Определение № 5719 от 09.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2381/2024 г.

намира следното: Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на П. П. срещу въззивното решение на Окръжен съд Стара Загора по гр.д. №399/23 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу Мини „Марица –изток“ ЕАД, клон Рудник „Трояново 1“ искове по чл.344, ал.1,т.1-3 КТ, с които е оспорена законността на дисциплинарното уволнение на ищеца от длъжност „тракторист до 100 конски сили“, наложено му с връчена на 24.01.22 г. заповед №142/21 г. за нарушения по чл.188, т.3, вр. с чл.190, ал.1,т.4 и 7 и чл.187, ал.1,т.7,8 и 10 КТ и на Правилника за вътрешния трудов ред на работодателя. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са разрешени от въззивния съд следните въпроси от предмета на спора: При въведени оплаквания за недоказаност на акта на работодателя, длъжен ли е въззивният съд да съобрази доказаността на обстоятелствата, при които е извършено нарушението?; Законосъобразна ли е заповедта за налагане на наказанието при несъответствие между мотивите и диспозитива на въпросния акт в частта, съдържаща описание на изпълнителното деяние?; При недоказаност на факти и обстоятелства, взети предвид от работодателя в мотивите на заповедта за дисциплинарно уволнение, следва ли да се отмени наложеното наказание като незаконосъобразно предвид разпределението на доказателствената тежест в процеса? Касаторът сочи, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС и по въпроса за преценката на тежестта на нарушенията, която да се основава на всички обстоятелства, относими към извършеното дисциплинарно нарушение – характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по тр. правоотношение с оглед настъпилите или възможните неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника към конкретното неизпълнение. Този въпрос според касатора е от значение и за развитие на правото по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, защото при създаването на нормативния акт не могат да се предвидят всички хипотези, които възникват при реализиране на непрекъснато развиващите се обществени отношения. Касаторът намира още, че противоречие с цитираната практика на ВКС е налице и по процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди и основе своето решение на всички събрани доказателства и след пълен анализ на същите да обоснове мотивирано решението си по казуса. Очевидната неправилност на въззивното решение по чл.280, ал.2 ГПК касаторът обосновава с твърдение за вътрешно противоречиви мотиви, които сочат / правят очевидна/ неправилността, без да е необходимо да се извършва същинска проверка на решението. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел за безспорно установено, че страните са били в трудово правоотношение, което е било прекратено на 24.01.2022 г. с връчване на работника на заповедта за дисциплинарно уволнение. Наказанието е било наложено за това, че на 16.11.2021 г., около 18 часа в рамките на работната си смяна той е напуснал преждевременно и без надлежно разрешение работното си място и заедно с други двама работници, чрез използването на служебен автомобил е извършил опит за кражба - изнасяне извън територията на рудника на стоково-материални ценности, собственост на работодателя/общо около 150 литра червена прозрачна течност с мирис на гориво/, без надлежно разрешително за това, както и че за отчетен период месец ноември 2021 г. не е водил редовно документацията във връзка с извършваната работа и техническото състояние и обслужване на тракторите, на които е бил водач, поради непопълнени работно лимитни карти за трактор *** № *** инв. № *** на 16.11.2021 г. В конкретният случай според въззивния съд заповедта за уволнението на ищеца е със съдържание, което позволява пълноценната му защита – фактите, дали основание на работодателя да наложи наказанието, са посочени конкретно, ясно и разбираемо, правото на работодателя да уволни работника е упражнено с посочване на нарушенията на трудовата дисциплина, наложеното наказание и съответния законов текст, въз основа на който е наложено то, както изисква законът. Описаните в заповедта нарушения се установяват безспорно от събраните в първоинстанционното производство доказателства - писмени, гласни и приети заключения на експерти. Налага се извод, че ищецът е извършил множество нарушения на трудовата дисциплина – не е изпълнил трудовите си задължения точно и добросъвестно; напуснал е преждевременно работното си място, без надлежно разрешение; не е изпълнил законните разпореждания на работодателя; не е пазил грижливо имуществото, което му е поверено или с което е в досег при изпълнение на възложената му работа; не е бил лоялен към работодателя и е злоупотребил с неговото доверие; не е спазил приетите в предприятието вътрешни правила и не е изпълнил всички задължения, произтичащи от трудовия му договор и от характера на работата му. Тежестта на извършените от работника нарушения в тяхната съвкупност, обстоятелствата, при които са извършени – чрез координирани с други две лица и предварително планирани действия, както и поведението на въззивника, което не разкрива честност и самокритичност към извършеното/според мотивите на първоинстанционния съд, към които въззивният е препратил на осн. чл.272 ГПК/ обосновават налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание – "уволнение". При тези данни по делото ВКС намира, че не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването на въззивното решение по поставените материално и процесуално - правни въпроси: Въззивният съд чрез препращане към мотивите на първоинстанционния е споделил изводите за достатъчна за защитата на работника мотивираност на заповедта за уволнение – нарушението е описано по начин, указващ ясно каква е причината за уволнението на работника; посочени са механизма, времето и мястото на извършването му / съответно на указаното в практиката на ВКС – Р. по гр.д. №31/10 г. и цитираното по смисъл в изложението р. по гр.д. №1345/04 г.на трето г.о. на ВКС/. Въз основа на данните по делото въззивният съд е формирал изводите си за разбираемост, конкретност и доказаност на описаните в заповедта за уволнение и оспорени от ищеца нарушения на тр. дисциплина, за които е наложено наказанието. При тези данни, въпросите от първата група не съответстват на решаващите изводи на въззивния съд, който при разглеждане на спора е съобразил съдържанието на заповедта за уволнение и доказаността на изложените в нея факти и обстоятелства относно извършените от ищеца нарушения на тр. дисциплина. Въпросът за задължителната преценка на тежестта на нарушенията по критерия на чл.189 КТ също е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. В нея е посочено, че преценката на тежестта на нарушенията следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника/служителя към конкретното неизпълнение / р. по гр.д. №1417/11 г. на трето г.о./ Стойността на имуществото, предмет на нерегламентирано разпореждане като обективно обстоятелство, при което нарушението е извършено, е от значение, но не е определящо обстоятелство за тежестта на нарушението/ р. по гр.д. №4587/14 г. на четвърто г.о./ Определящи за преценката на съразмерността на наказанието освен характера на нарушението, са и последиците от конкретното неизпълнение на трудовите задължения, и поведението на служителя / р. по гр.д. №620/09 г. на трето г.о./. Въззивният съд чрез препращане към мотивите на първоинстанционния е възприел изводите му, че имуществените последици от дисциплинарното нарушение в случая не са големи, но присвояването/ кражбата/ на стоково- материални ценности / в случая гориво/ винаги е била преценявана в съдебната практика като тежко нарушение на трудовата дисциплина, тя е най-тежка форма на злоупотреба с доверието на работодателя. Проявената от ищеца дързост /нарушението е извършено с участието на други двама негови колеги и с използването на служебен автомобил/ е толкова голяма, че омаловажава обстоятелствата, че е дългогодишен работник в ответното дружество и няма наложени дисциплинарни наказания. Наличието на многобройна, последователна и изчерпателна практика на ВКС по въпроса за задължителната преценка на тежестта на нарушението по чл.189 КТ изключва основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е изпълнил задължението си да анализира събраните доказателства и да основе решението си на тях. Посочил е макар и накратко какво се установява и от кои доказателства по делото, подробно анализирани от първоинстанционния съд, към чиито мотиви въззивният е препратил по спорните между страните и пред въззивната инстанция въпроси. Ясно е изразено становището на въззивния съд по доводите и възраженията на страните. В практиката на ВКС- напр. р. по гр.д. №1178/20 г. на четвърто г.о., е посочено: „Въззивният съд има възможността при условията на чл. 272 ГПК да препраща към мотивите на първостепенния съд, т.е. да не анализира сам относимите към даден факт доказателства, и по този начин да ги прави свои, но дори и в подобна хипотеза, трябва да е ясно какви точно фактически и/или правни изводи второстепенният съд приема, препращайки към съображенията на първоинстанционния. В този случай, втората инстанция само се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност. Препращането по чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция да обяви изрично и ясно какво е приела относно фактите, нито да „спести“ установяване на спорни, релевантни факти. Всички относими доводи и възражения на страните относно доказателствата, фактите, приложимото право и правните заключения, включени в предмета на въззивното производство, независимо дали са заявени в първа или втора инстанция, в тяхната логическа последователност, трябва да бъдат обсъдени от въззивния съд, който ясно и точно трябва да обоснове изводите си.“ В случая въззивното решение съответства на тази практика относно препращането по чл.272 ГПК и на ТР №1/2001 г. относно дейността на въззивната инстанция като инстанция по същество на спора. Съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по поставените въпроси изключва очевидната му неправилност като тежък и външно установим порок по чл.280, ал.2 ГПК. Не се установява твърдяното от касатора вътрешно противоречие в мотивите на решението, което да сочи на груба логическа грешка или прилагане на закона в противоположния му смисъл. Сочените от касатора основания за допускане на обжалването не се установяват. С определението за недопускане на касационната жалба до разглеждане, на ответника по жалба следва да се присъдят поисканите разноски за юрисконсултско възнаграждение от 300 лв. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.