Определение № 5058 от 05.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1783/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ ЮГ” ЕАД [населено място], с ЕИК[ЕИК], чрез юрисконсулт С. А. Р., против въззивно решение № 60/23.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 2553/2024 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, в частта му с която частично е отменено и частично е потвърдено решение № 2775/18.06.2024 г. по гр. д. № 15439/2022 г. на Районен съд- Пловдив и като краен резултат „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ ЮГ” ЕАД [населено място] е осъдено да заплати на Д. К. Я. сумата 29 085,71 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие на претърпяна трудова злополука, настъпила на 14.02.2021 г., ведно със законното лихва върху главницата, считано от 14.02.2021 г. до окончателното й заплащане. /Въззивното решение в частта, в която е потвърдено решението на първоинстнционния съд за отхвърляне на иска на Д. К. Я. за неимуществени вреди в разликата над 29 085,71 лв. размера до 35 000 лв., като необжалвано в срок е влязло в сила/. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост- касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1.„ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията и доводите на страните?“, поставен във връзка с твърденията на касатора, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства, в следствие на което въпреки, че е приел, че ищецът е съпричинител на настъпилата злополука, неправилно е определил степен на приноса на служителя само от 60 %, който не отговарял на степента на неговото участие в настъпването на злополуката и е възложил отговорност на работодателя, независимо че от установения механизъм за настъпване на трудовата злополука, можел да бъде изведен извод, че единствената причина за настъпване на вредоносния резултат е поведението на пострадалия, който не е спазил правилата за безопасност. 2. „Ако е установено, че до настъпването на трудова злополука не би се стигнало при използване на лични предпазни средства и спазване на правилата за безопасност от пострадалия, как следва да се определи процента на съпричиняване? Следва ли да има съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на вреди от трудова злополука при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат?“. По поставените въпроси се сочи наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че първия въпрос е разрешен в противоречие с: решение № 229/18.10.2013 г. по гр.д. № 3099/2013 г. на ВКС, I г.о.; решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/11 г. на ВКС, III г.о. и решение № 235/04.07.2011 г. по гр.д. № 513/2010 г. на ВКС, IV г.о. по втория въпрос се сочи противоречие с: решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ВКС, III г.о.; решение № 291/11.07.2012 г. по гр.д. № 951/2011 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 25/16.02.2016 г. по гр.д. № 3233/2015 г. на ВКС, III г.о.; решение 252/30.09.2016 г. по гр.д № 1364/2016 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 63/10.05.2017 г. по гр.д. № 3648/2016 г. на ВКС, III г.о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата Д. К. Я. е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Третото лице помагач на ответника - ЗК „УНИКА“ АД изразява становище за основателност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. За да уважи предявения от Д. К. Я. против касатора иск до посоченият размер от 29 085,71 лв., въззивният съд е приел, че са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 200 ал.1 КТ. Приел е, че по силата на трудов договор ищецът изпълнявал длъжността „ел. монтьор на ел. проводни линии и мрежи“ в ответното дружество, и че увреждането на здравето на ищеца е станало при трудова злополука на 14.02.2021 г. при изпълнение на служебните му задължения. На посочената дата ищецът работел на терен по отстраняване на авария по електропровод в [населено място], област Хасково. При изпълнение на задълженията си, предприел изкачване на железобетонен стълб от електропровода. Извършил изкачването посредством монтьорски кънки, но без да е обезопасен с въжена осигурителна линия. При спускането Я. се приплъзнал по стълба, който бил обледенен поради ниските температури, и паднал от същия. Приземил се на двата си крака, при което претърпял травматични увреждания: двуглезенно счупване на костите на лява и дясна подбедрица; счупване на фибуларните малеоли на двете подбедрици. Потърсил медицинска помощ на 15.02.2021 г., когато му била извършена спешна оперативна интервенция. Работодателят декларирал пред НОИ злополуката, като с влязло в законна сила Разпореждане № 5104-15-68/05.03.2021 г.на ТП –Пловдив на НОИ, на основание чл. 60, ал. 1 от КСО, декларираната злополука, била приета за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО. Въззивният съд е посочил, че липсвал спор между страните, че е бил осъществен фактическият състав на чл. 200, ал. 1 от КТ. Спорът бил за справедливия размер на обезщетението и основателността на предявените от работодателя възражения: за намаляване на обезщетението на основание чл. 201 ал. 2 от КТ поради съпричиняване от страна на пострадалия, изразяващо се в проявена груба небрежност при изкачване на стълба без обезопасителна линия; и за намаляване на дължимото обезщетение с размера на получената по договор за задължителна застраховка „трудова злополука“ на работниците и служителите сума от 2914,29 лв. При определяне на размера на обезщетението, съдът е съобразил тежестта на увреждането - в резултат на злополуката работникът получил двуглезенно счупване на костите на лява и дясна подбедрица; счупване на фибуларните малеоли на двете подбедрици. Позовавайки се на събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключението на СМЕ, съдът е приел, че ищецът е претърпял оперативно лечение с поставяне на метални импланти, продължителен период на обездвижване, повторна оперативна интервенция за изваждане на имплантите, продължителен престой в болница. Отчетено е, че част от имплантите – плаки и винтове, все още не са отстранени от тялото на ищеца. Последният бил обездвижен на легло в продължителен период от време. Възстановителният процес, предвид счупването и на двата крака, продължил 5-6 месеца, като ищецът търпял интензивни болки. В резултат на обездвижването общото му здравословно състояние се влошило, страдал от тревожност, потиснатост, безсъние. Към настоящия момент ищецът още изпитвал болка и получавал оток при по-продължителни натоварвания и при промяна на времето. Позовавайки се на посочените обстоятелства и с оглед на обществено- икономическите условия към момента на настъпване на злополуката, и неблагоприятните последици и влошеното качество на живот, които ищецът ще търпи и занапред въззивният състав, е приел че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи в размер на 80 000 лв. Възраженията на ответника, относно прилагането на разпоредбата на чл. 201 ал. 2 от КТ за съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия са приети за основателни. Прието е за безспорно по делото, че Я. е преминал инструктаж, както и че е бил запознат с правилата за безопасност свързани с изпълнението на трудовите му задължение. Установено е, че за да изпълни по-бързо задачата по възстановяване на електрозахранването, пострадалият проявил самонадеяност и предприел изкачване по железобетонния стълб без да се обезопаси с осигурителна въжена линия /задължителна в случая, съгласно заключението на СТЕ изслушана по делото/ и че предприел това, въпреки че при пристигане на мястото на повредата двамата с колегата му са обсъдили начина, по който ще се изкачва на стълба, това, че е обледенен, и че ще е опасно /показания на св. Д./. Прието е, че осъщественото от ищеца изкачване по описания начин е било в разрез с правилата за безопасност, както и с проведения от работодателя инструктаж, като това поведение следва да се характеризира като груба небрежност. Посочено е, че съгласно трайната практика на ВКС, според разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, груба небрежност при трудова злополука е налице когато пострадалият е предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. Според тази практика грубата небрежност е тежко нарушаване на дължимата грижа при положение, че пострадалият е могъл да я съблюдава в конкретната обстановката, каквото един обикновен човек, поставен в същата обстановка не би могъл да го допусне. Такова поведение било правно укоримо защото пострадалият е бил длъжен да избегне злополуката, ако беше положил дължимата грижа. Именно поради факта, че пострадалият участва в увреждането, това му поведение следвало да бъде отчетено при определяне на дължимото се обезщетение. От друга страна съдът е посочи, че поддържането на енергопреносната система и отстраняването на технически аварии по мрежата е дейност, осъществявана при повишен риск. Превенцията на трудова злополука при нея била отговорност и на двете страни по трудовото правоотношение, водеща роля на работодателя. Посочено е, че надлежното обезопасяване на работните места и условията на труд е задължение на предприятието и включва система от мерки, само част от които се свеждат до правила за безопасност, пряко вменени след инструктаж на изложените на риска ел. монтьори. Посочено е също, че в извънредни като работна среда условия /каквито били и конкретните – рано сутринта през зимата, при отрицателни температури и в условия на спешност/, дори и опитни работници, какъвто безспорно бил ищецът биха могли да пренебрегнат дисциплината и елементарната безопасност. Поради това и преобладаващият дял от мерки за осигуряване на безопасни условия на труд по отношение на осъществяваните от ищеца трудови функции, както и необходимостта от осъществяване на контрол за спазването правилата за безопасност, били възложени в тежест на работодателя. С оглед на посоченото е формиран извод, че в конкретната хипотеза размерът на дължимото от работодателя обезщетение за вредите от трудовата злополука следва да се намали с 60%, с какъвто процент съдът е приел, че пострадалият е допринесъл за вредоносния резултат. Полученият по този начин размер на обезщетението от 32 000 лв. е бил намален с полученото от ищеца обезщетение по договор за задължителна застраховка „трудова злополука“ на работниците и служителите в размер на общо 2914,29 лв. В следствие на което е направен извод, че искът е основателен до размера от 29 085,71 лв. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с поставения процесуалноправен въпрос, касаещ задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните поотделно и в съвкупност, както и да посочи кои факти приема за установени и кои не и въз основа на кои доказателства. Практиката на ВКС, в това число цитираната от касатора, безспорно се приема, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на събраните по делото доказателства като е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти поотделно и във взаимовръзка, които са от значение за формиране на преценката относно наличието на увреждането на здравето на ищеца, станало през време и във връзка с извършваната работа, както и за размера на обезщетението за неимуществени вреди и процентът на съпричиняване на вредоносния резултат от работника по повод направеното от работодателя възражение. Въззивната инстанция е изложила свои съображения относно това защо приема, че с оглед конкретните обстоятелства и механизма на настъпване на злополуката, обективният принос на работника в съпричиняването на вредоносния резултат следва да се приеме, че съставлява 60 %. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с поставения в изложението втори въпрос, за необходимостта от съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл. 201 ал. 2 КТ и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат. По въпроса е налице съдебна практика на ВКС, обективирана в: решение № 140/24.07.2013 г. по гр.д. № 1328/2012 г. ІІІ г.о., решение № 79/27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г. IV г.о., решение № 291/ 11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011г. IV г.о., решение № 25/16.02.2016 г. по гр. д. № 3233/2015 г., III г.о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, която се споделя от настоящия състав на ВКС. Приема се, че при трудова злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност. Тя не се отличава по форма /според субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй като грубата небрежност представлява неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност, при подобни условия. Когато при трудовата злополука има съпричиняване при допусната груба небрежност /липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила за работа и безопасност/, отговорността на работодателя трябва да се намали в съответната степен. Степента се определя от обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, които са всъщност и критериите за намаляване на обезщетението. Т.е. грубата небрежност на пострадалия е предпоставка за компенсация на вините, а критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на увредения. В този смисъл, колкото повече едно лице е допринесло за настъпването на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването й. При конкретния механизъм на произшествието, като стечение на обективни и субективни фактори, обстоятелствата по делото са преценени от въззивния съд съгласно тази съдебна практика и правните му изводи във връзка с определения процент на съпричиняване от страна на пострадалия работник не противоречат на възприетото в нея. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. С отговора на касационната жалба е направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за осъществената защита пред касационната инстанция. Ответникът по касация е бил представляван в производството по чл. 288 ГПК при условията на оказана безплатна правна помощ на материално затруднено лице – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. съгласно Договор за правна защита и съдействие от 29.08.2022 г. С оглед това обстоятелство и предвид обжалваемия интерес в касационното производство и изхода от спора, дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено съобразно чл. 38, ал. 2 ЗАдв във връзка с чл. 36, ал. 2 ЗАдв във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 във вр. с чл. 9, ал. 3 и § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията й към сключване на договора/, и възлиза на сумата от 1262,32 лв. с ДДС. Тази сума следва да бъде присъдена в полза на адвокатското дружество „Генев и Марков“ [населено място]- страна по договора от 29.08.2022 г. Разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ЗАдв предоставя възможност на страната да сключи договор за правна защита и съдействие и да упълномощи адвокатско дружество, което от своя страна съгласно ал. 2 на чл. 71 ЗАдв има право да преупълномощи един или няколко съдружници за извършване на процесуално представителство по конкретното дело. В този случай адвокатското възнаграждение се дължи на адвокатското дружество, като отношенията между адвокатското дружество и адвоката, осъществил процесуално представителство на клиента, са без значение за присъждането на разноските по делото, включително на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв /в т. см. определение № 676/15.11.2017 г. по ч.т.д. № 1664/2017 г. на ВКС, II т.о./. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.