.2022 г. Посочено е, че разпространеното чрез медии писмо с автори ответниците по исковете представлява публично изявление на публичен орган - представители на Върховната касационна прокуратура. Като такова то следвало да отговаря на посочените при отговора на правния въпрос условия за допустимост на публичното предоставяне на информация от публични органи. Предвид действителния смисъл на използваните думи, а именно, че ищците са сред недосегаемите за правоохранителните органи, отговорни са за длъжностни присвоявания в особено големи размери, довели до фалит на едни от най-големите индустриални предприятия в България, пране на пари в особено големи размери, данъчни престъпления в особено големи размери и участие в организирана престъпна група, както и квалифицирането им като олигарси, следвало да се приеме, че исковете са допустими и при произнасянето по същество съдът следвало да извърши преценка дали изявлението надхвърля обикновеното оповестяване на обществеността на информация за провеждането и развитието на образуваното срещу ищците наказателно производство, тъй като съдържало идеята, че същите са виновни в извършването на престъпленията, за които им е повдигнато обвинение, преди наказателният съд да се е произнесъл по основателността на обвиненията с окончателна осъдителна присъда. Доколкото изявлението изхождало от публична институция - прокуратурата /която осъществява съдебна власт и на която конституционният законодател в чл. 127 от Конституцията е възложил да следи за спазването на законността/, и то в лицето на нейните висши представители - главен прокурор и заместници на главния прокурор, последният от които е и ръководител на Националната следствена служба, при решаване на спора по същество съдът следвало да извърши преценка дали и в каква степен техните думи могат да се тълкуват като категорично потвърждение на вината на обвинените лица. Съдът следвало да прецени също така дали начинът на изразяване и смисълът на използваните думи, както и контекстът, в който е изложена информацията относно ищците - отправена от Прокуратурата на Република България молба за спешни действия в рамките на компетентността на адресатите на писмото за подкрепа на върховенството на правото и разделението на властите, макар да преследва легитимна цел - защита на независимостта на прокуратурата и следствието като част от съдебната власт от „институционален натиск, включително и чрез персонални атаки срещу магистрати и членове на техните семейства“, от „многократните опити за политическо влияние от страна на представители на законодателната и изпълнителната власт върху прокуратурата“, „резултат от действията на прокуратурата през последните няколко години, които са безпрецедентни за периода след 1989 г.“ /подробно описани в писмото/, нарушава баланса между правото на обществото на информация и индивидуалните права на споменатите в писмото лица, срещу които са образувани наказателни производства, на справедлив процес. При това съдът следвало да съобрази и обстоятелството, че ищците са споменати в публичното изявление в посочения смисъл скоро след осъдителното решение от 12.10.2021 г. на ЕСПЧ по делото Б. срещу България по жалба № 25658/19, станало окончателно на 12.01.2022 г., с което е прието нарушаване на презумпцията за невиновност по отношение на жалбоподателите Н. и Е. Б. заради изявления на двама прокурори, публикувани на 28.10.2018 г., предвид „слабо нюансираният начин, по който те описват версиите, по които са работили следователите, използването на изрази като „престъпна приватизация“, „източване“ или „обезкостяване“ за описване на събитията, довели до прекратяването на дейността на въпросните дружества, и техните много категорични изводи относно фактите, съставляващи предмет на въпросното разследване, предават идеята, че двамата жалбоподатели са извършители на престъпленията, за които са обвинени от прокуратурата“, а държавата е осъдена да заплати на Н. Б. обезщетение в размер на 7 800 евро за нарушение на правата му, гарантирани от чл. 5, пар. 3, чл. 6, пар. 2 и чл. 13 КЗПЧОС, и на Е. Б. - 6 000 евро за нарушение на правата й, гарантирани от чл. 6, пар. 2 и чл. 13 КЗПЧОС. Дадени са указания до съда, който ще разреши спора по същество, че следва да съобрази обстоятелството дали ответниците са изготвили писмото в лично качество, а ако е необходимо да събере и доказателства за изясняване на този въпрос. Де факто, видно от мотивите на ВКС, прието е че изясняването на въпроса в какво качество ответниците са изготвили процесното писмо и от тук налице ли е отговорност за вреди, е счетен като такъв по основателността на ищцовите претенции, а не по допустимостта на производството. С оглед мотивите на касационната инстанция за решен следва да се счита и въпроса за правната квалификация на главния иск, а именно по чл.45, ал.1 ЗЗД. В този смисъл неоснователен се явява и довода на въззивниците, че първоинстанционния съд е следвало да преквалифицира иска като такъв по на чл.2, ал.1,т.8 ЗОДОВ; последната изрично е отречена от ВКС с отменителното определение. По арг. от гореприетото, съдът не може и да „подменя“ ответниците в процеса, още повече, че това кой да бъде привлечен като ответник по иска е изключително право на ищците. В изпълнение на указанията на касационната инстанция е проведено производството по гр.д.№ 783/2022 г. на СГС, приключило с постановяване на решението, предмет на въззивен контрол по настоящето в.гр.д. Налага се извод, че обжалваното решение не е недопустимо. По правилността на обжалваното решение: За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционния съд е приел, че ответниците не оспорват авторството на писмото. Прието е, вкл. въз основа на представения по делото електронен носител, че писмото е било разпространено от адв. Х. и от А. Б., лидери на движението „Ние идваме“ като разпространителите не сочели конкретно как са се сдобили с това писмо, а само „ Ние пък имаме човек в Прокуратурата и в Европарламента и на още сто места". Въз основа на тези изказвания на разпространителите, съдът е приел, че се касае до „нерегламентирано снабдяване с това писмо“. Затова не са кредитирани показанията на свидетелката С. Г., сестра на ищцата, която в показанията си сочела, че писмото е разпространено от Прокуратурата на пресконференция. Свидетелката не пояснила кога е дадена тази пресконференция, но заявила, че тя не я е гледала. СГС се е позовал на писмото от ГП, гр.София, изх. № 1003/2024 г., видно от което било, че Прокуратурата не е изпращала същото до медиите. Установявало се, че писмото е изпратено от Администрацията на Главния прокурор на ПРБ на 07.01.202 г. по електронен път на представители на Р България в Европейския парламент. При тези си констатации съдът е достигнал до извода, че липсват извършени от ответниците действия лично или като представители на ПРБ, по публичното огласяване на процесното писмо чрез медии или чрез публични техни изявления лично или като представители на ПРБ. От показанията на свидетелката Г. К. Н. се установило, че въпросното писмо е било вътрешноведомствено такова, изпратено е от нея като част от служебните й задължения, от електронната поща на Главния прокурор до конкретните адресати и единствено на тях, без да е правено прессъобщение, което щяло да бъде обявено и на електронната страница на ПРБ и да може да се установи, не била провеждана пресконференция, а също и не било предоставяно на Дирекция „Публична комуникация“ с цел публичното му оповестяване. Това се потвърждавало и от показанията на останалите свидетели, разпитани на страната на ответниците. В показанията си свидетелят В. И., тогава директор на Дирекция „Публична комуникация“, сочел че е узнал за писмото чрез публикациите в медиите. Писмото не било предоставяно от Дирекция „Публична комуникация“, нито било изготвяно прессъобщение. По повод на това писмо свидетелят И. извършил проверка и установил, че същото представлява отговор на продължителна текуща кореспонденция между ръководството на прокуратурата и представители на европейските институции по повод проверка на България, поставена към онзи момент по т.нар. механизъм за сътрудничество и проверка и във връзка с очакваното влизане в сила и на другия хоризонтален механизъм за върховенство на правото, който засягал всички страни –членки на Европейския съюз. Свидетелят разяснявал, че към този момент имало една подкомисия в ЕП, в която участвали и български евродепутати, която подкомисия се занимавала с проблемите на върховенството на закона, с гражданските свободи и свободата на медиите. Членовете на тази подкомисия били доста активни в изпращането на писма и в искания в условията на Ковид пандемията, за срещи с ръководството на прокуратурата посредством видеоконферентни заседания и връзки. Водената в този смисъл писмена кореспонденция, изходяща от главния прокурор била за служебно ползване, вкл. процесното писмо. По отношение на „узнаването“ от страна на ищците за това писмо, не били събрани доказателства- показанията на свидетелката Г. се основавали на публикациите в българските медии, които, обаче, представлявали коментар на съдържанието на това писмо. В публикациите на адв.Х. и А. Б. писмото било характеризирано като „оплакване“ от Главния прокурор И. Г., но без в нито една от тях да се пише и да се сочат „виновни лица“. Точно обратното, написано било, че са повдигнати обвинения и образувани и неприключили наказателни производства. Само в публикацията на А. Б. се говорело за „виновни“, но без да се конкретизират имена. Въз основа на представения по делото официално заверен препис на писмото с обем от 32 с. като на 8 и половина били адресатите на същото, съдът е констатирал, че писмото съдържа 55 препратки под линия на текста към общодостъпни електронни източници на информация, на които авторите се позовавали. Посочената в писмото конкретна причина за изготвянето му били започналите в страната опити през последните 2 години за нерегламентирано вмешателство в работата на Прокуратурата и на конкретни, отделни прокурори и техните семейства, по повод провеждани от тях конкретни разследвания. Изброени били конкретни действия и изказвания на конкретни, вкл. провеждащи държавната политика на страната, които мотивират авторите на писмото да ги характеризират като опити за натиск и застрашаване върховенството на закона, а не като заявена воля по реформиране на Прокуратурата. Тези атаки в писмото се обяснявали с предприетите от ПРБ действия по извършване, приключване на разследвания и внасяне в съда на обвинителни актове против различни сочени в писмото лица, вкл. такива от високите етажи на властта, като на с.13 се сочели и „редица други знакови за българското общество лица, разполагащи с огромен икономически и финансов ресурс“. Лицата били изброени с две имена като ищците също били посочени. Никое от тези лица, вкл. ищците не били определени като „олигарси“ и като „недосегаеми“. Констатирано е, че думата „олигарси“ била използвана в писмото на не едно място, но тя еднозначно била свързана с физическо лице, посочено с две имена и различно от ищците. Визирана била и нарочна декларация на ПК на ВСС от 10.08.2020 г. по повод натиск върху прокурори, но по други провеждани разследвания. С тази декларация ПК на ВСС се противопоставял на опитите за оказване на недопустимо политическо влияние върху съдебната система; възложено било на ръководството на ПРБ организирането на национално съвещание с участието на административните ръководители, прокурори и следователи на тема „Отстояване на независимостта на българската прокуратура с оглед предотвратяване на риск от тежко нарушение на върховенството на закона съгласно чл.7 от Договора за Европейски съюз“. В писмото било посочено, че форумът е събрал над 700 магистрати от цялата страна, които изразили недоволството си срещу опитите за политическо влияние и погазване на демократичните принципи. Отразено било също присъствието и на членове на Европейския парламент, представители на парламентарно представени политически партии, членове на ВСС, на Инспектората към ВСС, посланици и дипломати от страните членки на ЕС, което се установявало и от общодостъпните към настоящия момент електронни издания. В писмото били посочени и приетата на 29.04.2021 г. декларация от ПК на ВСС и тази от 13.05.2021 г. от Пленума на ВСС за изразяване на институционна подкрепа към съдиите, прокурорите, следователите и съдебните служители и за защита независимостта на съдебната власт от политическо влияние и нарушаване на конституционно определения принцип за разделението на властите и върховенството на закона. Писмото продължавало с новоприети декларации от ПК на ВСС от 06.07.2021 г. и от Асоциацията на прокурорите в България с призив към ръководството на МВР и на служебното правителство да не се нарушава принципа на разделение на властите. Следвала изнесена информация за действия, насочени лично към главния прокурор И. Г., както и към неговото семейство и близки. Посочено било, че европейските депутати са били уведомени за неоказано съдействие от страна на министъра на МВР във връзка с изборния процес, както и за отправени от него публични обвинения към конкретен прокурор, в защита на който била приета на 14.09.2021 г. нова декларация на ПК на ВСС. На 25.6.2021 г. отново била приета друга декларация от ПК на ВСС в защита на друг прокурор по повод констатирана заплаха за неговия живот. Коментирани били и други случаи за натиск върху други наблюдаващи разследвания, прокурори. Специално било посочено, че критиките на ЕС към страната били отправени към правомощията на главния прокурор, а не към неговата личност, върху която бил съсредоточен политическия натиск, вкл. и на новоизбрания министър на правосъдието, който направил публично изказване, че върху Прокуратурата ще бъде оказан натиск чрез нейния бюджет. След това се обсъждали заявените от управляващата политическа коалиция законодателни промени и от страна на ПРБ се посочвали промените, които според нея следвало да се предприемат, за да може тя да продължи да изпълнява основните си функции по съблюдаване спазването на закона. Първоинстанционният съд е счел, че за да се определи дали писмото е резултат от действия на ответниците в лично или служебно качество, необходимо било да се установи и конкретната фактическа обстановка, при която писмото е изготвено. Следвало да се вземат предвид поетите от страната ни ангажименти по действащия спрямо нея към 2022 г. Механизъм за сътрудничество и проверка /МСП/, възприет при присъединяването на България към ЕС през 2007 г. с цел проследяване от Комисията на реформите в страната в областта на правосъдието и борбата с корупцията. Те били отразявани в ежегодни обобщени доклади, обявявани през м.07 на съответната година и в междинни доклади, обявявани в началото на съответната година, всички били обявени на електронната страница www.europa.bg, както и на страницата на Комисията. Считано от 2019 г. в рамките на ЕС бил въведен и Механизъм за върховенството на закона, приложим понастоящем и за България. В изготвената от ЕК методика за изготвяне на докладите по МПС било посочено, че същата е базирана на резултат от тясно сътрудничество с държавите-членки, както и на широк кръг от източници. Съдът се е позовал на доклада от 20.07.2021 г., в който било отчетено приемането на 29.01.2021 г. от НС на закон във връзка с разследването на гл. прокурор и/или негови заместници, което било възложено на специален прокурор. Като източник на информация бил посочен ВКС като орган, предоставил информация за доклада за върховенството на закона за 2021 г. Приложен бил списък с проведени през м.2021 г. виртуални срещи от службите на Комисията, който включвал Асоциацията на прокурорите в България, ВКС и Главна прокуратура. Цитирани са и констатациите в доклада от 13.07.2022 г., в който като източници на информация на 6 страници били посочени имената на 67 бр. съдии от ВКС, както и на ПК на ВСС. Тук също бил представен списък за проведени виртуални срещи, който включвал Асоциацията на прокурорите в България, ВАС, ВКС, Кабинета на Главния прокурор, Специализирана прокуратура, Специализиран наказателен съд /СНС/. Така било и във връзка с изготвения на 05.07.2023г. доклад. Съдът е изложил какви законодателни промени са били предприети за периода, които включвали реформата в Прокуратурата; същите били оценени положително в доклада на Комисията от 24.07.2024 г. На 15.09.2023 г. ЕК официално закрила МПС, тъй като България била изпълнила задоволително всички цели и препоръки. Мониторингът продължавал в рамките на доклада относно върховенството на закона, както за останалите държави-членки на ЕС. Въз основа на така коментираните доклади на ЕК, първоинстанционният съд е достигнал до извода, че на първо място ежегодното изготвяне на тези доклади е ставало в тясно сътрудничество с Р България, което сътрудничество обхващало срещи и предоставяне на информация за целите на доклада и от ВКС, ВАС, ПРБ и по-конкретно Кабинета на Главния прокурор, което изрично било отразено в посочените доклади като информация за съставяне на съответния доклад. За така проведената кореспонденция и комуникация съдът се е позовал на показанията на свидетелката Г. Н.. Съдържанието на процесното писмо проследявало именно тези развили се събития, отнесени към предприетите от ПРБ действия по обществено значими разследвания с поставен акцент върху необходимостта да се разграничи провеждането на широко обсъжданата и след това приета законодателна реформа, от констатираните множество действия на атаки, насочени персонално към главния прокурор, за чиято персонална смяна били правени изявления от представители на институции и лица, извън съдебната власт и без да били част от инициирани законодателни промени към онзи момент. Акцентирано било и върху предприети опити за натиск, въздействие и физически заплахи и към отделни прокурори във връзка с водени от тях разследвания и по този повод били цитирани и приети и публично оповестени и през кратки периоди от време декларации и заявени позиции за подкрепа и от ПК на ВСС и от Пленума на ВСС и от Асоциацията на прокурорите в България, а също и международна подкрепа, всички те също били намерили широко медийно отразяване. Тъй като в началото на съответната година се изготвял междинния доклад по МСП, то това бил моментът, в който ПРБ разполагала с възможността да представи своята позиция пред Комисията. Предвид съдържанието на това писмо, съдът е намерил за обосновано да се приеме, че то е било изготвено именно с тази цел; този извод следвал и във връзка с обема на писмото и съдържащата се в него информация на 26 страници, изключая тези с адресатите, с 65 препратки под линия. Този извод следвал и от адресатите – лица, в чиито служебни задължения е да възприемат, анализират и кредитират тази информация в точния й смисъл. След цялостния прочит на писмото и установената му цел, съдът е достигнал до извода, че писмото е изготвено от ответниците при легитимно изпълнение от тях на служебните им задължения, без да може да се направи извод за демонстрирани от тях „правно и политическо невежество като висши магистрати“ и „изконна юридическа неграмотност“ пред международната общност и пред чужди държави, с което да се „злепостави държавата“ и да са нарушили принципа на националния суверенитет, от което ищците да ги е било „срам“ поради което всички въведени от последните твърдения в този смисъл, били неоснователни. От текста на писмото и адресатите към които то било насочено, не се установявали извършени действия от ответниците „задружно, съгласувано и предумишлено“, като „високоорганизирана група“ и демонстрирайки „непоклатима противоправна и деликтна воля“ за „демонизиране“ на ищците и за изнасяне на данни от „позорящ и клеветнически характер“ и „компрометиращи ги, част от които били произведени от самата прокуратура“ и разпространени с цел за пореден път да бъде упражнен „прокурорски тормоз“ спрямо ищците. По отношение твърдението на ищците, че чрез използването на думата „отговорни“ в писмото, се означавало това, че всъщност те са обявени за виновни, но без да са осъдени, както и „брутално“ се нарушавала презумпцията за невинност, вкл. и решението на ЕСПЧ от 12.10.2021 г. по делото Б. срещу България, съдът е счел, че е необходимо да се изследва значението на целия текст на частта, отнасяща се до ищците, определени като „отговорни“ за длъжностно присвояване в особено големи размери, довели до фалит на едни от найголемите индустриални предприятия в България, пране на пари в размер на 1,5 млрд. лева, данъчни престъпления в особено големи размери и участие в организирана престъпна група /ОПГ/. Съдът е посочил, че за всички изброени деяния спрямо ищците вече е било налице висящо наказателно производство по внесен от СГП през 2019 г. обвинителен акт в СНС- закрит, понастоящем разглеждано от СГС, съгласно приетото по делото удостоверение от СГП. Това налагало извод, че към момента на изготвяне на писмото, описаните накратко в него деяния, пресъздавали вече повдигнатите на ищците обвинения с приет по делото обвинителен акт от 398 страници и които били посочени по сходен начин и в пар.35 от приетото по делото решение на ЕСПЧ от 12.10.2021 г. по делото Б. срещу България. Към датата на процесното писмо тези обвинения вече били известни в обществото и били свързани с имената на ищците и това било установено в същото решение на ЕСПЧ- пар. 8 от същото.Следователно имената на ищците и повдигнатите им обвинения за престъпления, не представлявали информация, разгласена от писмото и по твърдения от ищците увреждащ начин, като пряка последица именно от съдържанието на процесното писмо. При наличието на повдигнати от ПРБ обвинения спрямо ищците, които обвинения били предмет на съдебното производство към датата на писмото, представляващо също изявление на ПРБ, това означавало, че за органа, поддържащ държавното обвинение били налице основания да счита тези лица за отговорни за описаните деяния, в противен случай наказателното производство щяло да бъде прекратено. Имено висящото наказателно производство било основание ищците да фигурират в писмото, където ищците били индивидуализирани с известните техни две имена, без други лични данни. Възраженията на ищците, че имената им са „съвършено безпричинно забъркани в прокурорска бурлеска“ с цел прокурорски тормоз и злепоставяне и, че от ответниците е злоупотребено с личните им данни, известни им служебно, съдът е намерил за неоснователни. Съдът е констатирал за ясно установима и отчетлива разликата във вложения смисъл в думата „отговорни“ като лица, на които са повдигнати обвинения от смисъла на легалния юридически термин „виновни“, особено като се имало предвид служебния характер на процесното писмо и ограничените му адресати, имащи също служебно качество, без да съдържа други внушения. Тази разлика много ясно била възприета и проведена и във всички цитирани от ищците медийни съобщения, посочили ищците като лица, на които са повдигнати обвинения, с единствено изявление в обратния смисъл на А. Б.. При тези си мотиви, първоинстанционният съд е изложил решаващия си извод, че процесното писмо представлява служебна информация за служебно ползване за множество провеждани от ПРБ разследвания против посочените в него множество лица, които именно разследвания били посочени като една от причините за оказване на натиск и отправяне на заплахи спрямо личността на конкретни прокурори, в противовес на необходимостта от предприемане на законодателни промени, очаквани от международната общност и трайно препоръчвани в ежегодните доклади на ЕК, които РБ дължи да изпълни, без писмото да е изготвено с цел и да съдържа внушения или други изрази, насочени към личността на ищците, които да ги определят като виновни или от които може да се изведе подобно предположение. Разгласяването на подобни внушения като част от съдържанието на процесното писмо, или направени публични изявления чрез медиите по повод съдържанието на процесното писмо или на отделни негови части, не се доказвало по делото да са извършени от ответниците лично или като представители на ПРБ, нито съвместно от тях, нито само от някой от тях. Твърдените от ищците преживени негативни емоции, установени от показанията на свидетелката С. Г., сестра на ищцата и която ги била възприела непосредствено, били вследствие от възприетата от тях публикувана неколкократно интерпретация на част от писмото, конкретно от „Mediapool.bg“, „Господари“, „Дневник“ и от banker.bg, определящи ги като „известни олигарси“, „считани от обществото за недосегаеми за правоохранителните органи“ и макар целият текст на писмото да бил наличен, не той първоначално бил възприет от ищците. За този си извод съдът се е позовал на изложеното в показанията на свидетелката Г.. В случая отговорността за начина по който била поднесена информацията била на съответния автор или разпространител на информацията, но за това разпространение ищците изрично били посочили, че не претендират вреди. Изложени са и изрични мотиви във връзка с указанията на ВКС в отменителното определение, че: „съдът намира от всички събрани и обсъдени по делото доказателства за установено по делото, че процесното писмо е изготвено от ответниците в изпълнение на служебните им задължения и от името на ПРБ и с легитимна цел. То има характера на служебна кореспонденция, изходяща от Кабинета на главния прокурор, предназначена за служебно ползване с оглед адресатите му и изготвянето му се подвежда под хипотезата на извършени „служебни действия“ по чл.132 от КРБ и разрешенията, дадени в решение № 17/08.11.2018 г. по конституционно дело № 9/2018 г. на КС, разгледани подробно в постановеното в настоящото производство отменително определение на ВКС, за които ответниците се ползват с функционален имунитет. Това изключва действията на ответниците да бъдат определени като извършени от тях в лично качество, но дори да се приеме, че определящо е личното им качество, съдът намира, че по делото останаха недоказани твърденията на ищците, че целта на ответниците при изготвяне на процесното писмо е била съвместно и умишлено да увредят ищците като злоупотребяват с личните им данни, разпространяват неверни, клеветнически и позорящи ги обстоятелства, чрез посредничеството на медиите и медийни публикации от дата 08.01.2022 г., определящи ищците като виновни в извършването на престъпни деяния, без да е налице влязла в сила осъдителна присъда, с което „брутално“ да са нарушили презумцията на невиновност и като последица от всичко това за ищците да са произтекли вреди. По делото ищците не доказаха и ответниците да са извършили същите действия и в служебно качество, като представители към онзи момента на Прокуратурата на РБългария. Всичко това прави предявените исковете за търсена от ищците парична обезвреда на вреди, настъпили от гражданскоправни деликтни действия на ответниците, изцяло неоснователни и същите следва да бъдат отхвърлени с произнасяне от съда по съществото на спора, а не с неговото прекратяване, в изпълнение указанията в постановеното отменително определение на Върховния касационен съд. Апелативен съд-София, действащ като въззивна инстанция като взе предвид доводите и възраженията на страните в процеса, както и събраните по делото доказателства – писмени и гласни, приема следното: В съдебната си практика развита в решения по гр.д. № 4857/2017 г., I ГО, по гр.д. № 3201/2017 г., IV ГО, по гр.д. № 899/2010 г., IV ГО и др., Върховният касационен съд е разяснил, че при деликта, когато едно лице действа и от това действие последват вреди, то дължи обезщетение, ако действието му е противоправно, като вината се предполага. Противоправно поведение по смисъла на чл. 45 от ЗЗД е всяко действие или бездействие /непредприемане на правно изискуемо действие/, обусловено от волята на извършителя, което нарушава установената в цитираната разпоредба обща забрана да не се вреди другиму и накърнява правно защитено имуществено или неимуществено благо на друго лице. Неправомерно действие е налице, ако такова е предприето въпреки нормативна забрана за извършването му или въпреки това, че не са налице необходимите за извършването му предпоставки. Нормите за непозволено увреждане се основават на общия принцип да не се вреди другиму и в този смисъл, отговорността за поправянето им следва да се ангажира при нарушаване на конкретни правни норми. По въпроса за доказателствената тежест: В съответствие с правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК ищецът дължи пълно и главно доказване на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане - вредата; размера на вредата; противоправното деяние /действие и/бездействие/ на ответника; причинната връзка между деянието и настъпилата вреда, а ответникът дължи доказване на липсата на виновно поведение, с оглед установената в закона оборима презумпция за вината на ответника. В конкретния случай, видно от отразеното в съдебния протокол, съставен за о.с.з. на 22.01.2025 г., първоинстанционния съд е констатирал, че в проекто доклада, обективиран в определението от 05.02.2024 г. , неправилно в мотивната част е постановено в тежест на ищците да доказват вина в действията на ответниците, докато разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД установява презумпция за вината и тя се счита за налична до доказване на противното, т.е. счел е, че подобна доказателствена тежест за ищците е неправилно указана, виж л.814 от първоинстанционното производство. Следва да отбележим, че тезата на ищците е, че целта на ответниците е била „съвместно и умишлено да увредят ищците като злоупотребяват с личните им данни, разпространяват неверни, клеветнически и позорящи ги обстоятелства“, т.е. самите ищци се позовават на умисъл като форма на вината. Вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици, както е в наказателното право, а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел-поведението на определена категория лица, например добрия стопанин, добрия работник и други, с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Гражданското право не различава формите на небрежността, а само нейни степени, например грубата небрежност, която се съизмерва с друг абстрактен моделгрижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. По принцип гражданското право не се интересува от формите на вината, защото гражданската отговорност се обуславя от наличието на вина, а каква е нейната форма рядко има значение, например за определяне тежестта на дисциплинарното наказание. Формата на вината има значение в гражданското право и в случаите, в които определена /потежка/ гражданска отговорност възниква при наличието на умисъл, в сравнение с отговорността, която възниква при неполагане на дължимата грижа. В тези случаи умисълът в наказателното и гражданското право съвпадат напълно, като в гражданското право формите на умисъла /пряк и евентуален/ са без значение. В наказателното право наказуеми са умишлените деяния, а непредпазливите-само в уредените от закона случаи, докато в гражданското право отговорност възниква при неполагане на дължимата грижа, а по-тежка отговорност-когато законът изисква умисъл. Действително, в деликтното право вината се презумира, но се презумира като небрежност, а ако се твърди умисъл, той подлежи на доказване, така и РЕШЕНИЕ № 41 ОТ 22.02.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2953/2016 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС. При така разпределената от първоинстанционния съд доказателствена тежест въззивната инстанция намира, че СГС не страда от „впечатляваща процесуална дезориентация относно докозателствената тежест“, респ. „материално лутане относно формите на вината и субективната страна на деликта“. По въпроса в какво качество ответниците са „съчинили, подписали и разпространили“ процесното писмо: От показанията на разпитаните на страната на ответниците свидетели се установява, че е практика от институцията на Прокуратура на РБ да се пишат много писма до европейските институции, посланици и много такива адресати, които имат интерес към работата и дейността на Прокуратурата. Имало е кръгли маси на които непрекъснато са били задавани конкретни въпроси за конкретни лица и конкретни наказателни досъдебни производства- на какъв етап са, какво прави прокуратурата. Посещение е правено и от Венецианската комисия. Технологично изготвянето на текста се възлага на прокурорски помощници да подготвят определени аспекти: „ да се наппише текст, в каква посока или да се види някаква практика“. „Те влизат, получават си задачите, записват ги, след това си излизат и си вършат работата… те са за това /прокурорските помощници/“. За конкретното писмо свидетелката Н. не може да посочи кой прокурорски помощник е създал текста. Свидетелката Н. сочи, че когато се изготви писмото „като готов продукт“ – подписано от Главния прокурор и всичките му заместници, тя има ангажимента към изходиране на този тип писма. Свидетелката получава готовото писмо от Кабинета на Главния прокурор. По тези писма, когато се изготви текста, се изпращат за превод на определена чрез обществена поръчка, фирма за превод. Установява се, че за изпращането на писмата за превод е отговаряла свидетелката А. /показания на л.835 от първоинстанционното производство/. Обикновено преводът се извършвал на английски език и след това се изпращал на самите адресати като приложение на текста на български. Преводът на английски не се подписва; изпраща се без да се подписва. Технологичното време между изготвяне на текста на българси и превода е около 4-5 дни. Свидетелката Н., която е имала служебни задължения да извършва това, сочи че писмото се изпраща по електронна поща, по официален път, от електронния адрес на Главния прокурор, а превода е само като придружаващ писмото. Текстът на български се подписва и с подписите, ведно с приложените документи, всички сканирани, се качват като файл и този файл се изпраща на адресатите, посочени на определената поща, до всеки адресат посочен там. По принцип, ако не си посочен като адресат, писмото не ти се изпраща. Свидетелката Н. сочи, че изпращането на такива писма е било ежедневие във връзка със запитвания от ЕК, ЕП, от определени еврокомисари, посланици, във връзка с върховенството на закона. Както сочи свидетелката „имаше голям интерес към работата на Прокуратурата“, „непрекъснато бяхме в един такъв „обяснителен режим“. В този период е вървяла непрекъсната такава комуникация с тези органи. От НС също са получавали запитвания на които е следвало да се отговаря. Свидетелката Н. много добре си спомня за процесното писмо с оглед неговия голям обем, а свидетелката А. – въз основа на множеството адресати. Сочи, че това писмо било „вътрешноведомоствено“; самото писмо нямало отношение към отдел „Публична комуникация“ и затова било изведено с номер на Главен прокурор. Изпраща се от електронната поща на Главния прокурор, за която основно отговаря свидетелката Н.. Не е било изпращано прессъобщение „защото ние си отговаряме за определени адресати“. В случая с конкретното писмо „те за това са написани всеки един, за да се знае на кого се изпраща“. След като се изпрати писмото се изготвя електронна разпечатка, за да се види на кого е изпратено. Писмата й се възлагат за изпращане от Главния прокурор или от неговите заместници. Конкретното писмо е от Кабинета на Главния прокурор с подписите. Самата свидетелка не е присъствала на подписването. Свидетелката Н. няма служебно задължение да чете писмата. При изслушването си като видяла писмото си припомнила, че такива по-специални случаи на досъдебни производства се дава периодично информация на европейските институции, както е в случая и това писмо не е прецедент. По повод процесното писмо не е имало пресконференция, нито е писано прессъобщение. Според свидетелката писмото представлява официален изходящ документ. Писмото е изпратено на абсолютно всички инститиции, които фигурират като адресати на това писмо. Въззивната инстанция намира показанията на свидетелката Н. за обективни и почиващи на непосредствени наблюдения – към конкретния момент тя е отговаряла за изпращането на писмата. Рабатила е в периода от 20.12.2019 г. до м.10.2023 г., когато последната й длъжност в Административна прокуратура е била съкратена /вероятно поради закрИ.ето на ВАП/; запозната е с документооборота. Понастоящем не работи към Кабинета на Главния прокурор; не е налице заинтересованост от изхода на спора. На никой от служителите не е била ангажирана дисциплинарната отговорност по повод изпращането на това писмо, виж л.833 от първоинстанционното производство. Установява се от събраните по делото писмени и гласни доказателства, че писмото е изготвено в период от време, в което „било министър-председател, било депутат, било министър на правосъдието, на вътрешните работи, било партиен лидер, почти във всяко интервю, изява в медия, споменават и атакуват, съвсем естествено е Главния прокурор или ръководството на прокуратурата да търси по някакъв начин да отговори“ – показания на свидетеля И. – Директор на Дирекция „Публична комуникация“. По времето, когато Главен прокурор е г-н Г. е имало практика „ да се задейства вече механизъм евентуално за обръщане на внимание на ПК на ВСС, където функционира един механизъм за реакции при подобни негативни публикации по адрес на наблюдаващите прокурори, по адрес на административни ръководители и т.н.“. Имало е практика да се изготвя позиция на прокуратурата, която в повечето случаи се е изразявала от говорителя на главния прокурор по повод политически внушения и т.н. Свидетелят сочи, че понастоящем този „механизъм“ не работи „поради голямата лавина от негативи, доста често и превратно тълкувани действие на прокуратурата и абсолютно преднамерени, клеветнически, манипулативни, да не кажа дори и обидни за магистрати, а пък и за обикновен човек публикации, било то срещу главен прокурор, заместници или обикновени следователи, прокурори, а и съдебни служители.““В един момент се преустанови тази практика, защото може би трябва всеки ден да се прави“…“Обезмисля се, защото в повечето случаи прокуратурата е ограничена от закона да изразява позиията си, да отговори на политическа декларация“. Свидетелят е работил и с политически лица и счита, че те имат по-широк инструментариум за декларация по адрес на магистрати, а ответната реакция е ограничена, виж л.838 и следв. от първоинстанционното производство. Свидетелят И. недоумява атакуването на наблюдаващите поркурори, вкл. от политически лица, съдии, адвокати. Според него това е доста опасен прецедент. Свидетелят И. се е запознал с писмото едва, когато е бил уведомен за коментарите по повод това писмо, а именно, че ръководството на прокуратурата – персонално бившия Главен поркурор и зам. Главните прокурори към онзи период „ че са се оплаквали, че се топели“. След като му било потвърдено, че действително такова писмо има, свидетелят си направил труда още веднъж да се запознае със съдържанието на това писмо и установил, че се касае по-скоро за отговор на една продължителна текуща кореспонденция между ръководството на прокуратурата и представители на европейските инститиции. Към онзи момент България все още била под т.нар. механизъм за сътрудничество и проверка. Съвсем скоро щял да влезе и другият хоризонтален механизъм за върховенството на правото, който засяга всички страни-членки на ЕС. В ЕП имало една подкомисия, в която имало и български евродепутати, която подкомисия се занимавала изцяло с проблемите на върховенството на закона, с гражданските свободи и свободата на медиите и членовете на тази подкомисия били доста активни – в изпращането на писмата, в искането в Ковидпандемията за срещи с ръководството на прокуратурата посредством видеоконферентни заседания и връзки. В контекста на тези събития, свидетелят И. не намира нищо изненадващо, че подобно писмо е изготвено. Според свидетеля И., когато европейски депутати питат ръководството на прокуратурата, а и не само европейски депутати, а и представители на много правителствени организации, много представители на европейски институции, вкл. по казуси, които по един или друг начин касаят борбата с организираната престъпност, борбата с корупцията, прокуратурата е длъжна да даде някакви сведения, да даде информация. Идвали са и много конкретни въпроси от европейски депутати п конкретни дела. За да отговори на тези въпроси Главния поркурор е искал и разрешение по чл.198 НПК. Въпросното писмо до европейските институции, според свидетеля, е към онзи момент да се отговори, както на това че много често политически лица /и то не само в онзи период 2020-2021 г., а откакто България е член на ЕС/ , много често са се запознавали и са обръщали внимание на европейските институции за дейността на прокуратурата, т.е. напълно логично било ръководството на прокуратурата да отговори по един или друг начин на определени доклади, на определени писма, на определен интерес от страна на европейските комисари, вкл., на европейски депутати и др. институции. Според свидетеля текста на писмото е строго административен и малко по-издържан, а езикът е малко поюридически. То не е предназначено за широката аудитория, не е за медийно ползване и затова свидетелят не е бил информиран за това писмо. Свидетелят И. е директор на Дирекция „Публична комуникация“ и неговите задължения се свеждат до това „да престави в някаква степен с юридически изказ на прокурорите в малко по-разбираем стил за широката аудитория“, т.е. целта на процесното писмо е била друга и затова същото не е било изготвено, съответно разпространено от Дирекция „Публична комуникация“. Това е и така, защото кореспонденцията за служебно ползване не минава през Дирекция „Публична комуникация“. „Съдържание, което се изготвя от моята дирекция е единствено тогава, когато ще се прави прессъобщение за медиите и то се публикува в сайта на Прокуратурата“. Към периода на изготвяне на процесното писмо тогавашният главен прокурор /ответника Г./ е имал среща, вкл. с Франс Тимерманс-зам. Председател на ЕК, както и с мното евродепутати. Вследствие на което логично било да имало такава кореспонденция и същата да е била само за вътрешно ползване, за служебно ползване. Според свидетеля И., който се е запознал, както с публикациите по повод на писмото, така и със съдържанието на самото писмо, в първичната публикация било направено превратно тълкуване на това писмо. Самият свидетел е възприел това като поредната атака срещу ръководството на прокуратурата за това, че те са си свършили някак си чисто рутинно задължението да информират европейските институции за множество политически атаки, за множество недобронамерени, неформални атаки. В самото писмо всъщност било изредено какво всъщност е осъществила прокуратурата в рамките на изминалите две, три години „нищо повече“. Според свидетеля писмото е представено манипулативно първоначално в един сайт, а преди това във фейскбук профила на едно лице. Според свидетеля има разлика между използването на изразите „отговорни“ и „виновни“. „Съдът постановява кой е виновен. Отгворни е доста по-мек критерии. В прессъобщение ние не посочваме „олигарси“. Отговорни е нормално да се използва. Според Прокуратурата същите са отговорни, но това не значи, че са виновни“. Свидетелят Г., прокурорски помощник, макар да не е работил по процесното писмо, счита че същото е изготвено и изпратено във връзка с честата кореспонденция, която се е водела във връзка със запитвания от европейски институции, както и от НС по повод механизма за върховенството на закона, по текущи разследвания и по дела с висок обществен интерес. „спомените ми са, че през цялото време по време на мандата на г-н Г. вървеше такава кореспонденция, във връзка с върховенството на закона, запитвания и от европейските институции и от МП, от НС, постоянно е вървял такъв тип кореспонденция. Когато има такова запитване прокуратурата отговаря и обикновено запитванията са по дела с висок обществен интерес. Самите европейски институции отправят запитването си към кабинета на главния прокурор. Ако те отправят запитване към някой от заместниците му, то това нещо ще дойде при администрацията на Главния прокурор. Защото такъв е принципа на разпределение на доклада- задължително се минава през главния прокурор и той ще го види и ще разпореди, такъв е принципа на документооборота“. Етапът на който се намира наказателното производство, внесен ли е обвинителен акт, не е ли внесен, досъдебно производство, всичко това се установява от информационната система на прокуратурата. Ако е необходимо за конкретна задача се изготвя разпореждане до конкретен служител с достъп до тази информация да изготви справка и тази справка се проедоставя на прокурорския помощник, разпечатана на хартиен носител и той отговаря, л.859 и следв. от първоинстанционното производство. При така събраните писмени и гласни доказателства, вкл. и при съпоставка с датите на изготвяне на докаладите по механизма за сътрудничество и проверка, се достига до извода, че процесното писмо представлява именно част от тази кореспонденция във връзка с установяване върховенството на закона в Р България. Това се потвърждава и от встъпителната част на писмото : „Върховенството на правото е ключов постулат в развитието на демократичните държави..“. Изразено е съгласие, че са необхоими законодателни промени, както и реформа съгласно препоръките на Венецианската комисия и Съвета на Европа за постигане на напредък в утвърждаването на закона. Тази теза се потвърждава и от адресатите на писмото- Председателя на Европейския парламент, Председателя на Комисията по граждански сводоби, правосъдие и вътрешни работи, Председателя на Комисията по правни въпроси, Председателя на Европейската комисия, Европейския комисар по въпросите на ценностите и прозрачността, Европейския комисар по въпросите на вътрешните работи, Европейския комисар по въпросите на правосъдието, както и до други европейски представители. В писмото е отразена политическата обстановка в страната в периода от 2020 г.- 2021 г. Дадени са примери относно политически лица, които целели да окажат натиск върху прокурори, като се твърди че се правят опити да се попречи на прокуратурата, както и да се осуетят разследвания /в писмото са налице множество препратки/. Сочи се, че бил направен опит под предлог на законодателни промени, насочени към реформи в съдебната власт, да се извърши персонална смяна на главния прокурор, овладяване на прокуратурата и подчиняването й на изпълнителната и законодателна власт, с цел връщане на остарели репресивни практики. Дадени са примери с изявления на политически лица пред медии, както и на депутати в НС. Твърди се, че тези действия нарушават принципа на разделение на властите. Според изнесеното в писмото тези политически нападки се дължат на предприетата от прокуратурата активност за привличане към обвинение на длъжностни лица за различни прояви на корупция. Твърди се “безпрецедентен опит за политически натиск“ за закрИ.е на специализираните съдилища и прокуратури /които и вполследствие бяха закрити/. Според отразеното в писмото закрИ.ето на специализираните съдилища и прокуратури ще доведе до отстъпление в борбата срещу органиираната престъпност и ще се възпрепятства хода и приключването на висящи наказателни производства в разумни срокове. Де факто с писмото се взема становище по повод предстоящи законодателни промени във връзка с реформата в съдебната власт. Посочено е, че принципа за разделението на властите не следва да бъде нарушаван. Посочени са предприети от страна на политически лица, вкл. депутати, определени в писмото като неправомерни действия, срещу личността на Главния прокурор – И. Г., както и срещу други прокурори и членове на техните семейства. Визирани са и действията на Асоциацията на прокурорите и тези на ПК на ВСС по защита независимостта на прокуратурата. Писмото на което се позовават въззивниците е от 21.09.2020 г. и същото касае отговор на писмо от 07.09.2020 г., т.е. то предхожда процесните събития. Де факто, съдържанието му потвърждава тезата „за непрестанната кореспонденция“ във връзка със спазването на върховенстното на закона в Р България. Видно от процесното писмо, по безспорен начин се установява, че същото е изготвено на бланка „Прокуратура на Р България. Главен прокурор“. Поставена е емблемата на ПРБ, както и има изх. № -„ГП № 4209/2021 г. от 21.12.2021 г., гр.София“. Това опровергава довода на въззивниците, че „в писмото никъде не е посочено, че е от името на Прокуратурата н Р България“. Нещо повече в пар. 2 от писмото изрично е посочено: „Прокуратурата на Р България е наясно, че са необходими законодателни промени..“, с.9 от процесното писмо. Противно на соченото от въззивниците, писмото е написано на ясен и разбираем език. „Историческото и контекстуално“ тълкуване на съдържанието на писмото вече беше направено по-горе. Ответниците не оспорват авторството. Писмото е подписано от тях като е посочена тяхната длъжност. В този смисъл е и извода на първоинстанционния съд поради което неоснователен се явява довода на въззивниците, че СГС не е отговорил на въпроса в какво качество ответниците са „съчинили, писали и разпространили писмото“ /по въпроса за разпространението виж мотивите по-долу/. Относно презумпцията за невиновност: Мотивите на ВКС в горекоментираното определение по този въпрос са следните: „Когато се твърди нарушение на презумпцията за невиновност, прогласена като основно човешко право в чл. 6, пар. 2 КЗПЧОС, чл. 48, пар. 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, чл. 14, пар. 2 от Международния пакт за граждански и политически права и чл. 11, ал. 1 от Всеобщата декларация за правата на човека, закрепена и от българското национално право в чл. 31, ал. 3 от Конституцията на Република България и чл. 16 от Наказателно-процесуалния кодекс, чрез публично изявление на представител на съдебната власт, следва на първо място да се отбележи, че законно признатите имунитети и привилегии имат за цел да предотвратят всички пречки за функционирането и независимостта на съответната институция, но само доколкото това е необходимо с оглед осъществяването на пряката й дейност. Функционалният имунитет при това е установен в обществен интерес и не е абсолютен, т. е. трябва да бъде съвместен със законните права и интереси на останалите правни субекти и по-специално с принципа на правовата държава. Както приема Конституционният съд на Република България, презумпцията за невиновност е не само необходим елемент от правото на защита /за наказателното производство/, но и „основен принцип на правовата държава въобще“ /решение № 2/21.01.1999 г. по к. д. № 33/1998 г. на КС/. Следователно функционалният имунитет не следва да ограничава правата на лицата, ползващи се и позоваващи се на презумпцията за невиновност. Имунитетът всъщност е установен за защита на държавата и нормалното функциониране на съдебната система, а не изключително и само за защита на ползващото се от него лице. На следващо място следва да се посочи, че забраната за позоваване на вината не се отнася до актовете на обвинението, които имат за цел да докажат вината на заподозрения /съобразно терминологията, използвана от ЕСПЧ / или обвиняемия. Такива например са обвинителният акт и актовете от процесуално естество, взети от съдебни органи или от органи на досъдебното производство, които са свързани с наличието на обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъпление по дело от общ характер, като мерките за неотклонение /чл. 56, ал. 1 НПК/, при условие, че тези актове не представят заподозрения или обвиняемия като виновен. Посочените актове са изключени от забраната за публично позоваване на вина, тъй като са част от същинската дейност на магистратите в процеса на правоприлагането - осъществяването на съдебната власт по смисъла на чл. 132 от Конституцията на Република България. Обвиняемият /подсъдимият/ има право да бъде считан за невиновен не само в хода на цялостното наказателно производство, но и извън процеса. В своята практика ЕСПЧ последователно приема, че обхватът на принципа на презумпцията за невиновност не се ограничава до проста процедурна гаранция в наказателните дела: неговият обхват е по-обширен и изисква никой представител на държавата да не заявява, че дадено лице е виновно за престъпление преди неговата виновност да е била установена от съд /решението от 31.03.2016 г. по делото П. и И. срещу България по жалба № 45773/2010 г., пар. 44, и цитираните в него: А. дьо Р., параграфи 35-36; В. Б. срещу Румъния /V.B.. Roumanie/, № 75109/01 и № 12639/02, § 156, 30 юни 2009 г.; Л. А. срещу Испания /L.A.. Espagne/, № 28834/08, § 37, 28 юни 2011 г., цитирани и в решението от 09.06.2016 г. по делото П. срещу България по жалба № 39651/2011 г., пар. 85/. Поради това особена важност придобиват публичните изявления на властите /на публичните органи/, свързани с конкретно наказателно производство. Ако в такива публични изявления или в съдебни решения, различни от решенията относно въпроса за вината, заподозреният или обвиняемият бъде представен като виновен, докато вината му не бъде установена в съответствие със закона, презумпцията за невиновност би била нарушена. ЕСПЧ приема и това, че задължението заподозрените или обвиняемите да не бъдат представяни като виновни не представлява пречка пред властите да осведомяват обществото за провеждани наказателни разследвания, доколкото свободата на изразяване, гарантирана от чл. 10 КЗПЧОС, включва свободата на получаване и разпространение на информация, но изисква те да го правят „с цялата дискретност и сдържаност, които налага спазването на презумпцията за невиновност“ /решението от 31.03.2016 г. по делото П. и И. срещу България по жалба № 45773/2010 г., пар. 44, решението от 09.06.2016 г. по делото П. срещу България по жалба № 39651/2011 г., пар. 85, и цитираните в тях: А. дьо Р., § 38, Л. А., § 39/. Относно такова публично представяне на информация в публични изявления на властите в практиката си по приложението на чл. 6, пар. 2 КЗПЧОС /напр. решението от 31.03.2016 г. по делото П. и И. срещу България по жалба № 45773/2010 г., пар. 44, решението от 09.06.2016 г. по делото П. срещу България по жалба № 39651/2011 г., пар. 85/ ЕСПЧ акцентира върху необходимостта от разграничение между изявленията, отразяващи мнението /или които отстояват впечатлението/, че въпросното лице е виновно, и тези, които се ограничават да опишат състояние на подозрение. „Първите нарушават презумпцията за невиновност, докато вторите се считат за съответстващи на същността на чл. 6 от Конвенцията /вж., наред с други, М. срещу Италия /М. c. Italie/, № 45313/99, § 31, 28 ноември 2002 г./. В тази връзка съдът подчертава важността на избора на думите от държавните служители в изявленията, които правят преди едно лице да бъде осъдено и признато за виновно в извършване на престъпление. Той смята също, че това, което е от значение за целите на приложението на посочената разпоредба, е действителният смисъл на въпросните изявления, а не буквалната им форма /Л. срещу Латвия /L. c. Lettonie/, № 58442/00, § 126, 28 ноември 2002 г./. Въпреки това въпросът дали изявлението на длъжностно лице представлява нарушаване на принципа на презумпцията за невиновност трябва да бъде решен в контекста на конкретните обстоятелства, в които спорното изявление е било направено /вж. А. срещу Австрия /А. c. Autriche/, 26 март 1982 г., параграфи 36-41, серия A № 49/“. В решението от 15.10.2003 г. по делото Г. срещу България по жалба № 34529/10, пар. 203, е припомнена фундаменталната разлика между обстоятелството да се каже, че някой просто е заподозрян в извършването на престъпление, и „декларация, в която се твърди, при отсъствието на окончателна присъда, че заинтересованото лице е извършило престъплението, за което му е повдигнато обвинение /М. срещу Сърбия /М. c. Serbie/, № 23037/04, § 48, ЕСПЧ 2006-X/“. В решението от 07.01.2010 г. по делото на П. П. срещу България по жалба № 32130/2003 г. съдът припомня в пар. 89, че презумпцията за невиновност се оказва непризната, ако официално изявление във връзка с подсъдим носи идея за виновност, при положение че такава все още не е установена по законен път. Достатъчно е да има мотивация, дори и неконстатирана формално, която навежда на мисълта, че магистратът счита въпросното лице за виновно“. Съгласно чл. 127 от КРБ само прокуратурата разполага с обвинителни функции за привличане към отговорност на лицата, които са извършили престъпления, като при осъществяване на своята дейност прокурорите са подчинени само на закона. Прокурорът е неизменен обвинителен орган както в досъдебната фаза, така и в съдебната фаза на наказателния процес. При упражняване на тези правомощия, дейността на прокуратурата се подчинява на основополагащите принципи на наказателно-процесуалното право – подготвителен характер на действията, на независимост и подчинение само на закона, на разкрИ.е на обективната истина, на непосредственост, на вземане на решения по вътрешно убеждение в рамките на закона. Нарушен ли е спрямо ищците принципа за невиновност: Видно от с. 13 на процесното писмо /която е единствено относима по претенциите на ищците за търпени от тях вреди/ Е. и Н. Б. са поставени в групата „други знакови за българското общество лица, разполагащи с огромен икономически и финансов ресурс“. Обстоятелството, че ищците разполагат с огромен икономически и финансов ресурс не се оспорва от тях. Така е възприето и в общия контекст на делото „Б. срещу България“. „Знакови“ следва да се тълкува като придобили популярност в обществото, така и т.2 от същата коментирана част на решението на ЕСПЧ: „Поради своята известност, дейности и личният и семеен живот жалбоподателите са предизвикали интереса на българските медии, които редовно им посвещават репортажи, статии и интервюта“. „Знакови“ означава и, че делото е от значение за обществото, тъй като е свързано с известни и богати личности. Следва да отбележим, че самите ищци на проведеното пред първоинстанционния съд, о.с.з. , състояло се на 02.12.2024 г. са заявили „значимостта“ на процеса: „С оглед обществения интерес, лицата които са ищци и ответници в настоящия съдебен процес е напълно нормално и е редно общественият интерес към това дело да е засилен, да бъде следен, както от медии, така и от обикновени граждани, които по всяко време могат да бъдат, както тук в залата, така и да следят чрез медии и публикации“- адв. К., процесуален представител на ищците, л.784 от първоинстанционното производство. Относно употребата на израза „отговорни за длъжностни присвоявания в особено големи размери, довели до фалит на едни от най-големите индустриални предприятия в България, пране на пари в размер на 1,5 млрд лв., данъчни престъпления в особено големи размери и участие в организирана престъпна група“, настоящата инстанция приема, че употребата на прилагателното „отговорни“ не е идентична с термина „виновни“ в наказателно-правен смисъл. „Отговорни“ в контекста на предприето наказателно преследване, означава привлечени към отговорност, т.е. привлечени по обвинение. В подкрепа на тази теза е и изразът употребен от законодателя в чл.127, ал.1 КРБ, виж по-горе: „привличане към отговорност на лицата“. В случая съдът намира, че се касае до изявление, което представлява „състояние на подозрение“, по арг. от пар.147 на решението Б. срещу България и същото не води до нарушение на презумпцията за невиновност. Както е посочено и в пар.148 от делото „Б. срещу България“, свободата на изразяване, гарантирана от чл.10 от Конвенцияга, включва свободата на получаване и разпространение на информация. „Следователно чл.6, пар.2 не може да съставлява пречка пред властите да осведомяват обществеността за започнали наказателни разследвания“. Налице ли са в писмото обидни и клеветнически твърдения: Обидата е умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него; обидата касае изказвания, които са годни да накърнят честта и достойнството на пострадалия, и според моралните норми, възприети от обществото, са неприлични, цинични, вулгарни. Обидата е лично унизително отношение към определено лице. Съдебната практика приема, че при обидата се засяга чувството на лично достойнство и се цели да бъде изменена обществената му оценка, а за да се засегне лицето, то трябва да възприеме пряко или опосредствено унизителното отнасяне към него с обидни думи или действия, или, макар да не присъства лично на мястото, че обидните изрази по телефон, по радиото и телевизията, или ги прочете в публикация в пресата или интернет. В случая на с.13, единствената относима за ищците по въпроса за тези твърдения, не се съдържат обидни квалификации нито по отношение личността на ищците, нито са употребени неприлични, цинични или вулгарни изрази. Клеветата се свързва с факт, чието разгласяване води до засягане на честта и достойнство на пострадалия, авторитета му и оценката на околните за него. Разгласените при клеветата факти и обстоятелства трябва да са неистински и позорни. Затова дори дадени фактически твърдения и изявления да засягат личното достойнство на другиго, ако те са верни, не възниква отговорност по чл. 45 ЗЗД, защото клевета може да има само при отнасяне на конкретни неверни и позорни факти към определена личност. Начинът на поднасянето на фактите не може да е основание същите да се считат за клеветнически, след като те са верни. Действително, ищците са представили постановление за прекратяване на наказателното производство от 11.06.2024 г., както и определение № 3603 от 04.11.2024 г. по ч.н.д. № 6124 по описа за 2024 г. на СГС, НО, 33-ти състав, с което първото постановление се потвърждава. По отношение на една част от престъпленията, за които е било повдигнато обвинение на Б. е прието, че е изтекла давността /това по чл.255 НК/, а за други – липса на съставомерност. С определението си СГС е приел, че правилно, мотивирано и законосъобразно наблюдаващите прокурори са приели, че са налице предпоставките на чл.243, ал.1,т.1 вр. с чл.24, ал.1,т.1 НПК за прекратяване на наказателното производство, виж л.806 от първоинстанционното производство. Констатирано е от първоинстанционния съд, констатира се и от настоящия, че определението на СГС не е представено в цялост, виж л.805 и следв. от първоинстанционното производство. С оглед нарочното определение, четено в о.с.з. на 03.04.2025 г.,л. 884 от първоинстанционното производство, СГС е извършил служебна проверка, констатирал е, че същото е обжалвано и протестирано, както и, че е налице влизане в сила. От процесуалния представител на част от ответниците – адв.М., е представено удостоверение, издадено от СГС като правоприемник на закрития СНС, НО, ХХ състав, видно от което срещу ищците /по настоящия спор, там подсъдими е висящо нохд 2597/2019 г. , което се намира на етап съдебно следствие; насрочени са съдебни заседания за разпит на свидетели. До момента на издаване на удостоверението – 24.03.2025 г. са били проведени 59 бр. открити заседания. Насрочени са били съдебни заседания за 10.04.2025 г. и 30.05.2025 г. Обвинителният акт е от 24.07.2019 г. като видно от правната квалификация на обвинението, срещу подсъдимите са повдигнати обвинения, вкл. по чл.253, ал.5 вр. с ал.4 вр. с ал.3, т.1, предл. 2 /пране на пари/ и чл.255, ал.3, вр. с ал.1,т.2, пр.1, т.6 и т.7 НК- избягване установяване и плащане на данъчни задължения в особено големи размери, по чл. 321, ал. 3, вр., ал. 2 и пр. 3, т.1, вр. с ал.1 от НК и по чл. 339, ал. 1, вр.с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 от НК, за които бяха представени от страна на ищците горецитираните постановления за прекратяване /виж л.869 от първоинстанционното производство/. При така изложените по-горе мотиви и с оглед извършените от настоящата инстанция констатации, правилно първоинстанциянния съд е намерил за неоснователни възраженията на ищците, че имената им са „съвършено безпричинно забъркани в прокурорска бурлеска“ с цел прокурорски тормоз и злепоставяне. Липсват каквито и да е доказателства, че от ответниците е злоупотребено с личните данни на ищците, известни им служебно; тези твърдения също правилно СГС, е намерил за неоснователни. Относно разпространението на писмото: Видно от показанията на свидетеля И. в Прокуратурата е приета „Медийна стратегия“, в която е разписано как се осъществява оповествяването на информация било по ДП, било по проверки. По отношение на дела, по които има обществен интерес и това кой определя обществения интерес по делото, обяваването на обществеността, че дадено лице е претърсено, задържано, това също е ясно разписано в тази „медийна стратегия“. В огромната част от случаите този процес се ръководи от съответния административен ръководител на съответната прокуратура и съответно от говорителя на прокуратурата. Има 5 пресаташета във всеки един от апелативните райони като „пресаташетата в общи линии изпълняват повече техническа дейност по разпространяване, по оформяне на текста откъм съдържание“. От писмото, изх.№ 1003/2024 г. на СГП, е видно, че процесното писмо е било изпратено по електронен път до българските евродепутати – П. В., Е. Й., С. С., Р. К., Ц. П. и И. Х.. Въззивната инстанция при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства- писмени и гласни, включително и волеизявленията на страните, приема че процесното писмо е достигнало до медиите чрез адв. Х. и А. Б., а не е разспространено от Прокуратурата. Пресконференцията на Прокуратурата, за която говори свидетелката Г., сестра на ищцата, е тази от 2018 г., която е обсъждана в делото „Б. срещу България“. Още повече, че показанията на свидетелката по повод съдържанието на писмото не са последователни и логични – веднъж казва, че била чела за съдържанието на писмото от медиите „беше като линк“, друг път, че частично го била чела, но не си спомня конкретни изрази от това писмо - „в момента не мога да се сетя“. След това говори за пресконференция на Прокуратурата, но тя не била я гледала. А такава пресконференция по повод процесното писмо по безспоррен начин се установява, че Прокуратурата не е провела. Ищците, обаче, не твърдят да търпят вреди от разпространението на писмото в медиите, а до визираните в него адресати- 67 бр. При така изложените по-горе мотиви въззивнта инстанция намира за правилен и като такъв споделя извода на СГС, за неоснователност на ищцовите твърдения, че ответниците са „съчинили, подписали и разпространили“ процесното писмо в „правно и политическо невежество като висши магистрати“ и „изконна юридическа неграмотност“ пред международната общност и пред чужди държави, с което да се „злепостави държавата“ и да са нарушили принципа на националния суверенитет, от което ищците да ги е било „срам“. Противно на соченото от въззивниците, от съдържанието на писмото се установява загриженост на неговите автори от обществено-политическата обстановка в страната, загриженост за действащите в страната прокурори във врзъка с оказвания политически натиск върху съдебната система и в частност върху Прокуратурата. Следователно от текста на писмото и адресатите към които то е насочено, не се установява ответниците да са извършили приписваните им от ищците противоправни действия: „задружно, съгласувано и предумишлено“, като „високоорганизирана група“ и демонстрирайки „непоклатима противоправна и деликтна воля“ за „демонизиране“ на ищците и за изнасяне на данни от „позорящ и клеветнически характер“ и „компрометиращи ги, част от които били произведени от самата прокуратура“ и разпространени с цел за пореден път да бъде упражнен „прокурорски тормоз“ спрямо ищците. Деликтната отговорност не предполага предходно облигационно правоотношение, а възниква при проявление на вредата и останалите елементи на фактическия състав, когато обективното поведение, причинявайки вреда, накърнява определено обществено отношение, регулирано с конкретна правна норма. Вредата като елемент от деликтната отговорност е следствие и зависимост от причинноследствената връзка, породена от деликтното поведение. В конкретния случай не се установиха като налични кумулативно дадените предпоставки на чл.45 ЗЗД – противоправно поведение на ответниците, както и причинна връзка между деянието на ответниците и търпените от ищците вреди. Да, от свидетелките показания на свидетелката Г., разпитана на страната на ищците, се установява че последните търпят вреди /но за пълнота на изложението ще посочим, че същите са главно поради задържането им/ , но тези вреди не са обусловени от поведението на ответниците във връзка с изготвянето, подписването и разпространението на писмото, изх.№ ГП 4209/2021 г. от 21.12.2021 г. Противно на соченото от въззивниците, обжалваното решение не е постановено при нарушение на приетото в делото Б. срещу България, тъй като отразеното в процесното писмо не е било предмет на обследване там. Въпрос на обследване са били изявления на двама прокурори по време на пресконференция, публикувани на 28.10.2018 г. на информационен сайт. Именно по този повод са разглеждани като нарушение на принципа за невиновност до доказване на противното, изразите „престъпна приватизация“, „източване“ или „обезкостяване“ за описване на събитията, довели до прекратяването на дейността на дружества. В процесното писмо такива изрази по отношение на ищците не са употребени. Обжалваното решение не е постановено при незачитане указанията на ВКС в отменителното определение. Действително, съгласно чл.278, ал.3 ГПК постановеното определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд. Действително, когато отмени обжалваното определение, съдът сам решава въпроса по жалбата- ал.2 на чл.278 ГПК. „Въпроса на жалбата“ в проведеното производство по чл.274 ГПК е това дали производството по обективно и субективно съединените искове са допустими за разглеждане с оглед на това, че ответниците са действащи прокурори във връзка с чл.132 КРБ. „Въпрос на жалбата“ в проведеното производство по чл.274 ГПК не е основателността на предявените от ищците искове с правно основание чл.45 ЗЗД. Противно на соченото от въззивниците, ВКС е дал само указания за изясняване на фактическата и правна обстановка по спора, но не и, че делото следва да бъде решено в полза на ищците/там частни жалбоподатели. Цитираната от въззивниците съдебна практика на ВКС касае производства в хипотезата на чл.294 ГПК /това изрично е посочено в мотивите на така цитираните решения, инкорпорирани като част от въззивната жалба/. Не сме и в хипотезата на чл.303, ал.1,т.7 ГПК. Настоящата инстанция намира, че в производството след връщането на делото от ВКС, от когото се приема, че предявените искове са допустими, първоинстанционният съд следва да разгледа делото в изпълнение указанията в отменителното решение досежно изяснаване на спора от правна и фактическа страна и да постанови краен съдебен акт в съответствие с установените от събраните доказателства, обстоятелства, вътрешното си убеждение и закона, арг. от чл.235, ал.1 ГПК. Противно на соченото от въззивниците, настоящата инстанция намира че първоинстанционният съд е спазил горните принципи при постановяване на обжалваното решение. В съответствие с тези указания първоинстанционният съд е събрал надлежни доказателства /поискани и от двете страни по спора, както и по свой почин/ и е достигнал до правилния извод, че ответниците не са изготвили и подписали процесното писмо в лично качество. Същото е издадено с оглед правомощията по чл.136, ал.6, чл.138, ал.1 и чл.139, ал.1 ЗСВ на Главния прокурор и неговите заместници. Като представители на Прокуратурата на РБ /тогава/ ответниите са могли да осъществяват представителство на институцията, вкл. и под формата на официална кореспонденция, каквато се установи, че е процесното писмо. Установи се и, че не са налице „осъществени с посредничеството на медиите извънпроцесуални изявления на прокурор“ до „лица, неучастващи в наказателния процес“. Не се установи презумпцията за невиновност да е нарушена, а изложеното в процесното писмо представлява „описване на обективно състояние на подозрение“, което не ангажира отговорност по чл.45 ЗЗД. Представените невлезли в сила съдебни актове не се ползват от СПН поради което не задължават настоящата инстанция да се съобрази с установеното в тях. Налице е само влязло в сила съдебно решение, постановено о в.гр.д. № 2640 по описа за 2023 г. на АС-София, недопуснато до касционно обжалване, във връзка с предявените от ищците /и по настоящия спор/ искове по чл.2, ал.1,т.1 и т.2 ЗОДОВ, във връзка с издадените ЕЗА, на 26.10.2018г. и задържането им. Тези въпроси, обаче, са неотносими в настоящето производство. При положение, че главните претенции се явяват неоснователни, то неоснователна е и акцесорната такава по чл.86, ал.1 ЗЗД. Налага се извод, че обжалваното решение е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено. По разноските: Пред първата съдебна инстанция: За да разпредели разноските в процеса, първоинстанционният съд се е позовал на оказаната на ответниите защита, попълването на същото с писмени доказателства, събирането на гласни такива, на осъществената защита н производството по инстанционен конрол. Приел е, че определения в Наредба №1/2004 г. минимален размер на адв. възнаградение по цената на исковете, не съответства на така осъществената защита и затова е определил адв. възнаграждение за един адвокат на всеки един от ответниците в размер на по 5 000 лв. Взето е предвид, че първоначално защитата на всички ответници е била осъществена от адв. А. М., а след това в хода на делото ответниците П. А. и Б. С. са упълномощили свой представител- адв. М. Д. като по-късно ответникът Б. С. е упълномощил адв. Т.. Така за защитата на ответниците И. С. Г., Д. Г. П., Д. И. М. и К. А. Ф. на адв. М. се дължало адв. възнаграждение в размер на 20 000 лв., а за защитата на П. Ц. А. и Б. Б. С. по 1 000 лв. за всеки един от тях или общо 22 000 лв., дължими му от двамата ищци поравно. За защитата на ответниците П. Ц. А. и Б. Б. С., осъществена от адв. Д. й се дължало адв. възнаграждение, съответно от 4 000 лв. и 1000 лв. или общо в размер на 5 000 лв., дължими от двамата ищци поравно. За защитата на ответника Б. Б. С. от адв. Т. се дължало адв. възнаграждени в размер на 3000 лв., от двамата ищци поравно. С определение № 18164 от 29.09.2025 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на ищците за изменение на постановеното решение в частта му за разноските. За да постанови решение в обжалвния смисъл, първоинстанционния съд е констатирал, че адв. възнаграждение, което ищците били заплатили било в размер на 12 000 лв. с ДДС. Исковете били предявени срещу шест физически лица. Неясни останали за съда възраженията на ищците, че на ответниците не се дължат разноски, тъй като не били представени доказателства, че са ги извършили; в случая се касаело до оказана безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. В последната хипотеза адв. възнаграждение се определяло от съда. Ищците не били възразили по представените от ответниците списъци по чл.80 ГПК. По отношение на определения от съда размер на адв. възнаграждения от 5 000 лв., съдът е посочил че същото е неоснователно, тъй като този размер бил по-нисък от заплатеното от ищците адв. възнаграждение, възлизащо на 12 000 лв. с ДДС, без по делото от пълномощниците на ищците да били извършвани действия, налагащи оценяване на адв. им труд като по-скъпо платен от извършената адв. защита от пълномощниците на ответниците. Доводът за несъобразяване от страна на съда с минималните размери по Наредба №1/2004 г. също е намерен за неоснователен. Намерено е, че предвидените в Наредбата възнаграждения не се изчерпват с разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4 от същата. Позовал се е на разпоредбата на чл.2, ал.4 от тази наредба и при съобразяване с броя на проведените инстанционни производства по делото, е достигнал до извода, че при прилагането й, сборът от възнагражденията възлизал на 4 575 лв. Счел е, че приложение намира и нормата на чл.2, ал.9 от Наредбата, което означавало, че възнаграждението възлиза на 9 150 лв. След връщането на делото за ново разглеждане, възнаграждението съответно възлизало на 3050 лв. , а при приложение на чл.2, ал.9 от наредбата –на сумата от 6 100 лв. Така общият размер за дължимо адв. възнаграждение за адв. защита на всеки един от ответниците до момента на приключване на делото пред първата съдебна инстанция възлизал на 15 250 лв. Определеният от съда размер от 5 000 лв. се явявал изключително занижен; искането на ищците дори този размер да бъде намален, било неоснователно и като такова следвало да бъде оставено без уважение. Подадена е частна жалба срещу определението от 29.09.2025 г., четено по реда на чл.248 ГПК. Излагат се доводи за неговата неправилност поради сочена липса на мотиви по водещия аргумент на ищците за несправедливост и за несъответствие с реално престирания адв. труд за всеки от ответниците. Определението противоречало на практиката на ЕСПЧ и СЕС. Излагат се подробни доводи по тези въпроси като се цитират и самите мотиви на СГС, както и решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС.Позовава се и на съдебна практика на ВКС и ВАС. Проследява се процесуалното представителство на ответниците в процеса. Не били налице предпоставките за присъждане на такъв висок размер на адв.възнаграждение, а именно обща сума от 30 000 лв. Иска се обжалваното определение да бъде отменено и постановеното решение да бъде изменено в частта за разноските като въззивната инстанция да отмени присъдените разноски в полза на ответниците или да ги намали. По частната жалба е постъпил отговор от ответника Б. Б. С., в който се излага становище за нейната неоснователност и правилност на така постановеното от СГС, определение. Не били налице предпоставките за отмяна на определението, нито за изменение на решението в частта за разноските, защото така определения размер на адв. възнаграждение бил съответен на минималния размер по Наредба №1/09.07.2004 г. Съдът правилно бил взел предвид интереса по делото, както и оказаната защита по делото, правната и фактическа сложност на същото, продължителността на делото. По частната жалба е постъпил отговор от ответниците /пред първата съдебна инстанция/ - Д. М., К. Ф., Д. П. и И. Г., в който се излага становище за нейната неоснователност и правилност на така постановеното от СГС, определение. Не бил налице пълен идентитет между отговорите по исковата молба. А сходството на възраженията се дължало на пълната липса на лична конкретизация на авторството по отношение на останалите ответници. Сочат, че всеки ответник е самостоятелен субект в правоотношението с представляващия го адвокат. Личният съвпадащ избор на всеки един от ответниците да упълномощят един и същ адвокат не можело да се употребява в полза на ищците. Следвало да се отчете, че по делото са отправени редица молби и становище, по които били налице произнасяне от СГС, САС и ВКС. Следвало да се отчете, че са проведени 6 открити съдебни заседания, както и събраните множество доказателства, видеозаписи и т.н., по които били взети становища. Представяни били удостоверения, събирана била информация относно наказателни производства, разпитвани били свидетели. Всичко това изисквало подготовка за осигуряване на защита на ответниците.Налице бил и международен и специализиран елемент, касаещ практиката на ЕСПЧ. Не можело да се сподели, че в случая защитата на всеки един от ответниците е идентична с тази на останалите. Считат, че разпоредбата относно държавните такси – чл.72, ал.1 ГПК, на която се позовават въззивниците, е неотносима при определяне на адв. възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАДв. Не се споделя и довода на жалбоподателите, че присъденото адв. възнаграждение е прекомерно и несправедливо. Считат, че начина по който са определени разноските не нарушава чл.6, пар.1 от КЗПЧОС и чл.1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС. За правилен намират извода на СГС, че заплатеният от ищците адв. хонорар в общ размер от 12 000 лв. или по 6000 лв. с ДДС, е изключително занижен. Следвало да се вземат предвид минималните размери по Наредба № 1/2004 г. Съдът бил обосновал защо определя адв. възнаграждение за един адвокат по отношение на всеки един от ответниците. Общият размер възлизал на 15 250 лв. за всеки един от ответниците, но СГС присъдил адв. възнаграждение по 5000 лв., който размер бил занижен и дори под адв. възнаграждение на ищците. Отбелязват, че цитираната норма на чл.1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС касаела правото на собственост и не намирала приложение досежно определянето на адв. възнаграждение. За неприложимо намират решението по делото „П. С. срещу България“. Последното било насочено срещу Държавата, а в конкретния случай страните били физически лица; равнопоставени субекти. Определението било съобразено и с чл.38, ал.2 вр. с чл.36, ал.2 от ЗАДв. По частната жалба е постъпил отговор от П. Ц. А., ответник пред първата съдебна инстанция, в който се изразява становище за нейната неоснователност и правилност на така постановеното определение. Не били налице основания за изменение на така постановеното решение в частта му за разноските. В случая се касаело до уникално по своя характер, дело, трудоемко и отговорно; поставящо началото на нова практика- пробив за търсене на лична отговорност. Сочи се, че в продължение на 3 съдебни заседания се изяснявали недостатъците на исковата молба и същата се уточнявала. Счита, че при определяне на размера на адв. възнаграждение СГС се бил съобразил с вида на делото, етапите на движение на делото, изхода по спора, обема на делото, извършените от процесуалните представители действия по защита на представляваните, фактическата и правна сложност; адв. възнаграждение било присъдено за реално извършеното. Определението било съобразено с практиката на ВКС. Определеното адв. възнаграждение по никакъв начин не засягало правата на ищците по чл.6, ар.1 и чл.1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС. Не било налице несъразмерност. По допустимостта на частната жалба: Препис от обжалваното определение е връчено на жалбоподателите на 05.11.2025 г. Частната жалба е подадена на 12.11.2025 г. /по пощата/. Следователно частната жалба е в срока по чл.275, ал.1 ГПК. Налице е правен интерес от обжалване. Частната жалба е допустима. По основателността на частната жалба: Апелативен съд-София като взе предвид доводите и възраженията на страните, данните по делото, приема следното: Касае се до осъществена безплатна правна помощ по чл.38, ал.1, т.3 от ЗАдв. Съгласно ал.2 от същата разпоредба в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна носи отговорност за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът при определяне на разноските за адвокат прилага чл. 36, ал. 3 и 4 и осъжда другата страна да го заплати. Доколкото се касае до „заварен случай“, то настоящата инстанция приема, че е в компетентостта и да определи адв. възнаграждение. Безспорно се касае до дело с фактическа и правна сложност, със сериозна значимост относно изхода си и за двете насрещни страни, вкл. засегнатия интерес. Следва да бъде отчетено и времетраенето на процеса - производството е образувано на 26.01.2022 г. като е приключило пред първата съдебна инстанция с постановяване на съдебното решение след повече от 3 години. Преминало е триинстанционен контрол за изясняване допустимостта на предявените искове. Ще бъде съобразена и активната процесуална защита от всеки един от процесуалните представители на ответниците. Действително, защитата не е еднаква, вкл. с оглед служебното правоотношение на всеки един от ответниците – Главен прокурор /тогава/ и неговите заместници. Твърденията на ищците в исковата молба по отношение на ответника И. Г. се различават от тези по отношение на останалите ответници. В този смисъл защитата на всеки един от ответниците не е идентична с тази на останалите. Ще бъде отчетен и факта, че за защитата са необходими специални познания в областта на европейското право и в частност практиката на СЕС и ЕСПЧ. Размерът на адв. възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАДв. трябва да бъде справедлив, обоснован и да съответства на достойнството на адвокатската професия. Настоящата инстанция споделя възражението на ответниците по жалбата, че разпоредбата относно държавните такси – чл.72, ал.1 ГПК, на която се позовават въззивниците, е неотносима при определяне на адв. възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАДв. Държавните такси са публични задължения, а отношенията адв./клиент частни. В случая макар размера на адв. възнаграждение да се определя от съда, това не го прави такова от публичен характер. Присъждането на адв. възнаграждение по никакъв начин не засягало правата на ищците по чл.6, ар.1 и чл.1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС. Предявените искове са с правно основание чл.45 ЗЗД и са насочени срещу шестима ответници/физически лица, а не срещу Държавата. Производството не се развива по ЗОДОВ. Следва да отбележим и, че заплатеният от ищците адв. хонорар е в общ размер от 12 000 лв. или по 6000 лв. с ДДС от всеки един от ищците /при определено от СГС адв. възнаграждение в размер на по 5 000 лв. за защита на всеки един от ответниците/, при положение че тук защитата касае идентични факти и възражения. Основателен се явява доводът, че ако се приложат стриктно правилата на Наредба №1/2004 г., то размера на адв. възнаграждение би надхвърлил в пъти този определен от първоинстанционния съд. Доколкото адв. възнаграждение се определя в полза на всеки един от порцесуалните представители в хипотезата на чл.38, ал.2 от ЗАДв., то правилото на чл.78, ал.1 ГПК не важи. Налага се извод, че обжалваното определение е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено. Пред въззивната инстанция: При този изход на спора разноски на въззивниците не се следват. Въззиваемите разноски не са правили и такива не им се присъждат. На процесуалните представители на ответниците по жалбата с оглед изхода на спора се следва адв. нъзнаграждение, което следва да бъде определено в хипотезата на чл.38, ал.2 от ЗАДв. при зачитане на същите критерии като изложените за първоинстанционното производство, а именно: в полза на адв. М. в общ размер на 6000 евро/ 11 734,80 лв., при зачитане, че защитата на доверителите му пред настоящата инстанция е сходна; в полза на адв. Д. и адв. Т. – по 2 000 евро/3911,60 лв. Водим от горното АПЕЛАТИВЕН СЪД – СОФИЯ