Определение № 4986 от 03.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1960/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. Д. от [населено място], действащ чрез процесуалния си представител адвокат А. Т. от САК, срещу въззивно решение № 455 от 23.01.2025 г., постановено по в. гр. дело № 8618/2023 г. по описа на СГС, с което, след отмяна на решение № 8627/25.05.2023 г. по гр. д. № 22064/2022 г. по описа на СРС, в обжалваната му осъдителна част, е отхвърлен предявеният от него против Министерство на отбраната иск с правно основание в чл. 233, ал. 5 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България във връзка с чл. 49, във връзка с чл. 45 от Закона за задълженията и договорите за заплащане на сумата от 16 526,40 лева - обезщетение за неимуществени вреди, настъпили при и по повод на изпълнение на военна служба.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразява становище, че е налице неправилно тълкуване на разпоредбата на чл. 233, ал. 5 ЗОВСРБ от страна на въззивния съд. Отделно се твърди, че въззивната жалба на Министерство на отбраната е била нередовна и е подлежала на връщане от страна на въззивния съд. Моли за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че Софийски градски съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, като същите са от значение за изхода на делото и за формиране на решаващата воля на съда – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът поставя следните въпроси:

1. Включва ли фактическият състав на материалното право на обезщетение на военнослужещия по чл. 233, ал. 5 ЗОВСРБ подаването на заявление до работодателя и съответно – направен от него отказ за изплащане на обезщетение?

Сочат се решение № 47 от 10.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1696/2020 г., IV г. о., ГК.

2. Допуснал ли е съществено процесуално нарушение въззивният съд след като не е извършил проверка дали въззивната жалба отговаря на изискванията на чл. 261, т. 4 ГПК?

3. Следва ли производството да бъде прекратено след като безспорно държавната такса е внесена след определения от съда срок и не е направено искане за освобождаване от държавна такса или за продължаване на срока?

Сочи се Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК.

Допълнително се навеждат доводи, че отговорите на поставените от касатора въпроси биха довели до изясняване на съдебната практика в аналогични казуси, а от там и до точното прилагане на закона и развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът твърди още, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, тъй като съдържащите се в решението мотиви на въззивния съд свидетелстват за отсъствието на анализ на събраните по делото доказателства, игнориране на събраните по делото допустими доказателствени средства, избирателно интерпретиране на писмени доказателства, поради което не става ясно въз основа на какво съдът е формирал изводи относно релевантните факти.

Постъпил е отговор на касационната жалба от ответната по касация страна – Министерство на отбрана със становище за нейната неоснователност. Твърди се, че ищецът не е спазил реда за изплащане на обезщетение по чл. 233 от ЗОВСРБ, регламентиран в Наредба № Н-12 от 12.04.2010 г. за условията и реда за изплащане на възнагражденията и обезщетенията на военнослужещите /обн., ДВ, бр. 32 от 27.04.2010 г./ и Наредба № Н-6 от 13.02.2018 г. за военномедицинска експертиза /обн., ДВ, бр. 23 от 15.03.2018 г./, издадени от министъра на отбраната.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

Въззивното производство е образувано по подадена от ответника и депозирана в СРС въззивна жалба с вх. № 151317 от 30.05.2023 година. С разпореждане № 67611 от 01.06.2023 г. първоинстанционният съд е указал на жалбоподателя Министерство на отбраната в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на СГС държавна такса в размер на 330,53 лева и в същия срок да представи доказателства за това по делото. Указани са последиците от неизпълнение на указанията – връщане на въззивната жалба като нередовна. В изпълнение на указанията на съда на 18.06.2023 година е входирана молба от въззивника с приложено платежно нареждане за внесена държавна такса на 14.06.2023 година с пояснение, че забавянето на плащането извън указания от съда срок се дължи на обективни обстоятелства - смяна на министъра на отбраната и липсата на спесимени за извършване на нарежданията за сумите, поради което се моли жалбата да не бъде връщана. С разпореждане от 26.07.2023 г. делото е изпратено на СГС и е образувано въззивно производство, в хода на което е постановено обжалваното въззивно съдебно решение.

С постановения от него съдебен акт въззивният съд, по повод предявен от Д. И. Д. против Министерство на отбраната иск с правно основание в чл. 233, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, е приел, че ищецът е бил служител на Министерство на отбраната в периода от 1995 - 2019 г. като в периода 2008 - 2019 г. е служил във военно формирование 38220 - Плевен на длъжност заместник - командир на щабна рота и командир на щабна рота като със заповед КВ-395/18.07.2019 г. на Министъра на отбраната договорът за военна служба бил прекратен. Въззивният съд е изложил съдържащите се в исковата молба твърдения на ищеца, че при изпълнение на служебните си задължения участвал и ръководел стрелби с 59 мм автоматично зенитно оръдие, 23 мм ЗУ 23-2 и АК – 47; че през м. ноември 2011 г. по време на занятие по ОПСО при изпълнение на 1 -во упражнение от стрелбите с АК - 47 по време на нощната стрелба, усетил силна болка от шума, имал кръвотечение, но не обърнал особено внимание и продължил изпълнение на упражнението; че в периода от 2008 г. и 2019 г. бил старши ръководител и ръководител на стрелбата във военното формирование 38220 като занятията се провеждали един път месечно, спрямо повече от 70 души, като всички изстрели се произвеждали в рамките на 4 часа през деня и два часа през нощта и водели до голямо претоварване на тъпанчетата на ушите и увреждане на слуховия нерв, което довело до това през 2012 г. от лявото му ухо да тече гной.

Въззивният съд е отбелязал, че на ищеца била поставена диагноза перфорация на ушната мембрана на лявото ухо и хлътване на мембраната на дясното; че в периода от 2013 - 2015 г. заболяването се превърнало в хронично; че през всичките години на служба и работа със зенитни оръдия бил подложен на непрестанен и много силен шум; че в резултат на това на 26.02.2015 г. за пръв път постъпил в неврологично отделение на МБАЛ - Плевен с оплаквания от световъртеж, гадене, намален слух и шум в ушите; че впоследствие получил загуба на слуха на дясното ухо; че във връзка със загубата на слуха и влошеното му здравословно състояние напуснал армията; че на 17.06.2020 г. бил освидетелстван пред ТЕЛК и била констатирана 70 % слухова загуба на дясното ухо и 82,5 % на лявото; че увреждането на слуха му настъпило при или по повод на военната му служба, поради което и на основание чл. 173 от ЗОВСРБ вр. чл. 223, ал. 5 от ЗОВСРБ за него бил налице правен интерес от предявяване на иск за обезщетяване на неимуществени вреди - 16 776 лева, ведно със законната лихва от датата на образуване на исковата молба до окончателното плащане на сумата.

Въззивният съд е изложил и становището на ответника по повод така предявения иск като е посочил и аргументите на първоинстанционния съд за уважаване на иска - че чл. 233, ал. 5 от ЗОВСРБ предвиждал субективно право на военнослужещите да търсят обезвреда за претърпените вреди по общия исков ред, наред с предвидения административен ред. Въззивният съд е посочил относимата правна норма в случая като е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 233, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България на военнослужещите се изплаща еднократно парично обезщетение в размер 10 брутни месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 брутни месечни възнаграждения при средна телесна повреда, причинени при или по повод изпълнение на военната служба като в ал. 5 е предвидено, че военнослужещите могат да търсят обезщетение и по общия исков ред като в този случай се дължи разликата между присъдената сума и полученото общо като обезщетение от Министерството на отбраната и от застрахователя – т. е. основателността на предявения иск е поставена в зависимост от това да се установи, че при или по повод на изпълнение на служебни задължения военнослужещият е получил увреждане - тежка или средна телесна повреда.

Въззивният съд е коментирал, че правилно първоинстанционният съд е приел, че ищецът е легитимиран да претендира обезщетение по чл. 233 от ЗОВСРБ, независимо, че към момента на предявяване на иска е бил освободен от военна служба, тъй като от събраните по делото писмени доказателства Д. И. Д. е изпълнявал военна служба по силата на договор за военна служба в периода от 1995 - 2019 г., като в периода, в който е имал качеството военнослужещ е получил твърдените в исковата молба увреждания.

Съдът е приел за неоснователни доводите на въззивника, че Министерство на отбраната не е легитимирано да отговаря по предявения иск, тъй като се установява от събраните по делото доказателства, че договорът за военна служба е сключен с Министерство на отбраната, независимо, че изпълнението й е осъществявано във военно формирование 38220 – Плевен. Приел е, че правоотношението е възникнало не с военното формирование, а с Министерството на отбраната като се е позовал на разпоредбата на чл. 133 от ЗОВСРБ, че военната служба е държавна служба с особено предназначение за подготовка и осъществяване на въоръжена защита на страната. Посочил е, че в конкретния случай военната служба е изпълнявана по силата на договор към Министерство на отбраната и именно поради това то е материалноправно легитимирано да отговаря по предявения иск. Според въззивния съд правилни са и изводите на първоинстанционния съд, че военнослужещите имат право да упражнят правото си да получат обезщетение за причинени при или по повод на изпълнение на военна служба увреждания - тежка или средна телесна повреда, както по исков ред, така и по административен ред, както и че отказът на органа по назначението за изплащане на обезщетение по чл. 233, ал. 1 от ЗОВСРБ не е елемент от фактическия състав за пораждане на това право за реализирането му по исков ред.

Съдът се е позовал на приетото тълкуване, дадено по реда на чл. 290 от ГПК от Върховния касационен съд в Решение № 47 от 10.06.2021 г. по гр. д. № 1696/2020 г. IV г. о. Съдът е акцентирал на факта, че независимо от това, че по делото се установява увреждане, което военнослужещият е получил при изпълнение на служебни задължения, от събраните по делото доказателства не се установява, а и не се твърди, че ищецът е бил освидетелстван за степента на телесната повреда по реда на Наредба № Н-2/08.02.2011 г., действала към момента, в който се твърди, че се е проявил проблем с ухото на ищеца, както и действалите след това Наредба № Н- 4/18.02.2013 г. и Наредба № Н-16/18.03.2018 за военномедицинската експертиза.

Съдът е посочил, че съгласно чл. 4, т. 1 от Наредба № Н-16/18.03.2018 за военномедицинската експертиза лекарските консултативни комисии към ВМА извършват медицинска експертиза относно характера и степента на увреждане (телесна повреда) на военнослужещи и резервисти на активна служба, причинено при или по повод изпълнение на военната служба, съответно на активната им служба, и трайно намалена работоспособност на военнослужещите и на резервистите на активна служба като това медицинско освидетелстване се извършва на военнослужещи, подали рапорт за определяне характера и степента на увреждане (телесна повреда), получено при или по повод на военната служба (чл. 5, ал. 8). Актовете на ЛКК са индивидуални административни актове, които удостоверяват правопораждащия факт, от който за военнослужещият възниква правото да претендира обезщетение за претърпени вреди на основание чл. 233, ал. 1 или по ал. 5 от ЗОВСРБ.

Позовавайки се на съдебната практика (решение № 288 от 15.01.2018 г. по гр.д. № 59/2017 г. по описа на ВКС, IV г. о. и решение № 56/01.03.2011 г. по гр. д. № 117/2010 г. на ВКС, IV г. о.), че липсата на такъв акт, съответно негативното заключение за твърдения вид телесна повреда - средна или тежка телесна повреда, обуславя отхвърляне на предявения иск., тъй като тълкуването на разпоредбата на чл. 233, ал. 5 води до извода, че военнослужещият може да претендира обезщетение за вреди - имуществени или неимуществени при тежка или средна телесна повреда, причинена при или по повод изпълнение на военната служба по общия исков ред ако надлежно е установен вида на посочената телесна повреда и работодателят е отказал да заплати съответното обезщетение. Предвид изложеното, въззивният съд е стигнал до генералния извод, че неправилно районният съд е уважил предявения иск с правно основание чл. 233, ал. 5 от ЗОВСРБ във връзка с чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.

По допускане на касационното обжалване:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. По валидността и допустимостта на обжалваното въззивно съдебно решение касационната инстанция следи служебно.

Касационната жалба съдържа доводи за недопустимост на решението като според указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция разполага с правомощия да допусне касационно обжалване и без такива доводи, ако в производството по чл. 288 ГПК констатира служебно наличието на вероятност за процесуална недопустимост на съдебния акт.

Настоящият състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол за проверка на неговата допустимост. Предположението за евентуална недопустимост на въззивното решение произтича от постановяването му по нередовна въззивна жалба, чиято нередовност не е била отстранена в законоустановения срок.

Вероятната процесуална недопустимост на въззивното решение съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, с оглед на което не следва да се обсъжда дали са осъществени поддържаните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Тези въпроси касаят съществото на спора и поради това съдът следва да се произнесе по тях, ако прецени, че въззивното решение е допустимо.

За касационното обжалване касаторът не дължи държавна такса съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение