Определение № 4088 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1744/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Община Велинград срещу въззивно решение № 13 от 14.01.2026 год., постановено по в. гр. дело № 865/2025 год. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, с което, като е потвърдено решение № 227 от 22.07.2025 год., постановено по гр. дело № 80/2025 год. по описа на Районен съд – Велинград, Община Велинград е осъдена да заплати на А. Б. И. по искове с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 22 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в резултат на счупване на горния край на раменната кост и последвала хирургична интервенция, вследствие на претърпян инцидент на 23.02.2024 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.02.2024 год. до окончателното й изплащане и сумата от 1 577.80 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за медицински разходи, за което е издадена фактура от 29.02.2024 год. от МБАЛ „Здраве -Велинград“ ЕООД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.02.2024 год. до окончателното изплащане. След извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба на ответника е процесуално недопустима в частта й срещу тази част от въззивното решение, в която е изцяло уважен предявения срещу него иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал.1 ЗЗД за сумата от 1 577.80 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди. Цената на този иск, определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, е до 5 000 лв. и въззивното решение в частта му по тази претенция не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Според разпоредбата на чл. 296, т. 1 ГПК, тази част въззивното решение е влязло в сила от датата на постановяването и обявяването му. Ето защо подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като процесуално недопустима. В останалата й част касационната жалба на ответника е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касациони основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че редът за защита на правата на ищцата е друг – чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като компетентен да се произнесе по предявените искове е Административен съд – Пазарджик. Въззивният съд не бил изложил мотиви във връзка с всички наведени доводи, не бил изследвал и всички релевантни факти по делото, както и доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно. Нямало произнасяне по твърденията във въззивната жалба за съпричиняване от страна на ищцата на вредоносния резултат от инцидента – поради непосещаване на периодичните прегледи след извършване на медицинските интервенции, ищцата с бездействието си била спомогнала да е налице по-продължителен период на възстановяване, както и по отношение на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд отказал да допусне доказателства във връзка с възражението за съпричиняване в нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК /да се изиска цялата медицинска документация за ищцата за периода от 23.02.2024 год. до 29.02.2024 год. от личния й лекар/. Допуснато било и нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ За задължението на въззивния съд да се произнесе по всички заявени доводи от страните? 2/ Задължен ли е въззивния съд при постановяване на решението си да изложи собствени фактически и правни изводи по същество на спора и в тази връзка предвидената правна възможност в чл. 272 ГПК дерогира ли изискването на чл. 236 ал. 2 ГПК? 3/ З а задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства и да обоснове свои фактически и правни изводи по тях във връзка с оплакванията във въззивната жалба? 4/ За правомощията на въззивната инстанция, свързани със събиране на доказателства? 5/ Относно съдържанието на понятието “справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – решение № 93 от 06.07.2010 год. на ВКС по т. дело № 808/2009 год., І т. о., ТК, ППВС № 1/53 год., ППВС № 1/85 год., решение № 199 от 17.12.2009 год. на ВКС по т. дело № 386/2009 год., ІІ т. о., ТК, решение № 609 от 15.01.2009 год. на ВКС по т. дело № 323/2008 год., І т. о., ТК, т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2001 год. на ВКС, ОСГК, решение № 212 от 01.02.2012 год. на ВКС по т. дело № 1106/2010 год, ІІ т. о., ТК /първият въпрос/, решение № 134 от 30.12.2013 год. на ВКС по т. дело № 34/2013 год., II т. о., ТК /вторият въпрос/, Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК и решение № 186 от 23.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 1149/2018 год., І г. о., ГК /третият и четвъртия въпрос/ и решение 149 от 02.05.2011 год. на ВКС по гр. дело № 547/2010 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 407 от 26.05.2010 год. на ВКС по гр. дело № 1273/2009 год., III г. о., ГК, решение № 395 от 18.01.2012 год. на ВКС по гр. дело № 159/2011 год., ІІІ г. о., решение № 293 от 17.03.2020 год. на ВКС по гр. дело № 3963/2018 год., IV г. о., ГК и решение № 12 от 30.04.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1513/2019 год., III г. о., ГК /петият въпрос/. Релевира и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответницата по касационната жалба А. Б. И. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключението по комплексната съдебно- медицинската и психологическа експертиза, че на 23.02.224 год. ищцата /тогава на 73 години/ се движела в центъра на кв. Ч., в посока от кв. Л. към кв. Ч., по десния тротоар. В непосредствена близост до павилион за вестници пътната настилка била изградена от тротоарни плочи, които в една редица били повдигнати с около сантиметър от кореновата система на намиращото се там дърво. Непосредствено преди задигнатите плочки имало такава, която била нестабилно сложена и при движение се клатела. Придвижвайки се върху тротоара, ищцата първо стъпила на клатещата се плочка, а след това се спънала в повдигнатите и паднала на земята, в резултат на което полчила следните увреждания: счупване на горния край на лявата раменна кост /хумерус/; разместена фрактура на лява мишница. Посочил е, че ищцата не твърдяла, че мястото където е настъпил инцидента й е напълно познато със своите особености и характеристики, че същата многократно преминава през него, тъй като това е нормалния и типичен път по който преминава ежедневно и трайно, нито такива факти и обстоятелства се въвеждали от ответната Община по повод на възражението й за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Приел е за установено, че се наложило на ищцата да бъдат извършени медицински интервенции, включително и оперативна такава за наместване на фрактурата на лява мишница. Тя била заплатила такса от 34.80 лв. за 6 дни болничен престой и 1 543 лв. за скъпоструващ консуматив – плака. Тъй като децата на ищцата били в чужбина, грижите за нея доката била в болницата и след изписването й били поети от свидетелката Г.. Ищцата била търпяла интензивни болки през първите 2-3 месеца, но имала нужда от помощ при ежедневни занимания в продължение на около 6 месеца. Счел е за установено въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза, че ищцата се била възстановила. Налице било леко изоставане и недостигане на лявата ръка до крайна позиция, до която достига дясната ръка при отвеждане настрани и нагоре; леко изкривяване на носната пирамида на ляво; леко затруднение в носното дишане; оперативен белег на лявата ръка в областта на лявото рамо; чувство на сърбеж в областта на белега от операцията; наличие на метален имплант в лявата ръка. Психическото здраве на ищцата към момента на обследването било добро и не били открити качествени изменения, които да са настъпили и които да продължават да влияят вследствие на инцидента. В здравословното състояние нямало влошаване, след възстановяването от травмата. Непосредствено след инцидента и във времето на възстановяването ищцата имало временно неразположение, психически дискомфорт и напрежение, породени от физическата болка и зависимост от околните в изпълнение на ежедневни нужди. Пострадалата ищца се била възстановила от травмите по лицето за около 13-16 дни от датата на травмата /зарастването на евентуално счупените носни костици и охлузванията по лицето/. Относно зарастването на счупената лява раменна кост/диафиза били необходими около 3-4 месеца от датата на травмата, при правилно и обичайно протичащ оздравителен процес. Психологическият дискомфорт бил продължил успоредно с физическото оздравяване и до преустановяване на ежедневната необходимост от външна подкрепа и обгрижване, което според показанията на свидетеля Г. било продължило около 6 месеца. При пострадалата ищца относно счупването на лявата раменна кост било извършено оперативно лечение, състоящо се в хирургичо отваряне на меките тъкани, за да се достигне до счупените фрагменти на раменната кост; наместване; фиксация на фрагментите с метални планка и винтове и имобилизация. Приложено й било и медикаментозно лечение с болкоуспокояващи, антибиотици и антикоагуланти. Не било провеждано психологично или психиатрично лечение или консултиране. Ищцата в момента не изпитвала неудобства /мравучкане/ или леки болки от промяна на времето. Към момента на прегледа пострадалата не изпитвала болки при извършване на домашни задължения. Непосредствено след получаването на травмата на лявата ръка и лицето пострадалата била изпитвала най-силни болки, чийто интензитет е бил най-висок. Впоследствие те са намалели по интензитет до пълното им отшумяване около 20 – 25 ден, когато разрастналата се фиброзна тъкан около счупените костни фрагменти и покрила нервните окончания и болката значително била намаляла. Към края на първия месец и началото на втория болките били с умерен интензитет. Към края на оздравителния период /3-4 месец/ болките и страданията били отзвучали напълно. Като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, въззивният съд е приел, че тротоарът към площада на центъра на кв. Ч., на който бил станал инцидентът, е общинска собственост и съгласно § 6 от ПЗР на ЗДвП и нормативната уредба, задължението за поддържането му било на Община Велинград. На същата, като правен субект и собственик на общинските пътища, съоръжения, тротоари и други, било възложено по силата на закона – чл. 11 ЗОС, задължението да стопанисва и управлява имотите и вещи общинска собственост в интерес на населението, съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин. По силата на чл. 30, ал. 4 и ал. 5 и чл. 31 Закона за пътищата ответникът Община Велинград имал задължението да осъществява чрез съответните служби за контрол дейностите по ремонт, поддръжка в изправно състояние на общинските пътища, подземните съоръжения и тротоарите, велосипедните алеи и други и да отстранява препятствията и неизправностите във възможно най-кратък срок. Неизпълнението на това задължение, заради „пречене от природозащитници“ не освобождавало общината от това нейно задължение и че в същият смисъл била и разпоредбата на чл. 48, ал.1, т.2 б. „б“ ППЗП, а съгласно нормата на чл. 167, ал.1, изр.1 ЗДвП лицата, които стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най-кратък срок. По делото липсвали каквито и да било доказателства, подкрепящи твърденията на ответната община, че ищцата била паднала в резултат на недостатъчно внимание от нейна страна, както и такива, че е знаела предварително на наличието на такъв проблемен участък от тротоара на посоченото място, за разлика от общинската администрация и служителите при Община Велинград от отдел “Инвестиции, благоустройство и контрол на територията на Община Велинград“. Проблемът с изправността и надеждността на тротоара в тази му част бил бил известен на служителите от процесния отдел от години назад във времето, но въпреки това реални стъпки и действия от тяхна страна за отстраняването му, респективно укрепване на клатещата се тротоарна плочка и еднаквото и пълно изравняване нивата на всички плочки около нея не били предприети. Безспорно в това си състояние плочките представлявали реална опасност за живота и здравето на преминаващите през този участък, доколкото създавали несигурност на движещите се върху тях пешеходци и реална опасност от спъване, подхлъзване и падането им. Този участъкът, въпреки знанието на общината, не бил изобщо обезопасен по предвидения за това начин /примерно ограден и сигнализиран/, за да се избегнат възможни нежелани увреждания на преминаващите пешеходци. Споровете между общината и другите институции относно начина на разрешаване на проблема предхождали процесния случай, но въпреки това тези споровете не можели да елиминират задълженията на общинските служители, респективно общината като възложител по дейностите по изграждане, ремонт и поддръжка на общинските тротоари, които следвало да предхождат по време същинското решаването на проблема, а именно надлежното обезопасяване и сигнализиране на участъка като опасен за преминаване и по начин даващ достатъчно ясна и пълна информация на всеки преминаващ през него или да го заобиколи или да го преминава с повишено внимание. Дори и при проява на повече от необходимото внимание и грижа за себе си трудно една възрастна жена на 76-годишна възраст можела ясно да разбере, че плочката на която стъпва е клатеща, защото нямало видими признаци за това, а и за такива не съобщавало и ответника, както и за леко издадена друга плочка над нивото на останалите. В тази връзка ответникът не бил ангажирал доказателства, че дефектите и неравностите на плочите били толкова ясно видими на място и че при най-малкото по интензитет внимание от ищцата и без каквато и да било поставена обезопасителна сигнализация, биха били забелязвани от нея. В този смисъл въззивният съд е счел за неоснователно релевираното от ответника възражение за съпричиняване. Безспорен бил фактът, установен от свидетелката очевидец и работеща на павилиона за вестници Д. С., че в проблемният участък поне 20души се били спънали за период от 4-5 години, като по една или друга причина се били разминали без наранявания. Обстоятелството, че сигнали и жалби за този проблемен участък не били подавани до посочения отдел към Общината /св.К./, не отменяло отговорността на общината да го поддържа непрекъснато в изправност, защото този проблемен участък й бил известен, но същата бездействала и не разрешавала проблема или поне надеждно да го обезопаси с оглед избягване на всякакви злополуки. Отговорността на общината за причинените вреди била безвиновна и гаранционно-обезпечителна като възложител за действия и бездействия на нейни служители, на които са възложени дейностите по поддържането на тези пътни съоръжения в изправност, при проявено от последните бездействие и неотстраняването на наличните неизправности, довело до настъпване на злополуки. Механизмът на причиняване на увреждането бил ясен и не будел каквото и да било съмнение. – той бил установен въз основа на показанията на свидетелката С. /очевидец/, като била доказана и причинно-следствената връзка с настъпилите увреждания на ищцата /преди инцидента ищцата била сравнително здрава и нямало данни за стари травми/. Медицинската документация по делото не била оспорена от ответника, като последният не посочвал във въззивната си жалба друг механизъм за настъпване на увреждането. Не било налице и твърдяното от ответника процесуално нарушение свързано с несъбиране на медицинската документация, съставена при личния лекар на пострадалата. Искането било преклудирано пред въззивния съд, а отделно от това и неотносимо към предмета на спора, доколкото общината не била посочила значението му. Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението за съпричиняване на ответника, че непосещаването от пострадалата на двата контролни прегледа, описани в епикризата, било довело до по-продължителен възстановителен срок, респективно до по-голяма продължителност на търпените болки и страдания. Нещо различно не следвало и от заключението по комплексната съдебно медицинска и психологическа експертиза. Ваъззивният съд е намери, че определения от първоинстанционният съд размер на обезщетението за неимуществени вреди – 22 000 лв., е съобразен с критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД и не е завишен, както считал ответникът. Ищцата била на пределната си възраст от близо 76 години, като до момента не била имала здравословни проблеми от подобен характер /данни за обратното не били ангажирани/. Размерът на присъденото обезщетение бил съизмерим с размера на минималната месечна работна заплата /ММРЗ/ за страната за 2024 год. /933 лв/ – той бил равен на 23.58 бр. ММРЗ, а на база ММРЗ за 2025 год. /1 077 лв/ – равен 20.43 бр.ММРЗ, като тенденцията била инфлационните процеси в страната ускорено да се засилват, придружени от безконтролно увеличаване цените на стоките, а паричните потоци значително да се обезценяват, независимо от приемането на новата валута и влизането на Република България в Еврозоната. Търпените от ищцата болки и страдания били с изключително висок интензитет непосредствено след настъпването на увреждането, което продължило повече от месец, а няколко месеца след това били с намален, но умерен интензитет. В рамките на до 4 месеца ищцата се била възстановила напълно с уточнението, че в тялото й в момента се намирало динамично компресивна метална права плака, като по оперативен път й били поставени и метални остеосинтези. Това чуждо тяло се намирало в ищцата и понастоящем. Не без значение били още два съществени и важни факта, а именно: функциите на лявата ръка не били възстановени в пълен обем от гледна точка разгръщане на ръката с движение до горна позиция. Макар и леко по степен, това ограничение на движението на лявата ръка до пълна горна позиция спрямо дясната било показателно, че функциите на лявата ръка на ищцата не били на 100% възстановени, което било немалко неудобство за нея, доколкото фактически се касаело за леко изоставане и недостигане на лявата ръка до крайна позиция/отвеждане на горе и настрани/, до която достига дясната ръка. Несъмнено това влияело негативно на подвижността на ръката и самочувствието на пострадалата като такива усещания същата не била изпитвала преди инцидента. Макар в резултат на травмата ищцата да не изпитвала неудобство /мравучкане или леки болки при промяна на времето/, с факта на смяна на времето, същата несъмнено получавала и продължавала да получава неприятно особено чувство /не чувство на болка/ – когато се променя атмосферното налягане, но не и при температурни разлики, като причината за това бил дефектът от зарастване след консолидация на зарастване на костните фрагменти в различна от нормалната костна структура, като по този начин пострадалата без да желае и да иска усещала кога ще се промени атмосферното налягане, което безспорно също влияело върху самочувствието и психическия комфорт на пострадалия, доколкото такова неприятно особено чувство пострадалата не била имала до момента на инцидента. Следователно налице бил комплекс и система от търпяни множество неимуществени вреди от различен характер – първоначални неописуеми физически болки и страдания от току-що причинената травма, продължили със затихващ интензитет в рамките на 4 месеца /при нормален обичайно протичащ възстановителен процес/ и около половин година /според установеното от свидетелката Г./, търпени със същата продължителност психически болки и страдания – психически дискомфорт, тревога, страх, притеснение за пълното си възстановяване, без същите да са довели до настъпили качествени изменения и които да са и повлияли вследствие на инцидента, както и търпени напрежение и неудобства, неудобства от зависимостта на пострадалата през целия възстановителен период от околните в изпълнение на ежедневните й нужди и свързаните с него чувство на безполезност и затваряне в себе си. Това реално било попречило на ежедневния й ритъм на живот. Към тези негативни изживявания следвало да се прибавят и нуждата от постоянна денонощна грижа към пострадалата, осъществявана от свидетелката Г. за срок от половин година, продължителността на търпените болки, които според свидетелката били поне 10 месеца /експертизата, направена по документи сочела единствено типичен възстановителен период от 4 месеца при нормалното развитие на нещата/, като в случая въззивният съд приел за достоверни и двете тези, които не си противоречали, с уточнението, че свидетелката Г. била очевидец на непосредствено търпените болки и страдания от ищцата за по-продължителен срок и че същата била тази, която непосредствено е обслужвала пострадалата в периода до нейното пълно възстановяване, което би могло да се обясни с нейната напреднала възраст, с характера и естеството на причинената травма и проведеното лечение факта, съпроводени с категоричния отказ на пострадалата да излезе навън поради психологически страх да не падне и психологическо изключване от съзнанието си на кв. Ч., където бил станал инцидента. Крайникът на ищцата бил обездвижен и това било придружено с медикаментозно лечение с болкоуспокояващи, антибиотици и антикоагуланти. С тези мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, в която искът по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД а обезщетение за неимуществени вреди е изцяло уважен. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По основанието на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК: Настоящият съдебен състав намира, че преценени във връзка с данните по делото, поддържаните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи от касатора не обосновават съмнение за недопустимост на въззивното решение. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието /изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения/ и петитума на исковата молба /заявеното искане/. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане. По реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ пред административните съдилища подлежат на разглеждане само искове за обезщетение за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административа дейност, т.е. на дейност по упражняване на властнически правомощия, свързани с възложените на тези административни органи и длъжностни лица със съответен закон функции. В разглеждания случая ищцата основава претенцията си за обезщетение за неимуществени вреди на бездействие на органите на общината по вменените й с разпоредбите на чл. 31 ЗП, чл. 48, т. 2, б. „б“ ППЗП и чл. 167, ал. 1 ЗДвП задължения да ремонтира и поддържа в добро състояние общинските пътища, в т.ч. и тази част от повърхността им, върху която са разположени тротоарите, в т.ч. да сигнализира незабавно препятствията по него и ги отстранява във възможно най-кратък срок. Съгласно разясненията, дадени с т. 3 от Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 год. по тълк. дело № 2/2014 год. на ОСГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, делата по искове за вреди, произтичащи от транспортно-комуникационни мрежи и съоръжения /пътищата/, собственост на държавата и общините, са подсъдни на гражданските съдилища. В мотивите на Тълкувателното постановление е прието, че дейността по изграждането, ремонт и поддържане на общински пътища не е административна и неизпълнението на това задължение не е свързано с осъществяване на властнически функции, поради което не е налице специалното основание, което дерогира общия ред за осъществяване на защита на засегнатото право. Когато в резултат на неизпълнение на задължение на общината в качеството й на собственик бъде увредено друго лице, отношенията между страните са равнопоставени. Общината не действа като орган на власт, защото в създадените отношения няма подчинение или зависимост. Не възниква административноправно отношение, което да може да бъде осигурено с държавна принуда. Възникналата между общината и увреденото лице връзка е облигационна, отговорността на общината е деликтна и се реализира по реда на ЗЗД. Въззивният съд е приел, че предявеният иск намира своето правно основание в чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, поради което въззивното решение не е недопустимо. По основанието на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК: Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Обобщени първите три въпроса в изложението са свързани със задълженията на въззивната инстанция да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за правния спор и събраните доказателства по делото относно релевантните факти в тяхната взаимна връзка, както и да изложи собствени мотиви. Същите са от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждането на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното производство и въззивното производство в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи – ППВС № 1/1953 год., ППВС № 7/1965 год., ППВС № 1/1985 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 96 от 03.12.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1076/2020 год., II г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. В частност при постановяване на решението си въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си – чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е анализирал събраните по делото доказателства и изрично е обосновал кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и защо, изяснил е от какво произтича претенцията на ищцата и се е произнесъл по всички защитни доводи и възражения на страните, в т.ч. по релевираното от ответника възражение за съпричиняване, като е счел, че по делото не е доказано, че ищцата се е движела с невнимание по тротоара и че е налице причинна връзка между вредоносния резултат и обстоятелството, че ищцата не се е подложила на назначените й два контролни прегледа. Несъгласието на касатора с резултата от формираните от въззивния съд решаващи изводи представлява довод, относим към правилността на обжалваното решение, която обаче не може да бъде проверявана във фазата на селектиране на касационните жалби. Въпросът по т. 4 от изложението е обуславящ, но същият е разрешен от въззивния съд в съответствие с последователната практика на ВКС, обективирана в решение № 60203 от 18.08.2022 год. на ВКС по гр. дело № 2626/2020 год., IV г. о., ГК, решение № 84 от 01.07.2020 год. на ВКС по гр. дело № 2856/2019 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 223 от 13.12.2018 год. на ВКС по т. дело № 3018/2017 год., I т. о., ТК /цитирани в изложението/, решение № 178 от 06.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 600/2017 год., І т. о., ТК, решение № 140 от 28.12.2015 год. на ВКС по т. дело № 3682/2014 год., ІІ т. о., ТК, решение № 341 от 02.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 177/2010 год., ІІ г. о., ГК, решение № 72 от 09.07.2012 год. на ВКС по т. дело № 398/2011 год., II т.о., ТК, цитираното от касатора решение и др. Според тази практика, с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК е осигурена процесуална възможност за страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. Допускането на доказателствата предполата кумулативното наличие на две предпоставки – доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон. При сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на нови доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК за въззивния съд възниква задължение да се произнесе с определение по чл. 267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора. Неизпълнението на посоченото задължение съставлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство. В частност във въззивната си жалба ответникът е изложил оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в непроизнасяне по направеното в отговора на исковата молба доказателствено искане за представяне на медицинската документация за ищцата за периода от 23.02.2024 год. до 29.02.2024 год. от личния й лекар. Въззивният съд се е произнесъл по така направеното искане, като го е оставил без уважение с определение, постановено в проведеното на 10.12.2025 год. открито съдебно заседание – приел е, че същото се явява преклудирано /макар че е било своевременно направено в отговора на исковата молба, а първоинстанционният съд не се е произнесъл по него/, а отделно от това и неотносимо към предмета на спора, доколкото ответникът не е изяснил с установяването на какви точно факти е свързано /такива не се твърдят и в касационната жалба/. Следователно въззивната инстанция е процедирала в съответствие с посочената по-горе практика на ВКС, доколкото отказът да бъде събрано доказателство, което не е от съществено значение за делото, не обуславя нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК. По отношение на последния поставен от касатора въпрос не е налице допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, вида и периода на лечебния и възстановителния процес, възрастта на пострадалия, допълнителното влошаване на здравословното състояние, степента на възстановяване на пострадалия след проведеното лечение, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., като на обезщетване подлежат неимуществените преди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото поведение при съответния деликт. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне парична еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди – т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/1968 год., решение № 136 от 08.12.2017 год. на ВКС по гр. дело № 5025/2016 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 272 от 27.01.2020 год. на ВКС по гр. дело № 924/2019 год., IV г. о., ГК, решение № 213 от 19.11.2019 год. на ВКС по гр. дело № 714/2019 год., III г. о., ГК, решение № 93 от 10.06.2021 год. на ВКС по гр. дело № 3057/2020 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. Такава преценка е направил и въззивният съд в обжалваното решение – съобразил е всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, като критерии за приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и е изследвал и конкретното им отражение върху личността на ищцата. Очертал е кои от тези обстоятелства обосновават по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди – които е счел, че имат превес, както и тези, които обосновават по-нисък размер. Следователно мотивите на обжалваното решение съответстват на тези, които инстанцията по същество дължи при установяване на основанието и определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Несъгласието на касатора с така определения конкретен размер на обезщетението е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Ето защо не са налице претендираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му по претенцията за обезщетение за неимуществени вреди. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,