Определение № 50202 от 24.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1131/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. М. Й. К. обжалва решение № 81 от 17.02.2022 г. по т.д. 839/21 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 1 търговски състав, с което след като е отменил решение № 260072 от 28.05.2021 г. по т.д. 54/19 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, в обжалваната част от ЗК „Лев инс“ АД, с която е осъден жалбоподателят да заплати на основание чл. 226 КЗ отм., на ищцата М. К. сумата от 49 000 лв., дължимо застрахователно обезщетение за причинените й неимуществени вреди, болки и страдания, преживени от нея, от смъртта на брат й В. Й. Г. в ПТП на 19.04.2014 г. в [населено място], на „Околовръстно шосе“, посока Автомагирстрала Люлин, към [улица], причинено от противоправното поведение на Г. С. В., управлявал л.а. Ситроен К. П., въззивният съд е отхвърлил предявеният от ищцата М. Й. К. иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм. в тази обжалвана част, до обжалвания размер на 49 000 лв. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Решението било постановено при съществено процесуално нарушение, тъй като не бил разгледан установен факт, а именно съдът бил приел, че ищцата е жертва на престъпление, което обстоятелство било признато и в наказателния процес. От този факт следвало, че е преживяла болки и страдания от смъртта на брат си, които е справедливо да бъдат обезщетени. Излага съображения за нарушение на материалния закон, които се изразяват в липсата на преценка за наличието на материалноправните предпоставки за правото на обезщетение за неимуществени вреди. Счита, че следва да се тълкуват нормите на чл. 265, ал. 2 от КЗ отм, както и предвиденото от законодателя в § 96 от ДР на КЗ, съгласно която не само лицата в чл. 493 а от КЗ, но и други лица, претендиращи обезщетение е справедливо да бъдат обезщетени. Аргумент за притежаване на право на обезщетение, касаторът извежда и от упражненото от нея право – да иска обезщетение от застрахователя, при наличие на правото й да иска обезщетение от прекия причинител на вредите. Твърди нарушение на материалния закон – Директива чл. 2, ал.1 б. а и б от Директива 2012 /29/ЕС. Съгласно тази директива, било се установявало, че право на обезщетение имат всички членове на семейството, сред които са и братята и сестрите. Излага съображения за необоснованост на съдебното решение. Счита, че въззивният съд не бил изложил съображения за абстрактния модел, който следва от правната норма, така както е разяснена в ТР 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк.д.1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Ако въззивният съд бил съобразил това, би установил, че най-близка до починалия, е сестра му. Тогава въззивният съд щял да открои участието й в наказателно производство, разпознаването на брат й, погребението му, споделянето на тежката новина с близките, продължителността на страданията. Въззивният съд не бил оценил факта, че нямало други живи роднини, сестрата била единствената роднина. Преценката на свидетелските показания била едностранна, били възприети само тези показания, които са в интерес на застрахователното дружество. Не били съпоставени конкретните факти с обичайното развитие на семейните отношения. Въззивният съд трябвало да обоснове извод, че предвид установените по делото факти, ищцата имала трайно установена и дълбока връзка с брат си и за нея били настъпили сериозни морални болки и страдания. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Въззивният съд, след като намери, че пред него и че при допустимо първоинстанционно решение в полза на ищеца, определен факт не е бил доказан пред първоинстанционния съд, което влече неоснователност на иска, длъжен ли е да предприеме действия по изясняване предмета на делото по своя инициатива или чрез указание до ищеца? 2.Въззивният граждански съд, а и всеки граждански съд, сезиран с иск, включително, с пряк иск срещу застрахователя на гражданската отговорност на автомобилистите, за вреди, произтичащи от престъпление, по отношение на увреденото, от което лице в наказателното производство, е призната материалноправна легитимация, посредством конституирането му като пострадал, въз основа на претърпените от престъплението и/или деликта вреди, има ли право да преразглежда тази материалноправна легитимация или не? Твърди се противоречие с: тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК; решение № 206 от 26.10.2018 г. по т.д. № 670/2017 г. на ВКС, I т.о.; решение № 310 от 06.02.2019 г. по т.д. № 2429/2017 г. на ВКС, II т.о.; решение № 70 от 30.06.2019 г. по т.д. № 755/2018 г. на ВКС, II т.о. По този начин обосновава допълнителни основания съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Г. С. В. – трето лице помагач по делото, не е заявил становище по подадената касационна жалба. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да отмени обжалваното частично в осъдителната част първоинстанционно решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли частично предявения от М. К. иск с правно основание чл.226, ал. 1 от КЗ отм, въззивният съд е приел, че не е установена активната материално-правна легитимация на ищцата. Този извод е направил, изхождайки от установени в процеса факти на настъпило пътно-транспортно произшествие, извършено противоправно от водач на лек автомобил, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, като е направил извода съобразно представената по делото присъда, възприета съгласно правилото на чл. 300 от ГПК. Приел е за установен факта, че М. К. е сестра на починалия В. Й. Г.. Позовавайки се на чл. 52 от ЗЗД, приложим и в случаите когато се ангажира отговорността на застрахователя, на основание чл. 226 от КЗ отм., въззивният съд е приел, че липсва основание за обезщетяване на ищцата. Въззивният съд е изходил от разясненията в Тълкувателно решение 1/21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно които обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД. С ППВС 4/61 и ППВС 5/69 г. бил определен кръгът от лица, които са легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък и с посоченото Тълкувателно решение 1/2018 г. на ОСНГТК е прието, че право на обезщетение имат освен посочените лица и всяко друго лице, с което пострадалият се е намирал в тесни, близки, родствени отношения или отношения, които е справедливо да бъдат обезщетени. Въззивният съд, ръководейки се от тълкуването на нормите, определящи правото на обезщетение за неимуществени вреди, е приел, че в конкретния случай, сестрата на пострадалия, няма право на обезщетение за неимуществените вреди, причинени й от смъртта на брат й. В решението си въззивният съд изхожда от доказването, проведено в процеса, като изводите на съда са основани на свидетелските показания на съпруга на ищцата, преценени по реда на чл. 172 от ГПК. От тях е прието, че не е установено приживе на починалия, брата и сестрата да са имали отношения, които са различни от общоприетите в българското общество, за отношения между братя и сестри. Съдът е направил извод, че са имали добри отношения, които са характерни за братята и сестрите. Счетено е, че обстоятелството, че ищцата е останала единствен родственик след смъртта на майката и бащата, не обуславя извод за изключителност на отношенията между брата и сестрата, доколкото те са расли в семейство с двама родители, не е имало изключителна привързаност в отношенията им поради особени обстоятелства в семейството. Прието е, че и двамата са били оформени личности към момента на смъртта на починалия, сестрата е създала свое семейство, братът е живеел самостоятелно, нямал е собствено семейство, бил е разведен. С оглед свидетелските показания е установено, че не са имали непрекъснати, интензивни контакти, сестрата е работила в чужбина в определен период, братът е работил и е имал свой живот, ходели са си на гости, но принципно ги е деляло голямо разстояние, живели са в отдалечени градове. Освен това е прието, че липсват доказателства относно интезитета на преживените болки и страдания от ищцата, след смъртта на брат й, а и като период, и като интензивност не е установено болките и страданията на ищцата да са изключителни и в по-голяма степен от обичайните в подобни случаи. Така е обобщен извод, че са установени нормални, „братски отношения“, но тези отношения не представлявали изключителност, което би било основание да е справедливо да бъдат обезщетени причинени на жалбоподателката неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от нея болки и страдания. Изхождайки от обективно установените факти, посочени във въззивното решение, въззивният съд е приел, че не са налице факти, които да обуславят отделни обстоятелства, обобщаващи заключение, че неимуществените вреди, причинени на сестрата на починалия е справедливо да бъдат обезщетени. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280 от ГПК, се извършва само на основанията, предвидени в закона. Съдът може да допусне касационно обжалване и служебно, ако е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК или е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо – чл. 280, ал. 2, пр. 2. В конкретния случай не се установиха пороци на съдебното решение, които могат да доведат до извод за наличие на вероятност решението да е нищожно, респ. не се установяват основания, решението да е постановено при липса на предпоставки за произнасяне по същество на съдебното решение. Извън посочените основания, касаторът е обосновал два правни въпроса. По отношение на първия правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е обусловил изхода на спора. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, общо основание за допускане касационно обжалване може да бъде само този правен въпрос, който е включен в предмета на делото, разрешен е от въззивния съд и е обусловил изхода на спора. В случая, липсва такова обосноваване на изхода на спора. Въззивният съд е приел за установени отношенията между брата и сестрата приживе и преживяванията на ищцата, така както са установени с ангажираните от нея доказателства. Решението е обжалвано от застрахователя пред въззивния съд и липсва основание да се приеме, че въззивният съд не се е произнесъл по факт, сочен от ищцата и по отношение, на който е било необходимо, въззивният съд да събере нужните доказателства за установяването му. Поради това поставеният правен въпрос не обуславя изхода на спора. По отношение на втория поставен правен въпрос, следва да се приеме, че не е разрешен от въззивния съд. Както бе посочено, въззивният съд не е направил изводите си въз основа на участието на пострадалата като частен обвинител в наказателния процес. Това е обстоятелство, което не е обсъдено. Не е правен и извод относно връзката между наказателния процес и гражданския процес, при определяне легитимацията на жертви от престъпления. Въззивният съд е изходил от установените в процеса факти и приложението на чл. 52 от ЗЗД, приложима и при определяне отговорността на застрахователя, на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм, така както е разяснено в посочените задължителни Постановления на Пленума на ВС и Тълкувателно решение на ОСНГТК на ВКС относно тези норми. Освен това нормата на чл. 280 от ГПК изисква да се посочи основанието за допускане касационно обжалване – като определящия изхода на спора извод на въззивния съд. В случая направените правни изводи са свързани с липсата на основание да се получи обезщетение на неимуществени вреди съгласно принципа на справедливост. Това е определящият извод и посоченият правен въпрос, не отговаря на изискванията на чл. 280 от ГПК. Поради изложените мотиви не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България