Определение № 399 от 15.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 877/2010 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат С. като процесуален представител нва [фирма] С. срещу въззивното решение на СГС от 20.Х.2009г. по гр.д. № 84/2008г. Ответницата по касационната жалба М. Т. Г. от С. не е заявила становище пред настоящата инстанция. Касационната жалба е подадена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок, поради което е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното: С атакуваното решение СГС след връщането на делото от ВКС на РБ за ново разглеждане е отменил решението на СРС от 30.ІV.2002г. по гр.д. № 140/2000г. в частите му по исковете с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.2 от КТ и вместо него е постановил друго, с което е признал уволнението на М. Г. със заповед № 47/06.ХІІ.1999г. за незаконно и го е отменил и е възстановил същата на заеманата преди уволнението длъжност – търговски помощник, като е оставил в сила първоинстанционното решение в отхвърлителната му част по претенцията за обезщетение по чл.225 от КТ. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че уволнението е незаконно поради нарушения на чл.195 ал.1 от КТ, тъй като уволнителният акт не съдържа индивидуализирано чрез обективни и субективни признаци нарушение на трудовата дисциплина, и на чл.333 ал.3 от КТ, тъй като работодателят е следвало да поиска, но не го е сторил, предварително писмено съгласие на синдикалната организация за уволнението на ищцата с оглед качеството й на председател на синдикална секция. В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, представено след дадено му от въззивния съд указание, се сочи, че съдът се произнесъл в нарушение на материалния закон /КТ/ и касационното обжалване е допустимо на основание чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Прието е, че ищцата е председател на синдикална организация, която не съществува, ако тя съществува, не е ясно защо се прави нов и то фалшив протокол за пререгистрация, съдът не изпълнил указанията на ВКС в отменителното му решение, ищцата се опитва да ползва права от незаконно поведение, недопустимо е съдът да се позовава вна фалшив протокол с разменени и подправени подписи. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. В разглеждания случай изложението не е съобразено с тези изисквания. В него липсва формулиран по посочения начин процесуалноправен и/или материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд. Изложените в този документ съображения представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, но те се проверяват едва в касационното производство, ако такова бъде допуснато, но не и в това по допускането му. Следва да се отбележи и че в изложението и в касационната жалба оплакванията се отнасят до само единия от двата сами по себе си решаващи изводи на въззивния съд, а именно – несъобразяването на уволнението със защитата по чл.333 ал.3 от КТ, поради което дори касаторът да бе посочил по съответния начин въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд в тази насока, те не биха били от значение за изхода на делото. Следователно не е налице в случая основната предвидена в закона предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,