Решение № 9801 от 22.5.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 2524/2025 г.

Производството е образувано по искова молба на П. Р. В. срещу „Център за градска мобилност“ ЕАД, с която се иска осъждането на ответника да заплати на ищеца сумите, както следва: 943,52 евро /1845,37 лева/, представляваща обезщетение за едно брутно трудово възнаграждение на основание чл. 221, ал.1 КТ, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумите, 2508,91 евро /4907,01 лева/, представляващо трудово възнаграждение при престой и производствена необходимост за времето на предстой не по вина на работника/служителя на основание чл. 267, ал.1 от КТ за периода 03.04.2024г. до 24.06.2024г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумите, като в условията на евентуалност същата сума се претендира на основание чл. 45 ЗЗД, а именно имуществени вреди, представляващи брутно трудово възнаграждение за периода 03.04.2024г. до 24.06.2024г., възникнали поради неосигуряването на хигиена на труда, нормалони условия на труд и неспазване на изискванията за хигиена на труда и здравословни и безопасни условия на труд; 1300 лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение над основаното трудово възнаграждение за периода декември 2022г. – декември 2023г. на основание чл. 20, ал.1 от Вътрешните правила за работна заплата в дружеството, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумите. Ищецът твърди, че сключил писмен трудов договор с ответника с № ••••••/01.03.2021г. на длъжност „Инспектор, контрол, паркиране“ с основно трудово възнаграждение в размер на 1693 лева и допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 9 %. Сочи, че трудовото правоотношение е прекратено със заповед № ••••••/24.06.2024г. на правно основание чл. 327, ал.1, т.2 и т.3 КТ, като причините са неизплащане на трудово възнаграждение и липса на минимални условия на труд, като развива подробни съображение относно нарушения на Наредба № 7 от 23.09.1999г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работно оборудване. Моли за уважаване на исковете. В срока по чл. 131, ал.1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че в обекта, в който е полагал труд ищеца – паркинг „Дружба“ , не е бил обявяван престой. Сочи, че на 03.04.2024г. ищецът е престанал да се явява на работа без да посочи причини за това, поради което е задвижена дисциплинарна процедура по КТ, като са поискани обясненията на ищеца. В отговор на това ищецът посочил, че причините за неявяването на работа са липсата на подходящи условия за труд. Оспорва твърденията на ищеца, че не са спазени изискванията на Наредба 7 от 23.09.1999г. Твърди, че ищецът не е информирал работодателя за своите претенции относно условията на труд. Оспорва дължимостта на допълнително трудово възнаграждение по чл. 20, ал.1 от Вътрешните правила за работна заплата в дружеството, доколкото изплащането на тези суми предполага престирането на труд, а ищецът не се е явявал безпричинно на работа след 03.04.2024г. Оспорва като недопустим и неоснователен и предявения в условия на евентуалност иск по чл. 45 ЗЗД, доколкото ЗЗД не се прилага субсидиарно. В първото по делото открито съдебно съдът е прекратил производството по предявения иск с правно основани чл. 267, ал.1 ГПК поради оттегляне на иска от ищеца. В същото заседание ищецът е поискал предявеният в условията на евентуалност иск да се разгледа като главен с правно основание чл. 219, ал. 1 от КТ. Софийският районен съд, второ гражданско отделение, 168 състав, като обсъди представените по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване изискванията на чл. 235 от ГПК, от фактическа и правна страна намира следното: Не се спори между страните, че са сключили Трудов договор с № ••••••/01.03.2021 г., по силата на който ищецът заемал длъжност „Инспектор, контрол, паркиране“, с определено основно трудово възнаграждение към момента на прекратяване на трудовия договор в размер на 1 693 лв. и допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 9%. Трудовото правоотношение е прекратено по инициатива на ищеца с писмено изявление на основание чл. 327, ал.1, т.2 и т.3 КТ, обективирано в Заповед № ••••••/24.06.2024г., с която работодателят е констатирал прекратяването. От представените по делото писмени доказателства, приложени към отговора на исковата молба на „Център за градска мобилност“ ЕАД, съдът приема за установено следното: От изменението и допълнението на Вътрешните правила за работната заплата от 28.11.2022 г. се установява въведеният механизъм за формиране на допълнителни трудови възнаграждения за служителите в звено „Контрол паркиране“. Видно от документа, бонусите са зависели от резултатите от работата – брой фишове, репатрирани автомобили, жалби, дисциплина и изпълнение на служебните задължения. От приложените вътрешни правила за разпределение на допълнителните възнаграждения за месеците декември 2022 г., януари – декември 2023 г. и януари – юни 2024 г., както и от представените фишове за работна заплата, се установява, че на ищеца регулярно са начислявани и изплащани допълнителни възнаграждения („бонуси“), като размерът им е варирал съобразно отчетените резултати. От графиците за работа за месец декември 2023 г., както и от графика на инспекторите на специализиран паркинг „Дружба“, се установява, че ищецът е бил включен в предварително изготвени месечни графици и е бил разпределян за работа на наказателния паркинг в ж.к. „Дружба“. От заповедите за отпуск № ••••••••/04.01.2024 г. и № •••••••/26.02.2024 г., както и от приложените болнични листове № •••••••/15.01.2024 г., № •••••••••/12.02.2024 г., № ••••••••/16.02.2024 г., № •••••••••/20.03.2024 г. и № ••••••••/28.03.2024 г., ведно с декларациите към тях, се установява, че през периода януари – март 2024 г. ищецът е ползвал отпуск и е бил в периоди на временна неработоспособност. От заявление вх. № •••••••/26.03.2024 г., се установява, че ищецът е поискал да бъде преназначен или преместен в административен отдел, като е сложена резолюция от работодателя, че в момента няма възможност. От призовка изх. № ••••/10.04.2024 г. от Инспекцията по труда, протокол от извършена проверка № •••••••/09.05.2024 г., констативен протокол № ••••/12.06.2024 г. и констативен протокол № •••••/01.07.2024 г. се установява, че по сигнал е била извършена проверка на специализирания паркинг „Дружба“ относно условията на труд. От първоначалния протокол се установява, че е дадено предписание за осигуряване на топла вода и подобряване на санитарно-битовите условия. От последващите протоколи се установява, че работодателят е изпълнил дадените предписания и при повторната проверка не са били констатирани нарушения. От доклад № •••••/21.06.2024 г., доклад вх. № АД 08.04.2024 г., справка вх. № •••••/5/20.06.2024 г. и доклад № •••••/6/25.06.2024 г. се установява, че работодателят е констатирал продължително отсъствие на ищеца от работа, поради което е била инициирана дисциплинарна процедура и е предложено налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. От писмените обяснения на ищеца от 19.06.2024 г. се установява, че същият е изложил становище относно причините за отсъствията си и условията на труд на наказателния паркинг. От фиш •••••/24.06.2024 г. и заявление от 05.07.2024 г. за получаване на сумата от 5 921 лв. се установява извършено финансово уреждане между страните след прекратяване на трудовото правоотношение. Свидетелят К.П.П., заявява, че познава ищеца П. В. като свой колега от ЦГМ, отдел „Паркинги и гаражи, контрол паркиране“. Посочва, че са работили заедно около две години. Според свидетеля, преди да напусне, ищецът бил преместен да работи на наказателния паркинг в ж.к. „Дружба“ 1. Свидетелят сочи, че лично е посещавал този паркинг около пет пъти по служебни причини, без самият той да е работил там. Посочва, че обектът е разположен под моста в ж.к. „Дружба“, където имало стъклена кабина с две помещения и външна химическа тоалетна. Тоалетната се намирала на около 10–20 метра от работното помещение, била преносима пластмасова „еко тоалетна“ и в нея нямало течаща вода. Свидетелят заявява, че вода имало при самата кабина, като не може да каже дали е имало вода вътре в помещението, но отвън със сигурност имало. П заявява, че няма преки наблюдения дали ищецът е напускал работното си място и няма информация по този въпрос. Посочва, че по принцип ищецът работел в екип с друг колега. Свидетелят разказва, че последният път, когато ищецът се върнал от наказателния паркинг, двамата работили заедно в една кола. Тогава ищецът му споделил, че условията на работа на паркинга не били добри, като конкретно посочил, че след ползване на тоалетната няма къде да си измие ръцете и се налагало да ги мие със студена вода. Свидетелят сочи още, че ищецът му казал, че се е оплакал и на прекия си ръководител, но самият свидетел не е присъствал на такъв разговор. П заявява, че лично не е чувал други служители да се оплакват от условията на този наказателен паркинг, тъй като не работел там. Според него ищецът възнамерявал да подаде молба за преназначаване. След подаването ищецът напуснал отдела и повече не работил с тях. Свидетелят Р.Й.Д., заявява, че работи в ЦГМ от 2010 г. на длъжност ръководител „Принудително преместване и контрол паркиране извън платените зони“. Посочва, че познава ищеца П. В. като свой служител, заемал длъжността „инспектор контрол паркиране“. Свидетелят подробно обяснява естеството на длъжността, като сочи, че дейността включва съставяне на фишове и актове за нарушения по Закона за движението по пътищата във връзка с неправилно паркиране. Работата била разделена на две направления – работа на улицата в екипи и работа на наказателни паркинги. По негови думи, ищецът първоначално работел в екипите на терен, но поради слаби резултати и недоволство от страна на колегите било взето решение да бъде преместен на наказателен паркинг, където работата била по-лека и по-малко влияела на останалия работен процес. Д заявява, че служителите работят по предварително изготвен месечен график, с който са предварително запознати. Ищецът бил разпределен да работи на наказателния паркинг в ж.к. „Дружба“. Там обичайно работели трима души – инспектор, касиер-охранител и представител на Столичен инспекторат. Свидетелят сочи, че по негови спомени ищецът почти не работил на този паркинг, тъй като в един момент „изчезнал“, без работодателят да знае какво се е случило. Посочва, че ищецът не отговарял на телефонните обаждания и отсъствал в продължение на около два–три месеца. Поради това бил изготвен доклад до изпълнителния директор с предложение за дисциплинарно уволнение поради неявяване на работа. Д категорично заявява, че през този период ищецът не се е свързвал с него относно условията на труд на наказателния паркинг и никой не го е уведомявал за подобни оплаквания. Свидетелят твърди, че до този момент не е имало други оплаквания от служители относно условията на този паркинг. По отношение на условията на труд свидетелят заявява, че паркингът разполагал с помещение за служителите, вода, осветление и отопление. Потвърждава, че тоалетната била химическа, тъй като паркингът се намирал под мост. Според него условията били нормални за работа. Обяснява, че обектът работел непрекъснато на двусменен режим, седем дни в седмицата, като множество служители се редували по график. Свидетелят сочи, че разбрал за претенции относно условията едва след посещение на Инспекцията по труда. Тогава била направена забележка относно водата, след което проблемът бил своевременно отстранен. При последваща проверка не били установени нарушения. Посочва също, че в ЦГМ съществува комитет по условията на труд, но няма информация ищецът да е сезирал този комитет. На въпроси на адвокат А. свидетелят потвърждава, че ищецът е подавал молба за преместване в друг отдел, като според свидетеля мотивите на ищеца били, че притежава поголеми възможности. Заявява още, че колегите не били доволни от работата на ищеца, тъй като според тях той често искал да бъде оставян вкъщи вместо да изпълнява задълженията си, а останалият служител продължавал самостоятелно работа. По думите на свидетеля впоследствие колеги му споделили, че ищецът развивал собствена дейност, свързана с развеждане на чужденци из София. Свидетелят заявява също, че срещу ищеца имало писмени оплаквания и лично той е изготвял два доклада срещу него, като имало и други доклади. По делото е прието заключението по съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира изцяло. Съгласно същото последният пълен отработен месец на ищеца П. Р. В. е м.август 2023 г., през който е отработил 23 от общо 23 работни дни. Начисленото брутно възнаграждение за този месец е общо в размер на 1 954,11 лв., в които са включени: основно възнаграждение – 1 322,00 лв.; допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит 8% - 105,76 лв.; доплащане по вътрешни правила – 181,35 лв.; социални – за храна – 345,00 лв. Тъй като доплащането по вътрешните правила включено и в индивидуалния трудов договор, експертизата счита, че в съответствие с чл.17, ал.1, т.3 от НСОРЗ, брутното трудово възнаграждение за последния пълен работен месец (м.август 2023 г.) е в размер на 1 609,10 лева, която сума включва: основно възнаграждение – 1 322,00 лв.; допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит 8% - 105,76 лв.; доплащане по вътрешни правила – 181,35 лв. Вещото лице посочва, че размерът на трудовото възнаграждение на ищеца за периода 03.04.2024г. – 24.06.2024г., което би се дължало в случай на полагане на труд, възлиза на 4 907,01 лева. При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното: Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 221, ал.1 КТ, чл. 219, ал. 1 КТ и чл. 128 КТ. По отношение на иска с правна квалификация чл. 221, ал.1 КТ. За да се уважи така предявения иск в тежест на ищеца е да установи, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение за определена длъжност при определено месечно трудово възнаграждение, уговорен срок на предизвестие за прекратяване на трудовия договор, прекратяване на правоотношението на основанието по чл. 327, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, поради което и за ищецът е възникнало право на обезщетение по чл. 221, ал. 1 от КТ. Основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 327, ал.1, т.2 и т. 3 от КТ се реализира чрез отправяне на едностранно писмено волеизявление до работодателя, от получаването на което правоотношението се счита за прекратено. За прекратяването на трудовоправната връзка на посоченото основание не се дължи предизвестие и конститутивният му ефект настъпва от момента на получаване на изявлението, без значение дали нарушението на задълженията на работодателя, на които се основава прекратяването, са се осъществили. Съгласно константната съдебна практика за прекратяването на правоотношението на това основание е ирелевантно дали същото е извършено законно или не от работника/служителя, като в случай, че се окаже, че работодателят не е бил в нарушение на задълженията си, послужили за основание за отправяне на волеизявлението за прекратяване, за него възниква единствено правото да търси обезщетение от работника за вреди, в случай, че е претърпял такива (решение № 289/18.11.2014г. по гр. д. № 1289/2014 г. на ІV ГО на ВКС, решение № 203/30.05.2011г. по гр. д. № 832/2010 г. на ІІІ ГО на ВКС, както и опреление №808/17.11.2017г. по гр. д. № 2009/2017 г.) Когато обаче се претендират последици от прекратяване на правоотношението на използваното основание, за признаването им от съда следва да се установи законосъобразността на прекратяването на трудовоправната връзка, т. е. дали са съществували фактическите основания, които оправдават едностранното прекратяване на правоотношението от служителя без предизвестие. В случая между страните не е спорно, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между тях е съществувало валидно трудово правоотношение, прекратено по инициатива на ищеца с писмено изявление на основание чл. 327, ал.1, т.2 и т.3 КТ, обективирано в Заповед № ••••••/24.06.2024 г., с която работодателят е констатирал прекратяването. Спорът между страните се концентрира относно това дали са били налице предпоставките за упражняване от страна на ищеца на правото на едностранно прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, респективно дали се дължи обезщетение по чл.221, ал.1 КТ. Съгласно разпоредбата на чл.327, ал.1, т.2 КТ работникът или служителят може да прекрати трудовия договор без предизвестие, когато работодателят забави изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение по КТ. В исковата молба се твърди, че работодателят не е заплатил на работника допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер, определено в чл. 20, ал.1 от Вътрешните правила за работна заплата. Съгласно разпоредбите на чл. 15, ал. 1 и 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата допълнителните трудови възнаграждения по чл. 11 и 12 са с постоянен характер, като за допълнителни възнаграждения с постоянен характер се считат и допълнителните възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. В случай че се касае за ежемесечно изплащано възнаграждение, чиито дължимост и размер не са обусловени от волята и преценката на работодателя, както и от постигнатите от служителя резултати, т. е. от качеството на извършената работа, а са уговорени като ежемесечно задължение на субекта на работодателска власт, дължимо само заради факта на положен от служителя труд по съществуващото помежду им трудово правоотношение, следва да се приеме, че се касае за допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер. Направените в този смисъл изводи намират опора в разясненията, касаещи дефинирането на дадено възнаграждение като такова с непостоянен характер, съдържащи се в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 55 от 12.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4256/2013 г., IV ГО, в което е прието, че „допълнително възнаграждение, което не е в зависимост единствено от отработеното време, а се изплаща по преценка на работодателя според качеството на положения труд не е с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата “, както и че „целевите награди и премиите поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. В този смисъл е решение № 847/2010 г. от 14.01.2011 г. по гр. дело № 1558/2009 г. на ВКС, IV ГО. Действително, от съдържанието на изменението и допълнението на Вътрешните правила за работната заплата от 28.11.2022 г. се установява, че чл. 20 урежда допълнително трудово възнаграждение за длъжността „Инспектор контрол паркиране“. Разпоредбата предвижда, че служителите получават допълнително месечно трудово възнаграждение върху основното трудово възнаграждение при кумулативно изпълнение на определени показатели и постигнати резултати. Размерът на възнаграждението зависи от броя на съставените фишове, наложени скоби, репатрирани автомобили, липсата на основателни жалби и качественото изпълнение на служебните задължения. Предвидени са различни проценти и ставки според постигнатите резултати, като е регламентирано и намаляване или отпадане на бонуса при дисциплинарни нарушения, жалби или неизпълнение на задълженията. При така установеното съдът намира, че допълнителното възнаграждение по чл.20 от Вътрешните правила представлява стимулиращо, резултатно и условно възнаграждение, което не е безусловно дължим елемент от основната работна заплата. Правото на получаването му възниква само при наличие на предвидените във вътрешните правила предпоставки и при реално престиране на труд и постигане на съответните резултати. Следователно неизплащането на такова допълнително възнаграждение не може автоматично да обоснове приложение на чл.327, ал.1, т.2 КТ, освен ако не се установи, че работодателят е начислил и признал дължимостта му, но въпреки това не го е изплатил. В настоящия случай от представените ведомости, фишове и заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че на ищеца са начислявани и изплащани допълнителни възнаграждения съобразно отчетените резултати, като не се установява наличие на начислени, но неизплатени суми по чл.20 от Вътрешните правила. През месец Март 2024г. не е начислено такова допълнително възнаграждение, но видно от заключението ищецът има само един отработен ден. През месец Април 2024г. ищецът не е престирал труд, респ. такова възнаграждение не е начислено. Ето защо съдът приема, че не е налице твърдяното неизплащане на допълнително трудово възнаграждение по чл.20 от Вътрешните правила, което да оправдае едностранното прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие от страна на ищеца по смисъла на чл.327, ал.1, т.2 КТ. По отношение твърдяното от работника основание за едностранно прекратяване на трудовия договор на основание чл. 327, ал.1, т. 3 КТ съдът намира следното: Предоставената от законодателя правна възможност по чл. 327, ал.1, т. 3, предложение последно от КТ следва да се тълкува в смисъл, че позволява на работника или служителя да прекрати трудовото правоотношение само и единствено в случаите, в които неизпълнението на задължение на работодателя съществено се отразява, респективно изменя, трудовоправната връзка с икономически по-слабата страна, или я поставя в условия, които възпрепятстват нормалното изпълнение на трудовите й функции – било поради неяснота на характера на възложените задачи, било поради поставяне в опасност здравето и живота на работника/служителя. В настоящия случай ищецът твърди, че работодателят не е осигурил минимални условия на труд, с което е нарушил чл. 16, чл. 17, чл. 22, чл. 230 и чл. 235 от Наредба №7 от 23.09.1999г. за минимални изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване. От събраните по делото доказателства се установява, че действително на специализирания паркинг „Дружба“ е била извършена проверка от Инспекцията по труда, при която са били дадени предписания относно осигуряване на топла вода и подобряване на санитарно-битовите условия. От последващите констативни протоколи обаче се установява, че предписанията са били изпълнени своевременно и при повторните проверки не са били установени нарушения. От показанията на свидетеля П се установява, че на обекта е имало химическа тоалетна и вода в близост до работното помещение, като оплакванията на ищеца са били свързани основно с липсата на възможност за измиване на ръцете с топла вода след ползване на тоалетната. Същевременно свидетелят Д заявява, че на обекта са били осигурени помещение, вода, отопление и осветление. При така установеното съдът намира, че констатираните от Инспекцията по труда нарушения не са били от такъв характер и интензитет, че да обосноват наличие на условия, опасни за живота и здравето на работника по смисъла на чл.327, ал.1, т.3 КТ, нито се установява работодателят трайно и виновно да е отказвал осигуряване на минимални здравословни и безопасни условия на труд. Установява се още, че ищецът не е сезирал работодателя или комитета по условия на труд за наличие на непосредствена опасност за живота и здравето му, а е преустановил явяването си на работа още на 03.04.2024 г. Поради изложеното не може да се приеме, че допуснатите от работодателя нарушения са се отразили съществено на съдържанието на сключения между страните трудов договор или на условията за неговото изпълнение, за да оправдаят прекратяването на трудовия договор на основанието по чл. 327, ал.1, т.3 КТ. Ето защо съдът приема, че не са били налице материалноправните предпоставки за прекратяване на трудовото правоотношение на основанията по чл.327, ал.1, т.2 и т.3 КТ, поради което искът по чл.221, ал.1 КТ се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По отношение на иска с правна квалификация чл.219, ал.1 КТ: Съгласно чл. 219, ал.1 КТ работник или служител, който на законно основание е отказал изпълнението или преустановил работата поради възникнала сериозна и непосредствена опасност за живота и здравето му, има право на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което не е работил. Правомерният отказ на работника или служителя е регламентиран в чл. 283 от КТ, който дава право на работника или служителя да откаже изпълнението или да преустанови работа, когато възникне сериозна и непосредствена опасност за живота и здравето му. Преценката следва да се извършва с оглед конкретния характер и интензитет на установените нарушения на правилата за здравословни и безопасни условия на труд. В настоящия случай не бе доказано да е възникнала сериозна и непосредствена опасност за живота или здравето на работника, която да оправдае преустановяване на работата по смисъла на чл. 283 КТ. От събраните доказателства се установява, че при извършената проверка от Инспекцията по труда са констатирани пропуски в санитарно-битовите условия на специализирания паркинг „Дружба“, изразяващи се основно в необходимостта от осигуряване на топла вода и подобряване на битовите условия на работното място. Същевременно от констативните протоколи и свидетелските показания на свидетеля П и Д се установява, че на обекта са били налични работно помещение, осветление, отопление, питейна вода и санитарен възел, макар и химическа тоалетна. Не се установява условията на труд да са били от такова естество, че да създават непосредствен риск за живота или здравето на служителите, нито е установено компетентен орган да е разпоредил преустановяване на дейността или да е констатирал опасност, налагаща спиране на работния процес. В допълнение, констатираните нарушения са били отстраними и работодателят е предприел действия по изпълнение на дадените предписания, като при последващата проверка не са установени нарушения. Сам по себе си фактът на констатирани непълноти в санитарнобитовите условия не е достатъчен, за да обоснове приложението на чл. 283 КТ, доколкото законът изисква опасността да бъде сериозна и непосредствена. Ето защо съдът приема, че в случая не са били налице предпоставките на чл. 283 КТ, респективно не е възникнало и правото на обезщетение по чл. 219, ал.1 КТ. По отношение на иска с правна квалификация чл. 128, т. 2 КТ : Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен в установените срокове да заплаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. В тежест на ищеца е да установи наличието на валидно трудово правоотношение, полагането на труд през процесния период и неизплащането на претендираните суми, а в тежест на работодателя е да установи плащане. В настоящия случай ищецът претендира сумата от 1300 лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение по чл. 20, ал.1 от Вътрешните правила за работната заплата за периода декември 2022 г. – декември 2023 г. Както бе посочено по-горе, от съдържанието на чл. 20 от Вътрешните правила се установява, че процесното допълнително възнаграждение има стимулиращ и условен характер, като размерът му зависи от конкретно постигнати резултати, качество на работата, липса на дисциплинарни нарушения и изпълнение на определени показатели. Следователно същото не представлява безусловно дължим компонент на трудовото възнаграждение. От представените по делото фишове за работна заплата и заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че през процесния период на ищеца са начислявани и изплащани допълнителни възнаграждения по чл. 20 от Вътрешните правила, съобразно отчетените резултати. Не се установява наличие на начислени, но неизплатени суми. Ищецът не е ангажирал доказателства относно конкретния размер на претендираните неизплатени възнаграждения, нито за начина на формиране на сумата от 1300 лева ( по 100 лева месечно). Поради изложеното съдът приема, че искът по чл. 128, т.2 КТ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По разноски: С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сторените по делото разноски, с именно 1000 лева – адвокатски хонорар. По арг. от чл. 78, ал. 6 ГПК дължимата държавна такса за разглеждане на делото и депозитът за ССчЕ следва да останат за сметка на бюджета на съда. Мотивиран от гореизложеното, Софийският районен съд,