Определение № 50418 от 30.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1915/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Ангел Николов Донов и Кристи Христова Маринова, в качеството им на постоянни синдици на „Корпоративна търговска банка“ АД - в несъстоятелност („КТБ” АД /н./), [населено място] срещу определение № 1205 от 05.05.2022 г. по ч. гр. д. № 292/2022 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо определение № 264917 от 19.10.2021 г. по т. д. № 1531/2017 г. на Софийския градски съд, ТО, VI-2 състав в частта за връщане на исковата молба, с която синдиците на „КТБ” АД /н./ са предявили срещу „Юлинор“ ЕООД иск с правно основание чл. 60а, ал. 1, т. 1 от ЗБН за връщане в масата на несъстоятелността на банката собствеността върху 25 244 585 поименни безналични акции от капитала на „Петрол“ АД и производството по делото е прекратено. С обжалвания акт е оставена без разглеждане като недопустима частна жалба на синдиците на „КТБ” АД /н./ против първоинстанционното определение в частта, с която на основание чл. 60а, ал. 2 от ЗБН, банката е осъдена да заплати по сметка на Софийския градски съд държавна такса, платима от масата на несъстоятелността, в размер на 2 932 263. 22 лева, като производството в тази част е прекратено и делото е изпратено на СГС за произнасяне по заявеното в частната жалба искане за изменение на определението от 19.10.2021г. по т. д. № 1531/2017 г. на СГС в частта за разноските по реда на чл. 248 от ГПК. В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателите оспорват извода на въззивния съд, че обявяването на противоконституционността на чл. 60а ЗБН води до недопустимост на производството. Поддържат, че основанието на предявения иск не е разпоредбата на чл. 60а ЗБН, която предвижда фактическия състав на иска, а правопораждащите факти, изложени в исковата му молба, поради което считат, че обявената противоконституционност на чл. 60а ЗБН има отношение към основателността на иска, а не към неговата допустимост и че същата не е довела до липсата на абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването или упражняването на правото на иск, нито до наличието на отрицателна такава. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Доколкото спорът все още не е квалифициран от съда като такъв по чл. 60а от ЗБН, предвид липсата на доклад по делото, допустимо ли е прекратяване на същото и връщане на исковата молба заради отменен закон; 2. Намира ли правното си основание в чл. 124, ал. 1 от ГПК предявеният иск; 3. Обявяването на противоконституционността на чл. 60а, ал. 1 от ЗБН води ли до недопустимост на процесния иск или има отношение към неговата основателност, доколкото се касае за осъдителен иск, какъвто може да води всеки срещу всеки; 4. Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на производството по делото въз основа на обявена противоконституционност на правна норма, за което вина няма ищецът, т.е. не е причина за неоснователно завеждане на делото“. Поддържа се и наличието на очевидна неправилност на въззивното определение поради приетата недопустимост на иска, без наличие на доклад от съда и посочена правна квалификация, от една страна, и приета недопустимост на осъдителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, от друга страна. Ответникът по частната касационна жалба – "Юлинжр" ЕООД /н./, [населено място] – оспорва същата и моли за недопускането ѝ до разглеждане, респ. за отхвърлянето ѝ като неоснователна по съображения в писмен отговор от 06.07.2022 г. Не претендира разноски. Ответниците по частната касационна жалба – "Пасифик Инвест" АД /н./, [населено място] и "Риъл Естейт Проджектс" АД /н./, [населено място] (конституирани като трети лица-помагачи на първия ответник) – не заявяват становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че ключов за изхода на спора за допустимостта на предявения от синдиците на „КТБ” АД /н./ срещу "Юлинор" ЕООД иск с правно основание чл. 60а, ал. 1, т. 2 от ЗБН за връщане в масата на несъстоятелността на банката на 25 244 585 поименни безналични акции от капитала на "Петрол" АД, записани на името на ответника, като придобити от него с имущество, с произход от „КТБ” АД /н./, е въпросът за действието на решенията на КС за обявяване противоконституционността на закон или на отделна норма от него, и в частност – на решение № 8 от 27.05.2021 г. по конст. д. № 9/2020 г. на Конституционния съд на Република България, с което е обявена противоконституционност на законовата норма (чл. 60а, ал. 1 ЗБН), от която ищецът черпи основание за претенцията си. При произнасянето по този въпрос решаващият състав се е позовал на мотивите на решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст. д. № 5/2019 г. на КС, според което по принцип решението на КС, обявяващо за противоконституционен закон, действа занапред (ex nunc), а правният му ефект се изразява в неприлагане на закона от деня на влизане на решението в сила, от който момент насетне той престава да действа и да регулира обществените отношения, предмет на неговата уредба (чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ), но с пояснението, че абсолютното действие занапред на решението за невалидност на закона, предмет на контрол за конституционност, е несъвместимо с върховенството на Конституцията, както и че конституционният законодател имплицитно допуска изключения от правилото на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, за които решението на КС има обратно действие (ex tunc), а именно – спрямо заварените правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, както и по отношение на тези, които не са приключени по времето, когато влиза в сила обезсилващото решение на КС - въздействието на противоконституционния закон спрямо тях се преустановява изцяло, а регулативната му способност се отнема спрямо всеки един от елементите на правоотношението, вкл. и спрямо неговия правопораждащ юридически факт, т.е. в тези случаи действието на РКС е обратно. Според съдебния състав, от чл. 150, ал. 2 от КРБ се извлича и обратното действие на решенията на КС спрямо правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, независимо дали те са приключени или неприключени. Въззивният съд е приел за неоснователен довода на жалбоподателите, че противоконституционността на разпоредбата обуславя неоснователност, а не недопустимост на предявения въз основа на нея иск. Счел е, че чл. 60а, ал. 1 ЗБН регламентира специален осъдителен иск за попълване масата на несъстоятелността, предявим направо срещу третото лице - приобретател на имуществото с произход от банката, който по същество се основава на имплицитно постулирана от законодателя относителна недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на сделката, сключена при условията на някоя от уредените в законовата норма хипотези, без да е необходимо обявяването щ с отделен конститутивен иск. Посочил е, че във всички хипотези неизпълнението на уговореното насрещно задължение, стойностната нееквивалентност на насрещната престация и естеството на отчуждителната сделка - парична и/или непарична вноска в капитала на дружеството-приобретател - са елементи от фактическите състави на притезателното право, упражнимо с уредения в нормата специален осъдителен иск, които извън тях не са от естество самостоятелно да обосноват възникването на същото право пряко срещу получателя на имуществото, поради което с обявяването на противоконституционността на нормата на чл. 60а, ал. 1 ЗБН искът се явява недопустим и исковата молба подлежи на връщане по реда на чл. 130 ГПК, а производството по делото в тази му част – на прекратяване. Съдебният състав е приел, че поради особения характер на иска с предмет притезателно право, възникващо вследствие трансформацията на имущество, произхождащо от банката чрез поредица от правни сделки, по част от които последната не е страна, той не може да бъде квалифициран като такъв, предявен по общия ред на чл. 124, ал. 1 от ГПК, доколкото противното разбиране, произтичащо от логиката на жалбоподателите, води до неприемливия извод, че всяко твърдение за нарушено право, независимо от обстоятелствата, значими за пораждането, съществуването и/или накърняването му, е от естество да обоснове допустим иск, което не съответства на закона. По отношение на частната жалба на синдиците на „КТБ” АД /н./ срещу определение № 264917 от 19.10.2021 г. по т. д. № 1531/2017 г. на СГС в частта, с която банката е осъдена да заплати по сметката на СГС държавна такса, въззивният съд е счел същата за неодпустима по съображения, че в процесуалния закон не е предвидена възможност за самостоятелно обжалване на съдебния акт в частта за разноските, вкл. и когато отмяната му в тази част се претендира независимо от изхода на спора по делото. Счел е, че в този случай, защитата на страната се осъществява не чрез обжалване на акта, а по реда на чл. 248 от ГПК чрез искане за изменението му в тази част от съда, който го е постановил. Посочил е, че доколкото в случая се претендира самостоятелна защита срещу определението в частта за дължимата държавна такса по чл. 60а, ал. 2 ЗБН, независимо от отмяната на същото в частта, с която е върната исковата молба и производството по делото е прекратено, частната жалба на синдиците срещу определението на СГС в тази част следва да бъде третирана като молба за изменението му по реда на чл. 248 от ГПК от постановилия го съд, на който тя следва да бъде изпратена за произнасяне. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. С оглед мотивите на обжалвания акт, първите два от поставените въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Първият въпрос, по начина, по който е формулиран, предпоставя извършването на проверка на фактите по делото, каквото произнасяне касационната инстанция дължи едва при разглеждането по същество на частната касационна жалба, но не и в производството по допускане на касационния контрол. Вторият въпрос, касаещ вида на иска и търсената с него защита, е изцяло хипотетичен и не е обусловил решаващия извод на въззивния съд за недопустимост на претенцията. В обжалваното определение не са изложени съображения, дали преценката за допустимостта на иска и неговата квалификация може да се извърши преди доклада на съда по делото, съответно - за съществуване на право на иск на основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Освен, че отсъства общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, необоснован по отношение на тези въпроси е и допълнителният селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно задължителните указания в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е посочена непълна, неясна или противоречива правна норма, нуждаеща се от тълкуване, приложима в отговор на всеки от въпросите. Отделно от това, посоченото основание не е налице по отношение на първия въпрос, предвид съществуващата ясна и непротиворечива практика на ВКС, че съдът следи служебно за наличието на абсолютни процесуални пречки за развитието на процеса по всяко време и ако такива са налице е длъжен да прекрати производството, независимо от фазата на неговото развитие. Поставеният трети въпрос е релевантен, но по отношение на него не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Относно правните последици на решение № 8 от 27.05.2021 г. по конст. д. № 9/2020 г. на Конституционния съд на Република България, с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 60а от ЗБН, по отношение на заверените искови производства, е формирана практика на ВКС с постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 60239 от 14.06.2021 г. по ч. т. д. № 902/2021 г. на ВКС, I т.о., както и по реда на чл. 290 от ГПК решение № 60167 от 22.12.2021 г. по т. д. № 1284/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 158 от 03.12.2021 г. по т. д. № 763/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение № 60142 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2675/2019 г. на ВКС, I т. о. и др. Съгласно тази практика, предвид обявяването на разпоредбата на чл. 60а ЗБН за противоконституционна, исковите производства по чл. 60а, ал. 1, т. 1 ЗБН са недопустими. Този извод е обоснован с правилото на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията, както и с приетото в Решение № 22/1995г. по конституционно дело № 25/1995г., че правният ефект на решението е в неприлагане на обявения за противоконституционен закон от деня на влизане на решението на Конституционния съд в сила, като от този момент насетне той престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба. Съобразено е и решение № 3 от 28.04.2020 г. по конституционно дело № 5/2019г. на КС, според което по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Взето е предвид, че според мотивите на КС в последното решение „не се прилага“ означава, че този закон фактически /макар и да не е отменен/ не е част от приложимото право и няма правна сила. Поради това е формиран извод, че неприложимостта на обявената за противоконституционна разпоредба, настъпила в хода на висящото производство, има за последица недопустимост на постановените решения поради липса на право на иск на синдиците на „КТБ“ АД /н./ да претендират връщане в масата на несъстоятелността на банката придобити със средства с произход от банката имущества, като е налице не само изключване от приложимото право на нормата, от която ищците твърдят, че произтича процесното вземане по отношение на ответника, но и на възможността им да претендират това вземане по съдебен ред поради липса на разпоредба, уреждаща фактическия състав на претенция с претендираните от ищеца правни последици. Настоящият състав споделя така формираната практика, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд. Наличието на практика на ВКС по поставения въпрос, която не се нуждае от промяна, изключва основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Четвъртият процесуалноправен въпрос се отнася до дължимостта на разноски от ищеца при прекратяване на делото по причина, за която същият няма вина. Доколкото обаче въззивният съд е приел, че частната жалба на синдиците срещу частта на определението на СГС, с която банката е осъдена да заплати по сметката на СГС държавна такса, следва да бъде третирана като молба за изменението му по реда на чл. 248 от ГПК от постановилия го съд и е изпратил делото на СГС за произнасяне по нея, т. е. в обжалваното определение липсва произнасяне по отговорността на страните за разноски, този въпрос е ирелевантен за преценката за допускане на касационния контрол и по него не следва да бъде обсъждано заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На последно място, не е налице и очевидна неправилност на въззивното определение. Както е изяснено в съдебната практика, очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правни норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като то не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Независимо от този изход на делото, предвид липсата на направено от ответника по касация искане за присъждане на разноски, не се обсъжда въпроса за дължимостта на такива. На основание чл. 77 ГПК във вр. с чл. 60а, ал. 2 ЗБН частният касатор следва да бъде осъден да заплати на ВКС сумата 15 лв. – дължима държавна такса по частната касационна жалба. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение