Решение № 880 от 11.2.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 5671/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК. С решение № 21747 от 29.11.2024 г., постановено по гр. дело № 20221110130258 по описа за 2022 година на СРС, 73 с-в, са отхвърлени обективно кумулативно съединените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, предявени от Х. Ж. Х. срещу ИНСТИТУТ ПО ФИЛОСОФИЯ И СОЦИОЛОГИЯ КЪМ БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ, за признаване на уволнението, извършено със Заповед № РД 15-162/5.5.2022 г. на законния представител на ответния институт по чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ за прекратяване на трудовия договор от 31.03.2017 г. поради изтичане на уговорения срок; на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ да го възстанови на предишната работа, която е изпълнявал преди прекратяване на трудовия договор от 31.03.2017 г. със зап. № РД 15-162/5.5.2022 г. на работодателя - „главен асистент“; по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ - за осъждане на ответника да му плати сумата от 7482,00 лв. - претендирана като обезщетение за оставането му без работа през периода 08.5.2022 - 8.11.2022 г. поради прекратяването на трудовия договор от 31.03.2017 г. със зап. № РД 15-162/05.05.2022 г. на работодателя, ведно със законната лихва от продаване на исковата молба - 07.06.2022 г., до изплащане на сумата. Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца Х. Ж. Х.. Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, необосновано, незаконосъобразно, в противоречие с материалните и процесуалните правила на закона, както и с установената съдебна практика. Навежда съображения, че в конкретния случай Закона за развитието на академичния състав в Република България /ЗРАСРБ/ и Правилника за неговото прилагане намират приложение в конкретния случай. Отправя искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат. Претендира разноски. Ответникът по жалбата Институт по философия и социология при БАН, оспорва същата. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно. Претендира разноски. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. По отношение на фактическата обстановка: Безспорно е по делото, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността "главен асистент" в Институт по философия и социология към БАН. Правоотношението е възникнало въз основа на трудов договор от 31.03.2017 г., който е бил сключен като срочен. Ищецът се е задължил и е работил в ответния институт на длъжност „главен асистент“ срещу насрещното задължение на ответника да му плаща трудово възнаграждение. Прекратяването на трудовия договор поради изтичане на договорения срок е констатирано със заповед №РД 15-162/5.5.2022 г. на работодателя по чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ - с изтичане на уговорения срок. Не е било спорно по делото, че шесткратният размер на брутното трудово възнаграждение на ищеца се равнява на 7482,00 лв. От приетите по делото пред СРС заверени преписи от трудовата книжка на ищеца е видно, че в нея не е отбелязано да е започнал работа при друг работодател пред периода, който следва уволнението му с шест месеца. По отношение на правните изводи: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението е и правилно, като във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното: Процесното трудово правоотношение било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 – с изтичане на уговорения срок. Това прекратително основание е приложимо в случай, че трудовото правоотношение е възникнало от срочен трудов договор и преди същото да се е превърнало в договор за неопределено време при условията на чл. 69 от КТ. Настоящият съдебен състав споделя изводите на СРС, че процесната хипотеза попада в приложното поле на Закона за развитието на академичния състав в Република България /ЗРАСРБ/ и Правилника за неговото прилагане. Съдържанието на основната функция на длъжността и основните трудови задължения на служителя в конкретното трудово правоотношение сочат, че заеманата от ищеца длъжност "главен асистент" е академична длъжност по смисъла на чл. 2, ал. 3, т. 2 от ЗРАСРБ. Съгласно нормата на чл. 2, ал. 1 от Закона, академичният състав включва лицата, заемащи академични длъжности във висшите училища и научните организации, както и други лица, определени в Закона за висшето образование, а според § 1, т. 1 от ДР на ЗРАСРБ "висши училища и научни организации" включват всички висши училища, Българската академия на науките, Селскостопанската академия, научни организации, университетски болници, институти и други, получили акредитация от НАОА. Ирелевантно за правния спор е обстоятелството, че в трудовия договор и длъжностната характеристика не е посочен приложимият нормативен акт, поради което релевираните от жалбоподателя възражения в този смисъл не следва да се обсъждат. В процесния случай, правилно първоинстанционния съд излага, че текстовете, на които се позовава ищецът не намират приложение в процесния случай, тъй като ответният институт не е висше училище е а част от Българската академия на науките, което е научна организация - чл. 6, ал. 1, пр. 1 ЗБАН, вр. чл. 32, пр. 1 от Устава на БАН и чл. 2, ал. 1 от Правилника за устройството на дейността на Института по философия и социология при БАН. В Закона за висшето образование е направено ясно разграничение между висше училище и научна организация. Видно от регистъра на академичните длъжности и дисертации е че ищецът е придобил образователна и научна степен „доктор“ на 24.6.2013 г. - след влизане в сила на Закона за развитие на академичния състав на Република България (ДВ бр.36.9.5.2010 г.), когато е защитил успешно дисертационния си труд. Ето защо, процесното трудово правоотношение не е възникнало при действието на Закона за научните степени и научните звания (отм. ДВ бр.38 от 21.5.2010 г.). Фактът се е осъществил далеч след влизане в сила на новия нормативен акт и не е елемент на заварено и неприключило правоотношение. Ето защо, посочените от ищеца преходни правила по §5 ал.3-5 ПЗР ЗРАСРБ и цитираната практика на ВКС - решение 89/20.6.2017 г. на ВКС по гр.д. №3614/2016 г. на IV ГО са неотносими в процесния случай. Притежаването на научната степен „доктор“ не е достатъчно основание за заемането на длъжността „главен асистент“. Съгласно установената съдебна практика разпоредбите на чл.17 ЗРАСРБ и чл.44, ал.2 ППЗРАСРБ не са в противоречие с основните положение в трудовоправната уредба на срочните трудови договори, като с оглед нуждите на работодателя трудовият договор за длъжност „асистент“ може да бъде сключен и за срок, по-кратък от предвидения в акта на МС максимален срок от четири години - определение №913/22.11.2018 на ВКС по гр.д №3468/2018, IV ГО; определение №646/12.6.2017 г. на ВКС по гр.д. №5139/2016, IV ГО. Правилно СРС посочва, че заемането на академична длъжност „главен асистент“ се осъществява въз основа на смесен фактически състав (чл.19 - 23 и чл.32 ЗРАСРБ), чийто главен елемент е решението на научния съвет на научната организация за избор на найподходящия кандидат след проведен конкурс, оценка и доклад от научно жури. Ето защо, хипотезата по чл. 54, ал. 4, изр. 2 ЗВО е приложима едва след изпълнението на предхождащата я процедура по провеждане и спечелване на конкурса за кандидата за заемането на академичната длъжност „главен асистент“ - 54, ал. 4 ЗВО. В процесния случай тези предпоставки не са налице. Ето защо, правилно е прието, че ищецът не доказа твърденията си трудовият договор незаконно да е сключен като срочен, респ. с изтичане на срока му работодателят законосъобразно с оспорваната заповед за уволнение е констатирал изтеклия срок и прекратяването на договора, което води и до неоснователност на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ трудовият договор се прекратява, без която и да е от страните да дължи предизвестие с изтичането на срока на същия. Релевантно за прекратяването на трудовия договор на това основание е наличието на срочен трудов договор и изтичането на срока на същия. В случая по делото се установиха наличието на посочените предпоставки – между страните е съществува срочно трудово правоотношение, което е надлежно прекратено с изтичане срока на същото въз основа на заповед № РД 15-162/5.5.2022 г. на законния представител на института. Работодателят е доказал, че е упражнил законно правото си на уволнение. Предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване уволнението за незаконно и за неговата отмяна е неоснователен, поради което и предвид обусловеността им от този иск, неоснователни се явяват и исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ /за възстановяване на предишната работа/ и по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ /за обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението/. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено изцяло. По отношение на разноските: При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят своевременно поисканите съдебни разноски за възнаграждение за адвокатска защита и съдействие в размер на 1800 лева с ДДС, което не е прекомерно, съобразно приложения по делото договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Предвид изложените съображения, съдът