Решение № 201 от 13.2.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 2252/2025 г.

Обжалвано е Решение № 1368 / 25.03.2025 по гр.д.№ 7772/2024 г. по описа на ПРС, I гр.с-в от двете страни в първоинстанционното производство. С решението са уважени частично исковите претенции с правно основание чл.224 ал.1 от КТ – неизплатена част от обезщетение за неползван платен годишен отпуск на ищцата Я. Р. В., ЕГН •••••••••• срещу работодателя Основно училище „•••••“-гр. •••• за сумата от 3918,80 лева, както и мораторна лихва върху тази сума за периода 12.03.2024 г. - 07.05.2024 г. в размер на 85,65 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 07.05.2024 г. до окончателното изплащане, като Съдът е отхвърлил иска за заплащане на обезщетението за неползван платен годишен отпуск за разликата над уважения размер от 3918,80 лева до пълния му предявен размер от 12363, 23 лева, както и иска за заплащане на мораторна лихва за разликата над 85,65 лева до пълния му предявен от 269,94 лева, като недоказани и неоснователни. Присъдени са разноски на страните, съобразно уважената и отхвърлена част от исковете, които са били изменени в последствие от първоинстанционния съд в производство по чл.248 ГПК с Определение № 7164/02.06.2025 г., което също е обжалвано от ищцата с частна жалба пред въззивната инстанция. Във въззивната жалба с вх.№ 46319 / 24.04.25 г., подадена от ответника в първоинстанционното производство Основно училище „•••••“-гр. ••••, чрез адв.Я. срещу първоинстанционното решение в частта, с която са уважени частично исковете на ищцата, се твърди неправилност и незаконосъобразност на решението по изложени съображения. Иска се отмяна на решението в тази част и постановяване на друго, с което исковете изцяло да се отхвърлят, претендират се разноски. Постъпил е Отговор на тази въззивна жалба с вх.№ 60976/02.06.25г. от ищцата в първоинстанционното производство Я. Р. В., чрез адв.Г., с който страната счита, че въззивната жалба на ответника е неоснователна, а първоинстанционното решение в тази част правилно и законосъобразно, поради което иска да бъде потвърдено. Прави се искане за спиране на делото на осн. чл.631 ал.1 от ГПК и отправяне преюдициално запитване към СЕС по посочен въпрос на осн. чл. 267, б. „б“ от ДФЕС и чл. 628 от ГПК. Във въззивната жалба с вх.№ 50284 / 07.05.25 г., подадена от ищцата в първоинстанционното производство Я. Р. В., чрез адв.Г. срещу първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени частично исковете , се твърди неправилност и незаконосъобразност на решението по изложени подробни съображения, включително се цитира се практика на СЕС. Иска се отмяна на решението в тази част и цялостно уважаване на исковете, претендират се разноски за двете инстанции. Прави се искане за спиране на делото на осн. чл.631 ал.1 от ГПК и отправяне преюдициално запитване към СЕС по посочен въпрос на осн. чл. 267, б. „б“ от ДФЕС и чл. 628 от ГПК. Отговор на тази въззивна жалба не е постъпил. С частна жалба вх.№ 71582 / 26.06.25г. ищцата в първоинстанционното производство Я. Р. В., чрез адв.Г. обжалва Определение № 7164 / 02.06.2025 г. на ПРС, I гр.с-в, постановено в производство по чл.248 ГПК, като претендира присъждане на пълните разноски за първата съдебна инстанция, поради незаконосъобразност на отхвърлителната част от първоинстанционното решение. Отговор на тази частна жалба не е постъпвал. Пловдивският окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, с оглед становището на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Между страните не се спори, че е било налице безсрочно трудово правоотношение, като ищцата е заемала длъжността „•••••/“ по силата на Трудов договор № 197 от 13.09.2017 г. при работодателя Основно училище „•••••“-гр. ••••, като същото е било прекратено със Заповед № РД-11-568 / 12.02.2024 г. на училищния директор, считано от 12.02.2024 г. на осн.чл.325 ал.1 т.1 КТ - по взаимно съгласие на страните. В заповедта за прекратяване на ТПО, работодателят е определил на ищцата да се изплати обезщетение за неползван платен годишен отпуск по чл.224 ал.1 КТ за 175 дни, а именно 7871, 85 лв. нетен размер, преведени по банковата сметка. Видно от доказателствата по делото, от месец Ноември 2019 г. ищцата е започнала да ползва последователно и без прекъсване болнични и отпуск за бременност, раждане и отглеждане на две деца до 2-годишна възраст по чл.163 и чл.164 КТ, като от края на 2023 г. до датата на прекратяване на ТПО 12.02.2024 г. е редувала последователно ползване на болнични и платен годишен отпуск. Между временно, за времето от м.ноември 2019 г. до датата на прекратяване на ТПО на 12.02.2024 г., работодателят постоянно е актуализирал индивидуалната основна месечна работна заплата на ищцата, увеличавайки я едностранно с нарочни заповеди, последната от които е била Заповед № РД – 10-632 от 06.03.2024 г. на директора на училището-работодател, издадена на основание чл.118 ал. 3 от КТ, във вр. с чл. 18, ал.1 и ал. 4, чл. 22, ал.1 и ал. 2 и Приложение № 3 към чл. 16, ал. 1 от наредба № 4 на МОН за нормиране и заплащане на труда, Колективен трудов договор № Д01-415/28.12.2023г. за системата на предучилищното и училищното образование и Вътрешните правила за работна заплата в ОУ „•••••“, град ••••, утвърдени със Заповед на Директора № РД – 10-626/01.03.2024 г., с която трудовото възнаграждение е увеличено с обратно действие, считано от дата 01.01.2024 г. Ищцата твърди в исковата си молба, че работодателят неправилно е определил обезщетението по чл.224 ал.1 КТ за неползван платен годишен отпуск, на база трудовото възнаграждение от месец Ноември 2019 г., вместо от последното актуално такова, действащо към датата на прекратяване на ТПО, а именно 12.02.2024 г. Твърди също, че се дължи към цялото обезщетение по чл.244 ал.1 КТ и добавка по чл.21 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ), която работодателя не бил изплатил. Цитира практика на влезли в сила окончателни съдебни решения на районни и окръжни съдилища в страната по сходни казуси. По делото са назначени и извършени по искане на ищцата и по почин на Съда, две съдебно-счетоводни експертизи – неоспорени от страните, като първата е определила размера на неизплатената част от обезщетението по чл.224 ал.1 КТ, ако е било изчислено от работодателя на база актуалното трудово възнаграждение на В. към датата на прекратяване на ТПО, а именно 12.02.2024 г., възлизащо на 8444, 43 лв., а втората е изчислила претендираната добавка по чл.21 ал.2 от НСОРЗ, която не е била изплатена от работодателя, възлизаща на 3918, 80 лв. На база тези суми, по искане на ищцата, първоинстанционният съд допуска изменение на първоначално предявения иск до размера на 12363,23 лв., заедно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 07.05.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, както и 269, 94 лв. - представляваща мораторна лихва върху главницата от датата на поканата 12.03.2024 г. до датата на подаване на исковата молба – 07.05.2024 г. Ответникът Основно училище „•••••“-гр. •••• оспорва изцяло исковете в постъпилия Отговор на исковата молба, като твърди, че правилно работодателят е определил, изчислил и изплатил обезщетението по чл.224 ал.1 КТ в нетен размер от 7871, 85 лв., тъй като съгласно разпоредбата на чл.177 ал.1 КТ, /приложима на осн.чл.224 ал.2 КТ/: „За времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползуването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни.“ и тъй като последните 10 отработени дни на ищцата били през месец Ноември 2019г., именно на тази база следвало да се изчисли и определи обезщетението. Работодателят твърди също, че ищцата не би могла да претендира по-високи размери на обезщетение по чл.224 ал.1 КТ, тъй като била синдикален член само до декември 2023 г. вкл., а за месец януари 2024 г., понеже нямала платен членски внос към синдикалната организация в училището към СБУ, следователно вече не била неин член и не попадала под действието на КТД към датата на прекратяване на трудовия договор – 12.02.2024 г.. Ответникът твърди по повод на претендираната от ищцата добавка по чл.21 ал.2 от НСОРЗ, че сумата по чл.224 ал.1 КТ не била възнаграждение, а обезщетение, платимо еднократно и размерът му се определял единствено от броя на работните дни неползван платен годишен отпуск, а не от броя на работните дни в месеца, в който е прекратено ТПО, поради което и коригиращия коефициент по чл.18 ал.2 от НСОРЗ не се прилагал при определяне обезщетението по чл.224 ал.1 КТ. В писмено Становище по отговора на исковата молба с вх.№ 64890 / 18.06.2024 г., ищцата В., чрез адв.Г. е оспорила изцяло възраженията на ответната страна, като твърди, че ответника не е коментирал цитираната в исковата молба съдебна практика по сходни съдебни дела, а същата следвало да се вземе предвид на база принципа за правна сигурност по чл.6§1 от ЕКЗПЧОС. Също така твърди, че членството в синдикалната организация няма отношение по начина на изчисляване размера на обезщетението по чл.224 ал.1 КТ, тъй като съгласно практиката на СЕС обстоятелството, че едно лице не е член на синдикална организация, подписала този КТД, само по себе си не водило до изключването на това лице от правна закрила, предоставена от въпросния КТД . Твърди също, че КТД определя само увеличен размер на полагаемите дни платен годишен отпуск за синдикалните членове, но не и начина, по който следва да се изчисли обезщетението по чл.224 ал.1 КТ. Подчертава, че самата синдикална организация пише в представеното към Отговора на исковата молба писмо с изх.№ 5 / 23.05.2024 г. на СО на СБУ при ответника от и с вх.№ СД-06-2190 / 23.05.2024 г., че В. не била подала писмено заявление за прекратяване на членство по см. на чл.8 ал.2 т.1 от Устава на СБУ, като в същото време нямало нарочно решение за прекратяване на членството в СБУ. Освен това оспорва по същество цитираното синдикално писмо по т.2 и т.3., в които се отрича синдикалното членство за януари 2024 г., а се признава такова само до декември 2023 г. вкл. На база тази фактическа обстановка, първоинстанционният съд е приел, че в конкретния случай работодателят на ищцата не се е съобразил с правния правопорядък, защото не бил заплатил към обезщетението по чл.244 ал.1 КТ и дължимата добавка към възнаграждението за отпуск, определена по реда на член 21, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, като е заплатил само обезщетение за неползвания отпуск, вземайки за база работната заплата на ищеца за месец ноември 2019 година. Съдът е намерил категорично за неправилен и незаконосъобразен подхода на ответника при определяне на размера на обезщетението, защото поставя в различно положение работниците и служителите, които са ползвали платения си отпуск и не са получили увеличената работна заплата, каквато биха получили, ако не бяха ползвали отпуска. Според съдебният състав, този режим е приложим и в хипотезата на неползван платен годишен отпуск и определяне на обезщетението му, а отделен е бил въпросът, че ищцата е ползвала отпуск за отглеждане на дете, като според чл. 13, ал. 3 от ЗЗДискр. е забранено различното третиране при подобряване условията на труд, на което ищцата би имала право, ако не беше ползвала този отпуск. Ето защо, Съдът признава, че на ищцата се дължи добавката по чл.21 ал.2 от НСОРЗ към обезщетението по чл.244 ал.1 КТ и осъжда работодателя да я заплати в съответния размер, кредитирайки второто постъпило по делото заключение на вещото лице. Без да изложи никакви мотиви, ПРС, I гр.с-в, отхвърля останалата част от исковете, касаещи начина на определяне и изчисление на обезщетението по чл.244 ал.1 КТ – спорен по делото въпрос, поради което и въззивният съд като инстанция по същество, следва да поправи този порок, излагайки такива по-долу. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По въззивната жалба с вх.№ 46319 / 24.04.25 г., подадена от ответника в първоинстанционното производство ОУ „•••••“-гр. ••••: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес, а по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. Правилно първоинстанционният съд е заключил, че на ищцата се дължи към обезщетението по чл.224 ал.1 КТ за неползван платен годишен отпуск и добавка по чл.21 ал.2 НСОРЗ, която не и е била изплатена от работодателя като възнаграждение за ползвания платен отпуск. Според чл.21 ал.2 НСОРЗ: „Когато по силата на нормативен акт на Министерския съвет, колективен трудов договор или вътрешен акт на работодателя от определена дата са увеличени работните заплати, но работникът или служителят към тази дата или след нея е бил в платен отпуск, поради което увеличението не се е отразило в базата, от която се изчислява възнаграждението за платен отпуск по реда на чл. 177 от Кодекса на труда, към възнаграждението за отпуска се заплаща добавка, изчислена с процента на увеличение на новото и предишното брутно трудово възнаграждение, определени по трудовото правоотношение.“. Настоящият въззивен състав приема, че разпоредбата е приложима и при изчисляване обезщетението по чл.224 ал.1 КТ, предвид изричното препращане в чл.224 ал.2 КТ към чл.177 КТ, с което се приравнява начина на изчисляване на двете вземания, поради което е неоснователно оплакването във въззивната жалба, че в тази норма ставало въпрос за възнаграждение, а не за обезщетение. Смисълът на разпоредбата на чл.21 ал.2 от НСОРЗ е да компенсира работниците и служителите, които поради факта на ползване на платения годишен отпуск не получават увеличената си работна заплата, която биха получили, ако не ползваха отпуск. След като това е предвидено да става при използване на платеният годишен отпуск, то на същото основание следва да бъде приложено и в хипотезата на неползван платен годишен отпуск и определяне на обезщетението за това. Изчисляването по друг начин на обезщетението за неползван платен годишен отпуск, би довело до поставяне в неравностойно положение на работници и служители, които ползват платен годишен отпуск и тези, които по някаква причина не са могли да го ползват към момента на прекратяване на трудовото им правоотношение и за това следва да получат обезщетение. Съвсем отделен е въпросът, че в конкретния случай се твърди и установява безспорно по делото, че ищцата не е ползвала отпуска си, поради ползване на друг такъв установен в закон – за бременност, раждане и отглеждане на две деца, което с оглед изричната забрана по чл. 13, ал. 3 от Закон за защита от дискриминацията, на още по-силно основание не позволява различното третиране при подобрение на условията на труд, на което би имала право, ако не ползваше такъв отпуск. Основателно е твърдението на ищцата в Отговора на въззивната жалба, че по този начин и СЕС в практиката си тълкува Рамковото споразумение за родителския отпуск, като приема, че понятието „права, придобити или в процес на придобиване“ по смисъла на клауза 2, точка 6 от посоченото рамково споразумение, обхваща всички права и предимства, в пари или в натура, произтичащи пряко или косвено от трудовото правоотношение, които работникът може да претендира от работодателя към началната дата на родителския отпуск /вж. РЕШЕНИЕ на СЕС (първи състав) от 22 април 2010 година по дело C-486/08/. В тази връзка и безпротиворечивата съдебна парактика на районни и окръжни съдилища – посочена в ИМ и ОВЖ от ищцата, на която се е позовал ПРС, I гр.с-в в решението си и която настоящият съд приема за правилна и я споделя /вж.Решение № 388 от 27.10.2017 г. по в. гр. д. № 519/2017г. на Окръжен съд – Хасково, Решение № 38 от 31.01.2023 г. по в. гр. д. № 385/2022г. на Окръжен съд – Монтана, Решение № 260138 от 17.02.2021 г. по гр. д. № 5666/2020 г. на Районен съд – Русе, Решение № 314 от 8.01.2023 г. по гр.д.№ 63108/2021г. на СРС, 63 гр.с-в/. Освен това, според практиката на СЕС /вж. Решение на СЕС (първи състав) 22 май 2014 г. по дело C-539/12/, правото на годишен отпуск и правото на получаване на заплащане възнаграждение на това основание, се разглеждат като две съставни части на едно-единствено право, като за периода на почивка работникът трябва да получава обичайното си трудово възнаграждение, включително и всички добавки от постоянен характер към него, които би получавал, ако престираше труд /вж. Решение на СЕС (първи състав) от 15 септември 2011 г. по дело C-155/10/. Няма спор също, че в конкретния случай работодателят по време на ползване отпуск от ищцата е увеличавал трудовото възнаграждение на служителите си, но това не се е отразило върху нейното възнаграждение за отпуск т.е. тя не е получавала обичайното си възнаграждение, което би получила, ако не беше в отпуск. Тези обстоятелства се установяват от втората постъпила по делото ССЕ, според която общият размер на тази неизплатена добавка по чл.21 ал.2 от НСОРЗ, възлиза на нетната сума от 3918,80 лева и тя следва да е част от обезщетението по чл.224 ал.1 КТ. Това експертно заключение не е оспорено от страните, а настоящия съдебен състав не намира основание то да не бъде кредитирано като правилно, компетентно и безпристрастно, така както е сторил първоинстанционният съд. Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че размера на обезщетенията в образованието, зависило от това дали работника или служителя е синдикален член. В случая в жалбата се твърди, че липсата на синдикално членство на ищцата към датата на прекратяване на ТПО, пряко се отразява на правото на претендираната добавка по чл.21 ал.2 НСОРЗ като част от обезщетението по чл.224 ал.1 КТ, тъй като така В. не попадала под разпоредбите на КТД за системата на предучилищното и училищното образование. Съдът намира, че от една страна, по делото не е доказано прекратяване на синдикално членство на ищцата /Писмото на синдикалната секция на СБУ към работодателя, като частен документ е оспорено от ищцата по същество в нарочно Становището по ОИМ с вх.№ 64890 / 18.06.2024 г. и не е доказано от ответника с писмени доказателства/, тъй като неплащането на членски внос към съответната синдикална организация не води автоматично до изключването на синдикалния член, а по делото липсват както заявление на ищцата за напускане на синдикалната организация /факт признат в т.5 от писмото на СО на СБУ/, така и решение на синдикалната организация за прекратяване на членството към месец Януари 2024 г. От друга страна, както основателно се твърди от ищцата в Становището по отговора на исковата молба, това дали тя е член или не на синдикална организация, няма отношение по въпроса за ползването привилегиите на КТД, сключен на ниво предучилищно и училищно образование, тъй като те се договарят от правоимащи синдикални и работодателски организации за всички работници и служители в целия отрасъл, а не само за синдикалните членове, като обратното би било дискриминационно и противоречащо на правото на ЕС, а именно Конвенция № 98 за правото на организиране и на колективно договаряне, 1949г., обн. ДВ, бр. 35, от 02.05.1997г., Директива 2002/14 ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.03.2002г. за създаване на обща рамка за информиране и консултиране на работниците и служителите на Европейската общност, както и практиката на СЕС/СЕО по прилагането им /вж. Решение на Съда на европейските общности (първи състав) от 18 декември 2008 година по дело C-306/07 и Решение на Съда на европейските общности (трети състав) от 11 февруари 2010 година по дело C-405/08./. Съгласно тази практика, след като е възможно категория лица, които могат да бъдат обхванати от КТД, за който е прието, че има общо приложение, обстоятелството, че едно лице не е член на синдикална организация, подписала този КТД, само по себе си не води до изключването на това лице от правна закрила, предоставена от въпросния КТД. От това се извежда, че Директива 2004/14/ЕО допуска национална правна уредба, предвиждаща, че работник или служител, който не е член на синдикална организация, подписала колективен трудов договор, прилагащ на практика разпоредбите на тази Директива, може да се ползва въз основа на колективния трудов договор от пълната закрила, предвидена в нея, макар и въпреки, че не е член на такава синдикална организация. Така според СЕО, Директива 2002 /14/ЕО, трябва да се тълкува в смисъл, че тя допуска да бъде транспонирана по реда на колективен трудов договор, което води на практика до това, че КТД обхваща определена категория работници и служители, макар и да не са членове на синдикална организация, която го е подписала, като им гарантира ефективна защита на правата, предоставени им с нея. На последно място, основателно е ищцовото възражение в Становището по отговора на исковата молба, че в разпоредбите на КТД за системата на предучилищното и училищно образование е договорен само размера по дни на полагаемия годишен отпуск, а не на начина на изчисляване финансовото обезщетение при прекратяване на ТПО. В настоящия случай, работодателят не е оспорил нито пред първоинстанционният съд, нито пред настоящия въззивен обстоятелството, че на В. се полага обезщетение за точно 175 дни неползван платен годишен отпуск, които са определени от училищния директор в заповедта за прекратяване ТПО, поради което и оплакването за недължимост на добавката по чл.21 ал.2 от НСОРЗ, поради непопадане под действието на КТД е неотносимо към синдикалното членство, а по същество е неоснователно. Неоснователно се явява и оплакването, че според „практиката на МТСП“, разпоредбата на чл.21 НСОРЗ се прилагала само за възнаграждението, но не и за обезщетението за неползван платен годишен отпуск. На първо място такава практика не се сочи, нито пък е ноторно известна, а на второ - становищата на изпълнителната власт по прилагане на нормативен акт, по никакъв начин не обвързват независимата съдебна власт при взимане на решения /арг.чл.1а ал.2 от ЗСВ, чл.5 ГПК/. Ето защо, въззивната жалба на ОУ „•••••“ -гр. ••• е неоснователна, а първоинстанционното решение в оспорваната с нея част като правилно, мотивирано и законосъобразно, ще следва да се потвърди. По въззивната жалба с вх.№ 50284 / 07.05.25 г., подадена от ищцата в първоинстанционното производство Я. Р. В., чрез адв.Г.: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес, а по същество е ОСНОВАТЕЛНА. Въззивният съд намира, че първата съдебна инстанция правилно е разпределила доказателствената тежест между страните в съответствие с правилото на чл.146 ГПК, а в определението си по чл.140 ГПК изрично е възпроизвела основното оплакване от исковата молба, а именно, че обезщетението на ищцата по чл.224 ал.1 КТ е следвало да се определи на база едностранно увеличената работна заплата със задна дата, считано от 01.01.2024 г., сторено със Заповед № РД–10-632/06.03.2024 г. на директора на училището-работодател, вместо на база работната заплата от месец Ноември 2019 г. В тази връзка основателно се явява оплакването във въззивната жалба, че в нарушение правилото на чл.236 ал.2 ГПК първоинстанционният съд не е изложил никакви мотиви по основния въпрос, за който е повдигнат правния спор, а именно: на коя база следва да се определи и изчисли обезщетението за неползван платен годишен отпуск по чл.224 ал.1 КТ при прекратяване на ТПО на ищцата с работодателя – на база среднодневното трудово възнаграждение за м.Ноември 2019 г., когато има последно отработени 10 дни или на база среднодневното трудово възнаграждение, определено едностранно от работодателя към датата на прекратяване ТПО на 12.02.2024 г. ? От доказателствата по делото е видно, че работодателят е определил в заповедта за прекратяване на ТПО обезщетение по чл.224 ал.1 КТ за 175 работни дни неползван платен годишен отпуск в нетен размер на 7871, 85 лева, преведени по банковата сметка на ищцата. От приетата по делото първа Съдебно-счетоводна експертиза, става ясно, че цялото обезщетение на В. по чл.224 ал.1 КТ в нетен размер, ако същото е било определено на база актуалното и увеличено едностранно трудово възнаграждение към датата на прекратяване ТПО през 2024 г. (2279,10 лв.), следва да е в размер на 16316,28 лв., а неизплатената част от обезщетението по чл.224 ал.1 КТ в нетен размер, ако същото е било определено на база актуалното и увеличено трудово възнаграждение към 01.01.2024 г., следва да е в размер на 8444,43 лв. Въззивният съд приема, че това заключение е дадено компетентно и безпристрастно, поради което и като неоспорено от страните го кредитира като правилно. Няма спор по делото, че последните 10 /десет/ отработени дни на ищцата, преди прекратяването на ТПО на дата 12.02.2024 г. са от месец Ноември 2019 г. За този целият период от време, а именно м.Ноември 2019 г. – м.Февруари 2024 г. В. не се е завръщала на работното си място, поради ползване на законоустановени отпуски, като за почти целия период е ползвала отпуск по чл.163 и чл.164 КТ за бременност и раждане, както и за отглеждане на дете /в случая две деца/. През периода на ползване отпуските от ищцата, училищният директор е увеличавал едностранно с нарочни заповеди с правно основание чл.118 ал.3 КТ трудовото възнаграждение на ищцата в унисон с договореното в КТД за системата на предучилищното и училищно образование. Няма спор също, че възнаграждението, изплащано на ищцата по чл.155 КТ от работодателя за ползване на платен годишен отпуск, също е било изплащано на база актуалното и едностранно увеличеното от него трудово възнаграждение /с изключение на случаите, в които не е изплащал към възнаграждението добавката по чл.21 ал.2 НСОРЗ – вж. втората ССЕ/. Видно от доказателствата по делото, обезщетението за ползване на отпуска за временна нетрудоспособност по чл.162 КТ /т.нар. болничен/ на ищцата, също и се е изплащало от НОИ и работодателя на база актуалното трудово възнаграждение към момента на ползването им на осн.чл.41 ал.1 от КСО. След подаване писмена молба до работодателя от страна на ищцата, ТПО между страните е прекратено на дата 12.02.2024 г. на осн.чл.325 ал.1 т.1 КТ по взаимно съгласие. Съгласно разпоредбата на чл.224 ал.1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, а според чл.224 ал.2 КТ обезщетението по предходната алинея се изчислява по реда на чл. 177 към деня на прекратяването на трудовото правоотношение. Нормата на чл.177 ал.1 КТ разпорежда, че за времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползуването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни. Във въззивната жалба се навежда оплакване, че разпоредбата на чл.177 ал.1 КТ следва да се дерогира от Правото на ЕС, досежно изискването за 10 /десет/ отработени дни, като се цитира практика на СЕС в тази насока. Според ищцата-въззивник е налице и голяма разлика между възнаграждението от м.Ноември 2019 г. /когато е отработила последните си 10 работни дни преди прекратяване на ТПО/ и това, което и се е полагало като актуален размер към м.Февруари 2024 г. Твърди, че не е ползвала платения си годишен отпуск, поради ползване на друг, а именно по майчинство, като на осн.чл.13 от Закона за защита от дискриминация това и осигурявало специално право да се възползва от всяко подобрение на условията на труд, на което би имала право, ако не беше в отпуск. Твърди нарушение на чл.1 от Протокол 1 към Европейската конвенция за защита основните права, до колкото е имала легитимно очакване, че ще получи обезщетение по чл.224 ал.1 КТ, изчислено на база увеличеното и актуално трудово възнаграждение към момента на прекратяване на ТПО. От работодателят не е депозиран писмен Отговор на въззивната жалба по тези оплаквания, поради което и настоящият въззивен съд като инстанция по същество приема, че той като ответник-въззиваем по тази жалба поддържа приложението в случая на чл.177 ал.1 КТ във вр.с чл.224 ал.2 КТ, като начин на определяне и изчисляване дължимото обезщетение за неползван платен годишен отпуск при прекратяване на ТПО, изложен в Отговора на исковата молба пред първоинстанционния съд, както и твърдението, че по-висок размер на обезщетението не се следва на ищцата, поради липса на синдикално членство към датата на прекратяване ТПО. Нормата на чл.177 ал.1 КТ в сега действащата си редакция, е Обн. в ДВ бр. 108 от 2008г., а Република България е член на Европейския съюз от 01.01.2007 г., като след тази дата правото на Съюза се прилага с примат над националните норми, които му противоречат. Ролята на националния съд, когато трябва да разреши спор, в който разглежданата национална правна уредба изглежда е в противоречие с правото на Съюза, се изразява в задължението му да осигури съдебната защита, която произтича за правните субекти от разпоредбите на правото на Съюза, и да гарантират пълното им действие. Националният съд е длъжен пряко да приложи нормата на Правото на ЕС и да остави неприложима националната норма, без да чака тя да бъде отменена или изменена от законодателя или от Конституционния съд. Когато прилагат националното право, националните юрисдикции, от които се изисква да го тълкуват, са длъжни да вземат предвид разпоредбите на това право и да приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да могат, доколкото е възможно, да го тълкуват в светлината на текста и целите на разглежданата директива, за да постигнат предвидения от нея резултат и да съобразят по този начин член 288, трета алинея ДФЕС (вж. Решение от 19 април 2016 г., DI, C-441/14, EU:C:2016:278, т. 31 и цитираната съдебна практика). Настоящият съдебен състав приема, че нормата на чл.177 ал.1 КТ в сега действащата си редакция, Обн. в ДВ бр. 108 от 2008 г., приложима във вр.с препращането от чл.224 ал.2 КТ, не е синхронизирана с европейското законодателство и противоречи на чл. 31 § 2 от Хартата на основните права на ЕС, чл. 7 §1 и §2 от Директива на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време, чл.11 от Директива 92/85/ЕИО на Съвета от 19 октомври 1992 година за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето по време на работа на бременни работнички и на работнички родилки или кърмачки и Клауза 2, точка 6 от Рамковото споразумение за родителския отпуск, сключено на 14 декември 1995 г. Основният въпрос, с който първоинстанционният съд е сезиран, е разрешен точно и ясно от практиката на СЕС, а именно в Решение на СЕС (голям състав) 20 януари 2009 година, по съединени дела C-350/06 и C-520/06, т.61 и Решение на СЕС (пети състав) от 29 ноември 2017 година, по дело C-214/16, т.52. Според тези решения работник, който не е бил в състояние поради причини, независещи от неговата воля, да упражни правото си на платен годишен отпуск преди прекратяването на трудовото правоотношение, има право на финансово обезщетение по член 7, параграф 2 от Директива 2003/88, като размерът на това финансово обезщетение трябва да бъде изчислен така, че посоченият работник да бъде поставен в положение, подобно на положението, в което би се намирал, ако бе упражнил посоченото право по време на трудовото си правоотношение. Следователно „обичайното възнаграждение“ на работника, което е възнаграждението, което трябва да бъде запазено по време на периода на почивка, съответстващ на платения годишен отпуск, е също определящо за изчисляването на финансовото обезщетение за неползван годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение. Видно, практиката на СЕС постановява, че възнаграждението за ползване на платения отпуск, освен, че трябва да е еднакво с това, което работника или служителя би получил ако е на работа, но и обезщетението за неползвания платен годишен отпуск при прекратяване на ТПО, трябва по размер да съвпада с това, което той би получавал ако ТПО не бе прекратено и той ползва този отпуск т.е. „обичайното му възнаграждение“. СЕС обръща внимание и на това, че причините за неползването на платения годишен отпуск също са от значение за определяне на обезщетението, дефинирайки ги като „независещи от волята на работника“. Безспорно работничката, която е майка, трябва да може да се ползва от годишния си отпуск във време, различно от времето на отпуска по майчинство, тъй като при натрупването на периоди на няколко гарантирани от общностното право отпуски в края на годината, прехвърлянето на годишния отпуск или част от него към следващата година може да бъде неизбежно, понеже гарантираният от общностното право отпуск не може да засегне правото да се ползва друг гарантиран от това право отпуск /вж.Решение на СЕС (шести състав) от 18 март 2004 г. по дело C-342/01, т.38/. От това става ясно и че причините, независещи от волята на работника, да упражни правото си на ползване на годишен платен отпуск, може да са както болест така и майчинство, като СЕС слага еквивалент между тези две причини във връзка с правните последици по член 5, параграф 4 от Конвенция № 132 на МОТ, което освен това потвърждава идеята, изложена в точка 60 от Заключението на Генералния адвокат по тези съединени дела, че и в двата случая защитата на работниците е еднаква /вж.Решение на СЕС (голям състав) 20 януари 2009 година, по съединени дела C-350/06 и C- 520/06 /, т.26, 27, 38, както и Обяснение към Заключението на Генералния адвокат за т.55/. В разглеждания случай, ако ТПО на ищцата-въззивник Я. В. не беше прекратено на 12.02.2024 г. и тя беше ползвала полагащия и се платен годишен отпуск от 175 дни по време на ТПО, то безспорно щеше да получава месечно най-малко среднодневното си възнаграждение за ползване на този отпуск, което и е било определено от работодателя със Заповед № РД–10-632/06.03.2024 г. на директора на училището, считано от 01.01.2024 г., така както е получавала актуално възнаграждение за ползване на платен годишен отпуск в периода преди уволнението на основание друга Заповед № РД-10-18/19.09.2023 г. на училищния директор. Следователно, дерогирайки нормата на чл.177 ал.1 КТ, на В. се следва обезщетение по чл.224 ал.1 КТ, изчислено на база обичайното среднодневно трудово възнаграждение, действащо към датата на прекратяване на ТПО, което е в нетен размер от 2279,10 лв., съгласно първата ССЕ. Това е съобразено и с КТД № Д01-415 за системата на предучилищното и училищното образование, подписан на 28.12.2023г., където е предвидено увеличение на минималните основни работни заплати на педагогическите специалисти, считано от 01.01.2024 г., като в чл.27 са определени минимални размери на основни работни заплати. Правно нелогично е и не е в духа на закона, обезщетението по чл.224 ал.1 КТ на ищцата да бъде определено на база явяваща се под минималната работна заплата за страната, определена с ПМС, както и за длъжността , определена в КТД към момента на прекратяване на ТПО /арг. ТР № 2/2013г на ОС на ГК на ВКС, касаещо обезщетението по чл.225 ал.3 КТ/. След като в КТД е уговорено актуализиране, чрез увеличаване на месечното трудово възнаграждение, то обезщетението по чл.224 ал.1 КТ също трябва да се определи и изплати на тази база, тъй като това увеличаване не е временна или обезщетителна мярка /арг. Решение № 146 / 21.10.2010 г. по гр. д. № 1555/2009 г. на ВКС, IV ГО/. На следващо място, предвид и посочената практика на СЕС, от значение в случая е и обстоятелството, че Я. В. не е ползвала платения си отпуск в посочения период, понеже е ползвала друг разрешен такъв за майчинство, като специалната норма на чл.13 от Закона за защита от дискриминация, на още по-силно основание я поставя в подобрени и равни условия на труд, в това число с право на актуално трудово възнаграждение, включително на полагащото се обезщетение по чл.224 ал.1 КТ в актуален размер при прекратяване на ТПО, което да я поставя в същото финансово положение, в което би била, ако ползва платения си отпуск. Основателно се явява и оплакването във въззивната жалба за нарушение на чл.1 от Протокол №1 към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, чрез предприетия подход от работодателя за определяне обезщетението по чл.224 ал.1 КТ на база неактуално трудово възнаграждение. Разпоредбата гарантира, че всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания, като и че никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. В случая ищцата-въззивник е имала легитимно очакване, че след прекратяване на ТПО на дата 12.02.2024 г. ще получи обезщетение по чл.224 ал.1 КТ на база актуалното трудово възнаграждение, определено със Заповед № РД–10-632/06.03.2024 г. на директора на училището, считано от 01.01.2024 г., предвид обстоятелството, че възнаграждението, което е получавала за ползване на същия отпуск, се е изплащало на база действащо актуално трудово възнаграждение, а не на това от м.Ноември 2019 г., което се явява под минималната работна заплата за страната и за длъжността . Ето защо, неоснователно се явява твърдението на работодателя за правилно определяне и изчисление на обезщетението по чл.224 ал.1 КТ на ищцата на осн.чл.177 ал.1 КТ във вр.с чл.224 ал.2 КТ на база среднодневното трудово възнаграждение към м.Ноември 2019 г., когато е имала отработени 10 дни. Неоснователно е и възражението, че на ищцата не се полагало по-висок размер на обезщетението, поради липса на синдикално членство към датата на прекратяване на ТПО, тъй като КТД определя само броя на дните платен годишен отпуск, но не и начина на изчисляване на обезщетение при ползване този отпуск, а тези дни не са спорни между страните. Освен това обстоятелството дали ищцата е член или не на синдикална организация, няма отношение по възможността да се ползва от привилегиите на КТД в дадения отрасъл /арг. цитирана по-горе практика на СЕО/, а от друга страна по делото не е доказано прекратяване на синдикално членство, което да е настъпило преди прекратяване ТПО с нарочно решение на синдикалния орган. Предвид горното, първоинстанционното решение в отхвърлителната част следва да се отмени като неправилно и вместо него да се постанови друго, с което да бъде осъдено Основно училище "•••••" - гр. ••••, да заплати на ищцата сумата от още 8 444, 43 лева /осем хиляди четиристотин четиридесет и четири лева и четиридесет и три стотинки/ - нетен размер към вече присъдената с първоинстанционното решение сума от 3 918, 80 лв. до пълната претендирата сума от 12 363, 23 лв., представляваща неизплатена част от обезщетението по чл.224 ал.1 КТ за неползван платен годишен отпуск при работодателя, дължимо при прекратяването на трудовото правоотношение с ответника на 12.02.2024г., заедно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 07.05.2024г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от още 184, 29 лв. /сто осемдесет и четири лева и двадесет и девет стотинки/ към вече присъдената с първоинстанционното решение сума от 85, 65 лева до пълната претендирана сума 269, 94 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от датата на поканата 12.03.2024г. до датата на подаване на исковата молба – 07.05.2024 г. По частна жалба вх.№ 71582 / 26.06.25г. срещу Определение № 7164 / 02.06.2025 г. на ПРС, I гр.с-в, постановено в производство по чл.248 ГПК: Частната жалба е основателна. Предвид изхода на спора и цялостното уважаване на предявените искове, на ответника не се дължат разноски пред първа съдебна инстанция, поради което ще следва да се отмени оспорваното определение, с което е изменено първоинстанционното решение в частта за разноските и ищцата е осъдена да заплати на Основно училище "•••••" - гр. •••• сумата от 819 лв. разноски за адвокатско възнаграждение по съразмерност. По исканията на ищцата за спиране на производството по делото и отправяне на преюдициални запитвания до СЕС по изложени въпроси: Исканията са допустими, но неоснователни. Задължението за сезиране на СЕС възниква само ако за решаването на конкретния правен спор е необходимо да се приложи общностна норма, която е неясна – какъвто не е разглеждания случай, тъй като приложимото в случая Право на ЕС е ясно и е приложено по настоящото дело, като е дерогирана българската правна норма. Цитираните по-горе решения на СЕС дават конкретен и точен отговор по повдигнатия пред българския съд правен спор, поради което и сезирането е безпредметно. Ето защо ще се оставят без уважение исканията на ищцата за сезиране на СЕС по изложени във ВЖ и ОВЖ въпроси. По разноските: Предвид изхода на спора, на ищцата Я. В. се дължат разноски за първата съдебна инстанция, възлизащи на 1700 лв. заплатено в брой адвокатско възнаграждение, от които 546,77 лв. са и присъдени с първоинстанционното решение, поради което и се следват още 1153, 23 лв., които ще се присъдят с настоящото решение. За въззивната инстанция В. не е сторила разноски, като е представлявана по реда на чл.38 ал.2 от ЗА безплатно от адв.К. Г.. Адвокатът претендира възнаграждение за успешна защита срещу въззивната жалба на ответника-работодател за сумата от 1500 лв. и за успешната защита по повод въззивната жалба на ищцата за сумата от 1500 лв. Съдът приема, че предвид изхода на спора, фактическата и правна сложност на делото, както и положения труд от адвоката, справедлив и обоснован се явява претендирания от него общ размер от 3000лв. за цялостната защита пред въззивната инстанция. Изхода на спора предполага недължимост на разноски в полза на ответникаработодател за двете съдебни и инстанции и осъждане същия да заплати сумата от 80,09 лв. държавна такса за въззивната инстанция в полза на съдебната власт. Като взе предвид гореизложеното, Съдът