Определение № 2671 от 27.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 122/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от С. С. Д., подадена чрез пълномощник адвокат С. Ц., срещу въззивно решение № 949/10.07.2023 г. по в.гр.д. № 335/2023 г. на Апелативен съд – София. С него, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение № 263254/04.11.2022 г., са отхвърлени предявените от С. С. Д. срещу „Димитрови 1991“ ООД искове с правно основание искове чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗОЗД, за заплащане на сумата от 60 000.00 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, претърпени от ищеца в следствие на възникнали пукнатини и пропадания в плочите на сутерена и първия етаж на собствената му жилищна сграда, находяща се на [улица] [населено място], ведно със законната лихва от 28.12.2018 г., както и за заплащане на сумата от 2 271.20 лв. - мораторна лихва за периода от 15.08.2018 г. до 28.12.2018 г. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се решението да бъде отменено и вместо постановено друго, с което предявените искове да се уважат. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Претендират се разноски. Ответникът по касационната жалба „Димитрови 1991“ ООД, оспорва жалбата с писмен отговор чрез управителя П. Д. и пълномощника адвокат Р. Б., като неоснователна. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, като взе предвид касационната жалба и данните по делото, намира следното: Касационната жалба против въззивното решение в частта, с които съдът се е произнесъл по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 2 271.20 лв. мораторна лихва за периода от 15.08.2018 г. до 28.12.2018 г., е процесуално недопустима по аргумент от чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК. Тази разпоредба изключва касационния контрол на въззивни решения, постановени по искове с цена до 5 000 лв. Искът е облигационен, а не вещен иск, и за него не са налице изключенията по чл.280, ал.3, т.1 ГПК и в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане и производството по нея да се прекрати. В останалата част касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че ищецът С. С. Д. се легитимира като собственик на дворно място с площ от 315 кв.м., представляващо УПИ *, идентичен с УПИ *, в кв. 238, по плана на [населено място],[жк], ведно с построените в него жилищни сгради, сред които и жилищна сграда на три етажа със сутерен и гараж, в която, и според показанията на св. П., след започналия строеж на калкан в съседното дворно място, са се появили пукнатини и пропадания в плочите на сутерена и първия етаж. Ответното дружество е извършило строителство на нова шестетажна хотелска сграда, разположена на калкан със съществуващата жилищна сграда, собственост на ищеца, въз основа на издадено разрешение за строеж „Градски хотел“ в съседния УПИ *, в кв. 238, по плана на [населено място],[жк], с административен адрес: [улица]. Твърдението на ищеца, че причинените на собствената му сграда имуществени вреди - пукнатини и пропадания,са настъпили във връзка именно с осъществените строително-монтажни работи от лица, наети от ответното дружество, които не са положили достатъчно грижи за укрепването на изкопа, намиращ се на регулационната граница с неговия имот, въззивният съд е счел, за недоказано. Тъй като всички действия по строежа, включително изкопът, са били разрешени от съответния държавен орган, като за това са приложени и съответните доказателства – горецитираното разрешение за строеж с допълнение към него, и са в съответствие с неговите предписания, то същите са дефинитивно позволени и правомерни. От приетите заключения на вещи лица е установил, че вместо първоначално предвиденото укрепване на изкопа чрез анкериране в съседни имоти, е избрано укрепването на изкопа да бъде изпълнено като пилотна стена, обединена чрез разпонки. Вещите лица заключават, че изградената 6-етажна хотелска масивна сграда не застрашава конструктивната цялост на процесната къща на ищеца, а от приложеното конструктивното становище от месец август 2018 г., е видно, че не са констатирани външни пукнатини по фасадите на същата сграда. Твърдението в исковата молба, че работниците на ответника не са положили достатъчно грижи за укрепването на изкопа по регулационната граница с имота на ищеца и в резултат на това са се получили пукнатини и пропадания, съдът също е приел за неустановени. Напротив, счел е, че това твърдение, се явява пряко опровергано от заключението на съдебно-техническата експертиза, в т. 5 от която е изяснено, че след като на 27.04.2018 г. строителят, проектантът и надзорната фирма са установили, че нивото на основите на съседната сграда е по-високо от приетото, е предписано пилотно укрепване, одобрено със Заповед от 03.07.2018 г., и едва след извършване на това укрепване в периода от 05 до 10 юли 2018 г., е бил извършен самият изкоп до кота 570.17, приет на 12.07.2018 г., т.е. изкопът несъмнено е бил извършен след пилотното укрепване на граничния участък с процесната сграда. Предприети са били и съответните мерки. На следващо място, е констатирал, че по делото не се установява и причинно- следствена връзка между деянието и вредата. Установил е от приетата по делото експертиза, че констатираните вътрешни пукнатини в приземния етаж, по подовете, на едното стълбищно стъпало, в близост до кръгъл отвор на ревизионна шахта в приземния етаж, както и няколко коси пукнатини по стени в близост до пода в приземния етаж, не се нуждаят от укрепване и не застрашават конструктивната цялост на къщата. Според експертите типът и характерът на пукнатините предполагат и други причини за въздействие върху сградата, предвид установеното от тях занемареното състояние на къщата, амортизацията, неподдържането, слягането на сградата и не на последно място - да се дължат и на стръмния релеф с профилиран скат и подпорни стенички в двора, както и на стари слягания, недостатъчна дълбочина на основите на процесната къща, проблеми с отводняването и старо продължително оводняване между процесната къща и находяща се наблизо с компроментиран покрив стара жилищна сграда. Именно това състояние на сградата, съдът е посочил, че се потвърждава и от свидетелските показания на инж. Д. Ц. - осъществявал строителен надзор на строежа на ответното дружество. При така възприетата фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че са налице данни за извършени правомерни и позволени действия по строежа на 6-етажната сграда от работниците на ответното дружество, като същевременно липсват такива, сочещи на причинно-следствена връзка между констатираните пукнатини в приземния етаж, по подовете от една страна и укрепването при строежа на 6-етажния хотел, от друга. Приел е, че предпоставките за ангажиране на гаранционната отговорност на ответното дружество като възложител на работата не са се осъществили в своята цялост. Посочил е, че само времевото съвпадане на пукнатините в къщата на ищеца с началото на строежа не е достатъчно основание за претенцията му, след като не се установява по делото неправомерно поведение на ответника, респ. наети от него лица, и искът за присъждане на обезщетението за вреди по чл. 49 ЗЗД е неоснователен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани; 2/ Допуснато ли е процесуално нарушение от въззивния съд, ако същият не е допуснал повторна комплексна експертиза, съответно не е допуснал и допълнителни въпроси към вече приетата в първата инстанция експертиза, при положение, че въззивникът е оспорил като необосновани единичната и комплексната експертиза още в първа инстанция, която също не е допуснала повторна комплексна експертиза, нито е допуснала допълнителни въпроси към изготвената единична експертиза и при положение, че заключенията на вещите лица са напълно необосновани, не са подкрепени с конкретни данни от строителната документация, приложена за процесния имот и при положение, че заключенията сами по себе си противоречат на снимковия материал, приложен в тях. За първия въпрос твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 344/21.09.2012 г. по гр. дело № 862/2011 г., IV г.о., решение № 127/05.04.2011 г. по гр. дело № 1321/2009 г., IV г.о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г., IV г.о., решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. IV г.о., решение № 324/22 04 2010 год. по гр.дело № 1413/2009 г., IV г.о. и др., а за втория – че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първия въпрос. Мотивите на въззивното решение отразяват решаващата дейност на съда по предмета на спора в рамките по чл.269 ГПК, обсъдени са събраните писмени и гласни доказателства и заключения на вещите лица, доводите и възраженията на страните. В съответствие с практиката на ВКС и изискването на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е посочил в мотивите си кои релевантни за спора факти приема за установени и какви правни изводи следват от тях. Показанията на свид.П. за момента на появяване на пукнатините и пропаданията в плочите на сутерена и първия етаж от процесната сграда са кредитирани. Изводите на съда за липсата на противоправност при извършване на строежа-в частност на изкопа, в съседния имот, за липсата на неположена грижа от страна на работниците на ответника и за липсата на причинна връзка между строежа на хотела в съседния на ищеца имот и пукнатините по сградата на ищеца, са обосновани с установеното по делото от заключението на вещите лица и от показанията на свид.Ц., поради което не почиват на предположения. Несъгласието на жалбоподателя с тези изводи за липса на противоправност и причинна връзка не е основание за допускане на касационно обжалване. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по поддържания довод за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по втория поставен от касатора въпрос. По начина на формулирането, въпросът не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не представляват абстрактно формулирани питания по приложението на правни норми или институти, които могат да се поставят по множество сходни дела, а е насочен към проверка правилността на въззивното решение, каквато в тази фаза на касационното производство не може да бъде осъществена. Отговорът на този въпрос зависи от конкретните доказателства по делото. Същевременно не е обоснована и специфичната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т.4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се посочи, че принципно по приложението на чл.266, ал.3 ГПК, вр. чл. 200, ал. 3 ГПК е налице трайна практика на ВКС, вкл. и задължителна такава, според която не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение; страната, която във въззивното производство се позовава на разпоредбата на чл. 266, ал.3 ГПК с искане да бъдат допуснати нови доказателства, трябва да обоснове предпоставките по чл.266, ал.3 от ГПК, с които е обвързано преодоляването на установената в чл.266, ал.1 от ГПК забрана, а преценката за наличието или отсъствието на непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение, е от компетентността на въззивния съд, с оглед конкретните данни по делото и други доказателства (т. 3 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК решение № 542/2012 г. по гр. д. № 1083/2010 година на ІV г. о, ВКС). Данните по делото сочат, че въззивният съд е процедирал в съответствие с посочените тълкувателно решение и практика на ВКС, защото, както с определението си по чл. 267 ГПК, е разгледал направеното във въззивната жалба доказателствено искане, приел е същото за неоснователно по подробно изложени мотиви, изведени от съдържанието на експертните становища, и така е отрекъл делото да е останало неизяснено от фактическа страна, с което не се е отклонил от задължението си като съд по същество на спора. При извършената служебна проверка не се установяват пороци в кръга на тези по чл.280, ал.2 ГПК. С оглед изхода на спора касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство, като дължи на насрещната страна разноски в касационното производство за защита от адвокат, в размер на 1200 лв. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд - състав на второ отделение на гражданската колегия