Определение № 3860 от 04.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1324/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба А. К. И. и И. А. И., чрез адв. М. М., срещу въззивно решение № 320/14.12.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 345/2022 г. по описа на Окръжен съд – Монтана в частите му, с които предявените от касаторите срещу „Нет-Сърф.Нет“ ООД - [населено място] искове по чл. 200 КТ са отхвърлени за разликите над сумите от по 43 354 лв. до предявените размери от по 250 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди; и за разликата над сумата 1 509,87 лв. до размера на 3 019, 74 лв. – обезщетение за имуществени вреди, които вреди са претърпени от настъпилата при трудова злополука смърт на сина им К. И. А.. В частта, с която са уважени исковете, решението не е предмет на обжалване и е влязло в сила. Решението е постановено при участието на Е. С. Д. - трето лице помагач на страната на „Нет-Сърф.Нет“ ООД. В касационната жалба са изложени доводи за незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт в обжалваната му част. В изложението си касаторите поддържат, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди; 2) при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, следва ли въззивният съд да изложи мотиви относно конкретните обстоятелства, които взема предвид; 3) може ли съдът да приеме наличие на „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ в случаи, в които от работодателя не са били осигурени безопасни условия на труд; 4) налице ли е груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, когато работодателят не е провел обучение и/или инструктаж по безопасност в съответствие със спецификата на професията/извършваната дейност и на работното място, като отчита възможните опасности и резултатите от оценката на риска за вида изпълнявана работа; 5) представлява ли всяко нарушение на правилата за безопасност на труда проява на съзнаване на възможността за настъпване на вредоносен резултат. Ответникът по жалбата „Нет-Сърф.Нет“ ООД, чрез адв. П. В., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационната жалба е недопустима за разглеждане в частта, имаща за предмет въззивното решение по иска за имуществени вреди. Съгласно чл.280, ал. 3, т. 3, вр. ал. 1, т. 1 ГПК, не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по искове за обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска до 5 000 лв. В случая, претенцията по чл. 200 КТ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е с обща цена 3 045,44 лв., поради което въззивното решение по този иск не подлежи на касационен контрол и касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане. Касационната жалба в частта, имаща за предмет постановеното въззивно решение в отхвърлителната му част по предявените искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, е допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о., намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че К. А. - син на ищците - е бил в трудово правоотношение с ответното дружество, като е заемал длъжността „монтьор електронно телекомуникационно оборудване“. На 01.08.2019 г. същият е претърпял инцидент по време на изпълнение на трудовите си задължения - при коригиране дължината на оптичен кабел, намиращ се на ел.стълб, част от голяма стълбова линия, на която е монтирана въздушна електропроводна линия с напрежение 380/220V, я докоснал неволно с външната част на трети пръст на лява ръка. Получил електротравма, вследствие на която е настъпила смъртта му. Трудовият характер на злополуката е признат с влязло в сила разпореждане № 5104-11-15/05.09.2019 г. на ТП на НОИ – М.. Обсъждайки поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, съдът е приел, че е осъществен фактическият състав по чл. 200 КТ и са налице основания за ангажиране имуществената отговорност на работодателя за причинените на ищците неимуществени вреди, претърпени от настъпилата при трудовата злополука смърт на сина им. Посочено е, че безспорно загубата за родителите е тежка и неочаквана, променила е нормалния им начин на живот, довела е до душевни болки и страдания, както и до посттравматично стресово разстройство, установено с експертното заключение. Ищците трудно се справят с ежедневието си, не могат да преодолеят липсата на сина си, с когото са живели в едно домакинство и отношенията им са били топли и близки, основани на нормалните за връзката родител - дете чувства на обич, привързаност и подкрепа. Отчетено е, че К. А. е починал на 28 години, млад, в трудоспособна възраст и преди да успее да създаде свое семейство. Съобразявайки критериите, установени в ППВС №4/1968 г. и в установената практика на ВКС, касаещи приложението на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е приел, че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди за всеки от ищците възлиза на сумата от по 150 000 лв. Същевременно, за основателно е счетено възражението на работодателя по чл. 201, ал. 2 КТ за съпричиняване на увредата от страна на пострадалия. Посочено е, че работникът е бил запознат с одобрените в дружеството технологични правила за полагане на въздушни и вътрешни кабели, с инструкциите за безопасност (№№ 1,4,6,8,9,10,12,13,16 и 17), определящи задължителните за спазване при този вид работа предпазни мерки при извършване на дейности на електрически стълб; предпазни мерки при използване преносими стълби, предпазни мерки при опасностите при работа с ел.напрежение, предпазни мерки и разпоредби при полагане на комуникационни кабели. Установено е, че работодателят е изпълнил задълженията си за провеждане на начален инструктаж по безопасност и здраве при постъпването на служителя на работа, както и на периодичен инструктаж по безопасност, хигиена на труда и противопожарна охрана. Пострадалият е бил запознат с правилника за вътрешния трудов ред и с уредените в него задължения за използване на лични предпазни средства и специално облекло при работа. Такива са му били предоставени от работодателя - защитна каска, работно облекло, работни обувки, защитни диелектрични ръкавици и тестер за напрежение - безконтактен фазомер. К. А. е имал придобита III-та квалификационна група по безопасност при работа, каквато се изисква съгласно Правилника за безопасност и здраве при работа с електрически уредби на електрически и топлофикационни централи и по електрически мрежи. Според правилата за безопасност, при работа на електрически стълб (каквато е извършвана от А. при настъпване на злополуката) той е бил длъжен да използва защитни диелектрични ръкавици, като първо е следвало да извърши проверка с безконтактния фазомер на всички кабели около обекта на работа - силнотокови и слаботокови. Въззивният съд е посочил, че по делото е безспорно установено, че служителят не е спазил тези технически правила за безопасна работа, като при качването си на ел.стълб не е носил защитни ръкавици и не е проверил с безконтактния фазомер за наличие на ток в мястото на работата, а направо е започнал да отстранява повредата по оптичния кабел. Макар да е съзнавал, че се намира в близост до проводник на електропреносната мрежа, през който тече ток и евентуален допир до същия създава риск за здравето и живота му, той е предприел действията в нарушение на установените правила и мерки за безопасност при работа на електрически стълб. Това му поведение е квалифицирано от въззивната инстанция като проява на груба небрежност и основание за намаляване отговорността на работодателя, поради съпричиняване на увреждането от страна на служителя, като приносът му е определен в размер на 50 %. Приспадайки процента за съпричиняване от определения размер на обезщетението - сумата 150 000 лв. за всеки от ищците, както и изплатените им суми от застрахователно обезщетение - по 26 544 лв.; допълнителното такова от 203,77 лв. (по 101,88 лв. на всеки); доброволно платеното от работодателя в размер от по 5 000 лв., съдът е счел за основателни предявените искове до размера на сумата от по 43 354 лв. за всеки ищец. В останалата им част претенциите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди са отхвърлени като неоснователни. При тези решаващи изводи на въззивния съд, сочените от жалбоподателите предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Първите два въпроси, касаещи приложението на чл. 52 ЗЗД, не обуславят селектирането на жалбата. В ППВС № 4/1968 г., както и в трайно установената практика на ВКС по тази категория дела (вж. - решение № 1026/ 18.12.2009 г. по гр. д. № 4001/2008 г., I г. о., решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г., III г. о., решение № 67/16.03.2012 г. по гр. д. № 1101/2011 г., III г. о., решение № 136/01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г., III г. о., решение № 85/29.04.2014 г. по гр. д. № 7182/2013 г., III г.о. на ВКС и др.) константно е приемано, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане в резултат на настъпила трудова злополука, съдът следва да вземе предвид всички установени по делото обстоятелства за конкретния случай, които са от значение за определяне на неговия справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Такъв характер имат обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, възрастта на работника, стреса на близките от внезапното настъпване на смъртта, отношенията в семейството на пострадалия, грижите, които той е полагал за семейството си, преживените страдания от загубата на близкия човек, загубата на морална, емоционална и материална подкрепа. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените морални вреди, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички допустими доказателства, които са относими към правно релевантните факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Както многократно е разяснявано, справедливостта като правен принцип, прогласен в чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно понятие. Тя трябва да почива на анализа на фактите по делото, за да се осъществи целта на закона - постигане на съответствие между установената неимуществена вреда и нейния имуществен еквивалент. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения и е изложил мотиви по всички обстоятелства, имащи значение за справедливия размер на определените в случая обезщетения за неимуществени вреди, а несъгласието на касатора с оценката и анализа на доказателствата касаят обосноваността (чл. 281, т. 3 ГПК) на съдебния акт, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Следващите три въпроса (№3-5) не са правни по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, а фактически и поради това не могат да обусловят касационния контрол. Въпросите отразяват твърденията от защитната теза на ищците, които обаче не са приети за доказани по спора, респ. предпоставят в себе си факти и обстоятелства, които въззивният съд след анализ и обсъждане на доказателствата е счел за неустановени по делото. Извън това, доколкото въпросите са свързани с приложението на института на „грубата небрежност“ по чл. 201, ал. 2 КТ, по тях е създадена трайна съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Изяснено е, че грубата небрежност е степен на небрежност, при която увреденият не е положил за себе си грижата, която би положил и най-небрежния човек, зает със съответната дейност, при подобни условия (вж. - решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г., IV г. о., решение № 348/11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г., IV г. о., решение № 977/14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г., IV г. о. и др.). При трудовата злополука, за да има съпричиняване следва да е установено, че работникът е извършвал работата си при липса на елементарно старание и внимание, в нарушение и пренебрегване на основни технологични правила и изисквания за безопасност (в т.см. – решение №202/12.12.2014 г. по гр. д. №1298/2014 г., III г. о. и цитираните в него други актове по същия въпрос). Правилото по чл.201, ал. 2 КТ намира приложение и ако работодателят не е осигурил в достатъчна степен безопасни условия на труд, като не е обезпечил обезопасяването и изправността на машините и съоръженията, също и независимо дали е проведен инструктаж за безопасност. Винаги, когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата, като сам се поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата. В този случай виновното лице отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците, причинени от поведението на увредения (вж. - ТР № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС). Колкото повече едно лице е допринесло за настъпването на вредата, толкова по-голям ще следва да е определеният размер на приноса му спрямо дължимото обезщетение за обезвреда. В практиката на ВКС е изяснен и въпросът, че когато увреждането настъпи при изпълнение на работа, съставляваща източник на повишена опасност и възложителят отговаря поради това, че не е спазил правилата за осигуряване на безопасност на труда, той дължи обезщетяване на вредите, настъпили от собствената му немарливост. Ако наред с това пострадалият има принос в процеса, довел до увреждането, поради това, че сам се е поставил в ситуация на повишен риск, той съпричинява вредите заедно с възложителя. В зависимост от обстоятелствата по делото следва да се прецени дали пострадалият е допринесъл за настъпването на по-голяма част от вредите, или тази по-голяма част следва да се счете резултат от установените като неизпълнени от страна на работодателя правила за безопасност. Преценката е конкретна за всеки отделен случай, като сам по себе си фактът на установено неизпълнение от страна на работодателя на задължението да осигури здравословни и безопасни условия на труд, не е достатъчен за да се презумира, че работникът не е допринесъл за настъпване на трудовата злополука. Поради това, следва да се прави разграничение между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на възложителя на работата и вредите, причинени от увредения. Причинителят на вредите отговаря само за онези от тях, които са в причинна връзка с неговото виновно поведение. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. След анализ на всички събрани по делото доказателства, е разграничено за кои вреди отговаря работодателят и кои вреди и в каква степен са следствие от действията на увредения, респ. какво е съотношението в приноса на страните за настъпване на крайния вредоносен резултат. В случая е съобразено, че пострадалият е бил обучен и притежава III-та квалификационна група по безопасност при работа с ел.мрежи, респ. бил е длъжен да спазва съответните мерки за техническа безопасност, да използва предоставеното му специално защитно облекло и инструменти, тъй като е имал необходимите познания за възможните рискове при този вид работа, а и тези негови задължения са били включени и в длъжностната му характеристика. Предвид всичко изложено не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение в обжалваната му част. По оплакванията на жалбоподателите в касационната жалба за неправилно присъдени с въззивното решение разноски за първата и въззивната инстанция, съдът не дължи произнасяне в настоящото производство по чл. 288 ГПК, тъй като същите могат да са годен предмет на касационен контрол след допуснато касационно обжалване във фазата по съществото на спора по чл. 290 ГПК, а извън това, самостоятелно – само когато страната е изчерпала предвидения в чл. 248 ГПК процесуален ред за защита. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение