Определение № 2557 от 27.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3558/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, [населено място], подадена чрез юрисконсулт В. Н., срещу въззивно решение № 42 от 23.03.2023 г. по в.гр.д. № 11/2023 г. на Окръжен съд - Видин, с което е потвърдено решение № 803 от 05.02.2021 г. по гр.д. № 165/2020 г. на Районен съд – Видин. С първоинстанционното решение са уважени предявените от И. М. Г. срещу касатора обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Отменено е като незаконно уволнението на ищеца, възстановен е на заеманата преди уволнението длъжност, и му е присъдено обезщетение в размер на 8700,13 лв. за оставането му без работа поради незаконното уволнение за периода от 26.11.2019 г. до 26.05.2020 г., ведно със законната лихва от 24.01.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба е изразено становище за необоснованост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Ответникът по касационната жалба И. М. Г., [населено място], не е взел становище.

Въззивният съд е приел, че против ответното дружество „Юробанк България“ АД са предявени обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ. За безспорно по делото е прието, че страните са били в трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „управител на клон“ с работно място „Банка Пиреос България“ АД, „Регионална Дирекция Плевен“, „Клон Видин“. Установено е, че със заповед № 1533 от 18.11.2019 г. на изпълнителния директор на дружеството е утвърдено длъжностно щатно разписание, което отразява запазването и преминаването на трудовите правоотношения на служителите на „Банка Пиреос България“ АД върху универсалния правоприемник и нов работодател „Юробанк България“ АД, на основание чл. 123, т. 2 от КТ, съгласно Приложение № 1 към заповедта към 13.11.2019 г. Със същата заповед е утвърдено ново длъжностно щатно разписание, което отразява извършено съкращаване на щата, което е влязло в сила от 18.11.2019 г., съгласно Приложение № 2 към заповедта. Според последното „Клон Видин“ на сектор „Регионална Дирекция Плевен“ е закрит. Прието е за установено, че работодателят е връчил едновременно на служителя заповедта за уволнение, предизвестието и уведомлението, в което ищецът е посочил наличието на заболяване, даващо му предварителна закрила при уволнение. От психиатричните експертизи, назначени от първата инстанция, и при второто разглеждане на делото от въззивната инстанция по указания на ВКС, съдът е приел, че ищецът страда от психично заболяване. Изводите от заключението на повторната експертиза кореспондират с останалите доказателства по делото и дават отговор на поставените от страните въпроси, поради което същата е кредитирана като обективна, обстойно и компетентно изготвена. Въз основа на доказателствата е направен извод, че към датата на връчване на заповедта на уволнение - 25.11.2019 г., работодателят е бил уведомен за факта, че уволненият служител страда от заболяване, което се ползва със специалната закрила по чл. 333 КТ. Свидетелските показания не са кредитирани от съда в частта им за твърдяното умишлено поведение на ищеца – непопълване на уведомление за деклариране на обстоятелства, налагащи закрила при уволнение, като опровергани от писмените доказателства по делото. Съдът е приел, че между страните не е спорно обстоятелството за липсата на предварително разрешение на Инспекцията по труда и на мнение на трудово-експертната лекарска комисия по повод процесното уволнение, като предприемането на подобни действия от страната на работодателя за преодоляване на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ не са установени и от доказателствата по делото. Липсата на предварително разрешение води до незаконност на уволнението и отмяна на заповедта за уволнение само на това основание, без съдът да разглежда трудовия спор по същество, като са без значение и причините, поради които работодателят не е поискал разрешение за уволнението. С представеното уведомление, в което ищецът е посочил, че страда от психично заболяване, е прието, че служителят е изпълнил задължението си за уведомяване на работодателя за състоянието си. В тази връзка са отхвърлени възраженията на работодателя, че не е знаел за психичното заболяване на ищеца. В заключение е направен извод, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е незаконна, тъй като уволнението противоречи на нормата на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ във вр. с чл. 1, ал. 1, т. 5 и сл. от Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда. С оглед основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ са основателни и обусловените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ, като поради съвпадение на изводите на първата и въззивната инстанция, съдът е препратил към първоинстанционните мотиви на основание чл. 272 ГПК.

В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят е формулирал следните въпроси:

1. „Длъжен ли е съдът при постановяване на въззивното решение да обсъди всички доказателства по делото?“.

2. „Длъжен ли е съдът да прави фактическите си констатации и изводи по съществените за спора обстоятелства само въз основа на събраните по делото доказателства, а не на данни с неизвестен източник, който не е посочен нито от страните, нито е назован от съда в решението?“.

3. „Как следва да се преценяват показания на свидетелите, които свидетели съдът намира за заинтересувани от изхода на делото и длъжен ли е съдът да се мотивира защо счита, че свидетелят е заинтересуван, или е достатъчно само да посочи, че имат „евентуална заинтересуваност?“.

4. „За задължението на работодателя да събира предварителна информация за наличие на обстоятелства по чл. 333, ал. 1 КТ преди момента на прекратяване на трудово правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ“.

5. „Задължението на работодателя с оглед преодоляването на предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ за изискване на предварителна информация за трудоустрояване на работник или служител счита ли се за изпълнено с факта на уведомяване на последния да представи такава – ако разполага с нея или е необходимо изрично и определянето на срок за това?“.

Въпросите са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са посочени и конкретни решения на ВКС, с които се твърди, че е налице противоречие.

6. „Продължава ли да има работодателят задължение за провеждане на процедурата пред Инспекция по труда и ТЕЛК, в случай че преди връчване на предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение служителят първоначално декларира липсата на заболяване по Наредба № 5/1987 г., а в последствие декларира и представя документи за наличие на такова заболяване?“.

Поддържа се, че последният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на първо място съдът следва да се е произнесъл по същество по формулираните от касатора въпроси, така че същите да са обусловили волята му при постановяване на обжалваното решение. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Повдигнатите въпроси са били релевантни в първото касационно производство. С касационното решение по спора, постановено по гр.д. №4891/21 г. на четвърто г.о. на ВКС, и с оглед дадените в това решение задължителни за въззивния съд указания, те следва да се считат за преклудирани / в този см. са т.6 от ТР №2/2004 г., р. по т.д. №116/09 г. на второ т.о., р. по гр.д.№3136/13 г. на второ г.о., по гр.д. №265/09 г. на второ г.о., по гр.д. №7034/13 г. на първо г.о. на ВКС и др./. В цитираната задължителна практика на ВКС е прието, че за въззивния съд са задължителни указанията на ВКС, съдържащи се в отменителното решение относно даденото тълкуване на установените по делото факти и правните им последици. Споровете за правното значение на установените по делото факти, обсъдени от касационния съд, се преклудират и въззивният съд е длъжен да се съобрази с направеното тълкуване при постановяване на решението си. Въззивният съд при повторното разглеждане на делото е изпълнил задължителните указания на ВКС за назначаване по своя преценка допълнителна или повторна експертиза.

Ако се приеме, че въпросите са правнорелевантни и при второто разглеждане на спора от касационната инстанция, то първите два въпроса са относими към решаващите изводи на въззивната инстанция, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, включително и посочената от касатора. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивната инстанция е обсъдила всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е изложила мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, съдът се е произнесъл по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в двете инстанции и след задължителнните указания на ВКС при връщането на делото за повторно разглеждане, с което е изпълнил задължението си съгласно закона и непротиворечивата по въпроса съдебна практика.

Третият въпрос е неотносим, тъй като в обжалваното решение свидетелските показания не са кредитирани като опровергани от останалите доказателства, събрани по делото, а не като дадени от заинтересован свидетел.

По четвъртия въпрос съществува трайна практика, според която работодателят е длъжен да събере предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от някои от болестите, посочени в чл. 1 на Наредба № 5/1987 г., дали са трудоустроени или се ползват със закрила по някоя от другите хипотези по чл. 333, ал. 1 КТ. В изпълнение на установените нормативни изисквания работодателят може да предостави на работника/служителя декларация, в която същият да заяви дали страда от някоя от болестите по Наредба № 5/1987 г. и дали се ползва със закрила по друга от хипотезите на чл. 333 КТ. В обжалваното решение е прието, че на служителя е връчено уведомление относно деклариране на обстоятелства налагащи закрила при уволнение заедно със заповедта на уволнението, в което ищецът е посочил, че страда от психично заболяване. С оглед посоченото не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а обжалваното решение е постановено съобразно установената съдебна практика.

Петият въпрос е неотносим, доколкото е прието, че относимата хипотеза на предварителна защита е по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, както и че липсата на представени от служителя медицински документи за наличието на декларираното заболяване по Наредба № 5/1987 г. не е пречка да се поиска мнение на ТЕЛК.

Шестият въпрос също не може да обуслови допускането на касационно обжалване, тъй като противоречи на приетото от въззивната инстанция по същество. В обжалваното решение изрично е прието, че работодателят е бил уведомен за заболяването на ищеца и е имал задължение за провеждане на процедурата пред Инспекция по труда и ТЕЛК с оглед преодоляването на предварителната закрила. Несъгласието на жалбоподателя с правните изводи на съда не е основание за допускане на касационното обжалване и при липсата на общата предпоставка не следва да се преценява и специалната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.