Определение № 3947 от 20.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1907/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от ищците А. М. К., Е. Х. К. и Е. Х. К., чрез адвокатите Н. Д. и Г. Р. и от ответника по исковете „Г. К.“ Е., чрез процесуален представител адв. С. К., двете против въззивно решение № 982 от 12.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1691/2025 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 1563 от 01.07.2025 г., постановено по гр. д. № 346/2025 г. по описа на Районен съд - Бургас, с което на основание чл. 200, ал. 1 КТ ответникът „Г. К.“ Е. е осъден да заплати на ищцата А. М. К., сумата от 120 000 лв., представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, поради смъртта при трудова злополука, настъпила на 16.08.2024 г. и преждевременна загуба на нейния съпруг Х. Г. К., ведно със законната лихва, считано от 16.08.2024 г. до окончателното изплащане на главницата, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 200 000 лв., както и на малолетните ищци Е. Х. К. и Е. Х. К., сумата от по 140 000 лв., представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, поради смъртта при трудова злополука, настъпила на 16.08.2024 г. и преждевременна загуба на техния баща Х. Г. К., ведно със законната лихва, считано от 16.08.2024 г. до окончателното изплащане на главницата, като исковете са отхвърлени до пълните им предявени размери от по 200 000 лв. за всеки от двамата малолетни ищци и са присъдени съдебно-деловодни разноски. Решението е постановено при участието на „У. Ж.“ АД, „В. С. 89“ Е. и М. А. М., като трети лица-помагачи на страната на ответника. Всички ищци обжалват потвърдителното решение в отхвърлителните части, до пълните предявени размери на исковете от по 200 000 лева, а ответникът в частите, с които исковете с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ са уважени, както следва: над сумата 50 000 лева по иска на А. М. К. и над сумата 80 000 лева за всяко от двете деца. Жалбоподателите А. М. К., Е. Х. К. и Е. Х. К. обжалват решението, като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано, касателно размерите на определените им от съда обезщетения за неимуществени вреди. Позовават се на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Претендират присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 З.. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от третото лице „В. С. 89“ Е., подаден чрез адв. Д. П., в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваните части, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Насрещните страни – „Г. К.“ Е., „У. Ж.“ АД и М. А. М., не са подали писмен отговор и не изразяват становище по жалбата на ищците. Жалбоподателят „Г. К.“ Е. обжалва решението, като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано, касателно изводите на съда, че не е проявена груба небрежност от загиналия работник и възражението на ответника за съпричиняване е отхвърлено, както и относно определеният от съда размер на обезщетенията за неимуществени вреди, предвид връзката на всеки един от ищците с починалия. Позовава се на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Претендира разноски. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил общ писмен отговор от насрещните страни – А. М. К., Е. Х. К. и Е. Х. К., чрез адвокатите Н. Д. и Г. Р., в който оспорват касационната жалба, поддържат, че решението в обжалваните от „Г. К.“ Е. части по същество е правилно и законосъобразно. Касационните жалби са процесуално допустими, подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира: От събраните по делото писмени, гласни доказателства и експертни заключения е установено, че на 16.08.2024 г., около 11:17 часа, при извършване на армировъчни дейности на обект „М.“, находящ се в [населено място], по време на работа при ответния работодател при наличие на трудово правоотношение с пострадалия работник Х. К., по време на възложена от последния работа, последният е претърпял внезапно увреждане на здравето, причинило смъртта му. Инцидентът е деклариран от ответният работодател и признат за трудова злополука съгласно чл. 55, ал. 1 КСО, вр. с чл. 200, ал. 1 КТ, съгласно разпореждане № 5104-02-127 от 15.11.2024 г., издадено от ТП на НОИ, [населено място]. В същото е посочено, че се касае за внезапно увреждане на здравето на Х. К., станало като същият е закачал за пореден път куката на крана за арматурна колона, лежаща на плочата, когато внезапно се е хванал за сърцето и паднал изпънат назад върху друга пачка колони. Извиканата линейка го откарала до МБАЛ „Сърце и мозък“ ЕАД, [населено място], където било установено, че е починал. Видно от цитирания в същото разпореждане протокол № 5103-02.21 от 08.11.2024 г. за резултатите от разследване на злополуката въз основа на съдебно-медицинска експертиза № 173/2024 г. на отделение „Съдебна медицина“ към УМБАЛ Бургас АД, като изводът от направените анализи и измервания на предоставения удължител, намиращ се на плочата, е че смъртта настъпила вследствие въздействие на електрически ток. По възраженията срещу исковете, въззивният съд е изложил, че за да е осъществена хипотезата на чл. 201, ал. 1 КТ към умисъла за нарушаване на установените за извършване на трудовата дейност правила трябва да се прибави и умисълът за реализиране на самото увреждане. В тежест на ответника е било да установи наличието на умишлено увреждане, но доказателства в тази насока не са ангажирани от последния. По отношение на възражението по чл. 201, ал. 2 КТ за груба небрежност на пострадалия, съдът е приел, че инцидентът е настъпил при липса на каквото и да е виновно поведение на пострадалия, което да е съпричинило настъпване на вредоносния резултат. Това е така, защото преди пострадалият да започне работата си по полагане на колони и качване на пачките с колони на плочата върху нея не е имало електрически удължител. В случая на обекта са работели отделни бригади от кофражисти и арматуристи, които са в трудовоправни отношения с различни работодатели, като в показанията си св. П. – кранист при ответника сочи, че няма лице, което да координира работата между различните бригади. Същата свидетелка заявява, че е била на плочата преди започване на работата на пострадалия и не е видяла там да има кабел. Според св. П. кабелът е качен на плочата, след като бригадата от арматуристи е започнала работа, като сочи, че за работата на кофражистите по разчертаване, предхождаща тази на пострадалия-арматурист не е необходимо ползване на електрически инструменти, тъй като се извършва с въже и боя. Същите обстоятелства се установяват и от показанията си свидетелката К. – служител на ответника която е заявила, че е проверила работната площадка минути преди инцидента и не е видяла на плочата да се намира такъв удължител. В тази връзка в протокола за разследване на злополуката е записано, че в писмените си обяснения на кофражиста – М. М. трето лице-помагач по делото е заявил, че той е разчертавал за времето от 8.10 до 10.30 - 11.00 ч., като за целта е опънал на плочата кабели – единият 25 м., а другият 20 м., които оставил под напрежение, защото му трябвали за ел. инструменти – циркуляр и дрелка. По делото не се установи пострадалият, който е започнал работа около 10.00 часа да е предвиждал, да е знаел или възприел по някакъв начин обстоятелството, че върху плочата, която се е намирал и е представлявала работното му място според възложената му за деня работа и по време на изпълнението й е бил разпънат въпросният удължител, който е бил оставен под напрежение от служители на друг работодател „В. С. 89“ Е. по време на извършваната от пострадалия работа, свързана с насаждане на колони. Не е установена също никаква производствена необходимост, свързана с работата на бригадата на кофражистите за ползване на електричество при извършваното от тях в този ден разчертаване. Също така по делото няма данни пострадалият-арматурист да е извършвал възложената му към момента на инцидента работа в разрез с нарежданията на работодателя или в нарушение с правилата за безопасност или извън периметъра на работното си място, така, че да е навлязъл в зона, извън необходимата му за работния процес, за която да е знаел или допускал, че в нея се намират предмети, застрашаващи живота/или здравето му. Доколкото по делото става ясно, че електрическия кабел е бил разпънат и оставен под напрежение от служители на друга бригада-кофражисти върху плочата, явяваща се работно място на пострадалия по време на работния му процес, а не преди започване на работата му и при ясното знание и на останалите арматуристи, че в този ден се е извършвало разчертаване, за което не е било необходимо ползване на електричество, неоснователни са възраженията на ответника, че Х. К. е имал каквато и да е обективна възможност да възприеме кабелът и да сигнализира на собственикът му да го изключи, респ. да го отстрани или сам да го изключи. Доказателства процесният кабел да е бил възприет при започване на работа от което и да е лице от бригадата на пострадалия, респ. и от последният липсват по делото. На следващо място видно от представения по делото доклад е установено, че ползваните от служителите на „В. С. 89“ Е. удължители за работа в процесния обект са били са с компрометирана изолация, като е дадено становище, че инцидента е породен от пробив на едното жило на единият от удължителите, което в дадения момент е било фазово. Налице е извършено нарушение от служителите на „В. С. 89“ Е., които не са съблюдавали правилата на чл. 16, ал. 1, т. 6 ЗЗБУТ във вр. чл. 415, т. 1 от Правилника за безопасност и здраве при работа по електрообзавеждането с напрежение до 1000 V, тъй като е следвало въпросният удължител да бъде премахнат от обекта, респ. да не бъде изключен от напрежение след приключване на работа с него. По образуваната срещу ответника административно-наказателна преписка същият е санкциониран по чл. 16, ал. 1, т. 6 ЗЗБУТ във вр. чл. 15, т. 5 и 8 от Наредба № 12 за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на товаро-разтоварни работи, затова, че не е осигурил ефективен контрол за извършване на възложена работа без риск за здравето и по безопасен начин, така, че да не бъде допуснато при започване на работа по качване на пачки с колони на плочата, както и по насаждане на самите колони, около тях да има кабели, по които преминава висока напрежение. А, дали пострадалият е бил с предоставените му от работодателя ръкавици според съда е обстоятелство, което няма правно значение в случая, доколкото осигурените от работодателя предпазни ръкавици нямат защита при протичане на електричество. При определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Х. К., което се следва на ищците, съответно съпруга, дъщеря и син на починалия, съдът е отчел, че към момента на злополуката последният е бил на 32 г., в млада и трудоспособна възраст, без данни за здравословни проблеми. Установено от свидетелските показания и извършената в първата инстанция съдебно-психологическа експертиза, че семейството му е било сплотено, задружно с хармонични отношения на обич и разбирателство, като пострадалият полагат основно грижите за финансовото благополучие, а и също се грижел ежедневно за децата си. По делото е установено, че поради невръстната си възраст децата все още не могат да осъзнаят напълно липсата на баща си и питат къде и кога ще се върне. По отношение на съпругата-ищца става ясно, че тя изпитва голяма душевна болка и мъка от загубата на съпруга си, които чувства не е преодоляла и въпреки, че се опитва да скрие от децата, когато те заспят плаче и тъгува за съпруга си. От свидетелските показания и експертното заключение става ясно, че злополуката е причинила тежки и с постоянен характер емоционални страдания за ищците, които както правилно е приел и районният съд трудно могат да бъдат преодолени. Определения от първата инстанция размер на всяко от трите обезщетения е съобразен и с инфлационните процеси в страната, доколкото обезщетението трябва да е справедливо не само към момента на настъпване на вредите, но и към момента, в който е определено. Отчетен е обема и интензитета на емоционалните страдания на ищците, които продължават и все още не се преодолени, като се има предвид неочакваната внезапна загуба на най-близкия им човек – съпруг и баща. Въззивният съд е заключил, че паричният еквивалент на претърпените вреди, съобразен и със социалните и икономическите условия в страната, както към датата на инцидента, така и понастоящем е в размер на 120 000 лв. за първата ищца-преживяла съпруга и по 140 000 лв. за останалите двама ищци – деца на пострадалия. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателите А. М. К., Е. Х. К. и Е. Х. К. поддържат основания за допускане на касационното обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, по следните правни въпроси: 1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които съдът трябва да съобрази при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск по чл. 200 КТ срещу работодателя? Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за приложение на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД и да ги съпостави надлежно със събраните по делото доказателства?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и оцени в мотивите на решението си всички релевантни доказателства и факти относно преживените от увредените лица морални вреди, включително дълбочината на емоционалната им връзка с починалия, интензитета на страданието и отражението му върху живота им? Представлява ли пропускът на съда да изложи мотиви по тези съществени обстоятелства /респ. липсата на цялостна преценка на доказателствата/ нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК и на принципа по чл. 52 ЗЗД?“; 3. „Представлява ли определянето на обезщетение за неимуществени вреди в очевидно несъразмерен /занижен/ размер с оглед понесените страдания и икономическата обстановка в страната нарушение на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД?“; 4. „Следва ли съдът при определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД да отчита обществено-икономическата конюнктура /напр. нивото на инфлация/ към момента на постановяване на решението?“; 5. „Към кой момент следва да се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди – към момента на деликта или към момента на постановяване на съдебното решение? Длъжен ли е съдът да отчита настъпилите инфлационни процеси и следва ли да съобразява обезщетителния характер на законната лихва при преценката си?“; 6. „Допустимо ли е въззивният съд да откаже събирането на своевременно поискано и допустимо доказателство – напр. комплексна психолого-психиатрична експертиза, предназначена да установи вида и обхвата на претърпените от близките на починалия неимуществени вреди? Представлява ли отказът за допускане на подобна експертиза съществено процесуално нарушение, което нарушава принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД?“; 7. „Длъжен ли е въззивният съд да събере своевременно поискано доказателство по чл. 266, ал. 3 ГПК, когато първата инстанция не го е допуснала в нарушение на процесуалните правила и представлява ли отказът за събиране на такова доказателство съществено процесуално нарушение, обуславящо отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане?“; 8. „Длъжен ли е съдът да изложи ясни и изчерпателни мотиви при определяне на размера на обезщетението, отразяващи анализа на всички релевантни критерии и доказателства? Явява ли се непосочването на конкретни съображения, защо присъденото обезщетение се различава /значително по размер/ от присъжданите по други сходни случаи суми нарушение, което обуславя противоречива съдебна практика?“ и 9. „Налице ли е основание за отмяна на въззивното решение, поради неговата неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК – а именно, допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, довели до явна несправедливост на постановения резултат?“. Сочи, че: първият въпрос е решен в противоречие с практиката, както следва: ППВС № 4/23.12.1968 г. и ППВС 4/25.05.1961 г., както и множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК – решение № 179/29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г, на ВКС, I т. о., решение № 217/22.12.2016 г. по т. д. № 3402/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 56/04.05.2017 г. по т. д. № 3584/2015 г. на ВКС, II т. о. и др.; вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и е решен в противоречие с т. II на ППВС № 4 от 1968 г., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 154/30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на ВКС, I т. о. и др.; третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и е решен в противоречие с решение № 107/2018 г. по т. д. № 1590/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 274/2017 г. по гр. д. № 6010/2016 г. на ВКС, IV г. о, и др.; четвъртият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и е решаван противоречиво от съставите /квалифицирано като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/; петият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и е решен в противоречие с решение № 196/12.07.2011 г. по гр. д. № 1724/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 526/03.02.2012 г. по гр. д. № 681/2010 г. на ВКС, IV г. о. и др. в същия смисъл; шестият и седмият въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и са решени в противоречие с определение № 1014/06.03.2024 г. по гр. д. № 2455/2023 г. на ВКС, IV г. о., осмият въпрос и е решаван противоречиво от съставите /квалифицирано като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/, а деветият въпрос е решен „явно несправедливо“. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят „Г. К.“ Е. поддържа основания за допускане на касационното обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и какви са критериите за определяне на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен иск по чл. 200 КТ?“; 2. „Приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, когато пострадалият с поведението си е допринесъл за трудовата злополука и по-конкретно относно признаците на грубата небрежност, като основание за намаляване на обезщетение при трудовата злополука и критериите за това?“ и 3. „Налице ли е „груба небрежност“ в смисъла по чл. 201, ал. 2 КТ, когато приносът на работника/служителя за увреждането е поради нарушение на правилата за безопасност на труда, поради нарушение на служебните си задължения по трудова характеристика или в случай на установени нарушения на трето лице на безопасните условия на труд, които пострадалият е възприел или е имал обективната възможност да констатира наличието им?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката – ППВС № 4/23.12.1968 г., ППВС № 4/1961 г., ТР № 1/2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК, решение № 169/19.03.2025 г. по гр. д. № 5295/2023 г. на ВКС, III г. о., решение № 351/23.06.2025 г. по гр. д. № 994/2024 г. на ВКС, III г. о., решение № 514/15.09.2025 г. по гр. д. № 213/2025 г. на ВКС, IV г. о., решение № 22/22.01.2025 г. по гр. д. № 1099/2024 г. на ВКС, IV г. о., решение № 36/28.01.2025 г. по гр. д. № 5328/2023 г. на ВКС, IV г. о., решение № 607/22.10.2024 г. по гр. д. № 509/2024 г. на ВКС, IV г. о., решение № 218/15.03.2021 г. по гр. д. № 1092/2020 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 45/08.04.2021 г. по гр. д. № 1580/2020 г. на ВКС, III г. о., както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Настоящият състав счита, че обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. По касационната жалба на А. М. К., Е. Х. К. и Е. Х. К.: Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Първите пет въпроси са обусловили правните изводи на съда, но са решени в съответствие с трайната и непротиворечива практика /включително в цитираните от касаторите актове/, споделяна и от настоящия състав. Съгласно приетото в т. II на ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В постановлението са посочени примерни обстоятелства, които трябва да бъдат взети предвид от съда. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. В съответствие с тези разяснения въззивният съд е изложил мотиви по размера на определеното от него обезщетение за всеки един от ищците А. М. К., Е. Х. К. и Е. Х. К. – съпруга и деца на починалия Х. К.. В случая за постанови решението си съдът е посочил всички релевантни обстоятелства за определяне на крайните размери на присъдените обезщетения по чл. 200 КТ. Извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства, становищата и възраженията на страните. Анализирал е преживените от увредените лица морални вреди, включително дълбочината на емоционалната им връзка с починалия, интензитета на страданието и отражението му върху живота им. Посочил е във връзка с оплакванията на страните, че крайно определеният от съда размер на обезщетението е съответен на обществено-икономическите условия и стандартът на живот към момента на увреждането и постановяване на решението. Несъгласието на касаторите с размера на присъдените им обезщетения, само по себе си не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като съдът е постановил решението си при съобразяване на практиката на ВС и ВКС. Наличието на горецитираната практика по въпросите, която не следва да се осъвременява, води до извод, че в настоящото производство не следва да се обсъжда наличието на поддържаното от касаторите специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Шестият и седмият процесуални въпроси са неотносими към допустимостта на обжалването, тъй като поисканата с въззивната жалба комплексна експертиза, съдът е приел за недопустима с определение № 2816 от 10.11.2025 г. В него е посочено, че не са налице предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК за допускането й във въззивното производство, доколкото такава експертиза за същите обстоятелства вече е извършена в първата инстанция и заключението й е прието от съда без възражения от страните. При това положение, делото не е останало неизяснено от фактическа страна и не е налице нарушение на изяснените по обвързващ, задължителен начин в т. 2 и т. 3 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, правомощия на въззивната инстанция да събира доказателства. Осмият въпрос, също е неотносим, тъй като съдът не е присъдил с решението обезщетения за неимуществени вреди при смърт на близък, явно различаващи се от присъжданите от него или друг съд в сходни случаи, за да дължи излагане на конкретни съображения в тази насока. Формулираният девети въпрос е изключително теоретичен и затова не покрива общото селективно основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По касационната жалба на „Г. К.“ Е.: Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението първи въпрос, каещ определянето на обезщетенията за неимуществени вреди по чл. 200 КТ от съда по справедливост. Релевантно е изложеното по-горе по въпросите на ищците. Размерът е съобразен с младата възраст на починалия – 32 г., който е бил в разцвета на силите си, добрите отношения на взаимна обич и сплотеност със съпругата и децата му, който са малки, като и при тримата изживяната загуба, се понася трудно и ще остави отпечатък за цял живот. За децата това е раздяла с биологичния им баща, от чиито грижи и подкрепа ще бъдат лишени занапред. В допълнение следва да се посочи, че преценката, която следва да извърши съда по всяко дело е конкретна. В този смисъл трайна уравновиловка с присъдени обезщетения по други „сходни“ казуси е невъзможна. Вторият и третият материалноправни въпроси са общо поставени, като не се разкрива да са решени от съда в отклонение с някой от посочените в изложението актове. Видно от оплакванията на касатора, въпросите изразяват несъгласието му с крайните изводи на съда за липсата на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия работник, което както се посочи по-горе не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението. За пълнота на мотивите, следва да се посочи, че касаторът не е аргументирал поддържаното от него допълнително специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно не е обосновал защо поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и са от значение за развитието на правото. Съгласно прието в т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по повдигнатите въпроси, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно същото тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая, липсва обосновка в тази насока в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение