Решение № 827 от 26.6.2026 г. на Районен съд - Пазарджик по дело № 4451/2025 г.

Производството е образувано по искова молба на Й. М. Г., с ЕГН ••••••••••, с адрес гр. Пазарджик, ул. „•••••, чрез пълномощник – адв. В. П. от АК Пазарджик, против Държавна психиатрична болница – Пазарджик, представлявана от директора – д-р В. К., с адрес гр. Пазарджик, ул. „•••••, с която се иска съдът да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищцата следните суми: 3569,02 лева, представляваща обезщетение за неползването на 36 дни платен годишен отпуск за времето от уволнението на ищцата на 07.12.2022 г. до датата на възстановяването й на работа на 06.12.2024 г. и 336,47 лева обезщетение за забава върху тази сума за периода от 11.03.2025 г. до 14.11.2025 г.; 654,90 лева, представляваща обезщетение за неползването на 6 дни платен годишен периода от 07.12.2024 г. до 20.01.2025 г. и 61,74 лева обезщетение за забава върху тази сума за периода от 11.03.2025 г. до 14.11.2025 г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на същите. В исковата молба се твърди, че ищцата е била в трудово правоотношение с ответника като е заемала длъжността „главна медицинска сестра” по силата на Допълнително споразумение № 76 от 19.02.2020 г. към трудов договор от 11.09.2002 г. и след спечелен конкурс била преназначена от длъжността „старша медицинска сестра” на длъжността „главна медицинска сестра”, считано от 04.03.2020 г. и въз основа на последното допълнително споразумение № 05 от 01.09.2022 г. към трудов договор от 11.09.2002 г., считано от 01.05.2022г. Със заповед № 15/07.12.2022 г., издадена от директора на ДПБ Пазарджик, трудовото правоотношение между страните било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 и т. 11 от КТ. С Решение № 757 от 30.06.2023 г. по гр. д. № 32/2023 г. по описа на РС Пазарджик уволнението на ищцата било признато за незаконно и отменено, както и ищцата била възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „главна медицинска сестра“. Това решение било потвърдено от въззивната инстанция и е влязло в сила на 14.11.2024 г. след като ВКС не е допуснал касационно обжалване на решението на ОС Пазарджик. Твърди, че ищцата се явила в ДПБ Пазарджик на 06.12.2024 г., за да бъде възстановена на длъжността, която заемала преди уволнението и считано от 06.12.2024 г. с нарочно издадена заповед № 424/05.12.2024 г. от директора била възстановена на работа. Ищцата била посъветвана да използва платения си годишен отпуск, което и направила – използвала 11 дни платен отпуск. След това била в отпуск поради временна неработоспособност. На 20.01.2025 г. трудовото правоотношение между страните било прекратено със заповед № 02/17.01.2025 г. на основание чл. 325, ал.1, т. 8 от КТ - поради постъпване на работа на работник, който е спечелил конкурс, която заповед не била обжалвана от ищцата. Ищцата твърди, че в тази заповед неправилно било записано, че й се полага да бъде изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 36 дни: за 2023 г. - 11 ра‐ ботни дни; за 2024 г. - 22 работни дни и за 2025 г. - 3 работни дни. Въз основа заповедта на ищцата било изплатено обезщетение по чл. 224 от КТ, което било отразено във фиша за заплата за м. януари 2025 г. в размер на 3569,02 лева за 36 дни неизползван платен отпуск. Твърди, че на 11.03.2025 г. входирала в деловодството на ответника искане под № 275 за корекция на изплатеното обезщетение по смисъла на чл. 224, ал. 1 от КТ, в което изрично било посочено, че работодателят не се е съобразил с наличието на Допълнително споразумение № 76 от 19.02.2020 г. към Трудов договор от 11.09.2002 г., където в точка 4 било записано, че ищцата има право на платен годишен отпуск в размер на 24 работни дни и 18 работни дни допълнителен платен отпуск. При това положение ищцата счита, че има платен годишен отпуск в размер на: за 2022 г. - 42 дни; за 2023 г. - 42 дни; за 2024 г. също 42 дни и за 2025 г. - 4 дни, като за м. януари 2025 г. са 3 дни, защото няма пълен работен месец. На дата 08.05.2025 г. ищцата получила отговор от ответника, в който било посочено, че допълнителен платен отпуск по чл. 156, ал. 1, т. 1 от КТ в размер на 18 дни се дава на служители на психиатрични лечебни заведения, работещи в непосредствен контакт с психично болни, на основание ОКТД, Приложение № 1. Изразява несъгласие със становището на ответника, като заявява, че допълнителното споразумение е по чл. 156а във връзка с чл. 156, ал. 1, т. 1 от КТ, при което е договорен допълнителен платен отпуск от 18 дни за ищцата. В този смисъл твърди, че е на 12.04.2022 г. е подписан колективен трудов договор в отрасъл „Здравеопазване” , в чл. 31, ал.1 на който е договорен по-висок размер на допълнителен отпуск. Във връзка с дължимостта на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването ищцата на работа вследствие на тази отмяна се позовава на Решение от 25.06.2020 г. на СЕС по съединени дела С-762/18 и С-37/19. Сочи, че в същото било прието, че работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа, в съответствие с националното право вследствие на отмяна на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна. В същото решение било посочено, че правото на платен годишен отпуск включва, както правото на годишен отпуск, което СЕС квалифицира като „особено важен принцип на социалното право на Съюза“/§ 53/, но и правото на финансово обезщетение за неизползвания годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение /§ 83/. Цитира Решение на Съда на Европейските общности от 11.2.2010 г., постановено по преюдициално запитване по тълкуването на Директива 2020/14 на ЕП на Съвета от 11.03.2002 г. за създаване на обща рамка за информиране и консултиране на работниците и служителите на Европейската общност, извеждайки извода, че ако едно лице не е член на синдикална организация, подписала КТД, не следва извод, че същото това лице е изключено от правната закрила предоставена от КТД. Посочва, че Директива 2004/14 допуска национална правна уредба, предвиждаща, че работник или служител, който не е член на синдикална организация, подписала колективен трудов договор, прилагащ на практика разпоредбите на тази Директива, може да се ползва въз основа на колективния трудов договор от пълната закрила, предвидена в нея, макар и че не член на такава синдикална организация. Позовава се на нормата на чл. 156а от КТ и сочи, че в тази връзка е подписано допълнително споразумение № 76 от 19.02.2020 г. към трудов договор от 11.09.2002 г. и отразеното в него в т. 4 относно размера на платения годишен отпуск, на който ищцата има право. В този смисъл твърди, че правото на ищцата да ползва допълнителен платен годишен отпуск въз основа на КТД е законово гарантирано с нормите на Кодекса на труда е и признато с Директива 2004/14 г. Поради това и доколкото с допълнително споразумение № 76 от 19.02.2020 г. към Трудов договор от 11.09.2002 г. от преди уволнението на ищцата й е бил определен допълнителен отпуск и по КТД, то на ищцата като „главна медицинска сестра“ за периода от 07.12.2022 г. до 06.12.2024 г. й се дължи допълнителен отпуск поради закрилата на КТД. Счита, че действието на цитираната Директива, с която е създадена обща рамка за информиране и консултиране на работниците и служителите на Европейската общност не само, че не би могло да се отрече, но следва да се съпостави и с правните доводи, изложени в относимото към настоящия спор Решение на СЕС от 25-ти юни 2020 г. по съедините дела С -762/18 и С - 37/2019 г. В обобщение, съобразявайки цитираната практика на СЕС, счита, че ищцата за исковия период от 07.12.2022 г. до 06.12.2024 г., през който е била незаконно уволнена от длъжността „главна медицинска сестра” в ДПБ Пазарджик и впоследствие възстановена на работа след признаване на уволнението за незаконно с влязло в сила решение, има правото на парично обезщетение по реда на чл. 224 от КТ - както за основната отпуска по КТ, така и за допълнителната такава по смисъла на чл. 156а от КТ въз основа на Допълнително споразумение № 76 от 19.02.2020 г. към Трудов договор от 11.09.2002 г. Твърди, че ответникът дължи на ищцата обезщетение за неизползван платен отпуск за 2022 г., 2023 г., 2024 г. и 2025 г. в размер общо на още 42 дни. Подробно посочва, че за периода от датата на незаконното уволнение 07.12.2022 г. до датата на възстановяване на работа на 06.12.2024 г. е имала право на платен годишен отпуск, както следва: за 2022 г. – 2 дни, за 2023 г. – 42 дни, за 2024 г. – 39 дни, общо 83 дни, от които следва да се приспаднат използваните от нея 11 дни и заплатените й 36 дни или за посочения период ищцата претендира от ответника обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 3569,02 лева за 36 дни. Твърди, че от деня, следващ възстановяването й на работа – 07.12.2024 г. до датата на прекратяването на трудово правоотношение – 20.01.2025 г. има право на платен годишен отпуск в размер на 6 дни /3 дни са месец декември 2024 г. и 3 дни за месец януари 2025 г./ или за посочения период ищцата претендира от ответника обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 654,90 лева за 6 дни. Претендира разноски. Сочи доказателства. В о.с.з. на 28.05.2026 г. на основание чл. 214 от ГПК съдът е допуснал изменение на иска за главница за периода от 07.12.2022 г. до 06.12.2024 г. чрез увеличаване на размера му от 1824,81 евро на 2442,11 евро, на иска за мораторна лихва за периода от 11.03.2025 г. до 14.11.2025 г. върху главницата от 2442,11 евро чрез увеличаване на размера му от 172,03 евро на 209,07 евро, на иска за главница за периода от 07.12.2024 г. до 20.01.2025 г. чрез намаляване на размера му от 334,85 евро на 330,01 евро и на иска за мораторна лихва за периода от 11.03.2025 г. до 14.11.2025 г. върху главница от 330,01 евро чрез намаляване на размера му от 31,57 евро на 28,25 евро. В проведеното последно съдебно заседание, при редовност на призоваването, ищцата се явява лично и с адвокат В. П. от АК Пазарджик. Иска се от съда да постанови решение, с което исковете да бъдат уважени в цялост. В предоставен от съда срок депозира писмена защита с подробно изложени съображения за основателност на исковите претенции. На ответната страна е редовно връчен препис от исковата молба и приложенията. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор, в който оспорва исковите претенции. Не се оспорват обстоятелства, че с влязло в сила Решение № 757 от 30.06.2023 г. по гр. д. № 32/2023 г. по описа на РС Пазарджик е признато за незаконно и отменено уволнението на ищцата, извършено със Заповед № 15 от 07.12.2022 г. на Директора на ДПБ Пазарджик и същата е възстановена на заеманата й преди уволнението длъжност „главна медицинска сестра“; че след като ищцата била възстановена на работа при ДПБ Пазарджик след проведен конкурс за длъжността „главна медицинска сестра“ била освободена със Заповед № 2 от 17.01.2025 г., издадена на основание чл. 325, ал.1, т. 8 от КТ, считано от 20.01.2025 г. Твърди се, че работодателят се е съобразил с Решение на Съда на Европейския съюз по съединени дела C-762/18 и C-37/19 относно правото на платен годишен отпуск на служител, който е бил незаконно уволнен и след това възстановен на работа. В тази връзка при прекратяване на трудовото й правоотношение ответникът е начислил и изплатил през януари на 2025 г. обезщетение за неползван платен отпуск за периода от дата на предходното прекратяване на трудовото правоотношение - 07.12.2022 г. до 20.01.2025 г. /датата на прекратяване на трудовото правоотношение със Заповед № 2 от 17.01.2025 г., издадена на основание чл. 325, ал.1, т. 8 от КТ/ общо 36 дни. Сочи, че действително относно видовете работи, за които се установява допълнителен платен годишен отпуск по реда на чл. 156, ал. 2 КТ, е приета наредба на МС- Наредба за определяне на видовете работи, за които се установява допълнителен платен годишен отпуск. Разпоредбата на чл. 1 от същата определя кръга работещи, за които се определя допълнителен платен годишен отпуск като допълнителна мярка за превенция на здравните рискове за работниците и служителите, работещи в хипотезата на чл. 2, т. 12 от Наредбата с лица с психични разстройства, ментални увреждания, увреждания на централната нервна система и вродени малформации. В тази връзка поддържа, че ищцата не е осъществявала дейност по т. 12 на чл. 2 от Наредбата, т. е. че не е работила с лица с психически или ментални увреждания, поради което не й се следва претендирания от същата размер на допълнителен платен годишен отпуск. Относно позоваването от страна на ищцата на подписания ОКТД, съгласно който е договорен по - висок размер на допълнителен отпуск за определена категория здравни работници, посочва, че уговореният по – висок размер на допълнителния отпуск в допълнителното споразумение от 2020 г. обективира разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ОКТД от 2022 г. Счита, че колективният трудов договор в своята основна част представлява нормативно съглашение и правно средство за подобряване условията на труда. Страни по него са само работодателят /или работодателска организация/ и съответната синдикална организация, но въпреки това по арг. от чл. 57, ал. 1 КТ той поражда правно действие и по отношение на работниците и служителите, които са членове на тази синдикална организация от момента на влизането му в сила, а за работниците и служителите, които не членуват в синдикална организация, страна по договора, могат да се присъединяват към сключения колективен трудов договор от техния работодател с писмено заявление до него или до ръководството на синдикалната организация, която е сключила договора – ал. 2 на цитираната разпоредба. В действителност, към дата на подписване на допълнителното споразумение през 2020 г. ищцата е била член на СО на ФЗС при КНСБ при ДПБ Пазарджик, но членството й при синдикалната организация е било прекратено към 08.03.2023 г. поради незаплатен от същата членски внос в продължение на три последователни месеца. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. В проведеното последно съдебно заседание, при редовност на призоваването, ответникът изпраща процесуален представител – адвокат П. Г. от АК Пловдив, която моли съдът да отхвърли исковите претенции. Депозира писмена защита в срок. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна: Не е спорно между страните, вкл. обявено е за безспорно с доклада по делото, че между тях е било налице трудово правоотношение като ищцата е заемала длъжността „главна медицинска сестра” по силата на трудов договор от 11.09.2002 г. и Допълнително споразумение № 76 от 19.02.2020 г.; че трудовото правоотношение между страните било прекратено със Заповед с peг. № 15/07.12.2022 г., издадена от директора на Държавна психиатрична болница /ДПБ/ - Пазарджик на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 и т. 11 от КТ; че уволнението на ищцата с тази заповед било признато за незаконно и отменено, а ищцата била възстановена на заеманата преди незаконното й уволнение длъжност „главна медицинска сестра” със Заповед № 424/05.12.2024 г. на директора на ДПБ Пазарджик, считано от 06.12.2024 г.; че трудово правоотношение между страните е прекратено със Заповед с peг. № 02/17.01.2025 г., издадена от директора на ДПБ Пазарджик на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 от КТ, считано от 20.01.2025 г., която не е обжалвана, както и че на ищцата е изплатено обезщетение за 36 дни неизползван платен отпуск по чл. 224 от КТ за периода от 07.12.2022 г. до 20.01.2025 г. в размер на 3569,02 лева. Горните обстоятелства се потвърждават и от приетите по делото писмени доказателства, както следва: Заповед № 15/07.12.2022 г., издадена от Директора на Държавна психиатрична болница /ДПБ/ - Пазарджик за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 и т. 11 от КТ, заверения копия на страниците на трудовата книжка на ищцата, Допълнително споразумение № 76/19.02.2020 г. към трудов договор от 11.09.2022 г., Решение № 757/30.06.2023 г. по гр. д. № 32/2023 г. по описа на РС Пазарджик, Решение № 452/18.02.2023 г. по в. гр. д. № 711/2023 г. по описа на ОС Пазарджик, Определение № 5217/14.11.2024 г. по гр. д. № 1002/2024 г. по описа на ВКС, ГК, III г.о., Заповед № 424/05.12.2024 г. за възстановяване ищцата на заемната преди уволнението длъжност „главна медицинска сестра“, считано от 06.12.2024 г., Заповед № 02/17.01.2025 г., издадена от Директора на Държавна психиатрична болница /ДПБ/ - Пазарджик за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 от КТ, считано от 20.01.2025 г. От приложената по делото Заповед № 02/17.01.2025 г., издадена от Директора на Държавна психиатрична болница /ДПБ/ - Пазарджик за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 от КТ се установява също, че работодателят е наредил на ищцата да бъде изплатено обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за 36 работни дни – за 2023 г. 11 работни дни, за 2024 г. - 22 работни дни и за 2025 -г. 3 работни дни. Видно е от Допълнително споразумение № 76/19.02.2020 г. към трудов договор от 11.09.2022 г., с което ищцата е преназначена от длъжност „старша медицинска сестра“ на длъжност „главна медицинска сестра“, че е определено основно трудово възнаграждение в размер на 1150 лева, както и допълнителни възнаграждения – за трудов стаж и професионален опит 1 % за всяка година признат стаж; за заявяване, приемане, съхранение и изписване на медикаменти и медицински консумативи – 120 лева и за работа като мед. сестра в екипна програма за лечение с агонисти и агонисти – антагонисти на лица, зависимо с опиоиди – 500 лева. Със същото допълнително споразумение е уговорено и, че ищцата има право на платен годишен отпуск в размера на 24 работни дни и 18 работни дни допълнителен платен годишен отпуск. Между страните е сключено и Допълнително споразумение № 05/01.09.2022 г. към трудов договор от 11.09.2022 г., с което размерът на основното трудово възнаграждение на ищцата е увеличен на 1700 лева, а на допълнителни възнаграждения –за заявяване, приемане, съхранение и изписване на медикаменти и медицински консумативи на 200 лева и за работа като мед. сестра в екипна програма за лечение с агонисти и агонисти – антагонисти на лица, зависимо с опиоиди на 600 лева. Посочено е, че останалата част от съдържанието на трудовото правоотношение между страните не се променя. Видно от искане с вх. № 275/11.03.2025 г. от ищцата до ответника, същата е възразила пред работодателя досежно размера на изплатеното й обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за 36 работни с доводи, че същото е в занижен размер, тъй като не е съобразен допълнителния платен годишен отпуск съгласно допълнителните споразумения към трудовия договор с ищцата. Депозиран е отговор от работодателя с изх. № 335/08.05.2025 г., в който е посочено, че размерът на изплатеното обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата възлиза на 3569,02 лева и съответства на 36 работни дни. Допълнителният платен отпуск по чл. 156, ал. 1, т. 1 от КТ в размер на 18 работни дни се дава на служители на психиатрични лечебни заведения, работещи в непосредствен контакт с психично болни на основание ОКТД, приложение 1. Посочено е също, че допълнителните възнаграждения, които ищцата е получавала до 07.12.2022 г. за работа в екипна програма за лечение с агонисти и агонисти на лица, зависимо с опиоиди в размер на 600 лева и за работа като отговорник по приемане, съхранение, разходване и отчитане на медикаменти и медицински консумативи в аптечен склад в размер на 200 лева, се изплащат за извършваната дейност. На 28.11.2022 г. ищцата подала молба, с която изявила желанието си да бъде освободена от ангажимента й на отговорник по приемане, съхранение, разходване и отчитане на медикаменти и медицински консумативи в аптечен склад и със Заповед № 381/29.11.2022 г. на Директора на ДПБ Пазарджик е наредено да се прекрати изплащането на допълнителното възнаграждение, считано от 01.12.2022 г. По отношение на другото допълнително възнаграждение в размер на 600 лева е посочено, че след освобождаването на ищцата от работа на 07.12.2022 г. е назначена друга медицинска сестра за работа в екипна програма за лечение с агонисти и агонисти на лица, зависимо с опиоиди. Не е спорно между страните и от приобщените по делото писмени доказателства се установява, че на 12.04.2022 г. е сключен Колективен трудов договор в отрасъл „Здравеопазване“. В чл. 33, ал. 1 от същия е предвидено, че за работа във вредни и специфични условия на труд, работниците и служителите от системата на здравеопазването имат право на допълнителен платен годишен отпуск по чл. 156, ал. 1, т. 1 от КТ в увеличен размер, определен съгласно приложение № 1 към ОКТД. Видно от приложение № 1 към ОКТД – Списък на длъжностите и категории персонал, на които се предоставя допълнителен платен годишен отпуск по чл. 156, ал. 1, т. 1 от КТ – в т. 3 са предвидени 18 работни дни за служители на центрове за психично здраве, психиатрични лечебни заведения, психиатрични отделения, работещи в непосредствен контакт с психично болни. От приетото като доказателство по делото уведомление с вх. № 1292/28.11.2025 г., издадено от председателя на Синдикална организация към Федерация на синдикатите в здравеопазването – КНСБ се установява, че ищцата не е член на синдикалната организация, считано от 08.03.2023 г. От приетите заключения /основно и допълнително/ на назначената по делото съдебно – икономическа експертиза се установява, че въз основа на сключения между страните трудов договор и допълнителните споразумения към него за периода от 07.12.2022 г. до 06.12.2024 г. на ищцата се полагат 48 дни основен отпуск и 36 дни допълнителен отпуск, а за периода от 07.12.2024 г. до 20.01.2025 г. в размер на 3 дни основен отпуск и 2 дни допълнителен. През месец декември 2024 г. ищцата е използвала 9 дни платен годишен отпуск, през месец януари 2025 г.- 2 дни, а през месец януари 2025 г. й е платено обезщетение по чл. 224 от КТ за 36 работни дни. Общо 47 дни ползван платен годишен отпуск и платено обезщетение за неизползван отпуск. За м. декември 2024 г. на ищцата е начислена основна работна заплата за отработен 1 ден. Последният календарен месец, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение на ищцата, през който е отработила най – малко 10 работни дни е месец ноември 2022 г. Размерът на брутното трудово възнаграждение на ищцата за м. ноември 2022 г., включващо основна заплата, клас прослужено време и допълнително възнаграждение /общо 800 лева, от които за работа в екипна програма за лечение с агонисти и агонисти на лица, зависимо с опиоиди в размер на 600 лева и за работа като отговорник по приемане, съхранение, разходване и отчитане на медикаменти и медицински консумативи в аптечен склад в размер на 200 лева/ е в размер на 2840 лева /при 22 работни дни/, а включващо само основна заплата и клас прослужено време, без допълнителните възнаграждения, е в размер на 2040 лева /при 22 работни дни/. От разясненията на вещото лице в о.с.з. се установява, че в размера на обезщетението по чл. 224 от КТ за неизползвани 36 работни платен годишен отпуск, изплатен от работодателя през м. януари 2025 г., не са включени допълнителните възнаграждения в размер на общо 800 лева. Съдът кредитира заключението на вещото лице като обективно, изчерпателно и компетентно изготвено. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от правна страна: РС Пазарджик е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД. Относно предявения иск по чл. 224, ал. 1 от КТ за периода от 07.12.2022 г. до 06.12.2024 г. съдът намира следното: В случая по този иск ищцата претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от предходното уволнение на ищцата на 07.12.2022 г., признато за незаконно с влязло в сила съдебно решение, до възстановяването й на работа на 06.12.2024 г. в размер на общо 36 работни дни. В тежест на ищцата е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, което е било прекратено, че уволнението е признато за незаконно с влязло в сила съдебно решение, че има неизползван платен годишен отпуск през процесния период от време, включващ периода от време от датата на прекратяване на трудовото правоотношението до отмяната на уволнението с влязло в сила съдебно решение и възстановяване на незаконно уволнения служител или работник на предишната работа. Ищцата следва да докаже размера на обезщетението. Ответникът следва да докаже възраженията си, че е заплатил претендираното обезщетение. Установи се по безспорен начин по делото от писмените доказателства, както и е прието за ненуждаещо се от доказване, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, което е било прекратено със Заповед № 15/07.12.2022 г., издадена от директора на Държавна психиатрична болница /ДПБ/ - Пазарджик, че уволнението е признато за незаконно с влязло в сила съдебно решение, ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „главна медицинска сестра” със Заповед № 424/05.12.2024 г. на директора на ДПБ Пазарджик, считано от 06.12.2024 г. и трудовото правоотношение е повторно прекратено, считано от 20.01.2025 г. През периода от време от датата на прекратяване на трудовото правоотношение до отмяната на уволнението с влязло в сила съдебно решение и възстановяване на незаконно уволнения служител или работник на предишната работа, последният не е престирал реално труд по трудово правоотношение. Според т. 81 от Решение на Съда на Европейския съюз от 25.06.2020 г. по съединени дела С-762/2018 г. и С- 37/2019 г. член 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това че през този период не е полагал действително труд за работодателя. Според т. 89 от цитираното решение на СЕС, член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която при последващо прекратяване на трудовото правоотношение — след като работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, този работник няма право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа. В мотивите на решението на СЕС е прието, че както настъпването на нетрудоспособност поради болест, лишаването на работника от възможност да работи заради уволнение, обявено впоследствие за незаконно, по принцип е непредвидимо и не зависи от волята на този работник /т. 67/. Обстоятелството, че в периода от датата на незаконното му уволнение до датата на възстановяването му на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на това уволнение със съдебно решение съответният работник не е полагал действително труд за работодателя си, се дължи на действията на последния, довели до незаконното уволнение, без които работникът щеше да може да работи през посочения период и да упражни правото си на годишен отпуск /т. 68/. В тази хипотеза периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването на работника на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението със съдебно решение трябва да се приравни на период на действително полагане на труд за целите на определянето на правото на платен годишен отпуск /т. 69/. Следователно практиката на Съда на Европейския съюз относно правото на платен годишен отпуск на работник, който поради болест не е бил в състояние да упражни правото си на посочения отпуск през референтния период и/или периода на прехвърляне, определен в националното право, е съответно приложима към хипотеза, при която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, не е полагал действително труд за работодателя си през периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа /т. 70/. Работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна /т. 78 от решението на СЕС/. Ако работникът е работил на друга работа през периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на първата работа, съответният работник не може да претендира по отношение на първия си работодател право на годишен отпуск за периода, през който е работил на друго място /т. 79 от решението на СЕС/. В конкретния случай непрестирането на работна сила през периода от 07.12.2022 г. до 06.12.2024 г. е поради незаконно уволнение, резултат от което е невъзможността на ищцата да упражнява права, свързани с това правоотношение, между които е и правото на платен годишен отпуск. Не следва работникът, на когото е отнета възможността да работи през периода на уволнение, като причината за това са незаконосъобразните действия на работодателя, да трябва да търпи неблагоприятни последици от тях. Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на длъжността, която е заемала, ищцата има право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода, през който не е работила при друг работодател. В случая твърдения за полаган труд от ищцата при друг работодател в рамките на този период не са въведени, а и от доказателствата по делото се установи, че през процесния период от 07.12.2022 г. до 06.12.2024 г. ищцата не е работила при друг работодател. Въпросът за приложимостта на цитираната практика на СЕС към настоящия казус и на дължимостта на обезщетение по чл. 224 от КТ на ищцата през процесния период не е и спорен между страните. Относно размера на иска съдът намира следното: Според заключенията на вещото лице Ц. по приетата по делото съдебноикономическа експертиза ищцата има право да ползва платен годишен отпуск за периода от 07.12.2022 г. до 06.12.2024 г. размер на 48 дни основен отпуск и 36 дни допълнителен отпуск. За да определи размера на полагащия се платен годишен отпуск на ищцата вещото лице е съобразило сключеното между страните Допълнително споразумение № 76/19.02.2020 г., в което е уговорен допълнителен платен годишен отпуск в размер на 18 дни. Спорно по делото е дали ищцата има право на този допълнителен платен годишен отпуск от 18 работни дни, респ. дали й се дължи обезщетение за неползването му. С Решението си по съединени дела С-762/18 и С-37/19, както бе вече обсъдено, СЕС потвърди и разви практиката си, че в случаите когато работникът или служителят не може да полага труд поради непредвидими, обективни причини, които не зависят от неговата воля, се допуска „дерогация на принципа, че правото на годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд“. Така към вече разгледаните случаи на настъпване на нетрудоспособност поради болест и поради майчинство, СЕС прибави и случаите на незаконно уволнение, приемайки в § 66 посочи, че „периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работника на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението със съдебно решение, следва да се приравни на период на действително полагане на труд за целите на определяне на правото на платен годишен отпуск“. В тази връзка следва обаче да се направят три уточнения: Първото е, че това приравняване, т. е. заради обективната невъзможност да се полага труд, посоченият период се приравнява на период на действително полагане на труд, е само „за целите на определяне на правото на платен годишен отпуск“, но не и за други цели, каквито са – за получаване на социални придобивки, при спазване на изискванията на предвидения за това ред. Второто е, че този извод на СЕС касае само основният платен годишен отпуск, който съгласно Директива 2003/88/ЕО не може да бъде по-малък от четири седмици и който по националното ни право е уреден в чл. 155 от КТ. Третото уточнение, което следва да се направи е, че до този извод СЕС стига след като определя това конкретно право - на основен платен годишен отпуск - като „особено важен принцип на социалното право на Съюза“. При преценката си, СЕС съобразява и неговата цел, а именно: „да позволи на работника, от една страна, да си почине от изпълнението на задачите, възложени му с неговия трудов договор, и от друга страна, да разполага с период на отмора и развлечения“ и посочва, че „тази цел, която отличава платеният годишен отпуск от другите видове отпуск, преследващи различни цели, обаче се основава на предпоставката, че работникът действително е полагал труд през референтния период“. Разсъждавайки след това, СЕС посочва, че „целта да се позволи на работника да си почине предполага, че този работник е извършвал дейност“, заради която следва да му се „гарантира закрилата на неговата безопасност и неговото здраве“. Затова – принципът е, че правото на платен годишен отпуск „трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия договор“. Изключение се допуска при наличието на два критерия: 1. отсъствието от работа да не е предвидимо и 2. то да не зависи от волята на работника. В решението си по съединени дела С-762/18 и С-37/19 СЕС приема, че именно тези два критерия са изпълнени „в положение, при което работникът е незаконно уволнен, но по-късно е възстановен на работа със съдебно решение“, защото той „не е могъл да изпълнява задълженията си поради причина, която е била непредвидима и независеща от волята му“ и заради това се приема за приложимо изключението от изискването „работникът действително е полагал труд през референтния период“. Пренесени към настоящия случай, описаните разсъждения на СЕС сочат, че при постановяване на решението си по съединени дела С-762/18 и С-37/19, СЕС не е визирал допълнителния платен годишен отпуск. Същият по националното ни право е уреден в чл. 156 от КТ и може да се предоставя или за работа при специфични условия и рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки, или за работа при ненормиран работен ден. Директивата изисква от държавите членки „да предприемат необходимите мерки за да гарантират, че на всеки работник“ е осигурено и гарантирано правото на „платен годишен отпуск от наймалко четири седмици с условия за придобиване и предоставяне на такъв отпуск, предвидена в националното законодателство“. Доколкото се касае за гарантиран минимум, държавите членки имат право да „предвидят платен годишен отпуск с продължителност поголяма или равна на гарантираната от Директива 2003/88 минимална продължителност от четири седмици“. Те могат да въвеждат по-благоприятни за работниците разпоредби по своя преценка, без в тези случаи да са обвързани със задължения, като следва да „определят условията за това предоставяне“ /§ 39 от решение по дело С -341/15/. По отношение правото на допълнителен платен годишен отпуск е формирана друга задължителна практика на СЕС - Решение от 03.05.2012 г. по дело С-337/10, с което е прието, че чл. 7 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска разпоредби на националното право, предоставящи на държавния служител допълнително право на платен отпуск, което се прибавя към минималния платен годишен отпуск от четири седмици, без да предвиждат изплащането на финансово обезщетение, когато служителят не е могъл да ползва това допълнително право, тъй като не е могъл да упражнява функциите си /в конкретната разглеждана хипотеза – поради незаконното уволнение /. Предвид изложените съображения в решението на СЕС от 25.06.2020 г. по съединени дела С-762/2018 г. и С- 37/2019 г. за приравняването на периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работника вследствие отмяната на уволнението със съдебно решение на период на действително полагане на труд за целите на определяне на правото на платен годишен отпуск, във връзка с приложението на чл. 7 от Директива 2003/88, следва да се приеме, че в това решение на СЕС се визира само основния платен годишен отпуск от четири седмици /уреден в националното ни право в чл. 155, ал. 4 от КТ/, но не и удължения и допълнителен платен годишен отпуск /уредени в чл. 155, ал. 5 и чл. 156 от КТ/. Тези предвидени в националното законодателство отпуски над гарантирания съгласно Директива 2003/88 минимален размер от четири седмици не са във връзка с изискуемата предпоставка за изпълнение на целта, заради която се предоставя /да се позволи на работника да си почине/, а ползването им е предвидено, за да се гарантира безопасността и здравето на работника поради особения характер на работата и/или поради наличието на специфични условия на работата и рискове за живота и здравето им, респ. при работа при ненормиран работен ден. За тези отпуски намира приложение принципа, че правото на платен годишен отпуск се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия договор - в този смисъл е Определение № 50892/30.11.2022 г. по гр. д. № 2402/2022 г. на ВКС, ІІІ г. о. След като в от 07.12.2022 г. до 06.12.2024 г. ищцата не е полагала труд, не е оправдано съществуването на такъв вид отпуск с оглед целта на предоставяне на платения годишен отпуск. Следователно за периода от датата на незаконното уволнение на 07.12.2022 г. до възстановяването й на работа на 06.12.2024 г. на ищцата не се полага допълнителен платен годишен отпуск, респ. обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван отпуск, предвиден като допълнителен, не се дължи. С оглед гореизложеното се налага изводът, че за периода от датата на незаконното уволнение на 07.12.2022 г. до възстановяването й на работа на 06.12.2024 г. ищцата има право само на основен платен годишен отпуск, който от заключението на приетата СИЕ експертиза се установи, че е в размер на общо 48 работни дни. Установи се също от заключението на приетата СИЕ експертиза, че ищцата е ползвала общо 11 дни платен годишен отпуск, както и че работодателят е изплатил обезщетение по чл. 224 от КТ на ищцата за 36 работни дни в размер на 3569,02 лева, или общо 47 дни ползван платен годишен отпуск и изплатено обезщетение за неизползван отпуск. Тези обстоятелства не са и спорни по делото, а се признават от ищцата в исковата молба. При това положение на ищцата се дължи обезщетение за разликата от 1 ден неизползван платен годишен отпуск. Размерът на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ се определя съобразно възнаграждението за времето на платения годишен отпуск, определено по реда на чл. 177 от КТ. Съгл. чл. 177, ал. 1 от КТ за времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползуването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни. Когато няма месец, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 дни при същия работодател, възнаграждението за времето на платения годишен отпуск се определя от уговорените в трудовия договор основни и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер – чл. 177, ал. 2 от КТ. Моментът, към който се определя меродавното за обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ възнаграждение, е денят на прекратяването. В случая от момента на възстановяването на ищцата на предишната й работа по силата на съдебното решение по гр. д. № 32/2023 г. на РС Пазарджик до момента на прекратяването на трудовото правоотношение на 20.01.2025 г. ищцата е отработила един ден. Последният месец, в който тя е отработила най-малко 10 работни дни, е месец ноември 2022 г., предхождащ незаконното й уволнение. Така като основа за определяне на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ следва да се приеме брутното трудово възнаграждение на ищцата за м. ноември 2022 г. Спорен по делото е въпросът дали уговореното в допълнителните споразумения от 19.02.2020 г. и 01.09.2022 г. допълнителни възнаграждения в размер на общо 800 лева следва да се включат при определяне размера на процесното обезщетение по чл. 224 от КТ. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства настоящият съдебен състав намира, че на този въпрос следва да се отговори положително, като аргументите за това са следните: Съгласно чл. 17, ал. 1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 или на обезщетенията по чл. 228 от КТ се включват: 1. основната заплата за отработеното време; 2 възнагражденията над основната работна заплата, определени според прилаганите системи за заплащане на труда; 3 допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер и др. В чл. 15, ал. 1 от НСОРЗ е посочено, че допълнителните трудови възнаграждения по чл. 11 и 12 са с постоянен характер /т. е. тези за образователна и научна степен „доктор“ и за научна степен „доктор на науките“, както и това за придобит трудов стаж и професионален опит/. В ал. 2 от същата разпоредба се посочени критериите, според които другите допълнителни възнаграждения се считат за такива с постоянен характер- да се изплащат постоянно, заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и да са в зависимост единствено от отработеното време. В чл. 13, ал. 1 от НСОРЗ е предвидено, че с КТД, с вътрешни правила за работната заплата и /или с индивидуален трудов договор могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения за: постигнати резултати; промени в условията на труд с временен характер, които водят до допълнително нервно- психическо натоварване, и в други условия, увреждащи здравето на работника; участие в печалбата и други. Съгласно ал. 2 от същата норма с договорите и вътрешните правила по ал. 1 се определят условията за получаване и размерите на допълнителните трудови възнаграждения. По въпроса за определянето на възнаграждението като такова с постоянен характер има формирана съдебна практика /напр. Решение № 540/07.07.2010 г. по гр. д. № 895/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 847/14.01.2011 г. по гр. д. № 1558/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 167/24.07.2013 г. по гр. д. № 1372/2012 г. на ВКС, III ГО и др./, от която се извежда, че за основа за определянето на възнаграждението по чл. 177 от КТ, се включват основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които са предвидими и сигурни и са определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Настоящият съдебен състав намира, че уговорените в допълнителните споразумения към трудовия договор на ищцата допълнителни възнаграждения в размер на 800 лева представляват „друго“ допълнително възнаграждение по смисъла на чл. 13, ал. 1, предл. последно от НСОРЗ, имащо характер на постоянна добавка към основното трудово възнаграждение, която не е поставена в зависимост от преценката на работодателя. Видно от текста на допълнителните споразумения дължимостта на допълнителните възнаграждения, както и размера им, не са обвързани от сбъдването на никакви други допълнителни условия, няма и препращане към вътрешните правила за работна заплата при ответника относно реда и начина на определянето им, нито критерии, с които да са обвързани. Същите са уговорени в индивидуален трудов договор между страните като няма доказателства за постигнато съгласие за промяна съдържанието на трудовото правоотношение. От друга страна от представените фишове за работна заплата, както и от разясненията на вещото лице в о. с. з. на 16.04.2026 г. се установи, че процесните допълнителни възнаграждения съгласно допълнителните споразумения са начислявани във всички ведомости за заплати на ищцата преди прекратяване на трудовото й правоотношение на 07.12.2022 г. Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че уговорените в допълнителните споразумения допълнителни трудови възнаграждения имат постоянен характер по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ, поради което същите следва да се включат в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетението по чл. 224 от КТ. От СИЕ се установява, че изчислен размерът на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за 1 работен ден на база брутно трудово възнаграждение, включващо и допълнителните възнаграждения, възлиза на 129,09 лева или 66 евро. Т.е. исковата претенция по чл. 224, ал. 1 от КТ за периода от 07.12.2022 г. до 06.12.2024 г. следва да бъде уважена като се присъди обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 1 работен ден в размер на сумата от 66 евро /129,09 лева/, а над този размер до претендирания размер от 36 дни и до сумата от 2442,11 евро следва да се отхвърли като неоснователна. Тук е мястото да се посочи, че независимо от установеното по делото обстоятелство, че в изплатеното от работодателя обезщетение по чл. 224 от КТ в размер на 3569,02 лева за 36 дни при изчисляването му не са съобразени допълнителните възнаграждения, които според настоящия състав следва да бъдат включени в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетение по чл. 224 от КТ, доколкото с исковата молба не са изложени такива твърдения и не се претендира разликата между размера на изплатеното от работодателя обезщетение по чл. 224 от КТ за 36 работни дни и дължимия такъв, с оглед диспозитивното начало в процеса, тази разлика не следва да се включва в размера на исковата претенция, за който искът се уважава. Размерът на обезщетението за забава по чл. 86 от ЗЗД за периода от датата на поканата на 11.03.2025 г. до 14.11.2025 г., изчислен чрез лихвен калкулатор на основание чл. 162 от ГПК, възлиза на 5,65 евро, поради което акцесорната искова претенция следва да се уважи за този размер, а за разликата до 209,07 евро да се отхвърли като неоснователна. Относно предявения иск по чл. 224, ал. 1 от КТ за периода от 07.12.2024 г. до 20.01.2025 г. съдът намира следното: За втория период от време ищцата претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от възстановяването й на работа до второто прекратяване на трудовото й правоотношение. Съобразно нормата на чл. 224, ал. 1 от КТ на работник или служител, чието трудово правоотношение е прекратено, работодателят дължи парично компенсиране на неизползвания платен годишен отпуск, пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Според възприетото в т. 87 от мотивите на цитираното по – горе Решение по съединени дела С-762/18 и С-37/19, когато съответният работник отново е уволнен, след като е бил възстановен на работа вследствие на отмяната на незаконното му уволнение, той може да иска на основание член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 обезщетение за неизползван годишен отпуск при новото уволнение, включително за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа. В този смисъл безспорно за периода о т възстановяването на ищцата на работа до второто прекратяване на трудовото й правоотношение на 20.01.2025 г. ищцата има право да получи парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Не е спорно, че трудовото правоотношение между страните е прекратено, считано от 20.01.2025 г. Видно е от заключението по СИЕ, че ищцата за периода от 07.12.2024 г. до 20.01.2025 г. има 5 дни неизползван платен годишен отпуск – 3 дни основен годишен отпуск и 2 дни допълнителен отпуск. От заключението на вещото лице се установява, че изчислен размерът на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за 5 работни дни на база брутно трудово възнаграждение, включващо и допълнителните възнаграждения, възлиза на 645,45 лева. Доколкото начина на формиране размера на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ, както и размера на брутното трудово възнаграждение като основа за изчисляване на обезщетението, са идентични и за двата процесни периода, съдът по тези въпроси изложи мотиви, които не следва да бъдат преповтаряни. Възражението в отговора на исковата молба, че допълнителният годишен отпуск по чл. 156а вр. чл. 156, ал. 1, т. 1 от КТ във връзка с Отраслов колективен трудов договор от 12.04.2022 г. на ищцата не се дължи, тъй като членството й синдикалната организация е прекратено, съдът счита за неоснователно. Това дали тя е член или не на синдикална организация няма отношение по въпроса за ползването привилегиите на КТД, тъй като те се договарят от правоимащи синдикални и работодателски организации за всички работници и служители в целия отрасъл, а не само за синдикалните членове, като обратното би било дискриминационно и противоречащо на правото на ЕС, а именно Конвенция № 98 за правото на организиране и на колективно договаряне, 1949 г. , Директива 2002/14 ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.03.2002 г. за създаване на обща рамка за информиране и консултиране на работниците и служителите на Европейската общност, както и практиката на СЕС/СЕО по прилагането им /Решение на Съда на европейските общности /първи състав/ от 18 декември 2008 година по дело C-306/07 и Решение на Съда на европейските общности /трети състав/ от 11 февруари 2010 година по дело C-405/08. /. Съгласно тази практика, след като е възможно категория лица, които могат да бъдат обхванати от КТД, за който е прието, че има общо приложение, обстоятелството, че едно лице не е член на синдикална организация, подписала този КТД, само по себе си не води до изключването на това лице от правна закрила, предоставена от въпросния КТД. От това се извежда, че Директива 2004/14/ЕО допуска национална правна уредба, предвиждаща, че работник или служител, който не е член на синдикална организация, подписала колективен трудов договор, прилагащ на практика разпоредбите на тази Директива, може да се ползва въз основа на колективния трудов договор от пълната закрила, предвидена в нея, макар и въпреки, че не е член на такава синдикална организация. От заключението на приетата СИЕ експертиза се установи, че за периода от 07.12.2024 г. до 20.01.2025 г. ищцата има 5 работни дни неползван годишен отпуск - 3 дни основен отпуск и 2 дни допълнителен отпуск, като размерът на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ за този период възлиза на сумата в размер на 645,45 лева или 330,01 евро. В този смисъл исковата претенция по чл. 224, ал. 1 от КТ за периода от 07.12.2024 г. до 20.01.2025 г. следва да бъде уважена като се присъди обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 5 работни дни в размер на сумата от 330,01 евро, като до претендирания размер от 6 дни да се отхвърли като неоснователна. Размерът на обезщетението за забава по чл. 86 от ЗЗД за периода от датата на поканата на 11.03.2025 г. до 14.11.2025 г., изчислен чрез лихвен калкулатор на основание чл. 162 от ГПК, възлиза на 28,25 евро, поради което акцесорната искова претенция следва да се уважи в цялост. Като законова последица от уважаване на главните искови претенции в полза на ищцата следва да се присъди и законната лихва от датата на депозиране на исковата молба 14.11.2025 г. до окончателното изплащане на сумите. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищцата следва да се присъдят разноски, съразмерно на уважената част от исковата претенция в размер на 62,10 евро за адвокатско възнаграждение На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Пазарджик дължимата държавна такса върху уважените искове, като същата възлиза на 102,24 евро. В полза на бюджета на съдебната власт ще се възложат и разноските за СИЕ, които са направени от бюджета на съда, съразмерно на уважената част от исковата молба, а именно– 26,44 евро.Същите следва да бъдат заплатени по сметката на съда. С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 право на разноски има и ответника, съразмерно на отхвърлената част от исковата претенция в размер на 613,52 евро за адвокатско възнаграждение и в размер на 171,42 евро за възнаграждение на вещото лице. Воден от горното съдът