Решение № 2915 от 29.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 5685/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 1895 от 05.02.2025 г., постановено по гр.дeло № 20465/2024 г. на СРС, Г.О., ІІІ Г.О., 82 състав, е отхвърлен предявения от Д. А. А., ЕГН ••••••••••, срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 20000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от наказателно преследване срещу ищеца, привлечен като обвиняем по ДП № 11301/2023 г. на СДВР, пр.пр.№ 44192/2023 г. на СРП, приключило с прекратяване на наказателното производство поради това, че извършеното деяние не е престъпление, ведно със законната лихва от 10.04.2024 г. до окончателното изплащане. Срещу решението на СРС, 82 с-в е подадена въззивна жалба от Д. А. А., чрез пълномощника му адв.М. К., с искане същото да бъде отменено изцяло, като вместо това бъде постановено друго, с което предявения осъдителен иск бъде уважен изцяло, като основателен и доказан. Във въззивната жалба се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено при неправилно приложение на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че неправилни са изводите на съда, че ищецът не е претърпял неимуществени вреди, които да са в пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и които подлежат на обезщетение на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Твърди се, че решението е постановено в нарушение на разпоредбата на чл.149 от ГПК. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна - ответник Прокуратурата на Република България, не е депозирала по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, като в съдебно заседание чрез прокурор Славчев взема становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба от ищеца. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Решението е неправилно. Настоящата въззивна инстанция не споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи от фактическа и правна страна за липса на предпоставките на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответника. Съдът не споделя изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи, относно неоснователност на предявения осъдителен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, а именно, че: „ От събраните по делото доказателства обаче съдът намира, че не се установява ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и които да подлежат на обезщетяване от ответника на основание чл.2, ал.1, т.3, вр. чл.4 ЗОДОВ. В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск е да установи претърпени неимуществени вреди в причинна връзка с проведеното наказателно преследване, за което по делото не бяха събрани доказателства. Изводите на съда са неправилни и необосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че са налице основания за отхвърляне на иска за неимуществени вреди, като се основава на обстоятелството, че ищецът не е установил да е претърпял твърдените неимуществени вреди, за което носи доказателствената тежест. Отговорността на държавата за вреди обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Предпоставките за реализиране на отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконосъобразните актове, действия или бездействия на правозащитните органи са изчерпателно уредени в чл.2, ал.1 ЗОДОВ. Отричайки изобщо причиняването на вреди на ищеца от незаконното обвинение, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, като е нарушил материалния закон. Доказването на релевантните за спора факти е съвкупността от процесуални действия на съда и страните, насочени към разкриване на обективната истина. Предмет на доказване са фактите от обективната действителност и връзките между тях. В процесния случай при наличие на постановление за прекратяване на воденото срещу ищеца наказателно производство, без съмнение за него са произтекли неимуществени вреди, чийто размер следва да се определи от съда по справедливост. В процесния случай във връзка с доводите в жалбата за допуснато нарушение на разпоредбата на чл.149, ал.3 от ГПК при постановяване на обжалваното решение и с оглед данните по делото съдът приема за установено обстоятелството, че първоинстанционният съд е постановил решението си на 05.02.2025 г. преди изтичане на даденият от него на пълномощника на ищеца- адв.К. в публично заседание проведено на 04.02.2025 г., 1-седмичен срок за представяне на писмени бележки. В практиката на ВКС/ в решение № 476 от 07.07.2010 г. по гр.дело № 720/2009 г. на ВКС, ІV г.о./ се приема, че постановяването на решение, преди да е изтекъл определеният за страната срок за представяне на писмена защита е равнозначно на решаване на делото без провеждане на устни състезания. Когато съдът е дал срок за представяне на писмени бележки /чл.149, ал.3 от ГПК/ и постанови решението си преди изтичане на този срок, е налице съществено процесуално нарушение, налагащо отмяна на решението и връщане на делото на въззивния съд за извършване на процесуалните действия по чл.149, ал.1 от ГПК. Действително в процесния случай, съдът е постановил решението си преди изтичане на даденият от него на пълномощника на ищеца- адв.К. в публично заседание проведено на 04.02.2025 г., 1-седмичен срок за представяне на писмени бележки. Ищецът не е депозирал писмени бележки по делото. От друга страна, както е посочено в т.11 на ТР № 06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г., в която е разяснена същността на писмената защита, за представянето на която съдът при условията на чл.149, ал.3 от ГПК, може да определи срок, тя не може да се квалифицира като продължение на устните състезания, тъй като тя само обективира това, което страната е изложила устно пред съда, като даването на възможност за по - точно обосноваване на разбирането й по приложението на закона не променя характера на съдебните прения, нито ги прави писмени. След тази фаза на процеса съдът постановява своя съдебен акт, а страните вече не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството, които са приключили. Следователно те не могат да въвеждат нови искания, нито да ангажират нови доказателства, дори и те да са във връзка с поддържаното им становище по време на процеса. Представянето на писмена защита, така както е установено с чл.149, ал.3 от ГПК, не може да бъде разбирано разширително, т.е. да бъде възможност за връщане на приключила вече фаза на процеса. В писмената защита, която съгласно чл.149 от ГПК се представя след приключване на съдебното дирене, дори и да се приеме, че тя е продължение на устните състезания по делото, страните могат само да излагат становището си по фактическите и правни доводи, които вече са въведени в хода на производството, но в писмената защита / в отсъствие на противната страна/ съгласно чл.147 от ГПК не могат да се въвеждат нови искания, нови възражения, да изтъкват нови факти или да се представят нови доказателства/Р-474-2013 г. по гр.дело № 1499/11г. на ІV г.о. на ВКС/. Посоченото от въззивника- ищец нарушение на чл.149, ал.3 от ГПК не лишава страната от участие в устните състезания, доколкото дадената от съда възможност за представяне на писмена защита нито представлява част от съдебните прения, нито ги замества /в този смисъл е определение № 578 от 28.06.2017 г. по гр.дело № 589/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о./. Писмената защита замества устните състезания с писмени доводи след заседанието в определен от съда срок, но писмената защита не може да се квалифицира като продължение на устните състезания, тъй като тя само обективира това, което страната е изложила устно пред съда. В случая пълномощникът на ищеца е пледирал устно в проведеното съдебно заседание. Писменото изложение трябва да съвпада с устните доводи, тъй като в противен случай делото би се решило въз основа на писмена защита от едната страна останала неизвестна за другата страна. Дори да се приеме, че съдът е извършил нарушение на чл.149, ал.3 от ГПК, като е постановил решението си преди представяне на писмената защита, страната не е била лишена от участие в устните състезания, каквито са проведени от съда. В случая, дадената от съда възможност за представяне на писмени бележки, както се посочи нито представлява част от съдебните прения, нито ги замества. Освен това, дори и да се приеме, че неспазването на правилото на чл.149, ал.3 от ГПК е съществено процесуално нарушение, то това не е основание за отмяна или обезсилване на постановеното от първоинстанционния съд решение и връщане на делото за ново разглеждане, по причина, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата съдебна инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност /т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК/. Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е обективна, като дължимото обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането- чл.4 от ЗОДОВ. За да възникне субективното право на увредения по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ следва да са осъществени следните кумулативно дадени предпоставки: 1/ на ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от длъжностни лица на ответника ; 2/ ищецът да е бил оправдан по повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен акт или образуваното наказателно производство да е прекратено в изброените от законодателя хипотези; 3/ищецът да е претърпял вреди; 4/ да е налице причинноследствена връзка между незаконното обвинение и вредите. Доказването на вредите и на причинно-следствената връзка между тях и незаконното обвинение е изцяло в тежест на ищеца, сезирал гражданския съд с иск за заплащане на обезщетение по реда на този закон. Искът за обезщетение съгласно чл.7 от ЗОДОВ се предявява срещу държавните органи, от чиито незаконни актове са последвали вредите. В настоящия случай ищецът Д. А. А. е бил обвинен в извършване на престъпление по чл.343, ал.3, във вр. с ал.1, б.“б“, вр. чл.342, ал.1 НК. С постановление за привличане на обвиняем от 23.09.2023 г. по досъдебно производство ЗМ № 11301/2023 г. по описа на Сектор „Разследване на транспортни престъпления"- отдел „Разследване“-СДВР е привлечен, в качеството на обвиняем Д. А. А. за извършване на престъпление по чл.343, ал.3, във вр. с ал.1, б.“б“, вр. чл.342, ал.1 НК. С определение постановено в открито съдебно заседание по внчд.№ 5429/2023 г. по описа на СГС, Наказателно отделение, V въззивен състав е отменено определение на СРС, НО, 94 състав по НЧД № 12800/2023 г., вместо което е оставено без уважение искането на СРП за вземане на мярка за неотклонение „Задържане под стража“, по отношение на Д. А. А., обвиняем по ДП № 11301/2023 г. на СДВР, пр.пр. № 44192 на СРП. С определението на съда е взета на Д. А. А., ЕГН 9416126560 мярка за неотклонение по посоченото ДП„подписка“. С постановление от 13.12.2023 г. на прокурор при Софийска районна прокуратура, на основание чл.199, чл.243, ал.1, т.1 от НПК във връзка с чл.24, ал.1, т.1 от НПК е прекратено наказателното производство по ДП № 11301/2023 по описа на СРТП-СДВР, пр.пр. № 44192/2023 г. по описа на СРП водено срещу Д. А. А., ЕГН •••••••••• за престъпление по чл.343, ал.3, във вр. с ал.1, б.“б“, вр. чл.342, ал.1 НК. В мотивите на постановлението е прието за установено, че извършеното деяние от водача на лекия автомобил Д. А. А. е несъставомерно, тъй като получените травми от свидетеля М. Я. М., представляват лека телесна повреда и не са инкриминирани в Наказателния кодекс. Съдът приема, че по реда на ЗОДОВ държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган - т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона, или ако противоречат на материални и процесуални норми. Правозащитните органи представляват държавата като процесуални субституенти, като специалната отговорност по чл.2 ЗОДОВ е за вреди от неоснователно осъществена процесуална принуда, която може да е процесуално законосъобразна, а вината е без правно значение, тъй като при обективната отговорност се прилага принципът на риска, а не на вината. Когато е без значение дали увреждането се дължи на виновното поведение на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който е създал риска. При обвинение в извършване на престъпление рискът е за прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес, тъй като без повдигане на неоснователно обвинение от Прокуратурата на РБ не биха настъпили каквито и да било вреди. В случая, обективната отговорност се поражда в резултат на незаконното повдигане и поддържане на обвинение на прокуратурата като държавен орган, на който е предоставена функцията по обвинение в наказателния процес. В процесния случай се касае за искова претенция за вреди от процесуална принуда, в резултат на прекратяване на наказателното производство /чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ/, за които държавата отговаря, чрез прокуратурата, тъй като тези вреди са в причинна връзка с повдигнатото и поддържано от нея неоснователно обвинение в извършване на престъпление. В този случай, рискът е за прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес, тъй като без повдигане на неоснователно обвинение, за лицето не биха настъпили претендираните вреди. Прекратяването изцяло на досъдебното производство по отношение на ищеца Д. А. А., обосновават извод за незаконност по смисъла на чл.2 от ЗОДОВ на повдигнатото срещу него обвинение за извършено престъпление по чл.343, ал.3, във вр. с ал.1, б.“б“, вр. чл.342, ал.1 НК, а оттук и за наличие на основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи за обезщетяване на претърпени от ищеца Д. А. А. неимуществени вреди. С оглед на което, налице са предпоставките за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Р.България по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. В решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр.дело № 85/ 2012 год. на ВКС, ІV г.о., е прието, че наказателното производство нормално влияе негативно върху психиката на всяко лице и този извод съдът може да направи и без наличие на строго формални доказателства, доколкото липсват други, установяващи обратното. При определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца Д. А. А. неимуществени вреди, следва да се вземат предвид правнорелевантните за това обстоятелства, установени по делото, да се приложат критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в ППВС № 4/1968 г. и тълкувателно решение /ТР/ № 3/22.04.2005 г., както и в установената практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД, формирана по реда на чл.290 от ГПК, а именно - решение № 3/ 13.02.2012 г. по гр.дело № 637/ 2011 г. на ІІІ-то г.о. на ВКС, решение № 377/22.06.2010 г. по гр. дело № 1381/2009 г. на ІV-то г.о. на ВКС и решение № 267/13 от 26.06.2014 г. по гр. дело № 820/2012 г. на ІV-то г.о. на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл.2, ал.1, т.3/ предишна т.2 / от З ОД О В , такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и др. В трайно установената съдебна практика / т. 2 от ППВС № 4/1968 г., т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 311/14.03.2018 г. по гр.дело № 300/2017 г., ІV г.о., решение № 93/04.07.2018 г. по гр.дело №3460/2017 г., ІІІ г.о., решение № 476/27.01.2016 г. по гр.д. №3281/2015 г., ІV г.о. и др./ безпротиворечиво се приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, според законовия критерий за справедливост, се определя съобразно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят са: тежестта на неоснователно повдигнатото обвинение; продължителността на наказателното производство; вида и тежестта на наложената мярка за неотклонение; извършените с участието на лицето процесуални действия; данните за личността на увредения, начина на живот, респективно личния и социалния му живот, положението му в обществото, икономическата конюнктура в страната и др. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да служи като източник на обогатяване за пострадалия. Справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а от процесуалноправен аспект следва да се анализират и оценяват в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти. Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства обосновава несъмнен извод, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от ответника Прокуратура на РБ, на основание чл.2, ал.1, т.3 вр. чл.4 от ЗОДОВ. Ищецът не е доказал в процесния случай търпени неимуществени вреди над обичайните, които да са в пряка причинна връзка с процесното незаконно обвинение. В случая решаващо за справедливостта на обезщетението е обстоятелството относно съдебното минало и наличието на други предишни осъждания на ищеца по н.о.х.дело № 2672/2020 г. на СРС, 93 състав и по н.о.х.дело № 7153/2022 г. на СРС, Н.О., 107 състав. Както е изяснено, например в решение № 112/14.06.2011 г. на ВКС по гр.дело № 372/2010 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 376/21.10.2015 г. на ВКС по гр.дело № 514/2012 г., ІV г.о. и др., съдебното минало и наличието на други предишни осъждания следва да бъдат отчетени при преценка на личността на ищеца, която, ведно с начина му на живот, интереси, средата му, трудовата биография, обуславят и интензитета на усещането за накърненото лично достойнство и чувство за справедливост. Когато едно лице е осъждано и за други престъпления, интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с тези на лице, по отношение на което за първи път се повдига обвинение. Сигурно е по човешка презумпция, че от продължилото около три месеца наказателно преследване ищецът е претърпял вреди със соченото в исковата молба и жалбата изражение - страх, притеснение и стрес от евентуална осъдителна присъда. Нормално е наказателното преследване да се е отразило негативно на психиката и личния живот на ищеца. Фактът на незаконното обвинение е достатъчен да се приеме, че подсъдимият е претърпял неимуществени вреди, рефлектиращи върху неговата част и достойнство. Безспорно за периода на наказателното преследване/ от момента на привличането му като обвиняем на 23.09.2023 г. до момента на прекратяване на наказателното производство водено срещу него с постановление на прокурор от 13.12.2023 г./ ищецът е имал отрицателни изживявания от незаконното обвинение - то е ограничило възможността му да води обичайния си начин на живот и му се е отразило емоционално негативно. От друга страна, претърпените от ищеца душевен дискомфорт и притеснения, обусловени от процесното незаконното обвинение, не са по-големи от обичайните в подобни случаи. Не е установено наказателното преследване да е повлияло негативно върху физическото здраве на ищеца, както и да е рефлектирало върху социалното обкръжение и общественото му положение. Ищецът е осъждан два пъти за периода 2020 г.- 2022 г. за причиняване на средна телесна повреда и за управление на МПС след употреба на наркотично вещество, за което му е определено от съда общо наказание- лишаване от свобода за срок от 6 месеца. Следователно негативните изживявания, свързани с повдигнатото обвинение са се отразили на ищеца в относително по-малка степен и интензитет в сравнение с лице, което не е извършвало престъпления, не е задържано, не е било обект на наказателно преследване и не е осъждано с влязла в сила присъда. Следователно, негативните изживявания на ищеца и стресът, които е преживял се дължат до известна степен и на броя на водените срещу него наказателни дела преди и около процесния период. Това обстоятелство, не изключва увреждащото действие на държавата в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, по повдигнатото незаконно обвинение, за което е водено наказателно производство, прекратено с постановление на прокурор от 13.12.2023 г., тъй като извършеното деяние от ищеца е несъставомерно, но тези обстоятелства следва да бъдат отчетени при определяне размера на обезщетението. Съдът съобразява обремененото съдебно минало на ищеца, като това обстоятелство е относимо към преценката за действително претърпените вреди, съвкупно с всички останали обстоятелства по делото / решение № 112 от 14.06.2011 г. на ВКС по гр.дело № 372/ 2010 г., ІV г.о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК/. Отчитайки обстоятелството, че ищецът е бил осъждан два пъти и че спрямо него са се водили няколко наказателни производства, съдът приема, че негативните изживявания, свързани с повдигнатото обвинение са се отразили на ищеца в относително по-малка степен в сравнение с лице, което никога не е било регистрирано за извършено престъпление и никога не е било обект на наказателно преследване. Съдът съобразява продължителността на наказателното производство /около три месеца/, която е в рамките на разумния срок за приключването му, обстоятелството, че на ищеца е било повдигнато едно обвинение за извършено престъпление, тежестта на това обвинение, както и обстоятелството, че на ищеца н е е била взета мярка за неотклонение „подписка“. Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на прекратяване на наказателното производство- 13.12.2023 г., настоящият съдебен състав намира, че справедливо по размер обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищеца /доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост/, е сумата от 1000 лв./ хиляда лева/. При определянето на този размер на обезщетението съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната Прокуратура на Р.България, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие - предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. Искането на ищеца за присъждане на обезщетение в по-висок размер е в противоречие с изискването за определяне на обезщетение по справедливост и не е съобразено с установените в настоящия случай конкретни обстоятелства, имащи отношение към преценката за размера на дължимото обезщетение. С оглед всичко гореизложено, решението на първоинстанционния съд, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която предявеният по делото осъдителен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен до размер на сумата от 1000 лв./ хиляда лева/, като вместо това бъде постановено уважаване на иска за тази сума от 1000 лв./ хиляда лева/, ведно със законната лихва върху нея, считано от 06.03.2024 г./ на която дата е влязло в законна сила определение по ч.н.дело № 644/2024 год. по описа на Софийски районен съд, 20-ти състав, с което е потвърдено постановлението на СРП от 13.12.2023 г. за прекратяване на наказателното производство водено срещу ищеца и така както е направено искането на ищеца в исковата молба/ до окончателното й изплащане. На следващо място, съдът приема, че законната лихва върху обезщетението в размер на сумата от 1000 лв. се дължи по принцип на ищеца, считано от датата на прокурорското постановление от 13.12.2023 г., с което е прекратено изцяло наказателното производство срещу ищеца. В практиката на ВКС / в решение № 197/17.05.2011 г. по гр. дело № 1211/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. е прието следното: „Постановлението за прекратяване на наказателното производство не е предвидено между актовете по чл.412, ал.2 от НПК, които влизат в сила. Според чл.243, ал.9 от НПК - постановлението за прекратяване на наказателното производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от погорестоящата прокуратура, а когато е обжалвано, определенията на съда по чл. 243, ал. 5, т. 1 и т. 2 от НПК подлежат на проверка по реда на глава тридесет и трета „възобновяване на наказателни дела” /чл.419, ал.1 от НПК/. От цитираните разпоредби е видно, че прокурорският акт за прекратяване на наказателното производство, не влиза в сила, дори когато е съобщен на всички засегнати лица по чл.243, ал.3 НПК, защото може служебно да бъде отменен от по-горестоящ прокурор, ако не е обжалван. Следователно, стабилитетът на постановлението за прекратяване на наказателното производство в смисъла на т.4 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като основание за възникване отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи, изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, и лицето да не е поискало наказателното производство да продължи и то да завърши с оправдателна присъда”. В същото решение е прието, че наказателното производство е прекратено с постановление от 30.03.2007 г. на прокурор от СГП и от същата дата 30.03.2007 г. е присъдена законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди. Това разрешение е изцяло възприето в решение № 184/26.05.2015 г. по гр.дело № 7127/2014 г. на ВКС, ІV г.о. Аналогично разрешение относно началната дата на дължимостта на законната лихва е възприето и в решение № 539/09.08.2010 г. по гр.дело № 1747/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 25/11.02.2014 г. по гр.дело № 5302/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о.. Настоящият съдебен състав изцяло споделя тази практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, доразвиваща постановките на т.т.4, 7, 11 и 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС - в пълно съответствие с материалния закон – ЗОДОВ. В процесния случай, с оглед данните по делото съдът приема, че постановлението за прекратяване на наказателното производство е очевидно надлежно съобщено на ищеца, поради което е настъпил стабилитетът на постановлението за прекратяване на наказателното производство в смисъла на т.4 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като основание за възникване отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи. Липсват доказателства по делото ищецът да е поискал наказателното производство да продължи и същото да завърши с оправдателна присъда. Т.е. в процесния случай съдът приема, че законната лихва върху обезщетението в размер на сумата от 1000 лв. се дължи по принцип на ищеца, считано от датата на прокурорското постановление от 13.12.2023 г., с което е прекратено изцяло наказателното производство срещу ищеца. С оглед обстоятелството, че ищецът претендира в исковата молба законна лихва за забава върху обезщетението, считано от 06.03.2024 г./ на която дата е влязло в законна сила определение по ч.н.дело № 644/2024 год. по описа на Софийски районен съд, 20-ти състав, с което е потвърдено постановлението на СРП от 13.12.2023 г. за прекратяване на наказателното производство водено срещу ищеца/, именно от тази дата следва да бъде присъдена същата, а не от датата на постановяване на прокурорското постановление. С оглед разпоредбите на чл.5, чл.12, ал.1 и чл.13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъди 511,29 евро. В останалата обжалвана част, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над сумата от 1000 лв./ хиляда лева/ до пълния му предявен по делото размер от 20000 лв./ двадесет хиляди лева/, ведно с претендираната законна лихва върху нея, обжалваното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК в тази част. По отношение на разноските за въззивното производство. При този изход на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на въззивника- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за двете съдебни инстанции, в размер на сумата от 125,75 лв., съобразно уважената част на предявения иск. С оглед разпоредбите на чл.5, чл.12, ал.1 и чл.13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъди 64,30 евро. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,