Определение № 1220 от 15.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2996/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Пловдив, район Северен, срещу решение № 444/06.04.2023г. по гр.д. № 5/23г. по описа на Окръжен съд Пловдив, с което са уважени предявените от Н. И. Г. искове по чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, като е признато за незаконно и отменено уволнението й, извършено със заповед № 9/28.05.2021г. на кмета на район „Северен“, Община Пловдив; възстановена е на заеманата преди уволнението длъжност „главен архитект“ на район „Северен“, Община Пловдив и й е присъдена сумата 1150 лв. като обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода 28.05.2021г.- 26.07.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й погашение. Касаторът заявява неправилност на обжалваното решение, като твърди, че въззивният съд е приложил закона - §4, ал.2 от ПЗР на ЗДСл, в противоположния му смисъл, а изводът за злоупотреба с право от страна на работодателя е направен произволно и при незачитане на презумпцията на чл. 8, ал.2 КТ. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК няколко въпроса, които, след обобщаването и уточняването им от касационната инстанция, се свеждат до този за приложението на §4, ал.2 ПЗР на ЗДСл. Насрещната страна по жалбата – ищцата Н. И. Г., възразява срещу допустимостта на касационната жалба. Това възражение е неоснователно. Касационната жалба е подадена в срок, а по реда на чл. 285, ал.1 ГПК е уточнена и е представено изложение на основанията за касационно обжалване. Решенията на въззивните съдилища по искове по чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ (последният независимо от цената му, предвид обусловеността му от главните искове), не са изключени от касационен контрол – така чл. 280, ал.3, т.3 ГПК. По искането за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: За да достигне до идентични с първоинстанционния съд изводи за основателност на предявените искове, въззивният съд е споделил възприетата от същия фактическа обстановка по делото, съгласно която: Ищцата е заемала длъжността „ главен архитект“ на р-н Северен, Община Пловдив след проведен конкурс. Била е уволнена със заповед № 13/03.09.2020г. на кмета на района. Това уволнение е било признато за незаконно и отменено, а ищцата – възстановена на заеманата длъжност с влязло в сила на 17.04.2021г. решение № 306/30.03.2021г. по гр.д.№ 20205330111794 по описа за 2020г. на Районен съд-Пловдив. На 28.05.2021г. ищцата се е явила да постъпи на работа. Подала е заявление с вх.№ 3-9400-45-22/28.05.2021г. до кмета на район „Северен“ Община Пловдив, с което, позовавайки се на решение № 296 по протокол № 18/21.12.2020г. на Общински съвет – Пловдив ( с което е направена промяна в структурата на Районна администрация) и на основание §36 ал.1 от ПЗР към ЗИД на Закона за държавния служител, е направила изявление за заемане длъжността „главен архитект“ на район „Северен“, Община Пловдив, по служебно правоотношение. Приложила е и декларация по чл.7 от ЗДСл., подписана на 28.05.2021г. Решение № 296 по протокол № 18/21.12.2020г. на Общински съвет – Пловдив е прието по предложение на кмета на района и е влязло в сила на 13.01.2021г. Ищцата е била допусната до кабинет № 8 - този на главния архитект, за започване на работния процес, в 9, 00 часа на 28.05.2021г. Впоследствие, същия ден, й е връчена процесната заповед №9/28.05.2021г. на кмета на район „Северен“, Община Пловдив, за прекратяване на трудовото правоотношение между страните на основание чл. 325, ал. 1, т.12 КТ - поради определянето на длъжността „главен архитект“ за заемане от държавен служител. При тези факти въззивният съд е счел заповед №9/28.05.2021 г., издадена от кмета на район „Северен“, Община Пловдив за незаконосъобразна, позовавайки се на разпоредбата на § 4, ал. 2 от ПЗР на ЗДСл, която предвижда, че в случаите, когато искове на служители по трудово правоотношение за отмяна на незаконно уволнение и за възстановяване на предишната длъжност са уважени, в едномесечен срок от влизане в сила на съдебното решение те могат да подадат заявление по чл. 8 от ЗДСл, ако отговарят на изискванията по чл. 7 от същия и длъжността, която са изпълнявали до влизането в сила на закона и на която се възстановяват, съществува в съответната администрация. Прието е, че работодателят не е извършил преценката по чл. 7 във връзка със заявлението на ищцата по чл. 8 ЗДСл. Това, както и обстоятелствата, че ищцата Н. И. Г. е заела първоначално длъжността „главен архитект“ след проведен конкурс, а настоящото уволнение е второ по ред, са мотивирали въззивният съд да заключи, че: „с издаването на Заповед №9/28.05.2021 г. от Кмета на район „Северен“, Община Пловдив, се припокрива фактическия състав на „злоупотреба с право“ и се създава впечатление за поведение, граничещо с хипотезата на неизпълнение на влязъл в сила съдебен акт. Длъжността, заемана до този момент от Г. се определя за заемане от държавен служител, като това основание е използвано от работодателя с цел повторно прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата веднага, след възстановяването й на работа.“ Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Безспорно е в случая, че изводите на въззивния съд за незаконосъобразност на уволнителната заповед са изведени в приложение на разпоредбата на §4, ал.2 от ПЗР на ЗДСл и съответно е налице общият селективен критерий за допускане на касационно обжалване. Такова следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК - за проверка дали даденото от въззивния съд по този въпрос разрешение съответства на практиката на ВКС, застъпена в цитираното от касатора решение № 232/22.02.2010г. по гр.д.№ 392/2009г., ВКС, ІІІ ГО и в служебно известното на състава решение № 110/09.06.2011г. по гр.д.№ 329/2010г., ВКС, ІV ГО. Жалбоподателят дължи държавна такса в размер на 105 лева ( 2 х 40 +25) Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд