Решение № 703 от 9.4.2024 г. на Районен съд - Бургас по дело № 2329/2023 г.

Производството е образувано по искова молба на “БИГС” ООД, ЕИК: 147115213, със седалище и адрес на управление гр. Б., •••, представлявано от управителя Г. Д. С., чрез пълномощника адв. П. В., със съдебен адрес гр. Б., ул. •••, против Р. Р. Т., ЕГН: ••••••••••, с адрес гр. Б., кв. ••• за заплащане на сумата от 710 лв., представляваща неизплатено обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на ответника за срока на предизвестието при прекратяване на безсрочното трудовото правоотношение с ищеца поради дисциплинарно уволнение. В исковата молба се твърди, че ответникът е работил при ищцовото дружество по безсрочно трудово правоотношение по силата на сключени трудов договор № 53/30.07.2021г. и допълнително споразумение към него от 01.04.2022г. Сочи се, че трудовото правоотношение е прекратено със Заповед № 41/25.08.2022г. на основание чл.195, чл.188, т.3, във вр. Чл. 190, ал.1, т.2 и чл.330, ал.2, т.6 от КТ за налагане на дисциплинарно наказание “Уволнение”, поради неявяване на работа, която заповед е връчена на ответника по куриер на 26.08.2022г. Излагат се доводи, че предвид наложеното дисциплинарно уволнение, ответникът дължи на ищеца обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение в размер от 710 лв., съгласно подписаното между страните допълнително споразумение от 01.04.2022г., което към настоящия момент не е заплатено от ответника. Представят се писмени доказателства. Претендират се съдебно-деловодни разноски. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника чрез неговия процесуален представител – адв. Б. В., който намира искът за допустим. Не оспорва, че между него и ищеца е съществувало трудово правоотношение, както и че същото е прекратено по посочения в исковата молба начин. Моли да бъде постановено решение съобразно извършеното от ищеца доказване на правно-релевантните факти. С отговора на исковата молба са обективирани два кумулативно обективно съединени насрещни искове на ответника срещу ищеца, по силата на които Р. З. Т. претендира ищцовото дружество “БИГС” ООД да бъде осъдено да му заплати сумата от 710 лв., представляваща неизплатено обезщетение за неползван платен годишен отпуск от 20 работни дни при прекратяване на трудовото правоотношение, както и сумата от 1031.74 лв., представляваща обезщетение за общо 258.5 часа положен извънреден труд през съботни дни в периода 30.07.2021г. до 25.08.2022г., от които 706.03 лв. за положения от него извънреден труд в съботни дни през 2021г. и сумата от 325.71 лв. за положения от него извънреден труд в съботни дни през 2022г. Излага твърдения, че по време на съществувалото трудово правоотношение не е ползвал каквато и да е част от полагащия му се платен годишен отпуск от 20 работни дни, като същият не му е бил заплатен и след прекратяване на трудовото му правоотношение. Твърди също така, че по време на трудовото му правоотношение – за периода от 30.07.2021г. до 25.08.2022г. е полагал труд ежеседмично, освен в дните от понеделник до петък /8 часов работен ден/, и всяка събота, с изключение на Коледните и Новогодишни празници и Великденските празници, от 08.30ч. до 14.30ч., който труд не му е бил заплащан. Твърди че положеният от него труд възлиза на 47 работни съботни дни, всеки по 5.5 часа или общо 258.5 часа. Сочи че, считано от 30.07.2021г. трудовото му възнаграждение е било определено на 650 лв., а считано от 01.04.2022г. същото е изменено на 710 лв. Моли да бъдат допуснати до разпит двама свидетели за установяване на положения от ищеца по насрещната исковата молба извънреден труд, продължителността на същия, липсата на изрично възлагане от работодателя и съответното плащане. Постъпил е отговор на насрещните искове от първоначалния ищец “БИГС” ООД, с което същите са оспорени като неоснователни. Работодателят оспорва твърденията на ищеца за това, че не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за времето на съществувалото между страните трудово правоотношение, както и че същият не му е заплатен. В тази връзка излага твърдения, че работникът е ползвал платен годишен отпуск – съответно 8 работни дни през 2021г. и 20 р.д. през 2022г. Твърди се, че не отговаря на действителността и твърденията на служителите, че е полагал извънреден труд в съботни дни, поради което моли насрещните искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. В съдебно заседание, ищцовото дружество се представлява от адв. В., която пледира за уважаване на предявения главен иск и за отхвърляне на насрещните искове като неоснователни и недоказани. В съдебно заседание, ответникът се явява лично и с адв. В., която моли съда да постанови решение по главния иск съобразно събраните по делото доказателства, а предявените насрещни искови претенции да бъдат уважени. Застъпва становище, че по делото са събрани достатъчно доказателства, че ответникът не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск като в същото време е полагал труд в съботни дни, за което по делото са били събрани гласни доказателства. Съдът, като взе предвид представените доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, намира за установено от фактическа страна следното: Между страните по делото не е спорно, а и от събраните по делото доказателства се установява, че с Трудов Договор № 53/30.07.2021г., сключен за неопределено време /л.6/, ответникът е бил назначен при ищеца на длъжността “диагностик моторно превозно средство” с място на работа “Базата на автосервиз “Бигс”, на основание чл.67, ал.1, т.1, във вр. с чл.70 от КТ, с 6 месечен срок на изпитване в полза на работодателя и срок на предизвестие от 1 месец в полза на работодателя, при пълно работно време от 8 часа при утвърден от работодателя месечен график. Между страните не е спорно, а и се установява, че с Допълнително споразумение към трудовия договор от 01.04.2022г., страните са уговорили считано от датата на подписване на споразумението, основното месечно трудово възнаграждение на ответника да бъде увеличено на сумата от 710 лв. По силата на Допълнително споразумение от 04.01.2022г. към трудов договор № 53/30.07.2021г., сключено между страните на основание чл.119 от КТ, трудовото правоотношение е било изменено като длъжността заемана от ответника е била променена на “машинен оператор”. На същата дата, ответникът е получил и копие от длъжностната характеристика и се е запознал със основните функции и основни трудови задължения на длъжността, което е видно от представеното копие на длъжностна характеристика, носещо подпис на ответника /л.75/. Не е спорно между страните, а с Определението на съда по чл.140 ГПК от25.08.2023г. е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните обстоятелството, че безсрочното трудово правоотношение е било прекратено със Заповед № 41/25.08.2022г. за налагане на дисциплинарно наказание, получена от работника Р. Т. на 26.08.2022г. Последното се установява и от представената по делото заповед и обратна разписка и извлечение от системата на куриера, доставил пратката /л.8-11 по делото/. По делото не е спорно, че горецитираната заповед за дисциплинарно уволнение не е била обжалвана в законоустановения срок. Представено е заявление от ответника Р. З. Т., адресирано до управителя на “БИГС” ООД от 01.10.2021г., с което на основание чл.155, ал.1, вр. чл.172 и чл.173, ал.1 от КТ е заявил желанието си да ползва платен годишен отпуск за 2021г. в размер на 8 работни дни, считано от 04.10.2021г. Въз основа на така депозираното заявление, работодателят е издал Заповед № ва 70, с което е разрешил на ответника да ползва 8 работни дни платен годишен отпуск за 2021г., за периода от 04.10.2021г. до 13.10.2021г. (вкл.). Видно от положения подпис срещу графата “работник/служител”, екземпляр от заповедта е бил връчен на ответника на 01.10.2021г. Представена по делото е разчетно платежна ведомост за заплати за м.октомври 2021г., от която се установява, че за този месец на ответника е било начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 650 лв., от което 247, 62 лв. за ползван платен годишен отпуск от 8 дни. Представено е заявление от ответника Р. З. Т., адресирано до управителя на “БИГС” ООД от 30.03.2022г., с което същият на основание чл.155, ал.1, вр. чл.172 и чл.173, ал.1 от КТ е заявил желанието си да ползва платен годишен отпуск за 2021г. в размер на 20 работни дни, считано от 01.04.2022г. От страна на работодателя е била издадена Заповед № ва 80, по силата на която на ответника е било разрешено да ползва 20 работни дни платен годишен отпуск за 2022г., считано от 01.04.2022г. Видно от положения подпис срещу графата “работник/служител”, екземпляр от заповедта е бил връчен на ответника на 30.03.2022г. Представена по делото е разчетно платежна ведомост за заплати за м.април 2022г., от която се установява, че за този месец на ответника е било начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 650 лв., от което 650 лв. за ползван платен годишен отпуск от 19 дни. Представено е извлечение от интернет пространството, в което е посочено, че работното време на автосервиза е от понеделник до петък от 08: 30ч. до 18: 00ч. и събота от 08: 30ч. до 14: 00ч. Представени по делото са справки за актуално състояние на действащите трудови договор към 25.09.2022г., към 12.09.2022г. и към 26.08.2022г., от системата на НАП, от които е видно, че към така посочените дати, труд при ищеца на длъжността “машинен оператор” е полагало лицето Н. Г. Д.. Страните не спорят /видно от изявлението на пълномощника на ответника в с.з. на 02.11.2023г./ относно факта, че на 20.08.2022г. ответникът не е полагал труд в съботния ден на 20.08.2022г., който факт се установява и от приложената по делото обратна разписка от куриер, от която се установява, че на същата дата в 09; 54ч. ответникът лично срещу подпис е получил пратка с документи от работодателя на домашния си адрес в гр. Б., кв. •••. /л.87/ От заключението на приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, което не е оспорено от страните и съдът кредитира като компетентно и обосновано се установява, че за времето на съществувалото трудово правоотношение за периода от 02.08.2021г. – 25.08.2022г. на ответника се е полагал платен годишен отпуск от 21 дни, от които 8 дни за 2021г. и 13 дни за 2022г. Вещото лице е констатирало още, че по ведомости за заплати на ответника е било начислявано ползване на платен годишен отпуск за 28 дни, на три пъти по ведомости за заплати, както следва: М.10.2021г. за 8 дни – 247, 62 лв. /при трудово възнаграждение от 650 лв./ М.04.2022г. – 19 дни – 650 лв. /при трудово възнаграждение/ от 710 лв. М.05.2022г. – 1 ден -34, 21 лв. /при трудово възнаграждение от 710 лв./ Вещото лице е обосновало извод, че при договорен 8 часов работен ден и 5 дневна работна седмица, в случай, че ответникът е работил от 08: 30ч. до 14: 00ч. в съботните дни 07, 14, 21, 28.08.2021г., 04, 18, 25.09.2021г.; 02, 09, 16, 23, 30.10.2021г.; 06, 13, 20, 27.11.2021г.; 04, 11, 18.12.2021г., 08, 15, 22, 29.01.2022г.; 05, 12, 19, 26.02.2022г.; 05, 12, 26.03.2022г.; 02, 09, 23, 30.04.2022г.; 07, 14, 21, 28.05.2022г.; 04, 11, 18, 25.06.2022г.; 02, 09.07.2022г.; 20.08.2022г., за така положения труд в съботни дни от 253 часа, общо за периода от м.август 2021г. – м.август 2022г., размерът на трудовото възнаграждение, изчислено като извънреден труд, възлиза на 1793, 66 лв., по години както следва: 2021г. – 104, 50 часа за 705, 18 лв. и 2022г. – 148, 50 часа да 10 88, 48 лв. Вещото лице е посочило още, че брутното трудово възнаграждение на ответника за последния пълен отработен от него месец възлиза на сумата от 710 лв. При запознаване с представените графици, по отношение на ответника Р. Т., вещото лице е установило, че за целия период на трудовото правоотношение, работодателят е отчитал полагане на труд в работните дни при 8 часов работен ден, като са били отразени дните на ползван платен годишен отпуск, дните в болнични и самоотлъчка. Посочило е, че начисляването на трудовото възнаграждение по ведомости за заплати е извършвано с отчетеното по графици, при основна заплата от 650, 00 лв. за периода от м.август 2021г. – м.март 2022г. и при 710, 00 лв. за периода м.април 2022г. – м.август 2022г. След запознаване с представените от ищеца документация, вещото лице е обосновало извод, че не е отчетено ответникът да е полагал труд в почивни дни. В съдебно заседание, при разпита си вещото лице поддържа заключението, като уточнява, че обстоятелството, че ответникът не е работил на 20.08.2022г. ще доведе до намаляване на всички отработените от него часове с 5.5 часа и общият размер на сумата би се намалил с 37, 14 лв. Вещото лице сочи, че е изготвило заключението въз основа на документите, предоставени й от ищеца, а именно месечни графици за отчитане на работа за целия период, ведомостите за заплати, две заявления за ползване на платен годишен отпуск и две заповеди за разрешаването му. Заявява, че графиците, които е проверявала са били разработени за всички служители на ищцовото дружество, като е нямало вписани данни някой от тях да е работил извън установеното работно време – от понеделник до петък. Допълва също, че отработените часове за всеки един от служителите били различни, като имало такива на 8-часов, 4 –часов, 2 –часов работен ден, докато ответникът бил на осем часов. Ответникът е оспорил авторството на следните представени по делото писмени доказателства: заявление от 01.10.2021г. за ползване на 8 дни платен годишен отпуск за 2021г., считано от 04.10.2021г., заповед за разрешен годишен отпуск, връчена на 01.10.2021г., заявление от 28.03.2022г. за ползване на 20 дни платен годишен отпуск за 2022г., считано от 01.04.2022г., заповед за разрешен годишен отпуск, считано от 01.04.2022г., въз основа на което е било открито производство по оспорване истинността им по реда на чл.193 ГПК, като съдът е указал, че е в тежест на ответника да докаже, че не е техен автор. Така направеното оспорване истинността на подписите съдът намира за недоказано, доколкото от заключението на неоспорената от страните съдебно-графическа експертиза, се установява, че автор на всички положени подписи е именно ответника. За установяване положения от ищеца извънреден труд са събрани гласни доказателства, чрез разпита на свидетелката С. Б. – живуща на семейни начала с ответника. Свидетелката разказва, че е работила в ищцовото дружество за периода от 15.03.2022г. до 03.12.2022г. като работата й била свързана с техническите прегледи. Ответникът започнал работа при ищеца през м.юни 2022г. като монтажник на гуми, а впоследствие когато нямало работа идвал да помага в техническите прегледи, като вкарвал колите, докато бъдат обработени документално. Разказва, че двамата винаги отивали на работа в 08: 00ч., при положение, че работното им време било от 08: 30ч. и винаги си тръгнали по-късно, тъй като имало автомобил, който трябвало да бъде изчакан. Свидетелката заявява, че работното време било от понеделник до петък от 08: 30ч. до 18: 00ч., а в събота от 08: 30ч. до 14: 00ч., като всички служители работили при това работно време. Разказва, че единствената събота, през която двамата с ответника почивали била на 11.09.2021г., като управителят им позволил да почиват заедно. Сочи, че ответникът до последно работил всички съботни дни до юли или август 2022г., като не знае същият да е подавал заявления за отпуск и да е ползвал такъв. Съдът кредитира изцяло показанията на св. Б. преценени на плоскостта на чл.172 ГПК. Независимо от евентуалната заинтересованост на свидетелката, базирана на съжителството й с ответника по делото, показанията й не следва да бъдат a priori игнорирани на това основание, доколкото същите са логични, непротиворечиви и не се опровергават от събрания по делото доказателствен материал. Не е налице индиция за заинтересованост или непредубеденост на показанията на свидетелката. Ето защо, съдът дава вяра на показанията на свидетелката, в частта, в която същата сочи, че работното време във фирмата по отношение на всички служители, в това число и ответника е било едно и също и всички те са полагали труд в съботните дни. Представени по делото са болнични листи за временна нетрудоспособност от 11.07.2022г., от 21.07.2022г. и 28.07.2022г., както и Разпореждане № 5104-02-69 от 16.06.2023г., издадено от ТП на НОИ на основание чл.60, ал.1 от КСО и протокол№ 5103- 02-14/07.06.2023г., издадено от НП на НОИ – Бургас, които съдът не обсъжда, тъй като не са относими към предмета на доказване по делото. При така установената фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи. По иска с правно основание чл.221, ал.2 от КТ. В тежест на ищеца по този иск е да докаже наличието на валидно прекратяване на трудовото правоотношение, поради дисциплинарно уволнение и оставането на работодателя без работник на същата длъжност в съответствие на срока, предвиден в чл.221, ал.4, т.2 КТ, а в тежест на ответника бе да докаже своите правоизключващи възражения или че е заплатил търсената сума. Разпорeдбите на чл. 221, ал. 2 и 4 КТ предвижда, при дисциплинарно уволнение, работникът или служителят да дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение, а при срочно трудово правоотношение в размер на действителните вреди. Действителните вреди се изчисляват върху брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за времето, през което работодателят е останал без работник или служител за същата работа, но за не повече от остатъка от срока на трудовото правоотношение. По съображения за справедливост и равнопоставеност, разумът на законодателя е виновната, за прекратяването на трудовото отношение, страна да понесе отговорност за претърпените от работодателя вреди от това. Трудовият договор се прекратява без предизвестие, от което възниква задължението за обезвреда. Първата предпоставка за основателност на иска е дисциплинарното уволнение на ищеца да е законно /Р. № 55/5.04.2012 г., по ГД № 1306/2010 г., IV г. о., на ВКС; Р. № 247/23.06.2011 г., ГД № 960/2010 г., III г. о., на ВКС/. В конкретния случай, по делото липсват доказателства, нещо повече, липсват и твърдения, че посочената Заповед № РД-12- 271/28.07.2016 г за прекратяване на трудовото правоотношение да е била оспорена по съдебен ред. Следователно, тя е породила правните последици към които е насочена. Втората предпоставка за възникването правото на работодателя да получи процесното обезщетение се извлича от разпоредбата на чл. 221, ал. 4, т. 2 КТ - оставането на работодателя без работник или служител на същата работа. От представените от ищеца, неоспорени от процесуалния представител на ответника, писмени доказателства, представляващи справки за актуално състояние на действащите трудови договори към дата 26.08.2022г., 12.09.2022г. и 25.09.2022г. се установява, че в периода на уговореното по трудовия договор и неспазено едномесечно предизвестие, а именно за периода от 26.08.2022г. – 25.09.2022г. работодателят не е останал без работник на същата длъжност. От справките е видно, че след прекратяване на трудовото правоотношение на ответника, при работодателят на длъжността “машинен оператор” е продължил да полага труд служителя Н. Г. Д., с дата на сключване на трудовия договор – 30.09.2014г. Тъй като ищецът не доказа да е останал без работник на заеманата от ответника до уволнението му длъжност, съдът намира, че същият не е правоимащ да получи обезщетението по чл.221, ал.1 от КТ и искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. С молба от 01.02.2024г. по делото ответникът е представил документ, за който е посочил, че удостоверява извършено по сметка на работодателя плащане в размер на сумата от 710 лв., което обаче доказателство е представено след приключване на съдебното дирене в производство и доколкото към същият този момент се формира силата на пресъдено нещо, съдът няма как да го съобрази и вземе предвид при формиране на своите фактически и правни изводи. По насрещния иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ В тежест на ищеца Р. Т. по този иск бе да установи че е полагал труд при ответника за претендирания период, както и размера на брутното трудово възнаграждение, получено за последния пълен отработен месец, както и че трудовото правоотношение е прекратено и размера на търсеното вземане. В тежест на ответника бе да докаже, че е изплатил обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ или че ищецът реално е ползвал целият полагащ му се отпуск. Съгласно чл.224, ал.1 от КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение, работникът или служителя има право на парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност. Целта на обезщетението е да се компенсира работещия за това, че реално не е ползвал полагащия му се отпуск. Обезщетението се дължи при прекратяване на трудовия договор, като без значение е основанието, на което прекратяването е извършено. От представените по делото доказателства се установява по безспорен начин, че за периода на трудовото правоотношение ответникът е подал две молби за ползване на платен отпуск, а работодателят е разрешил ползването на отпуск за общо 28 дни. В съдебната практика се приема, че при иск за обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ, основан на отрицателното твърдение за неползван полагаем годишен отпуск от работника или служителя, възражението че отпуск е ползван е установим факт в трудовия спор. Доказването, че за времето на отсъствие от работа работника или служителя е ползвал именно платен годишен отпуск е в тежест на работодателя и е допустимо с всички доказателствени средства, като начисляването и получаването на възнаграждение като за разрешен платен годишен отпуск също имат доказателствено значение. Въпреки това не следва да се приеме, че отпускът е ползван само въз основа на начисляването на трудовото възнаграждение по този начин, тъй като не е годно самостоятелно да установи спорния факт. В заключение, съдът намира, че отпускът е надлежно поискан от ищеца и разрешен от работодателя, но липсват ангажирани от страна на работодателя доказателства, че същият е бил реално ползван от ищеца, като въпреки указаната му от съда доказателствена тежест, същият не е провел доказване на това обстоятелство. Ето защо, искът по чл.224, ал.1 от КТ се явява доказан по основание. От заключението по допуснатата СИЕ се установява, че размерът на дължимото обезщетение възлиза на 710 лв., поради което същият се явява доказан и по размер и следва да бъде уважен изцяло. По насрещния иск с правно основание чл.262 КТ, вр.чл.143 от КТ В тежест на насрещния ищец Р. Т. по този иск бе да докаже, че по негова инициатива е полагал работа в повече от установеното работно време със знанието и мълчаливото допускане на работодателя или овластеното лице в процесния период, както и размера на дължимото възнаграждение за извънреден труд. В тежест на ответника (ищец по първоначалния иск) бе да докаже всички факти, на които основава своите възражения, а при установяване на горепосочените обстоятелства - че е заплатил на ищеца претендираното възнаграждение. Извънредният труд се полага по разпореждане на работодателя или на овластено от него лице или без такова разпореждане, но със знанието на работодателя или на овластеното лице, както разпорежда чл. 143, ал. 1 КТ. Разпореждането по своята същност е изрично волеизявление, чрез което се възлага работа в повече от установеното работно време. При втората хипотеза, от страна на работника и по негова инициатива се полага работа в повече от установеното работно време със знанието и мълчаливото допускане на работодателя или овластеното лице. В този случай законът е придал на мълчанието на работодателя значението на съгласие с действията на работника. За полагането на извънреден труд се издава заповед на работодателя, която следва да бъде съобщена на работника (Наредба за работното време, почивките и отпуските – чл. 15), или разпореждането следва да бъде направено устно, но винаги следва да се доведе до знанието на работника. Извънредният труд се отчита в специална книга по смисъла на чл. 149 КТ, като от неизпълнението на това задължение работодателят не може да черпи права. Определеното в правилника за вътрешния трудов ред работно време и заповед за стриктно спазване на работното време също следва да бъдат доведени до знанието на работника, като се има предвид, че страните по трудовото правоотношение още със сключването на трудовия договор са определили продължителността на работния ден по смисъла на Глава VІІ, Раздел І от Кодекса на труда. Знанието на работодателя за полаган извънреден труд не се предполага. Всички посочени съображения следва да се имат предвид в контекста на допустимостта на извънредния труд по изключение – чл. 144, вр. чл. 143, ал. 2 КТ. Неводенето на писмен отчет за положен извънреден труд от работодателя не прехвърля доказателствената тежест върху него, но липсата на подобна отчетност сама по себе си не доказва, че няма извършена работа в някоя от хипотезите на чл.143, ал.1 КТ. В тежест на работника обаче е да установи твърденията си за положен от него труд извън установеното за него работно време, за което са допустими всички доказателствени средства, в т.ч. и свидетелски показания. От свидетелските показания на св. Б. се установява, че ищецът е полагал извънреден труд в съботните дни по време на съществуващото между страните трудово правоотношение, като сведения в тази насока се черпят от показанията на св. Б., която заявява, че работното време на автосервиза е от понеделник до петък от 08.30ч. – 18.00ч., а събота от 08.30ч. до 14.00ч., както и че всички служители в автосервиза работили при това работно време, включително и ответника, който работил всички съботни дни. Така изнесената от свидетелката информация, не се опровергава от други доказателства по делото, и на същата кореспондира извлечението за публикуваното в интернет пространството работно време на автосервиза /л.42/. Същевременно, работодателят не е навел защитни твърдения, нито е ангажирал доказателства, че ответникът дори да е работил извънредно е сторил това без негово знание или при неговото изрично противопоставяне. От показанията на св. Б. се установява, че е обичайна практика при работодателя всички служители да полагат труд в съботните дни, т.е. извън установеното работно време, като това се е случвало именно по нареждане на управителя. Обосновава се извода, че работодателят не само е бил наясно, но и полагането на труд извън установеното по трудов договор се е случвало, именно въз основа на неговото изрично разпореждане. Обстоятелството, че работодателят не е водил необходимата книга за извънреден труд по чл. 149 КТ не опровергава извода за полаган такъв, а само може да доведе до евентуални административни санкции в негова вреда. Следователно искът се явява доказан по основание. От заключението по неоспорената от страните съдебно-икономическа експертиза се установява, че за положения от ответника труд в съботните дни (без 20.08.2022г.) или за положен извънреден труд в общ размер от 247, 50 часа му се дължи възнаграждение в размер на 1756, 52 лв. С оглед горното и доколкото насрещния иск е предявен за сумата от 1031, 74 лв., то същият се явява изцяло доказан и по размер и като такъв следва да бъде уважен. По разноските При този изход на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК, право на разноски възниква за ответника и насрещен ищец Р. Т.. Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът дължи следва да бъде осъден да заплати на ответника претендираните и направени от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размера в който е договорено – 1100 лв. което не надхвърля размера посочен в чл.9, ал.1, вр. с чл.7, ал.2, вр. чл.2, ал.5 от Наредбата. Размерът му не се явява прекомерен, с оглед фактическата и правна сложност на делото, цената на предявените искове, осигурената от процесуалния представител защита в настоящото производство, както и обстоятелството, че делото по делото са били проведени четири съдебни заседания. Също предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати, и дължимите, невнесени държавни такси, и направени от бюджета на съда разноски за производството пред първата инстанция, като заплати по сметка на БРС – сумата 650 лв. (от които: 100 лв. – държавна такса и 550 лв. – разноски за възнаграждения за вещи лица).