Определение № 2572 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4624/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата П. С. М., чрез адв. Г. В. срещу решение № 273/12.07.2022 г. по в.гр.дело № 192/2022 г. на Окръжен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение № 8/04.01.2022 г. по гр.дело № 1870/2021 г. на Районен съд Велико Търново. С решението на районен съд Велико Търново са отхвърлени предявените от П. С. М. срещу „Престиж – 96” АД гр.В.Търново искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр, чл.357,ал.1,т.1 КТТ и чл.344,ал.1,т.1,т.2 и т.3 КТ като неоснователни и недоказани. Поддържаното основание за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК е съществено нарушение на процесуалните правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и предявените искове се уважат. В изложението са формулирани въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд да формира мотивите си въз основа на всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, след като ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. 2. Може ли съдът да възприема за доказани факти, за които не са събрани доказателствени средства, които да сочат наличието на такива факти? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 3. Когато нарушенията на трудовата дисциплина се дължат на невиновно поведение от страна на работника или служителя, може ли работодателят да му наложи дисциплинарно наказание? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 4. Длъжна ли е страната, която твърди, че по отношения на нея е осъществена дискриминация да проведе пълно и главно доказване на фактите, въз основа на които може да се направи извод, че е налице дискриминация, или е достатъчно да представи доказателства за наличието на фактите, въз основа на които може да се направи обосновано предположение, че е налице дискриминация? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът по касационната жалба „Престиж-96”, АД, чрез адв. А. А. и адв.С. С. в писмен отговор е изразил подробно и мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението на жалбоподателката и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е допустима. С Решение № 8 от 04.01.2022г., постановено по гр. д. № 1870/2021год. Районен съд Велико Търново е отхвърлил предявените от П. С. М. срещу „Престиж – 96” АД искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр., чл.357, ал.1, т.1 КТ и чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ – за признаване за установено, че със Заповед № 54-ЧР от 22.04.2021 г., с която на ищцата е наложено наказание „Предупреждение за уволнение“ и със Заповед № 62 от 07.06.2021 г., с която на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „Уволнение“ по отношение на П. М., е осъществена дискриминация под формата на „тормоз“, на признак „лично положение“, за осъждане на ответника да преустанови нарушението и възстанови положението преди нарушението, като се въздържа в бъдеще от нарушения; за отмяна на Заповед № 54-ЧР от 22.04.2021 година, с която на ищцата е наложено наказание „Предупреждение за уволнение“; за признаване на уволнението, извършено със Заповед № 62 от 07.06.2021 година, за незаконно и за отмяна на същото, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „Отговорник,спомагателни дейности“, за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 6 600 лв., частично от 9 300 лв., представляваща обезщетение за оставането й без работа поради уволнението, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението. По иска с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр. въззивният съд е преценил за правилен извода на районния съд, че от събраните по делото доказателства не може да се приеме, че спрямо ищцата са осъществени каквито и да е актове на дискриминация на работното й място, както от нейни колеги, така и от самия й работодател. По исковете с правно основание чл. 357, ал. 1 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от Кодекса на труда са преценени за правилни изводите на районния съд, че извършването на дисциплинарните нарушения от ищцата е установено по безсъмнен начин с приложените по делото доказателства; ищцата не е оспорила самите нарушения, които са констатирани при всички проверки за изпълнение на задълженията й, като е посочила, че тези нарушения са нормални в производствения процес; нарушенията, подробно описани както в уведомителното писмо-покана, така и в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, представляват неизпълнение на трудовите задължения, които са вменени на работника/служителя и са посочени в длъжностната характеристика за заеманата от ищцата длъжност; при съобразяване на тежестта на нарушенията с оглед определяне на наказанието следва да се вземе предвид и наличието на системност на неизпълнението на трудовите задължение от страна на ищцата, обосноваващо налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание; обективният - утежняващ признак, в този случай е повторяемост на нарушенията, при издаване на процесната заповед са спазени изискванията на чл. 193 - 195 КТ и не са налице формални нарушения по нейното издаване; същата е мотивирана достатъчно, в съответствие с разпоредбата на чл. 195 КТ. По иска с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр.: Въззивният съд е взел предвид разпоредбите на чл.71,ал.1,т.1,2 и т.3, ал.2 и ал.3 от ЗЗДискр., чл.6 от Конституцията на РБългария, чл.14 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и е приел, че тези разпоредби по отделно и в своята съвкупност регламентират и дават една изключително сериозна, засилена и ефективна защита срещу всякаква форма на пряка и непряка дискриминация, както и предвиждат адекватен и бърз механизъм за защита срещу каквато и да било форма на защита с възможност за незабавно прекратяване на дискриминацията, забрана за в бъдеще такава да бъде осъществявана, както и санкциониране на извършителя на дискриминацията освен чрез заплащане на обезщетение за причинени вреди така и публично разгласяване на факта на осъществената дискриминация чрез публикации или по друг начин, както възможност и други засегнати от него лица да участват в производството (чл.72 ал.1 и ал.2 от ЗЗДискр.). Прието е, че в случая ищцата основава исковите си претенции на твърдения, че е дискриминирана под формата на „тормоз“ на признака „лично положение“, чрез извършване на многобройни проверки при изпълнение на трудовите й задължения. Прието е, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че спрямо ищцата са осъществени каквито и да е актове на дискриминация на работното й място, както от нейни колеги, така и от самия й работодател. Съдът е приел, че от показанията на всички разпитани по делото свидетели – както такива, които са били нейни ръководители, така и такива, които са работили на същата длъжност, е установено, че не е имало различно отношение към ищцата спрямо останалите служители в ответното дружество. Посочено е, че основното задължение на работника/служителя е стриктно да изпълнява трудовите си задължения, като право на работодателя е да следи, контролира и изисква това от своите работници, независимо на каква длъжност работят и дали изрично е предвидено извършването на някакви проверки. По исковете с правно основание чл. 357, ал. 1 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от Кодекса на труда е прието следното: Приети са за неоснователни доводите на ищцата, че заповедта, с която е наложено наказание „Предупреждение за уволнение“ е незаконосъобразна, тъй като не е мотивирана в достатъчна степен. Въззивният съд е приел, че същата заповед е мотивирана в съответствие с разпоредбата на чл.195 КТ. Приел е още, че в процесната заповед е посочен нарушителят, нарушенията, кога са извършени, наказанието, както и законният текст, на основание на който се налага наказанието. Прието е, че преди издаването на процесната заповед, от ищцата са изисквани обяснения, като самото уведомителното писмо-покана, което служителят е отказал да получи, също е мотивирано максимално. Съдът е приел, че извършването на дисциплинарните нарушения е установено по безсъмнен начин с приложените по делото Чек-листи и фотоснимки към тях, че в тази насока са и събраните по делото гласни доказателства. Прието е, че дисциплинарното производство, по което е наложено наказание „Уволнение“ е започнало във връзка с проверка от 09 май 2021 година. Посочено е, че за тази проверки е приложен Чек-лист за производствена среда от 09.05.2021 г., ведно с фотоснимки. Прието е за безспорно между страните и установено от приложените доказателства, че с Уведомително писмо – покана, изх. № 156-ЧР от 18.05.2021 година на „Престиж-96” АД, ищцата е поканена в срок от три работни дни да даде писмени обяснения за извършеното дисциплинарно нарушение, като е отразено и че писмото е получено от ищцата лично на 21.05.2021 година срещу подпис. Със Заповед № 62 от 22.04.2021 година на основание чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, на ищцата е наложено наказание „Уволнение“ за извършени от нея системни нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в неизпълнение на възложената работа, а именно задължения, описани в длъжностната характеристика в т. 7 и т. 13, като са описани констатираните нарушения от 09.05.2021 г., както и нарушенията, за които на ищцата са наложени четири наказания „Забележка“ и наказание „Предупреждение за уволнение“. Съдът е приел, че нарушенията на трудовите задължения е квалифицирано от работодателя по чл. 187, ал. 1, т. 3 КТ – неизпълнение на възложената работа, неспазване на техническите и технологични правила. Прието е, че при издаване на процесната заповед са спазени изискванията на чл. 193 - 195 КТ и не са налице формални нарушения по нейното издаване. Прието е още, че същата е мотивирана достатъчно, в съответствие с разпоредбата на чл. 195 КТ. С оглед на установената фактическа обстановка и установеното от правна страна съдът е формирал извод, че уволнението е законосъобразно и първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени следва да се потвърди. Възприети са фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК съдът е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението. В задължителната практика на ВКС, изразена в т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК, разясненията по т.2 от т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в многобройни решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, включително и в цитираните от жалбоподателя се приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с изясняване на спора от фактическа и правна страна, установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет, като изложи собствени мотиви. Съдът е длъжен да извърши преценка на относимите доказателства и да обсъди доводите на страните. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от посочената задължителна практика на ВКС и практиката на ВКС. С обжалваното решение съдът е изложил кратки мотиви, като е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, обсъдил е относимите възражения на страните и е формирал решаващи правни изводи по предмета на спора. Съдът е препратил изрично към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, с което ги е направил и свои мотиви, но след като е преценил доказателствата по делото. Въззивният съд е възприел установената фактическа обстановка и е споделил като обосновани правните изводи от първоинстанционния съд. С оглед на тези съображения настоящият съдебен състав намира, че не е установено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втори и трети въпроси от изложението. Въпросите са формулирани общо и хипотетично, и не са свързани с конкретните решаващи правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. Следователно въпросите на отговарят на изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК – да са разрешени от въззивния съд и да са обусловили решаващите правни изводи по предмета на делото. Тъй като посочените въпроси не са правни това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. По четвъртия въпрос от изложението съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК С решение № 85/13.09.2016 г. по гр.дело № 4328/2015 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, изразена в решение № 511/27.07.2010 година, постановено по гр. д. № 587/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. по чл.290 ГПК, според която с разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр. е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск. В същия смисъл са и решение № 1002/07.01.2010 година, постановено по гр. д. № 3800/2008 година, решение № 115/02.08.2012 година, постановено по гр. д. № 626/2012 година, решение № 62/19.06.2014 година, постановено по гр. д. № 3920/2013 година и решение № 183/08.06.2013 година, постановено по гр. д. № 7381/2014 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и решение № 153/14.06.2010 година, постановено по гр. д. № 6/2009 година, по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с цитираната практика на ВКС. Както се посочи по-горе въззивният съд е приел, че ищцата основава исковите си претенции на твърдения, че е дискриминирана под формата на „тормоз“ на признака „лично положение“, чрез извършване на многобройни проверки при изпълнение на трудовите й задължения. Прието е, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че спрямо ищцата са осъществени каквито и да е актове на дискриминация на работното й място, както от нейни колеги, така и от самия й работодател. Съдът е приел, че от показанията на всички разпитани по делото свидетели – както такива, които са били нейни ръководители, така и такива, които са работили на същата длъжност, е установено, че не е имало различно отношение към ищцата спрямо останалите служители в ответното дружество. Посочено е, че основното задължение на работника/служителя е стриктно да изпълнява трудовите си задължения, като право на работодателя е да следи, контролира и изисква това от своите работници, независимо на каква длъжност работят и дали изрично е предвидено извършването на някакви проверки. Освен тези изводи съдът на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, с което ги е направил свои мотиви. Решаващите правни изводи на районния съд по исковите претенции с правно основание чл. 71,ал.1,т.1 и т.2 ЗЗДискр. са в съответствие с цитираната практика на ВКС. Районният съд е формирал извод, че обстоятелството, че едно лице е поставено в по-неблагоприятно положение от друго само по себе си не е основание да се предположи, че е налице дискриминация, като наред с това следва да се установи, че това по-неблагоприятно третиране се дължи на някой от защитените признаци по чл.4,ал.1 от ЗЗДискр, за да може да се направи обосновано предположение за наличието на дискриминация. Приел е, че по делото не е установено съществуването на такива признаци. Така посочените изводи са в съответствие с цитираната практика на ВКС, поради което не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Велико Търново по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателката П. С. М., чрез адв. Г. В.. С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 3000 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение