Определение № 352 от 13.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 996/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 5292/ 06.12.2019 г. по гр.д. № 576/ 2019 г., с което Окръжен съд – Благоевград, потвърждавайки решение № 5697/ 17.06.2019 г. по гр.д. № 1640/ 2018 г. на Районен съд – Благоевград, е отхвърлил исковете на А. З. В. срещу Сдружение „Американски университет в България“ (АУБ) по чл. 224 КТ за сумата 18 061.69 лв. – обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за академичните 2015/ 2016 г. и 2016/ 2017 г. за длъжността „асистент“ и „главен асистент“ в АУБ и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 1 809.78 лв. – законните лихви върху главницата в периода 26.06.2017 г. – 20.06.2018 г. Решението се обжалва от А. З. В. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните въпроси (материално-правен и два процесуално-правни): 1. Може ли платеният годишен отпуск да се ползва в противоречие с реда по чл. 173 КТ - без писмена молба от работника и без писмено разрешение (заповед) на работодателя? 2. Следва ли извънсъдебното признание, че работодателят дължи обезщетението по чл. 224 КТ да съдържа реквизити, за да го третира съдът като извънсъдебно признание на фактите по иска, заявен на това правно основание? и 3. Длъжен ли е Върховния касационен съд да допусне до касационен контрол въззивното решение, ако спорът е сходен с висящо дело по друго решение, което вече е било допуснато до касационно обжалване? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване. По материално-правния извежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол с довода, че въззивният съд го е решил в противоречие с практиката на ВКС: решение № 325/ 25.06.1998 г. по гр.д. № 1254/ 1997 г., Трето ГО; решение № 269/ 19.12.2017 г. по гр.д. № 5324/ 2016 г., Четвърто ГО и решение № 142/ 03.05.2016 г. по гр.д. № 6286/ 2015 г., Четвърто ГО. По процесуално-правните въпроси извежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довода, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради противоречие с чл. 224 и чл. 173, ал. 1 КТ. Претендира разноските по делото. Ответникът АУБ, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. Настоящият състав намира касационната жалба с допустим предмет. Обжалваното решение е въззивно, по трудов спор за лихвоносна главница – обезщетението по чл. 224 КТ с цена на иска над 5 000 лв. Подадена е от легитимирана страна – касатор е ищецът. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните: За да приеме за неоснователен иска по чл. 224 КТ, въззивният съд е изключил една от предпоставките (материално-правните условия) за възникване на обезщетението. Въззивният съд се е обосновал с това, че ищецът е упражнил и усвоил изцяло правото си на платен годишен отпуск за заеманите длъжности „асистент“ и „главен асистент“ в релевантния период (за 2016 г. и за 2017 г.), съобразно условията и реда с трудовия договор и допълнителните споразумения към него. Въззивният съд е приел, че страните са уговорили по-благоприятни условия и ред за възникване и упражняване на правото на платен годишен отпуск на заеманите от ищеца академични длъжности в сравнение с тези, при които според обективното ни трудово право то възниква и се упражнява: 1) продължителност на платения годишен отпуск - през ваканциите, като включените в тях работни дни надхвърлят 48-те работни дни на платен годишен отпуск, на които ищецът би имал правото съгласно чл. 155, ал. 5 КТ, вр. чл. 25 от Наредбата за работното време и отпуските; 2) заплащане - в размер на трудовото възнаграждение, а не в потенциално възможния по-нисък размер на база последния календарен месец, през който са отработени поне 10 работни дни (чл. 177 КТ) и 3) ред за ползване - без молба и писмено разрешение на работодателя, съгласно чл. 173, ал. 1 КТ, а съобразно т. 3.1.13 от Правилника на АУБ, който изисква академичният състав да присъства на работа от началото до края на съответната академична година, респ. да ползва платен годишен отпуск през ваканциите на съответната академична учебна година. Въззивният съд е приел също, че положителният факт, който изключва отрицателния в състава на вземането за обезщетение по чл. 224 КТ – това, че ищецът е ползвал платения си годишен отпуск през ваканциите на двете учебни академични години (2015 г./ 2016 г. и 2016 г./ 2017 г.) при уговорените условия и ред - доказват Н. на преподавателите в АУБ, показанията на всички разпитани по делото свидетели: Т. (преподавател по икономика), Г. (преподавател по история), Х. (преподавател по компютърни науки) и З.-К. (зам. ректор по академичната дейност) и заключението на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза. Добавил е, че не споделя оплакването във въззивната жалба за несъобразено от първата инстанция извънсъдебно признание на иска, което ответникът бил извършил със заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Въззивният съд е приел, че макар с издаването й работодателят да е наредил на ищеца да се изплати обезщетение по чл. 224 КТ, заповедта не сочи конкретен факт от значение за спорното материално право: юридическите факти, които го пораждат (за коя година и колко дни неползван платен годишен отпуск) и/ или размер. Обобщил е, че ответникът не извършва извънсъдебно признание на иска със съставянето на подобен документ. Така е достигнал до крайния извод, че исковете по чл. 224 КТ и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД са неоснователни, а е длъжен да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени. При тези мотиви на въззивния съд материално-правият въпрос, повдигнат от касатора, не обуславя решението. Обобщението на първата група разсъждения, при които въззивният съд е изключил вземането по чл. 224 КТ, налага извода, че правото на платен годишен отпуск е третирано като елемент от съдържанието на трудовото правоотношение, а възможността страните да уговорят по-благоприятни условия за възникването и упражняването му – като произтичаща от чл. 66, ал. 2 КТ. Съгласно чл. 66, ал. 2 КТ, с трудовия договор страните могат да уговорят условия, свързани с предоставянето на работна сила, които не са свързани с повелителни разпоредби на закона. Следователно въпросът, който обуславя въззивното решение е: Правото на платен годишен отпуск представлява ли елемент от съдържанието на трудовото правоотношение и допуска ли чл. 66, ал.2 КТ с трудовия договор страните да уговорят условия и ред за неговото възникване и упражнява в отклонение от предвидените в обективното ни трудово право? Повдигнатият материално-правен въпрос е различен, а това изключва общото основание (предпоставка) по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Дори настоящият състав да приеме, че съгласно т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС следва да преформулира въпроса по начина, обуславящ въззивното решение, тогава е изключено допълнителното условие (предпоставка) по чл. 280, ал. 1, т. 1 КТ за допускане на касационния контрол. Въпросът не е обсъждан в практиката, на която касаторът се позовава. В цитираните решения, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, неспазените изисквания по чл. 173, ал. 1 КТ (молба от работника/ служителя за ползване на отпуска, писмено разрешение/ заповед от работодателя и получаване на разрешението/ връчването на заповедта) ВКС е обсъждал като основание да се ангажира дисциплинарната отговорност на работника/ служителя. Редът на ползване на платения годишен отпуск по чл. 173, ал. 1 КТ не е обсъждан на плоскостта на възможностите по чл. 66, ал. 2 КТ, с които разполагат страните по трудовото правоотношение. Решението съдържа и мотиви, че събраните по делото доказателства еднозначно сочат на извода, че към прекратяване на трудовото правоотношение ищецът е използвал целия си платен годишен отпуск. Въззивният съд е достигнал до този извод след обсъждане на събраните доказателства, като е отказал да третира онази част от заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, в която работодателят е наредил на ищеца да се изплати обезщетение по чл. 224 КТ като извънсъдебно признание. В частта, с която в решението се приема, че доказването на ползвания платен годишен отпуск като положителен факт, който изключва вземането по чл. 224 КТ, е в тежест на работодателя, а той може да я проведе с помощта на всички доказателствени средства, решението съответства на решение № 247/ 25.02.2020 г. по гр.д. № 3200/ 2018 г. ВКС, Трето ГО, постановено по реда на чл. 290 – 293 ГПК. В частта, с която е отказано да се приеме, че извършеното от работодателя общо позоваване на чл. 224 КТ, не е извънсъдебно признание, решението съответства на константната практика на ВКС, също в решения на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК. Изискването е признанието, включително извънсъдебното признание, да е изявление на страната за конкретен, неизгоден за нея факт. Обсъдената практика на ВКС настоящият състав споделя и не съзира основание да я променя. Предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол липсва. Вторият процесуално-правен въпрос е негоден да обуслови въззивното решение. Начинът, по който е формулиран, го свързва не с решаващата или процесуалната дейност на въззивния съд, нито с валидността или допустимостта на обжалваното решение, а с дейността на Върховния касационен съд по чл. 288 ГПК. Така по него е изключено всяко основание (условие) за допускане на касационния контрол – и по чл. 280, ал. 1, и по ал. 2 ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, които ответникът по касация, ответник и по исковете, е направил пред Върховния касационен съд. Те се изразяват в заплатеното адвокатско възнаграждение. При тези мотиви, съдът