Решение № 317 от 7.8.2026 г. на Районен съд - Петрич по дело № 200/2026 г.

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от П. Г. С., ЕГН •••••••••• от гр. П. ул. „В. К." № ••, действащо чрез адв. М. К., обективираща обективно кумулативно съединени осъдителни претенции срещу „ВЛ. М." ООД, ЕИК •••••••, седалище и адрес на управление гр. П. ул. „С. К." №••, ет. *, ап. *, представлявано от управителя Вл. Ст. Ст., ЕГН ••••••••••. Ищецът твърди, че съгласно сключен между страните трудов договор № 007/17.02.2022 г. е изпълнявал в ответното дружество длъжността "шофьор на товарен автомобил (международни превози)", при договорено работно време 8 часа на ден, трудово възнаграждение в размер на 650 лева. Сочи, че договорът е сключен при условията на чл. 67, ал. 1, т. 1 във връзка с чл.70, ал. 1 от КТ, със срок на изпитване от шест месеца, уговорен в полза на работодателя. Сочи, че след изтичане на срока за изпитване /17.08.2022 г./ трудовото правоотношение се трансформирало в безсрочно. Сочи, че със Заповед № 011/01.08.2025 г. правоотношението между страните е прекратено по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. Сочи чл. 224, ал. 1 от КТ, съгласно който при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176, правото за който не е погасено по давност. Сочи чл. 319 от КТ, съгласно който "Работниците и служителите с трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто имат право на основен платен годишен отпуск в размер не по-малко от 26 работни дни". Твърди, че при постъпването си на работа в дружеството-ответник е представил Решение на ТЕЛК, което не е взето в предвид при изчисляването на броя дни, полагащи му се като платен годишен отпуск. Твърди, че към момента на сключване на трудовия договор с ответното дружество е декларирал пред работодателя си Експертно решение № 0080 от 12.01.2022 г., съгласно което ищецът е със 71% намалена работоспособност поради диагноза „Анкилозиращ спондилит". Твърди, че във връзка с посочената разпоредба /чл. 319 ТЗ/ има право на още 6 дни платен годишен отпуск. В тази връзка счита, че ответникът му дължи обезщетение за неползван платен годишен отпуск както следва: 1 014 лева за неползвани 26 дни платен годишен отпуск за 2023 г.;1 212,90 лева за 26 дни неползван платен годишен отпуск за 2024 г. И 861,90 лева за 16 дни неползван платен годишен отпуск за 2025 г. или в общо сумата от 3088,50 лева с еврова равностойност 1579,12 евро. Твърди, че не е използвал правото си на платен годишен отпуск, във връзка с което е направил опити да разговаря с работодателя си, за да поиска да му бъде изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск след прекратяването на ТПО. Сочи, че опитите били неуспешни. Твърди, че работодателят не му е изплатил дължимото обезщетение по чл. 224 ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск, дължим за общо 68 работни дни. Сочи, че е депозирал жалба до Дирекция „Инспекция по труда" - гр. Бл. във връзка с която е уведомил за редица нарушения от страна на ответното дружество, а именно неосигуряване и неизплащане на полагаемия му платен годишен отпуск за периода 2022 г. - 2025 г., както и че е декларирал пред работодателя си Решение на ТЕЛК, което не е взето предвид това, че му се дължат по още допълнителни 6 /шест/ дни платен годишен отпуск за всяка календарна година. При извършената проверка по сигнал с вх. № 25158673/21.11.2025 г. от страна на Дирекция „Инспекция по труда" - гр. Бл. са изискани документи от ответника, който на 10.12.2025 г. представил пред Дирекцията част от изисканата документация на дружеството. При преглед на представеното лично трудово досие на ищеца се установило, че между него и дружеството е сключен трудов договор № 007/17.02.2022 г. за изпълнение на длъжността "шофьор на товарен автомобил (международни превози)", при пълно работно време: 8 часа и основно трудово възнаграждение в размер на 650 лева. В т.5.1 от трудовия договор е определено: „основен/удължен платен годишен отпуск по чл. 155 КТ за срок от 20 работни дни. Със Заповед от 01.08.2025 г. на основание чл. 325. ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда /по взаимно съгласие/ е прекратено трудовото правоотношение, считано от 01.08.2025 г., като в последната е определено: „На работника/служителя да се изплати обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 60 дни, съгласно чл. 224. ал.1 от Кодекса на труда". Също така е представено и Споразумение за прекратяване на трудов договор по взаимно съгласие от 01.08.2025 г. Установено е, че в Заповедта за прекратяване на трудовия договор, както и в Споразумението е положен подпис от ищеца. В хода на проверката са изискани молби и заповеди за ползван годишен отпуск, или документ, с който да е отложено ползването му, но такива не са представени от страна на дружеството - работодател. В разплащателните ведомости на дружеството за периода на месец февруари 2022 г. до месец август 2025 г. включително, не е отразено ползването на платен годишен отпуск и съответно не е изплатено трудово възнаграждение. При проверката е представен разходен касов ордер от 01.08.2025 г., съгласно който е изплатено срещу подпис на ищеца обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 2 500 /две хиляди и петстотин/ лв. Ищецът твърди, че не е получавал обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 2 500 лева, както и че не е подписвал РКО. С горното обосновава правния си интерес от предявяване на претенциите. Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 3 088,50 лева с еврова равностойност 1 579,12 /хиляда петстотин седемдесет и девет евро и дванадесет евроцента/ евро, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, дължимо за общо 68 работни дни, от които както следва: 1 014 лева обезщетение за неползван платен годишен отпуск 26 дни за 2023 г.;1 212,90 лева обезщетение за неползван платен годишен отпуск 26 дни за 2024 година и 861,60 лева обезщетение за неползван платен годишен отпуск 16 дни за 2025 г., ведно със законната лихва върху сумата до окончателното й изплащане. Ищецът претендира сторените по делото разноски, включително и предоставената адвокатска помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата. Представя писмени доказателства, прави доказателствени искания. В законоустановения срок ответникът чрез договорен процесуален представител депозира писмен отговор, с който заявява становище за допустимост и неоснователност на предявените претенции. Не оспорва сключването на процесния трудов договор и факта, че ищецът е престирал труд за ответника по делото. По отношение на решенията на ТЕЛК, заявява, че тези решения не са му представяни и той не е знаел за тях, което е причината в трудовия договор, сключен между страните, полагаемият платен годишен отпуск да е уговорен в размер на 20 работни дни. С посоченото обосновава теза за неоснователност на претенциите за дните над 20 за 2023 година и 2024 година и над 12 за 2025 година. По отношение на претенцията за 2023 година, релевира възражение за изтекла давност по чл. 176а КТ, съгласно която, когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност. В случаите когато платеният годишен отпуск е отложен, правото на работника или служителя на ползването му се погасява по давност след изтичане на две години от края на годината, в която е отпаднала причината за неизползването му. Твърди, че правото на обезщетение за полагаем, но неизползван платен годишен отпуск, е в зависимост от размерите на неизползваните платени годишни отпуски, правото за които не е погасено по давност. Обезщетение се дължи само за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност, т. е. ако не са изтекли 2 години от края на годината, за която се полага този отпуск или 2 години от края на годината, в която е отпаднала причината за неползването му - за отпуск, отложен при условията и по реда на чл. 176, ал. 2 КТ. Посочва, че в случая двегодишният срок е започнал да тече от 31.12.2023 година и е изтекъл на 31.12.2025 година, исковата молба е депозирана през 2026 година, т.е. след като е изтекъл давностният срок за ищцовата претенция за 2023 година. Твърди, че с изтичане на предвидения в закона давностен срок е погасено не само правото на ползване на ищеца на платения годишен отпуск за 2023 година, но и правото му на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за тези две години на основание чл. 224. ал. 1, изр. второ от КТ, съгласно която разпоредба при прекратяване на трудовото правоотношение работникът има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който, не е погасено по давност. По отношение на претенциите за изплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за годините 2023 година и 2024 година, счита че не е изпълнена процедурата по чл. 176 от КТ. Ползването на отпуската не е отлагано нито по инициатива на работодателя, нито по инициатива на служителя. Твърди, че поводът отпускът да не е отлаган се корени в начина на работа на дружеството и на шофьорите работещи в него. Шофьорите в дружеството извършват само и единствено международни превози, като уговорката с тях е, че им се заплаща на курс и следва да направят минимум курсовете, чрез които да си изработят работната заплата, уговорена в трудовото възнаграждение. Схемата на заплащане е такава, че до тази заплата се достига с курсове, които отнемат не повече от 10 работни дни. През останалото време шофьорите работят само ако имат желание да заработят повече пари. Твърди, че заплащането става изцяло по банков път. Твърди, че през 2023 година, 2024 година и 2025 година ищецът не е полагал труд в продължение на повече от 50 работни дни за всяка от тези години. И това не се е случвало чрез писмена молба от страна на шофьора, а чрез устни договорки, но за тях са наясно всички шофьори, които някога са работили в дружеството, включително и С. и именно по негово желание той не е престирал труд през големи периоди от време. По този начин той е ползвал и предвидения от КТ платен годишен отпуск през всяка от годините, през които е бил на работа в дружеството. Твърди, че ответното дружество не извършва и никога не е извършвало дейност различна от транспорт. С гореизложеното обосновава искане за отхвърляне на претенциите като недоказани и неоснователни. В съдебно заседание ищецът не се явява, представлява се от договорен процесуален представител, който поддържа предявените искове, сочи доказателства. Оспорва като несъстоятелни твърденията и възраженията на ответника. По същество на делото пледира за уважаване на претенциите като доказани и основателни. Претендира съдебни разноски съгласно списък по чл.80 ГПК. За ответника в съдебно заседание се явява договорен процесуален представител, който поддържа отговора на исковата молба. Представя доказателства. По същество на делото пледира за отхвърляне на претенциите като недоказани и неоснователни. Претендира съдебни разноски. По делото са събрани представените от страните писмени доказателства, приобщена е назначената по инициатива на ответника съдебно-счетоводна експертиза, вещото лице е изслушано в съдебно заседание. Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства-поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Не се спори по делото, а събраните доказателства установиха непротиворечиво факта на сключване между страните на трудов договор с № 007/17.02.2022 г., по силата на който ищецът е изпълнявал в ответното дружество длъжността "шофьор на товарен автомобил (международни превози)", при договорено работно време 8 часа на ден, трудово възнаграждение в размер на 650 лева, 20 работни дни платен годишен отпуск. Не се спори по делото, а събраните доказателства несъмнено установиха, че процесният договор е сключен при условията на чл. 67, ал. 1, т. 1 във връзка с чл.70, ал. 1 от КТ, със срок на изпитване от шест месеца, уговорен в полза на работодателя, както и че след изтичане на срока трудовото правоотношение между страните се е трансформирало в безсрочно. Установи се, че със заповед № 011/01.08.2025 г. на дружеството-ответник е прекратено процесното трудово правоотношение, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ по взаимно съгласие. Съгласно съдебно-счетоводната експертиза по делото, която съдът изцяло кредитира с доверие като компетентна, обективна, необорена от останалите доказателства по делото, в периода януари 2023 г. – юли 2025 г. ищецът е изпълнявал уговорения в полза на работодателя труд, за което му е начислявано и изплащано уговореното трудово възнаграждение. Вещото лице сочи, че съгласно записванията в счетоводните книги на работодателя, полагащото се на ищеца трудово възнаграждение за посочения период е изплащано по банков път, по посочена от работника банкова сметка. За същия период - януари 2023 г. - юли 2025 г. ищецът не е ползвал платен годишен отпуск. С оглед на така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни изводи: Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.224, ал.1 КТ вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД. Съгласно чл.224 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът/служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл.176 КТ, правото на който не е погасено по давност. Обезщетението се изчислява по реда на чл.177 КТ към деня на прекратяване на трудовото правоотношение. По предявен с посоченото правно основание иск в тежест на ищеца е да докаже броят дни, за които претендира да не му е заплатено обезщетение за неползван платен годишен отпуск както и размерът на обезщетението. В случая ищецът твърди, че при прекратяване на процесното трудово правоотношение не е ползвал полагащият му се платен годишен отпуск за 2023 г., 2024 и за 2025 година /до прекратяване на договора, считано от 01.08.2025 г./. Твърди, че при сключване на договора е представил на работодателя решение на ТЕЛК, което същият /работодателя/ не е взел предвид при договаряне на размера на платения годишен отпуск. Твърди, че за 2023 г. и 2024 г. му се полагат 26 работни дни платен годишен отпуск, а не 20 дни, а за 2025 г. – 16 дни платен годишен отпуск. Твърди, че за посочените дни полагащ се платен годишен отпуск не му е изплатено обезщетение във връзка с прекратяването на трудовото правоотношение със заповед от 01.08.2025 г. В подкрепа на твърденията си ищецът представя: Експертно решение от 29.01.2021 г. на ТЕЛК при МБАЛ „Югозападна болница“ ООД гр.С., съгласно което считано от 29.01.2021 година ищецът е освидетелстван, работи като работник, степен на инвалидност 71% трайно намалена работоспособност, водеща поради диагноза „Анкилозиращ спондалит“ /множествено засягане на гръбначен стълб/, за срок от 1 година /до 01.01.2022 г./; противопоказания: ТФТ, нервно напрежение, удължен работен ден, неблагоприятен микроклимат; Експертно решение от 12.01.2022 г. на ТЕЛК при МБАЛ „Югозападна болница“ ООД гр.С., съгласно което ищецът е преосвидетелстван, не работи, степен на инвалидност 71% трайно намалена работоспособност с водеща поради диагноза „Анкилозиращ спондалит“ /множествено засягане на гръбначен стълб/, за срок от 3 години /до 01.01.2025 г./; противопоказания: ТФТ, нервно напрежение, удължен работен ден, неблагоприятен микроклимат; Експертно решение от 11.12.2024 г. на ТЕЛК при МБАЛ гр.Х. съгласно което ищецът е преосвидетелстван, работи като шофьор, степен на инвалидност 71% трайно намалена работоспособност с водеща поради диагноза „Анкилозиращ спондалит“ /множествено засягане на гръбначен стълб/, за срок от 2 години /до 01.01.2026 г./; противопоказания: психофизическо напрежение. Съдът кредитира с доверие горецитираните експертни решения, тъй като същите не се оспорват от насрещната страна и не се опровергават от останалите доказателства по делото. По делото не се събраха доказателства за представяне на експертните решения от ищеца на работодателя. Липсват такива доказателства в личното трудово досие на ищеца. Не се сочат данни за това и в писмо от Дирекция „Инспекция по труда“ гр.Бл. което съдът кредитира с доверие. Ето защо съдът счита за недоказано ищцовото твърдение, че при сключване на трудовия договор ищецът е представил на ответника решение на ТЕЛК от 2022 г., респективно недоказана е ищцовата теза за приложимост в случая на текста на чл.319 от КТ. Във връзка с горното съдът намира за необходимо да посочи следното: От събраните по делото и неоспорени медицински документи – медицинска експертиза на работоспособността на ищеца за процесния период, настоящият съдебен състав счита, че в хипотезата на уведомяване на работодателя за трайно намалената работоспособност на ищеца 71% и при предписаните от медицинския екип противопоказани условия на труд на ищеца, за работодателя е съществувало задължение да извърши оценка дали длъжността, за която е кандидатствал ищеца /и на която е назначен/ отговаря на ограниченията посочени в решенията на ТЕЛК. В случая, имайки предвид естеството на труд, който ищецът е приел да изпълнява по силата на процесния трудов договор, несъмнено е, че условията на труд за нейното изпълнение включват удължено работно време, продължителни курсове, високо психическо и нервно натоварване поради интензивен трафик, спазване на срокове, неблагоприятен микроклимат – високи и ниски температури, престой на открито, различни климатични условия, с възможност за физическо натоварване при укрепване на товар и/или товаро-разтоварни дейности. Именно в тази връзка за работодателя е съществувало задължение – при положение, че е уведомен от работника за медицинската експертиза относно работоспособността на последния, да извърши преценката и при извод, че работното място не отговаря на ограниченията, посочени от ТЕЛК, не следва да пристъпи към сключване на трудовия договор, респ. към назначаване на кандидата на съответното работно място. По делото няма данни и твърдения от ищеца за извършена от работодателя преди сключване на процесния договор оценка отговаря ли длъжността, на която ищецът е бил назначен, на ограниченията, описани в процесните решения на ТЕЛК, което за съда е индиция, че ТЕЛК решенията не са били представени от ищеца на работодателя, а в съвкупност с липсата на доказателства за посоченото обстоятелство, водят до категоричния извод, че работодателят не е бил уведомен от ищеца за трайно намалената му работоспособност. Безспорно се установи по делото, че ищецът не е ползвал уговорения платен годишен отпуск за 2023 г., 2024 г. и 2025 г. Ето защо и при несъмнено установеното прекратяване на трудовото правоотношение между страните, считано от 01.08.2025 година, несъмнено е налице основание за заплащане на обезщетение от работодателя на работника, за неизползвания платен годишен отпуск. По делото не се доказа работодателят да е заплатил на ищеца такова обезщетение след прекратяване на трудовия договор. Ето защо такова обезщетение се дължи на ищеца. Във връзка с горното съдът следва да обсъди възражението на ответника за настъпила погасителна давност относно претендираното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2023 година. Съгласно чл.176 а КТ, когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност /ал.1/; когато платеният годишен отпуск е отложен по реда на чл.176, ал.1 КТ правото на работника или служителя на ползването му се погасява по давност след изтичане на две години от края на годината, в която е отпаднала причината за неползването му /ал.2/. В казуса не се твърди и не се събраха данни за наличие на предпоставките, визирани в чл.176а, ал.2 КТ, поради което и с оглед датата на предявяване на иска – 27.02.2026 г., възражението на ответника за погасяване по давност на вземането на ищеца за обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2023 г. като доказано и основателно следва да се уважи. В този смисъл искът се явява изцяло и неоснователен и като такъв следва да се отхвърли. Относно претендираните обезщетения за неизползван платен годишен отпуск за 2024 г. и 2025 г.: По делото несъмнено се доказа, че за 2024 година ищецът не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск от 20 дни, както и полагащият му се за 2025 г. платен годишен отпуск 12 дни. Съгласно чл.224, ал.1 КТ дължимото на основание цитираната разпоредба обезщетение се изчислява по методиката, регламентирана в чл.224, ал.2 КТ, съгласно която обезщетението по чл.224, ал.1 КТ се изчислява по реда на чл.177 КТ към деня на прекратяване на трудовото правоотношение. Съобразно чл.177 КТ, за времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни. Съобразно заключението на вещото лице, през месец юли 2025 г. /месецът преди прекратяването на трудовото правоотношение/ ищецът е полагал труд 23 работни дни, съответно му е начислено брутно трудово възнаграждение 1 096,39 лева. Ето защо следва, че брутното трудово дневно възнаграждение на ищеца за месеца, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение е 47,67 лева, поради което дължимото на същия обезщетение за неизползван платен годишен отпуск 20 дни за 2024 г. е в размер на 953,40 лева, а за неизползван платен годишен отпуск 12 дни за 2025 г. е 572,04 лева. В тази връзка предявените претенции за обезщетения за неизползван платен годишен отпуск за 2024 г. и 2025 г. са доказани и основателни до размер от 953,40 лева, съответно 572, 04 лева, и като такива следва да се уважат, а за разликата над уважения размер до претендирания – 1 212,90 лева за 2024 г., а за 2025 г. – 861, 60 лева, и за дните над 20 до претендираните 26 дни платен годишен отпуск, претенциите като недоказани и неоснователни следва да се отхвърлят. Върху присъдените обезщетения в полза на ищеца се дължи и законна лихва, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, считано от датата на предявяване на претенциите до погасяване на задължението. По разноските: Предвид изхода на делото право на разноски има всяка от страните. На основание чл.78, ал.1 от ГПК в тежест на ответника следва да се възложат сторените от ищеца разноски за заплатено адвокатско възнаграждение 500 евро /лист 53 в делото/ съразмерно на уважената част от исковете, а именно сумата от 246,96 евро. На основание чл.78, ал.2 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 379,56 евро, при доказани разноски 750 евро, от които 600 евро заплатено адвокатско възнаграждение и 150 евро заплатен депозит за възнаграждение на вещо лице, съразмерно на отхвърлената част от претенциите. В тежест на ответника е и дължимата държавна такса по всеки един от уважените искове /в размер на по 25,56 евро/. В този смисъл ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на съда държавна такса по делото в общ размер 51,12 евро. Водим от горното, съдът