Определение № 417 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3662/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Секюрити Б. СОТ“ ООД, чрез адв. Р. Ц. против решение № IV-33/01.06.2021 г. по в.гр.д. № 40/2021 г. на Окръжен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 260623 от 09.11.2020 г. по гр.д. № 3490/2020 г. на Районен съд Бургас, с което са уважени предявените от Д. Р. С. / починал в хода на процеса и заместен от своите законни наследници Р. Д. К., Е. Д. Д. и Н. Ж. Г./ против касатора искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуални норми и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, въззивният съд не е обсъдил всички възражения и доводи на страните, които имат значение за делото, а в нарушение на чл.235, ал.2 ГПК не се е поизнесъл по доводите и оплакванията във въззивната жалба. Поддържа се наличие на противоречие в мотивите на съда по отношение приложимостта на предварителната закрила на чл.333 КТ. Според касатора в нарушение на нормите на чл.6, ал.2, чл.8, ал.3 и чл.9 ГПК, съдът служебно е изследвал въпроса дали ищецът е останал без работа и за какъв период. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, две групи въпроси. Първата група въпроси са процесуалноправни и макар и да са формулирани като 9 на брой, се свеждат до въпроса за задълженията на въззивния съд по чл.235, ал.2 и ал.4, чл.236, ал.2 ГПК, както и на чл.147, чл.159 и чл.266 ГПК. По тези въпроси се поддържа противоречие със задължителната практика на ВКС – т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, т.19 на от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 157/8.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на II т.о., решение № 194/18.06.2013 г. по гр.д. № 1100/2012 г. на IV г.о., решение № 94/28.03.2014 г. по гр.д. № 2623/2013 г. на IV г.о., решение № 48/25.04.2014 г. по гр.д. № 2410/2013 г. на I г.о., решение № 310/04.11.2014 г. по гр.д. № 795/2014 г. на IV г.о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на IV г.о., решение № 1014/23.12.2009 г. по г.д. № 221/2009 г. на III г.о. Повдигнати са и следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ Прилага ли се закрилата от уволнение по чл.333, ал.1, т.3 КТ тогава, когато уволненият работник не е изпълнил задължението си по чл.2 от Наредба № 5 от 1987 г. да уведоми работодателя, че страда от заболяване за което закрилата важи и да представи медицинската документация, установяваща това заболяване; 2/ Може ли закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ, дори и действително да има обективен характер и да е въведена по социални критерии, да дерогира изискването за добросъвестно упражняване на трудови права от работника - чл.8, ал.1 КТ; 3/ Към кой момент, към коя дата има значение обективния характер на закрилата по чл.333 КТ и установяването на заболяване, посочено в т.1 от Наредба № 5 от 1987 г. за уволнения работник; 4/ Счита ли се за изпълнено задължението на работодателя по чл.1, ал.2 от Наредба № 5 от 1987 г. без съдействие от страна на работника или служителя, заявяващ че не се ползва от предварителната закрила по чл.333, ал.1, т.3 КТ, съгласно чл.2 от същата наредба, създаващ в тежест на работника или служителя задължение при поискване да представи в предприятието медицински документи от лечебно профилактични заведения, където се лекува и води на диспансерен отчет; 5/ В състояние ли е работодателя да осъществи дейност по събиране на предварителна информация за здравословното състояние на съответния работник или служител, ако последният не изпълни създаденото в негова тежест задължение по чл.2 от Наредба № 5 от 1987 г. да представи медицинска документация, установяваща съответното заболяване; 6/ Може ли здравословното състояние да се удостовери и приеме за доказано с гласни доказателствени средства, събрани в делото извън предвиденото по чл.2 от наредбата и 7/ Може ли да се позовава на закрила по чл.333, ал.1, т.3 КТ при уволнение работник, когато не е изпълнил задължението си да представи на работодателя или Инспекцията по труда медицински документи за заболяване по Наредба № 5 от 1987 г. и сам е станал пречка за развитие на процедурата пред ТЕЛК и Инспекцията по труда. По първите два въпроса се поддържа, че разрешението, дадено от въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 1652/13.02.2004 г. по гр.д. № 952/2002 г., а по останалите въпроси се поддържа противоречие с решение № 492/17.06.2010 г. по гр.д. № 477/2010 г. и решение № 1652/13.02.2004 г. по гр.д. № 952/2002 г. на ВКС. Поддържа се и допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с обосновка за допуснати от въззивния съд нарушения при разрешаването им, налагащо произнасяне на Върховния касационен съд с цел създаване на стабилност при разглеждането на аналогични казуси. Ответната страна по жалбата – Р. Д. К., чрез пълномощника си адв. Б. е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излагат се и подробни аргументи за неоснователност на поддържаните от касатора доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Останалите ответници по жалбата не са депозирали отговор. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 и т.3 КТ, въззивният съд е приел за установено следното от фактическа и правна страна: от представените по делото 3 бр. епикризи, издадени от „Комплексен Онкологичен център – [населено място]“ ЕООД е видно, че ищецът е бил диагностициран със заболяване „папиларен преходноклетъчен карцином“, като няма данни тези епикризи да са били предоставени от ищеца на работодателя; представените 5 бр. болнични листове обаче, с които работодателят е запознат, са издадени именно от „Комплексен Онкологичен център – [населено място]“ ЕООД, а болничният лист от 10.01.2020 г. е издаден от Специализирана ЛКК по хирургия, Отделение онкологично, поради което тези доказателства обосновават извод, че на работодателя е било известно, че ищецът страда от онкологично заболяване. Съдът е приел също така, че независимо от болничните листове, работодателят е узнал за вида на заболяването на ищеца и за тежкото му състояние от неговия лекуващ лекар, който го е уведомил в телефонен разговор и с писмо, изпратено на ел.поща на дружеството, на което работодателят е отговорил. Прието е, че извода за знание на работодателя за заболяването на ищеца, не се променя от факта на подписаната от последния декларация, че „не попада в никоя от категориите защитени лица по смисъла на чл.333 КТ“, като в тази връзка е кредитирал показанията на свидетеля С., който установява, при какви обстоятелства е подписана декларацията – едновременно с искането за даване на обяснения по чл.193 КТ и с връчването на заповедта за уволнение. Въззивният съд е приел, че в случая не е налице недобросъвестност от страна на ищеца при предоставянето на работодателя на информация дали не попада под закрилата на чл.333 КТ, тъй като на 07.05.2020 г. ищецът лично го е уведомил за заболяването си, а работодателят е имал предварително информация за вида на заболяването, което попада в хипотезата на чл.333, ал.1, т.3 КТ, поради което последният е имал задължението преди прекратяване на трудовото правоотношение да поиска предварително разрешение от Инспекцията по труда, както и мнение на трудово-лекарска комисия, което в случая не е направено, поради което заповедта за уволнение следва да бъде отменена като незаконна само на това основание. Съдът е изложил подробни мотиви по наведените от работодателя във въззивната жалба доводи и оплаквания срещу първоинстанционното решение, като е намерил за неоснователни оплакванията, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички доводи на ответника и всички факти по делото, както и събраните за тях доказателства в тяхната съвкупност; оплакванията за неправилно приложение на разпоредбата на чл.333 КТ, както и че по делото липсват доказателства какво е било действителното здравословно състояние на ищеца към момента на уволнението и дали е страдал от заболяване, попадащо в списъка по Наредба № 5/1987 г. и за неправилно кредитиране на показанията на св.С. – брат на ищеца. При изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора, поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Не обуславят допускане на касационно обжалване първата група процесуалноправни въпроси, които макар и да отговарят на общото основание за допускане до касация по чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като при постановяване на решението си въззивният съд не се отклонил от посочената в изложението задължителна и казуална практика на ВКС по въпросите, касаещи задълженията на съда, разписани в нормите на чл.235, ал.2 и ал.4, чл.236, ал.2 ГПК, както и на чл.147, чл.159 и чл.266 ГПК. Въззивният съд е изложил собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение и е оснжвол решението си на установените по делото факти и обстоятелства, като е обсъдил всички доказателства, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите и възраженията на страните. Несъгласието на страната с направената от съда преценката на относимите към предмета на делото доказателства и за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото проверката за правилността на обжалваното решение, би могла да се извърши едва в производството по чл.290 ГПК. Първият и седмия въпрос от втората група въпроси, поставени в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по същество съдържат едно и също питане и следва да бъдат разгледани заедно. Касаторът твърди постановеното решение да е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 1652/13.02.2004 г. по гр.д. № 952/2002 г., с която е прието, че задължението на работодателя по чл.1, ал.2 от Наредба № 5 от 1987 г. може да бъде изпълнено само при съдействие от страна на работника или служителя, заявяващ че се ползва от предварителна закрила по чл.333, ал.1, т.3 КТ, като това съдействие е регламентирано изрично в чл.2 от наредбата, създаващ в негова тежест задължение при поискване да представи в предприятието медицински документи от лечебно-профилактичните заведения, където се лекува или води на диспансерен отчет. Въззивното решение не е в противоречие с посочената практика. Точно обратното - въззивният съд задълбочено и аргументирано е изследвал събраните по делото доказателствени средства, като е формирал съответстващ на обективната действителност извод, че ищецът е изпълнил задължението си да информира своя работодател за онкологичното заболяване, от което страда. Действително тази информация е предоставена косвено – чрез болнични листове и съобщения от лекуващия го лекар. Независимо от това, изводите на въззивният съд, че ищецът не е действал недобросъвестно, доколкото от действията му е видно, че той не е прикривал своето заболяване и не е искал да въведе работодателя си в заблуждение относно здравословното си състояние, се явяват обосновани. Ето защо и по двата правни въпроси не са налице сочените допълнителни критерии на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Въпросът „може ли закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ, дори и действително да има обективен характер и да е въведена по социални критерии, да дерогира изискването за добросъвестно упражняване на трудови права от работника - чл.8, ал.1 КТ“ не е обуславящ изводите на съда по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК, поради което не покрива общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. По въпроса към кой момент, към коя дата има значение обективния характер на закрилата по чл.333 КТ и установяването на заболяване, посочено в т.1 от Наредба № 5 от 1987 г. за уволнения работник, е налице формирана практика на ВКС /решение № 93 от 31.05.2013 г. по гр.д. № 519/2012 г., IV г.о./, от която въззивния съд не се е отклонил. Съгласно същата моментът, към който следва да са е налице предварителна закрила по чл.333, ал.1 КТ е връчването на заповедта за уволнение или предизвестието за това, т.е. моментът към който правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение е породило действие с достигането на писменото изявление до адресата. Това е правнорелевантния момент, към който следва да се преценява законността на изявлението-моментът, към който следва да се извърши преценката съществувало ли е потестативното право и надлежно ли е упражненото, включително дали е преодоляна закрилата по чл.333, ал.1 КТ. Без правно значение за преценката за спазване на предварителната закрила по чл.333, ал.1 КТ е моментът на изготвяне на заповедта за уволнение. Съставянето й като документ не поражда правни последици без материализираното в нея да е достигнало да адресата.Работодателят може да упражни законно правото си на уволнение по чл.328, ал.1, т.2, т.3, т.5 и т.11 КТ и по чл.330, ал.2, т.6 КТ, в хипотезите на чл.333, ал.1, т.1-т.6 КТ само с предварително разрешение на инспекцията по труда. Даденото от инспекцията разрешение или отказ са задължителни за работодателя, но те са оттегляеми от инспекцията, която може да измени становището си при представяне на нови доказателства, промяна в мнението на ТЕЛК, констатации за грешка и др., като тази й преценка не подлежи на контрол от гражданския съд, нито законът въвежда изискване за мотивиране на становището й. Работодателят е обвързан от последното й становище за всеки конкретен случай, което следва да бъде съобразено при извършване на уволнението. Четвъртият въпрос от втората група е неразбираем и съдържа съществени недостатъци от гледна точка на неговата езикова структура и логика, поради което настоящият състав не може да изведе от съдържанието му конкретно питане, което се отправя до ВКС. Въз основа на изложеното, съдът приема, че въобще липсва въпрос, по който да се произнесе, което е самостоятелно основание за недопускане на решението до касационно обжалване. По въпроса „в състояние ли е работодателя да осъществи дейност по събиране на предварителна информация за здравословното състояние на съответния работник или служител, ако последният не изпълни създаденото в негова тежест задължение по чл. 2 от Наредба № 5 от 1987 г. да представи медицинска документация, установяваща съответното заболяване“ се твърди, че въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 492/17.06.2010 г. по гр.д. № 477/2010 г. и решение № 1652/13.02.2004 г. по гр.д. № 952/2002 г. на ВКС. В първото е дадено разрешение на въпроса прилага ли се закрилата от уволнение по чл.333, ал.1, т.3 КТ, когато уволненият работник не е изпълнил задължението си по чл.2 от Наредба № 5 от 1987 г., като е прието, че закрилата по чл.333 КТ има обективен характер, поради което за нейното приложение няма значение дали работникът е изпълнил задълженията си по чл.2 от наредбата, а има единствено значение дали към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът е страдал от заболяване, посочено в чл.1 от наредбата. Прието е, че практиката допуска само едно изключение от принципа, че закрилата има обективен характер и то е когато работникът умишлено е въвел работодателя в заблуждение, че не страда от заболяване, за което се предвижда закрила. Във всички останали случаи неизпълнението на задълженията на работника да уведоми работодателя за заболяването и да представи документи за него няма правно значение за действието на закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ. Разрешението на въззивния съд е съобразено изцяло с посочената практика на ВКС. Във второто решение, съставът на ВКС е приел, че работодателят не е в състояние да осъществи дейност по събиране на предварителна информация за здравословното състояние на съответния работник, ако последният не изпълни създаденото в негова тежест задължение да представи медицинската документация, установяваща съответното заболяване. Постановеното въззивно решение не е в противоречие с цитираната практика на ВКС, той като от събраните по делото доказателствени средства, въззивният съд е достигнал до обоснован извод, че ищецът е изпълнил задължението си да представи медицинска документация, установяваща онкологичното му заболяване /представени са болнични листове, издадени от „Комплексен онкологичен център - Б.“ ЕООД и от специализирана ЛКК по хирургия, отделение онкологично/, от които работодателят е разбрал за здравословното му състояние. Последният въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като видно от мотивите на въззивното решение, съдът е приел, че ищецът страда от онкологично заболяване, попадащо в хипотезата на чл.1, ал.1, т.3 от Наредба № 5, не въз основа на събраните по делото гласни доказателства, а въз основа на приетите писмени доказателства – амбулаторни и болнични листове, т.е. въз основа на медицински документи, посочени в чл.2 от наредбата. Ето защо и по този въпрос, въззиввното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По отношение на поставените въпроси, имащи характер на правни такива по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК не е налице и допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателствата и обществените условия промени, като точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В конкретния случай практиката на ВКС по приложението на института на закрилата по чл.333, ал.1 ГПК е непротиворечива, не се нуждае от промяна или осъвременяване, а самата норма е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. При този изход на спора на насрещната страна по жалбата - Р. Д. К. следва да се присъдят сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, които са в размер на 600,00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,