Определение № 240 от 17.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3816/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Б. Г. Д. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийския апелативен съд, 2 гр. състав решение № 529/13.04.2022 г. по в. гр. д. № 2568/2021 г., с което е потвърдено решение № 4747/05.08.2020 г. и решение № 262279 от 06.04.2021 г. на Софийски градски съд, постановени по гр. д. № 1348/2018 г., с които са отхвърлени като неоснователни предявените срещу Министерство на отбраната иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗОВСРБ за заплащането на сумата от 11 922,40 лв., представляваща обезщетение от 10 брутни възнаграждения за вреди от тежка телесна повреда, настъпила при или по повод изпълнението на военната служба; иск по чл. 233, ал.5, вр. ал. 1 ЗОВСРБ за заплащането на сумата от 32 777,60 лв., представляваща обезщетение за разликата между действително претърпените вреди и обезщетението от 10 брутни възнаграждения; иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 3 639,78 лв., представляваща обезщетение за забава върху сумата от 11 922,40 лв. от 31.01.2015 г. до 31.01.2018 г., и срещу Националния военен университет иск по чл. 49, връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди; иск по чл. 49, връзка с чл. 45, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 1 522,39 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, както и предявените срещу Министерството на отбраната искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 1 522,39 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК - съществено нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. В жалбата се съдържа изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане до касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК - недопустимост на въззивно обжалване. По делото не е постъпил писмен отговор от ответниците по касационната жалба Министерството на отбраната /МО/ и Националният военен университет „Васил Левски“ /НВУ „Васил Левски“/. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима- подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано лице и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови решението си Софийският апелативен съд е приел, че Б. Д. е бил военнослужещ и е работил в НВУ „Васил Левски“ през м.02.2013 г., когато е получил навяхване на лявата коленна става с разкъсване на менискуса, но не е установено това да е станало при или по повод на военната служба. Посочено е, че с решение на ВАС е потвърдено решение на АС- Плевен, с което е потвърдено разпореждане на НОИ ,с което злополуката не е призната за трудова, като Централната военно-медицинска комисия (ЦВМК) не е издала акт, с който да признае увреждането на Д. за тежка или средна телесна повреда. Формиран е решаващ правен извод, че поради липса на кумулативно дадените елементи на фактическия състав на чл. 233, ал. 1 ЗОВСРБ, искът срещу МО за заплащането на обезщетение от 10 брутни възнаграждения за вреди от тежка телесна повреда, настъпила при или по повод изпълнението на военната служба, е неоснователен. Прието е, че не са налице и предпоставките на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, поради което не може да се приеме, че съществува непозволено увреждане по отношение на ищеца от служители на Министерството на отбраната, тъй като не се установяват техни действия или бездействия. Прието е, че исковете претенции по чл. 45, във вр. с чл. 49 ЗЗД срещу НВУ „Васил Левски“ също са неоснователни, тъй като ръководството на НВУ не е възпрепятствало възможността на Д. да поиска от ЦВМК установяването, че от злополуката той е получил тежка или средна телесна повреда. От месец февруари 2013 г. до месец октомври 2013 г., когато началникът на НВУ е издал заповед, с която е прекратил договора на ищеца за военна служба, Д. е имал седем месеца да стори това, като е бил в отпуск поради временна неработоспособност шест месеца. По време на отпуска поради временна нетрудоспособност обаче състоянието му е било такова, че му е позволявало да упражнява свои права - той е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си. Изложени са съображения, че за да издаде ЦВМК решение за степен на телесна повреда, пострадалият военнослужещ следва да подаде заявление до нея по реда на чл. 27, ал. 1 от Наредба Н-4 от 08.02.2011 г. за военномедицинска експертиза на годността за военна служба в мирно време, действала към февруари 2013 г., каквото заявление ищецът не е подал, а без него административния орган не би могъл да инициира производство за постановяване на решение за степен на увредата. Посочено е, че доводите на жалбоподателя за нищожност на подзаконновия нормативен акт са неоснователни, тъй като правното основание на което е издадена Наредбата е наличието на законовата делегация на чл. 141, ал. 2 и чл. 162, т. 3 ЗОВСРБ /§ 1 от Преходните и заключителни разпоредби/, като такава законова делегация е налице и по отношение на установяването на степента на увреда, защото щом като е налице делегация ЦВМК да установява годността за военна служба, налице е и делегация за по-малкото - ЦВМК да установява степен на телесна повреда. Прието е, че не е доказано, че служители на НВУ са извършили противоправни действия/бездействия спрямо Д., изразяващи се безпардонно, арогантно, унизително отношение, като деканът на факултета в НВУ да го е наричал „измамник“, „симулант“, „мошеник“, „интересчия“, тъй като данни за такива действия се съдържат единствено в показанията на свидетелите съпруга на ищеца и неговата майка, които не са присъствали лично на такова отношение, т.е. не са преки свидетели на станалото, а споделят това, за което им е разказал самият ищец. В заключението на съдебно- психологичната експертиза, е прието, че Д. е имал негативни психически преживявания вследствие на увреждането и прекратяването на договора му за военна служба и че има тенденция за даване на социално желани отговори над нормалното за мъжете. Участието в административното производство по установяване дали е била налице трудова злополука или не е законно право на НВУ като не са налице данни работещи в университета да са повлияли на решението на административния орган. По основанията за допускане на касационно обжалване: Настоящият съдебен състав на ВКС счита, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на посоченото основание по чл. 280, ал.2, пр. 2 ГПК, тъй като от данните по делото не може да се направи предположение, че е процесуално недопустимо. Вероятната недопустимост е аргументирана от Б. Д. с доводи, че съдът е отказал да се произнесе по „преюдициалния иск по чл.17, ал.2 ГПК“ и изложи съждения за неговата основателност, респ. неоснователност. Трайно в съдебната практика се приема, че решението е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата- чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск (липса на съответния процесуален ред за защита на права) или при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните и др. Във всички останали случаи решението е неправилно и в зависимост от естеството на съответния порок той се отстранява по реда на инстанционния контрол (ако такъв е допустим). В случая тез ата на касатора не отчита различията между прекия и косвения съдебен контрол върху административните актове, както и обстоятелството, че съгласно чл. 17, ал. 2 ГПК в правомощията на гражданския съд е осъществяването само на косвен съдебен контрол, което означава, че в резултат на осъществяването му съдът не може с нарочен диспозитив да прогласи нищожността или да измени или отмени административния акт, а само да зачете или да не зачете породените от него гражданскоправни последици, които обуславят съществуването или несъществуването на претендираното с иска материално право, т.е. самостоятелен иск за установяване нищожност или унищожаемост на административен акт пред общия граждански съд би бил недопустим. Следва да се отбележи и че косвен контрол по смисъла на чл. 17, ал. 2 ГПК е допустим само по отношение на индивидуални административни актове, а не и по отношение на поздаконов нормативен акт, каквато е процесната Наредба, като преценката дали се касае за индивидуален или нормативен административен акт и какво е неговото правно значение и валидност касае съществото на спора, а не допустимостта на предявения иск. Предвид на изложеното, доводите на касатора за извършено от въззивният съд процесуално нарушение не обосновава предположение за недопустимост на обжалваното решение като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 529 от 13.04.2022 г. на САС, ГК, 2 състав, постановено по в.гр.д. № 2568/2021г. По делото липсва направено от ответниците по касацията искане за присъждане на разноски. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,