Определение № 491 от 01.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 42/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Аларик Секюритис“ ООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. В. против решение № 1216 от 13.07.2021 г. по гр. д. № 554/2021 г. на Окръжен съд – Варна.

Ответникът С. К. П. чрез адв. П. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 260017/07.01.2021г по гр. д. № 6745/2020 г. на Районен съд – Варна за осъждане на ответното „Аларик Секюритис“ ООД да заплати на основание чл. 226, ал. 2 КТ на ищеца С. К. П. сумата от 5 931. 82 лв., представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудовата му книжка за периода от 24.04.2020 г. до 22.06.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба – 22.06.2020 г. до окончателното й изплащане и в полза на ищеца са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че страните са били в трудово правоотношение по силата на сключен трудов договор за периода от 03.04.2019 г. до 19.03.2020 г.; че трудовото правоотношение е прекратено със заповед № 015-ТД/19.03.2020 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ; че на 07.04.2020 г. поради прекратяването на трудовото правоотношение работодателят е изпратил на ищеца трудовата му книжка чрез куриерска фирма „Еконт“; че на 22.04.2020 г. ищецът изпратил на работодателя декларация с искане за заплащане на обезщетение по реда на чл. 222 КТ и отново му изпратил трудовата си книжка, получена от дружеството на 23.04.2020 г.; че на 07.07.2020 г. на ищеца е преведена по банков път сумата от 3 135. 25 лв. - обезщетение по чл. 222 КТ; че на 09.07.2020 г. ищецът е получил трудовата си книжка от ответника чрез куриерска фирма „Еконт“. При тези факти решаващият състав е приел, че вземането за обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка не е погасено по давност, в каквато насока е било наведеното защитно възражение от ответната страна. Посочил е, че правото на вземане по чл. 226, ал. 2 КТ се упражнява чрез предявяването на иск в 3-годишен срок съгласно чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, чието начало започва от деня, в който вземането е станало изискуемо, съгласно чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ. Като е съобразила, че исковата молба е подадена в съда на 22.06.2020 г. инстанцията по същество е намерила това възражение за неоснователно. Мотивирани са доводи, че успешното провеждане на иска по чл. 226, ал. 2 КТ изисква установяване наличието на следните кумулативно разписани предпоставки: прекратено трудово правоотношение; трудовата книжка на уволнения да се намира у работодателя и той да я задържа незаконно, в резултат на което за работника са настъпили имуществени вреди, които са нормативно установени по размер. Счетено е, че фактическият състав на основанието по чл. 226, ал. 2 КТ в случая е изпълнен. Трудовото правоотношение с ищеца е било прекратено поради съкращаване на щата и уволнението не е било отменено като незаконно. Ответникът - работодател своевременно е направил отбелязване в трудовата книжка на ищеца за новонастъпилото обстоятелство и му е предал трудовата книжка чрез куриер на 07.04.2020 г., когато е получена от последния. Впоследствие обаче, поради отправеното от ищеца искане за изплащане на полагащото му в очертаната хипотеза на прекратяване на трудовия договор обезщетение по реда на чл. 222, ал. 1 КТ ищецът отново е изпратил трудовата си книжка на работодателя, получена от последния на 22.04.2020 г. и върната му от същия на 09.07.2020 г. Изразено е виждане, че така работодателят отново е изпаднал в забава след като трудовото правоотношение с ищеца вече е било прекратено. Аргументи за това са черпени от разпоредбата на чл. 349, ал. 1, т. 10 КТ, според която в задължение на работодателя е да отрази в трудовата книжка на работника и изплатените обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение. Въззивният съд е изтъкнал, че съгласно ал. 2 от горния текст всички релевантни данни от кръга по ал. 1 следва да бъдат вписани своевременно. Систематическото тълкуване на тези двете разпоредби налага извода, че работодателят е длъжен своевременно да вписва в трудовата книжка и изплатените обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение, каквото в случая се явява това по чл. 222, ал. 1 КТ. При неизпълнение – точно и своевременно - на задължението на работодателя по чл. 349, ал. 2 КТ за работника възниква правен интерес от предявяването на иск по чл.226 КТ. В обжалваното решение е прието, че с чл. 6, ал. 2 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж е въведено изрично изискване към работодателя да отрази необходимите данни в трудовата книжка и да я върне незабавно срещу подпис на работника или служителя, като датата на предаването от работодателя на работника/служителя се отбелязва в дневника за издаване на трудови книжки по Приложение № 1. Това задължение е установено с оглед на обстоятелството, че работодателят винаги е икономически по-силната страна, а неправомерното задържане на трудовата книжка би довело до накърняване на конституционното право на труд за работника, тъй като без нея не би могъл да постъпи на друга работа, а също и до ограничаване на социално-осигурителните му права поради невъзможността да получава обезщетения за безработица. Съобразени са задължителните постановки, дадени с т. 2 от ТР № 1 от 02.12.2019 г. по тълк. д. № 1/2019 г. на ОСГК на ВКС, че незаконно задържане е налице винаги, когато работникът или служителят е предоставил на работодателя трудовата си книжка за вписване на необходимите данни и работодателят не я е върнал незабавно. Така работодателят изпада в забава от деня, в който трудовата книжка, предоставена за оформяне, е била задържана неправомерно, щом като след направеното вписване на данните, е било възможно предаването й на работника. Направено е съждение, че неоказването на съдействие от страна на работника за получаването на трудовата книжка и изпадането му в забава не освобождава работодателя от неговото задължение и съответно от неговата забава. За да се освободи от изпадането си в забава работодателят е необходимо да изпълни процедурата по чл. 6, ал. 3 от горецитираната наредба, като съобщи на работника с писмо с обратна разписка да се яви, за да получи лично трудовата си книжка или да бъде изпратена по пощата или на пълномощник, ако за това е имало писмено съгласие. В този случай обезщетението по чл. 226, ал. 2 КТ би се дължало до получаването на поканата от работника, удостоверена върху обратната разписка. При настоящата хипотеза ако ответникът е считал, че не е следвало да изплаща обезщетение по реда на чл. 222 КТ или е бил в невъзможност своевременно да го изплати, то отново е следвало да върне веднага трудовата книжка, без да я задържа и да я върне едва два дни след като е изплатил обезщетението по чл. 222 КТ. Фактът, че в полза на работника съществува вземане за обезщетение по чл.222 КТ и/или пък, че предстои изплащането му от работодателя не е основание последният да задържа трудовата книжка. В тази насока не са споделени възраженията на ответника, че не е изпаднал в забава, доколкото ищецът не бил му отправил искане за връщане на трудовата книжка или че не му бил дал указания за начина на нейното връщане, както и това, че ищецът бил искал единствено изплащане на обезщетението по реда на чл. 222 КТ, но не и връщане на трудовата книжка. Съдът е посочил, че горното задължение на работодателя не го освобождава от отговорност дори и при липсата на конкретизация в искането на работника, тъй като се касаело за такова, което възниква по силата на закона. Развити са също доводи за липсата по делото на възражение от ответника, че през процесния период ищецът е реализирал социално – осигурителен доход, чието установяване е в тежест на първия.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които счита за обуславящи изхода на делото и разрешени в отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, респ. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК. Сочи се формално и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – при пълно отсъствие на доводи за осъществили се предпоставки в негово приложно поле.

Съдържанието на поставените въпроси е следното:

1. „Възможно ли е работодателят да изпадне в забава за неправомерно задържане на трудова книжка след като трудовото правоотношение вече е било прекратено на по – ранен етап при спазване на изискванията по чл. 350, ал. 1 КТ, т. е. когато трудовата книжка вече е била предадена на работника с вписани данни, свързани с прекратяването?“;

2. „Следва ли да се приеме, че винаги е налице незаконно задържане на трудовата книжка когато работникът или служителят е предоставил на работодателя своята трудова книжка за вписване на данни (като обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ) без изрично искане за нейното връщане и/или указания за начина на нейното предаване?“;

3. „Следва ли да се прилага Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците по отношение на сроковете по чл. 222, чл. 228, ал. 3 и чл. 350 КТ и по – конкретно удължаването с един месец от отмяната на извънредното положение на сроковете, определени в закон, извън тези по чл. 3, които изтичат по време на извънредното положение и са свързани с упражняване на права или изпълнение на задължения на частноправни субекти?“;

4. „Следва ли да се ангажира отговорност на работодателя за вреди от неправомерно задържане на трудовата книжка при условие, че служителят се е регистрирал като безработен и получава съответно обезщетение за безработица?“;

5. „Задължен ли е съда да обсъди всички събрани по делото доказателства?“

По горните въпроси (с изключение на втория) се поддържа искане за селектиране на касационната жалба на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи за значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с оглед липсата на относима практика на ВКС. По второто питане се обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че е налице отклонение с постановките на ТР № 1/02.12.2019 г. по тълк. д. № 1/2019 г. на ОСГК на ВКС.

Касационно обжалване не следва да се допуска.

Селектирането на касационната жалба съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК. Според разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по обжалваното решение. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Повдигнатите въпроси не обосновават предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация. Те не удовлетворяват общо основание, тъй като не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на обвързващото тълкуване, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК – т.е. въпросът да е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Питанията произтичат от становище на страната по правилността на обжалваното решение и изразяват несъгласието й с там направените изводи за основателност на претенцията по чл. 226, ал. 2 КТ. Въпросите, релевантни към правилността на решението не са правни въпроси и не формират обща предпоставка за допускане на касационно обжалване – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от горепосочения тълкувателен акт. Въззивният съд не е приемал, че трудовата книжка в процесния период от време е била предадена на работника с вписани данни, свързани с настъпилото в предходен момент прекратяване на трудовото правоотношение (в контекста на първия поставен въпрос). Той е направил извод, че тя се намирала в работодателя, който е бил длъжен да създаде необходимата организация, за да я предаде на работника надлежно оформена с данните за дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ, но не я е върнал незабавно след като е било възможно предаването й. Второто питане е ирелевантно, защото втората инстанция не е излагала съображения, че винаги и във всички случаи е налице незаконно задържане на трудова книжка, когато работникът или служителят я е предоставил на работодателя за вписване на данни без изрично да иска да му бъде върната или без да укаже за начина на нейното предаване. В обжалваното решение е прието, че неоказването на съдействие от страна на работника за получаването на трудовата книжка и изпадането му в забава не освобождава работодателя от неговото задължение и съответно от неговата забава. За да се освободи от изпадането си в забава работодателят е необходимо да изпълни процедурата по чл. 6, ал. 3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж като съобщи на работника с писмо с обратна разписка да се яви, за да получи лично трудовата си книжка или да бъде изпратена по пощата или на пълномощник, ако за това е имало писмено съгласие. Тогава обезщетението по чл. 226, ал. 2 КТ ще се дължи до получаване на поканата от работника или служителя, удостоверен върху обратната разписка. Тези правни разрешения на въззивния съд са изцяло в съответствие със задължителната практика на ВКС, изразена в постановките по т. 2 от ТР № 1/02.12.2019 г. на ОСГК на ВКС. Там е прието също, че ако надлежно поканеният работник или служител не се яви или не декларира писмено волята си трудовата книжка да бъде предадена чрез друго лице или по пощата, отговорността е негова, а не на работодателя, който с изпълнение на процедурата по чл. 6, ал. 3 от споменатата наредба се освобождава от задължението си по чл. 350, ал. 1 КТ. Когато обаче работникът/служителят е бил поканен от работодателя, но не е потърсил книжката, които му е предал за оформяне (не е такъв настоящия случай), не е налице хипотеза на незаконно задържане, която да е в причинна връзка с претърпените вреди.

Третият въпрос се поставя с оглед на съображенията на касатора, че падежът за изплащане на обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ по правилото на чл. 228, ал. 3 КТ би следвало да бъде 30.05.2020 г. В контекста на тази обосновка питането е изцяло ирелевантно – липсват решаващи мотиви, че изпълнението на задължението за незабавно предаване на трудовата книжка е обвързано от плащането на обезщетение, данни за което се вписват в нея, респ. че за него намира приложение сочения нормативен акт (относно мерките и действията във връзка с обявеното с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. извънредно положение поради възникналата пандемия).

Четвъртото питане не осъществява общо основание, доколкото възражение за липса на понесени от ищеца вреди от незаконно задържане на трудовата книжка, поради получено обезщетение за безработица ответникът не е релевирал своевременно.

Последният въпрос е принципно относим към дейността на инстанцията по същество какъвто е въззивния съд, но в случая не удовлетворява общо основание, защото доводът на ответника за реализиран от ищеца социално - осигурителен доход е обсъден и е изразено становище, че липсва своевременно релевирано от страната възражение в тази насока. Освен това по питането е налице задължителна за съобразяване от съдилищата практика – ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, която изключва приложно поле на заявеното от жалбоподателя основание – по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В обобщение, не са обосновани предпоставки на поддържаните основания за селектиране на касационната жалба, поради което достъп на въззивното решение до касация не може да се осъществи.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалба сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 627 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.