Определение № 2810 от 02.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1671/2025 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ДП „Б. С. Т.”, ЕИК ***, действащо чрез главен юрисконсулт В. С., срещу въззивно решение № 7148 от 23.12.2024 г., постановено по в. гр. дело № 6992/2021 г. по описа на СГС, с което е потвърдено решение № 20058188 от 04.03.2021 г. на СРС, ГО, 178 състав, в частта му, в която са уважени предявените от Д. И. М. срещу Държавно предприятие „Б. С. Т.“ обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, от КТ като е признато за незаконно уволнението на ищеца от длъжността „Мениджър продажби“ в Централно управление на ДП „БСТ“, извършено със заповед № 170/26.08.2020 г. на изпълнителния директор на ДП „БСТ“; чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ като е постановено възстановяване на ищеца на длъжността, заемана преди незаконното уволнение - „Мениджър продажби“ в Централно управление на ДП „БСТ“ и чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ като е постановено осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4 913,99 лв. - обезщетение за времето на оставане без работа в резултат на незаконното уволнение в периода 02.09.2020 г.- 15.02.2021 г., ведно със законната лихва от 06.10.2020 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се излагат съображения, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът се позовава на основанията, визирани в разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК като твърди, че въззивното решение противоречиви на ТР № 1/2013 година на ОСГТК по отношение на въпроса за дейността на въззивната инстанция като инстанция по същество и задълженията й да прецени всички искания и възражения на страните, както и да изложи правни изводи във връзка с установените фактически обстоятелства. Касаторът допълнително сочи и решение № 34 от 22.02.2016 г. по гр. д. № 4657/2015 г. на ВКС, първо г. о. Ответната по касация страна, действаща чрез адвокат М. Д. Ч. от Адвокатска колегия - К., излага становище за неоснователност на касационната жалба. Излагат се съображения, че не са налице основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, визирани в разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2 ГПК. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което са изпълнените формалните изисквания за разглеждане на касационната жалба. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното: СГС, в качеството си на въззивна инстанция по делото, е приел за установено, че със спорната уволнителна заповед № 170 от 26.08.2020 г. трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ - при закриване на част от предприятието или съкращаване в щата. Въззивният съд е изложил накратко съображенията на районния съд за уважаване на исковите претенции, за да очертае предмета на спора. Въззивният съд е приел, че достига до същите изводи като първата инстанция относно това, че ответникът в съответствие с носената от него доказателствена тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК не е доказал правно релевантното обстоятелство за взето решение от компетентния орган на ответното ДП по чл. 16, ал. 1, т. 4 от Устройствения правилник, а именно какви промени в щата и организационната структура е направил управителният съвет. Изложил е съображения, че от съдържанието на представения от ответника документ на л. 46-л. 48 от първоинстанционното делото, представляващ извлечение от протокола от заседанието на УС от 20.08.2020 г., не е се установява какво точно решение е взето от УС относно промяната в организацията - дали тя касае само съкращаване в щата или закриване на част от предприятието. Посочил е, че по делото не е представена и докладната записка от 11.08.2020 г. с вх.№ 01-04-1145 на ръководителя на отдел „Човешки ресурси“ и приложените към нея проекти за организационна структура и щатно разписание, за да е видно какво е одобрено от УС с решението по т. 2 от заседанието, включително и дали проектът, който след одобрението вече е станал решение на УС, включва съкращаване на щата, заеман от ищеца - още повече, че от съдържанието на протокола на УС във вида, в който е представен в извлечение само относно част от съдържанието му, /а не пълното съдържание/ се установява обстоятелството, че при новото щатно разписание и новата организационна структура в сила от 01.09.2020 г. се запазва досегашната численост на персонала, последно утвърдена към 25.11.2019 г. Въззивният съд е приел за неоснователен довода на въззивника-ответник, че проектите, които са одобрени с решението на УС от 20.08.2020 г., са представени по делото с отговора на исковата молба - щатно разписание - преход от 25.11.2019 г.- към 01.09.2020 г., намиращи се на л. 49 - л. 62 от делото на СРС, тъй като е констатирал, че тези документи действително са изготвени от ръководителя на отдел „Човешки ресурси“, но те не представляват така твърдения от ответника „одобрен проект“, тъй като в съдържанието им изрично е посочено, че са изготвени въз основа на решението на УС по т. 2 от 20.08.2020 г. – т. е. те следват по време вече взетото решение и доколкото се сочи, че са в изпълнение на това решение, а не го предхождат, не може да се приеме, че са твърдяните от ответника проекти. Според въззивния съд въпросните документи, включващи и новото щатно разписание в сила от 01.09.2020 г., са одобрени единствено от изпълнителния директор на ответното ДП „БСТ“, който не е компетентния за това орган по чл. 16, ал. 1, т. 4 от Устройствения правилник на ДП „БСТ“. С оглед изложеното въззивният съд е стигнал до извода, че при установената по делото липса на доказателства за съдържанието на взетото от УС решение за организационната структура, включително относно факта дали тази промяна касае само промяна в щатното разписание, включително и че засяга длъжността на ищеца или/и промяната засяга и закриване на част от предприятието и/или откриване на нови длъжности, както и при липсата на доказателства за правно-релевантния факт, че одобреното от изпълнителния директор ново щатно разписание съответства на одобреното от компетентния орган, оспорената уволнителна заповед се явява незаконосъобразна. Въззивният съд допълнително е изложил съображения, че в тази хипотеза, дори да бъдат кредитирани като достоверни показанията на разпитаните по делото свидетели на ответника относно факта, че при връчване на заповедта за уволнение ищецът е бил информиран относно конкретното правно основание, на което се прекратява трудовият му договор, това не променя правния извод за незаконосъобразност на процесната уволнителна заповед. С оглед основателността на предявения иск по чл. 344, ал. 1 от КТ, съдът е достигнал до извода, че заявените искови претенции по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ и чл. 344, ал. 3 от КТ, вр. с чл. 225 ал. 1 от КТ също са основателни. По отношение на последния иск са изложени съображения относно размера му като е прието, че същият е уважен при правилно уважено възражение за прихващане на ответника за възникнали в негова полза насрещни вземания за изплатените на ищеца обезщетения по чл. 220, ал. 1 от КТ и чл. 222, ал. 1 от КТ, които стават недължими в резултат на отмяната на уволнението като незаконно. С оглед така изложените съображения, като е констатирал, че изводите му съвпадат с тези на първата инстанция, въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него съдебно решение. По допускане на касационното обжалване настоящата касационна инстанция съобрази следното: Поставеният от касатора в изложението му по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос за дейността на въззивната инстанция като инстанция по същество и задълженията й да прецени всички искания и възражения на страните, както и да изложи правни изводи във връзка с установените фактически обстоятелства, обосновава наличието на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса за задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение №35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). В настоящия случай въззивното решение е съобразено с така посочената съдебна практика. Обстоятелството, че е налице съвпадане на описанието на фактическата обстановка и на правните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, не означава, че въззивната инстанция не е изложила собствени съображения по спора. В случаите, когато въззивната инстанция е достигнала до същия краен извод, до който е достигнал и първостепенният съд, е обичайно да е налице съвпадане на изложените правни съображения, включително и в начина на изразяване. Това обаче не означава, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви по спора. В настоящия случай СГС е посочил в постановения от него съдебен акт какви са възраженията на касатора, изложени във въззивната му жалба, като е взел отношение по тези възражения и е изложил мотиви защо приема същите за неоснователни. Обжалваното въззивно решение съдържа ясни, конкретни и разбираеми мотиви по предмета на спора, изложени във връзка с така събрания по делото доказателствен материал. Предвид изложеното настоящата касационна инстанция приема, че не се обосновава наличието на специалната предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Що се отнася до соченото като основание за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване по обсъждания въпрос с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, настоящата касационна инстанция приема следното: Съгласно т. 4 от ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай касаторът не посочва наличието на противоречива съдебна практика по въпроса, както и не изразява становище за необходимост от осъвременяване на тази практика. Твърдението на касатора за наличие на основанието за допускане на касационно обжалване, предвидено в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК - очевидна неправилност, не може да бъде споделено. Мотивите на постановеното въззивно решение са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което достъп до касация следва да се откаже. На ответната по касация страна следва да се присъдят направените от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лева. Настоящата инстанция служебно констатира наличието на очевидна фактическа грешка в обжалваното въззивно решение, която не се явява пречка за произнасяне на касационната инстанция по поставения от касатора въпрос, обсъден по-горе. Въззивният съд е допуснал грешка в посочване на номера на първоинстанционното дело като е посочил гр. д. № 29304/2012 година по описа на СРС вместо правилния номер – гр. дело № 48369/2020 година по описа на СРС. Констатираната ЯФГ следва да бъде изправена служебно от въззивния съд по реда на чл. 247 ГПК след връщане на делото на въззивната инстанция. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение