Определение № 4998 от 04.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2488/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Б. М., подадена чрез процесуален представител адв. Г. В. и по насрещна касационна жалба на „Дънди Прешъс Металс Челопеч“ ЕАД, подадена чрез процесуален представител адв. Д. Л. против различни части на решение № 70 от 06.02.2025г., постановено по в.гр.д. № 528/2024г. по описа на Окръжен съд – София. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 1 от 13.05.2024г. постановено по гр.д. № 222/2018г. по описа на Районен съд – Пирдоп, поправено с решение № 1/16.05.2024г., с което на основание чл. 200, ал. 1 от КТ са отхвърлени предявените от С. Б. М. с ЕГН [ЕГН] срещу „Дънди Прешъс Металс Челопеч” ЕАД, ЕИК [ЕГН] искове за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 6000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ексцес на професионално заболяване /по-тежко дишане, невъзможност да спи спокоен сън, болки, влошена възможност за придвижване, невъзможност да полага труд/, както и сумата от 23439 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, което ищцата би получавала като здрава, ако бе работила при ответника на длъжност „машинист на транспортна лента“ и сумата на сбора на получената от нея пенсия за инвалидност и минималната работна заплата за страната за периода от 24.06.2016г. до 01.06.2019г., всяка ведно със законната лихва върху сумите от 24.06.2016г. до окончателното плащане, а след частична ревизия на първоинстанционното решение е постановено друго, с което на основание чл. 200, ал. 1 от КТ „Дънди Прешъс Металс Челопеч” ЕАД е осъдено да заплати на С. Б. М. сумата от 2160 лева, представляваща обезщетение за разходи за лекарства за периода от 24.06.2016г. до 01.06.2019г., необходими за лечение и поддържане и сумата от 3600 лева, представляваща обезщетение за разходи за усилена витаминозна храна за същия период, и двете суми ведно със законна лихва считано от 24.06.2016г. до окончателното изплащане. С. Б. М. обжалва въззивното решение в частта, с която исковете за обезщетение на неимуществени вреди вследствие на ексцес на професионалното й заболяване, както и за имуществени вреди – пропуснати ползи за разликата между получена от нея пенсия по ДОО и трудовото възнаграждение са отхвърлени, а „Дънди Прешъс Металс Челопеч“ ЕАД – в частта, с която исковете за обезщетение на имуществени вреди – разходи за лекарства и за усилена витаминозна храна са уважени. И в двете жалби се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се отправя искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искове да се уважат в цялост, съответно – исковете за обезщетение за имуществени вреди да се отхвърлят в цялост. Касационният жалбоподател С. Б. М. поддържа неправилност на крайните изводи на въззивния съд за липса на причинно-следствена връзка между ексцеса от заболяването и имуществените и неимуществени вреди, поради това, че ищцата е полагала труд по друго трудово правоотношение. Поддържа също, че мотивите на решението досежно доказателствената сила на ЕР на ТЕЛК и заключението на СМЕ са в логически противовес с постановения краен резултат по делото респ. въззивното решение се явява необосновано. В отговор на жалбата „Дънди Прешъс Металс Челопеч“ ЕАД поддържа липса на основания за допускане на касационно обжалване поради липсата на изведен материалноправен или процесуалноправен въпрос, а евентуално за неоснователност на жалбата. Счита въззивното решение в тази обжалвана част за правилно и законосъобразно. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване на съответна част от решението срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Насрещната касационна жалба обаче е процесуално недопустима като насочена срещу неподлежащо на касационно обжалване решение по въззивно дело, постановено по искове с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ с цена на всеки в размер на търсената сума от 2160 лева и 3600 лева – имуществени вреди. На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК насрещната касационна жалба насочена против тези части от въззивното решение следва да се остави без разглеждане. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установени следните факти: страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, по силата на което ищцата е работила при ответника на длъжността „машинист на транспортни ленти“ в периода 1984г. до 1995г. От трудова книжка на ищцата приел за установено, че след 1995г. е работила при други работодатели, последният от които „Реникар-СК“ ЕООД на длъжност общ работник за периода от 01.10.2007г. до 23.10.2008г., когато трудовото й правоотношение е било прекратено, на основание чл. 325, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие. От тогава няма данни ищцата да е работила по трудово правоотношение. С протокол № 81/15.12.1995г. на Диагностична комисия при Окръжна болница „Д-р Рачо Ангелов“ – София, на ищцата е поставена диагноза „хроничен бронхит“ и заболяването е признато за професионално. Въз основа на същия работодателят е съставил Акт за трудова злополука № 29/15.05.1996г. ТЕЛК в свое експертно решение № 08-61/1999г. е инвалидизирал ищцата в трета група с дата на инвалидизиране 23.02.2004г., като от тогава е периодично преосвидетелствана, респ. удължаван срока на инвалидността. С влезли в сила съдебни решения /по гр.д. №№ 525/1996г., 1041/2000г., 149/2003г., 17/2010г., 111/2011г. и 510/2014г. на РС – Пирдоп/ ответникът е бил осъден да заплати на ищцата обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от професионалното заболяване и от ексцес за предходни периоди на инвалидността й, последният от които е от 16.05.2013г. до 01.05.2016г. С експертно решение на ТЕЛК № 0857/16.05.2013г. ищцата е преосвидетелствана с диагноза „друга хронична обструктивна белодробна болест”, като й е определена 56 % намалена работоспособност, от която 50 % в резултат на професионално заболяване, със срок на инвалидността до 01.05.2016г. В експертното решение е отбелязано, че същото е влязло в сила на 28.05.2013г. С експертно решение на ТЕЛК № 0626/24.06.2016г. ищцата е преосвидетелствана с диагноза „друга хронична обструктивна белодробна болест”, като й е определена 66 % намалена работоспособност, от която 60 % в резултат на професионално заболяване ХОББ, със срок на инвалидността до 01.06.2019г. Това решение е било обжалвано от работодателя пред НЕЛК, която в идентично производство е върнала пет пъти процедурата на ТЕЛК за ново освидетелстване. Последното ЕР на ТЕЛК е № 0405/08.12.2022г. на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“, с отбелязване че е влязло в сила на 23.01.2023г. Според това решение професионалното заболяване ХОББ е обусловило 50% ТНР, със срок от 3 години до 01.12.2025г. В това ЕР на ТЕЛК е посочена вид експертиза „консултация“, както и че решението е съобразено с препоръките на НЕЛК касае само заболяването с професионален характер, признато с Протокол на ДЕК № 81/15.12.1995г., а по отношение на останалите заболявания следва освидетелстване от ТЕЛК при МБАЛ „ Св. Анна“ по местоживеене. От изискано писмо от Столична регионална здравна инспекция изх. № 5017/23.03.2023г. въззивният съд установил, че до 22.03.2023г. няма постъпили жалби от заинтересованите страни срещу ЕР № 405/08.12.2022г., издадено от ТЕЛК към УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ ЕАД и същото е „влязло в сила“ /л. 223 от делото/. Изложил съображения, че това решение е било представено по делото от ищцата на 30.03.2023г. и ответникът се е запознал с него на 18.05.2023г., видно от протокол от проведено съдебно заседание на тази дата. Ответникът не е навел твърдения, нито е представил доказателства да е обжалвал ЕР по предвидените в закона ред и срок от момента на узнаването му, въз основа на което извел извод, че ЕР се е стабилизирало. От заключение на проведена по делото СМЕ приел за установено, че последното ЕР № 405/08.12.2022г., с валидност до 01.12.2025г. на ТЕЛК приема професионално заболяване ХОББ с ХДН II ст. без данни за пневмокониоза, което потвърждава наличие на усложнение /ексцес/ на признатото професионално белодробно заболяване: от една страна добавяне на емфизем към хроничния бронхит, а от друга наличие на дихателна недостатъчност втора степен. Професионалното заболяване на ищцата е хронично, прогресиращо, с необратим ход и неблагоприятна прогноза на развитие. Вследствие на това ищцата търпи следните болки и страдания: лесна умора и задух при умерени до леки физически усилия, стягане в гърдите и постоянна продуктивна кашлица, което налага постоянно поддържащо лечение с описани медикаменти. Средно месечната стойност за лечение на професионалното белодробно заболяване на С. Б. М. възлиза в размер на 60 лева месечно. Средно месечната сума за допълнителна белтъчно – витаминозна храна съгласно предвидената за нея необходимост от консумация за поддържане на по-висок праг на имунитет, както и профилактика на професионалното заболяване с Наредба № 11/21.12.2005г. на МЗ е в размер на 100.00 лева. От заключение на проведена по делото ССчЕ приел за установено, че размерът на доходите, които би получила С. Б. М. като здрава биха били в размер на 49 379.52 лева за периода от 24.06.2016г. до 24.05.2019г. Получената от нея инвалидна пенсия за този период е в размер на 6626.58 лева, а сбора от минималната работна заплата и получената инвалидна пенсия е 24146.58 лева. Разликата от сумата, която би получила ако бе здрава и сумата, която е получила като инвалидна пенсия е 42752.94 лева. Разликата от сумата, която би получила ищцата, като здрава и сумата на сбора от минималната работна заплата и получената инвалидна пенсия за същия период е 25232.94 лева. При тези факти, от правна страна въззивният съд е изложил съображения, че съгласно чл. 56 от КСО професионалното заболяване е това, което е настъпило изключително или предимно под въздействието върху организма на вредните фактори на работната среда или на трудовия процес и е включено в списъка на професионалните заболявания. Признаването на определено заболяване като професионално съгласно чл. 62 и чл. 63 от КСО изтъкнал, че е от изключителната компетентност на органите по експертизата на работоспособността, като процедурата по установяването и признаването му е уредена в Наредба за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести /приета с ПМС № 168/11.07.2008г. и обн. ДВ, бр. 65/2008г./. Изтъкнал, че съгласно чл. 3 от посочената Наредба, признаването на професионалния характер на заболяването става само с решение на ТЕЛК или НЕЛК, което е задължително за всички лица, органи и организации в страната, в това число и за гражданския съд, който разглежда последиците от професионалното заболяване /чл. 13, ал. 3/. А съгласно чл. 12, ал. 1 от Наредбата, експертните решения на ТЕЛК или НЕЛК подлежат на обжалване от заинтересуваните лица и органи по реда и в сроковете, предвидени в чл. 112 от ЗЗ. Отбелязал, че в разпоредбата на чл. 113, ал. 3 от ЗЗ е предвидено, че решенията на органите на медицинската експертиза, които не са обжалвани или редът за обжалването им е изчерпан, са задължителни за всички лица, органи и организации в страната. Уточнил, че към професионалната болест се отнася и нейното усложнение и късните й последици, т.нар. "ексцес". Пояснил, че усложнения, резултат от професионална болест са такива допълнителни здравни състояния, които възникват след и са в причинно-следствена връзка с професионалната болест. Признаването на професионалната болест, настъпилите от нея усложнения и причинно-следствената връзка е от изключителната компетентност на ТЕЛК, а по реда на обжалване на НЕЛК. Съобразил от друга страна, че експертното решение на ТЕЛК има двойствен характер – от една страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието на трайно загубена работоспособност и нейния процент, а от друга е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на причинна връзка, като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя и от който зависи съществуването на правото. Въз основа на така обсъдената правна уредба, като спорен по делото извел въпроса дали има влязло в сила решение на ТЕЛК или НЕЛК за периода 24.06.2016 – 01.06.2019г., за който се претендира обезщетението. Отчел установеното по делото, че след поредица от пет последователно отменени решения на ТЕЛК /всички върнати от НЕЛК на ТЕЛК за ново освидетелстване/, шестото по ред е влязло в сила. От съдържанието на експертно решение на ТЕЛК № 0405/08.12.2022г. приел, че ищцата е преосвидетелствана с диагноза „друга хронична обструктивна белодробна болест”, като й е определена 50 % намалена работоспособност в резултат на професионално заболяване, със срок на инвалидността до 01.12.2025г. Същото е влязло в сила на 24.01.2023г. и по силата на чл. 113, ал. 3 от ЗЗ има обвързваща сила за страните и за съда относно професионалния характер на заболяването на ищцата в определения с него срок и за причинно-следствената връзка между това заболяване и условията на труд, при които ищцата е работела в предприятието на ответника. По тези съображения приел, че е налице основанието за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 200 от КТ – за обезщетяване на вредите от професионалното заболяване за периода на инвалидизиране на ищцата, определен с последното експертно решение на ТЕЛК № 405/08.12.2022г., което важи и за исковия период 01.01.2016-01.06.2019г. Съобразно разпоредбата на чл. 112, ал. 9 от Закона за здравето приел, че обжалването по реда на ал. 1 - 8 на експертните решения за трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане на органите на медицинската експертиза не спира изпълнението им. През периода на обжалване на експертното решение за трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане лицето ползва произтичащите права от обжалваното експертно решение, като при намаляване на вида и степента на увреждане, водещи до намаляване или отпадане на отпуснатата подкрепа, преосвидетелстваното лице не възстановява получената в повече сума. Извел поради това извод, че началният момент на дължимост на обезщетението по чл. 200 от КТ не зависи от това кога решението на ТЕЛК е влязло в сила. Съобразил на следващо място, че съгласно препращащата разпоредба на чл. 212 от КТ, за имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 се прилага правилото за деликтната отговорност, установено в чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, като на обезщетяване подлежат всички вреди /пропуснати ползи и претърпени загуби/, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. С оглед на това приел, че претенцията на ищцата за имуществени вреди – разходи за лечение и за усилена витаминозна храна е основателна, а тази за имуществени вреди изразяващи се в разликата между брутното трудово възнаграждение, което би получавала като трудоспособна в ответното дружество на заеманата от нея длъжност „машинист транспортни ленти” и сумата на сбора на пенсията за инвалидност и минималната работна заплата за периода на инвалидизиране от 24.06.2016г. до 01.06.2019г., в размер на 23439 лева е неоснователна. Обосновал този извод с данните по делото, че след прекратяване на трудовото правоотношение между страните, ищцата е работила при други работодатели, последният от които „Реникар-СК“ ЕООД на длъжност общ работник за периода от 01.10.2007г. до 23.10.2008г. Ето защо обосновал, че невъзможността на ищцата да реализира доходи от труд при ответника не е поради пенсионирането й на основание професионално заболяване, а поради прекратяване на друго, следхождащо процесното трудово правоотношение по нейно желание. Извел съответно извод, че не е доказана пряка причинна връзка между намалената й работоспособност и доходите, които не е могла да реализира, поради пенсионирането. Отчел също, че с последното решение на ТЕЛК № 405/08.12.2022г. на ищцата е определена 50 % намалена работоспособност в резултат на професионално заболяване, като не е изключена въобще възможността й да упражнява труд, а само са посочени противопоказни за нея условия на труд, а именно: запрашеност, тФн, неблагоприятен микроклимат. Ето защо обосновал, че в случая не може да се приеме, че ищцата е понесла вреди в размер на разликата между трудовото възнаграждение и получавана пенсия за инвалидност. Заключил, че искът за обезщетяване на тези вреди е изцяло неоснователен. Изложил на следващо място съображения, че при ексцес за пострадалия възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което ново състояние се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение. Обезщетението е за новите вреди, които се добавят към вече обезщетените. Неимуществените вреди, заявени като предмет на иска за обезщетение са по-тежко дишане, невъзможност да спи, болки, влошена възможност за предвижване, невъзможност да упражнява труд. Обсъдил в тази връзка, че според заключението на СМЕ професионалното заболяване на ищцата е хронично, прогресиращо, с необратим ход и неблагоприятна прогноза на развитие. Вследствие на това приел, че ищцата търпи болки и страдания: лесна умора и задух при умерени до леки физически усилия, стягане в гърдите и постоянна продуктивна кашлица. От показанията на св. Д. Н. приел за установено, че състоянието на ищцата се влошавало през пролетта и есента, когато започвали мъглите и не можела да диша, поради което се налагало да приема постоянно лекарства. При тези данни направил извод, че неимуществени вреди извън вече обезщетените по предходните дела не са установени по делото. Установените по делото неимуществени вреди приел, че вече са били обезщетени с решение от 17.04.2001г., постановено по гр.д. № 1041/2000г. по описа на СОС и няма основание за ново обезщетяване, тъй като по делото не е доказано утежняване на старите страдания. Извел решаващ извод, че исковете за обезщетение на неимуществени вреди и на пропуснати ползи от ексцес на професионалното заболяване са недоказани по основание и следва да се отхвърлят. В този смисъл постановил и крайния си съдебен акт. Касаторът С. Б. М. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставя в тази връзка като значим следния правен въпрос: Е ли е справедливо постановеното въззивно решение при положение, че ищцата търпи както имуществени така и неимуществени вреди вследствие ексцес от професионалното си заболяване, което е настъпило вследствие полагане на труд при работодателя – ответник? Сочи, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС по Решение № 82 от 20.04.2021г. по гр.д. № 1911/2020г., III ГО. Счита също, че решението би изиграло роля за точното приложение на закона. По поставения въпрос, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Поставеният от касатора въпрос не е правен, а фактически и касае правилността и обосноваността на постановения краен акт, без да има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. С оглед формулировката му, въпросът не отговоря на изискванията за общо основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По него не са налице и сочените специални основания за допустимост. А Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът /т. 1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Следва да се посочи, че е установена съдебна практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд при постановяване на акта. В практиката на ВКС е дадено разрешение, че влошаване на здравословното състояние /ексцес/ е налице, когато е установена качествена промяна на полученото увреждане при трудовата злополуката, съответно при професионалното заболяване, като влошаването следва да е в причинна връзка с увреждането. Причинната връзка следва да бъде установена, а влошаването следва да не е било предвидено и съобразено при първоначалното обезщетение за неимуществени вреди. При оценка на подлежащите на обезщетяване вреди съдът трябва да съобрази само тези от влошаване на здравословното състояние, а не от цялостното увреждане на здравето, като изключи от репарацията тези, които предхождат констатацията на ексцеса. За да се ангажира отговорността на ответника за неимуществени вреди от ексцес на здравословното състояние, задължително е установяването на причинна връзка между изпълняваната работа при съответните условия на труд и влошаването на здравето вследствие на тази работа. При липса на доказателства в това отношение, не може да се приеме, че се касае за ексцес на професионално заболяване, което е нов правопораждащ факт за отговорността на работодателя. Ако здравословното състояние на пострадалия бъде влошено в сравнение със състоянието, при което е присъдено обезщетението /ексцес/, нему се дължи ново обезщетение за самото влошаване, но само ако се намира в причинна връзка с увреждането, а не се дължи на други фактори и причини. При ексцес за пострадалия възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което /ново състояние/ се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение. Обезщетението е за новите вреди, които се добавят към вече обезщетените. При определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от ексцес на състоянието съдът преценява дали самото то е предизвикало нови емоционални, психически, психологически терзания на личността, болки и страдания върху целостта на организма и здравето на увредения или е увеличило интензитета на болка и страдание от старото състояние. Чрез обезщетяване на увредения за причинените му неимуществени вреди, той получава парично удовлетворение, с които да компенсира отрицателните, неприятни емоции. Целта на обезщетението в случая е не да поправи вредите, а да възстанови психическото равновесие на пострадалото лице. При ексцес, обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост за болките и страданията само от влошаването, без да се дублира с вече присъденото за първоначалното страдание /Решение № 993 от 15.12.2009г. по гр.д. № 2687/2008г., I ГО; Решение № 185 от 27.05.2010г. по гр.д. № 5264/2008г., III ГО; Решение № 553 от 27.06.2013г. по гр.д. № 196/2012г., IV ГО и др./. В конкретния случай, за да обоснове решаващ правен извод, че по делото не е доказана пряка причинно-следствено връзка между усложнението на професионалното заболяване и изпълняваната работа при съответните условия на труд, въззивният съд е съобразил, че тази връзка е прекъсната: с прекратяване на трудовото й правоотношение с ответника през 1995г. ищцата е изведена от средата, в която е работила като „машинист на транспортни ленти“; след това е започнала работа при други работодатели, последният от които е „Реникар – КС“ ЕООД, при който е заемала длъжност „общ работник“ до 23.10.2008г. По делото не е било установено ищцата да е продължила да работи при същия работодател, а при новите работодатели липсват доказателства при какви условия е полагала труд. При данните по делото и за установени други общи заболявания на ищцата датиращи от 23.02.2004г. /варици на долни крайници, шийна спондилартроза, болков синдром/, въззивният съд обосновал, че не може да изведе обоснован категоричен извод, че здравословното й състояние е влошено именно и изключително в резултат на прогресиране на професионалното заболяване. Отделно е взел предвид съдържанието на експретното решение, в което не е изключена въобще възможността да упражнява труд, от което да реализира доходи, а само са посочени противопоказни за нея условия на труд. Така, от съвкупния анализ и извършената по вътрешно убеждение преценка на доказателствата по делото, приел, че не е доказано по безспорен начин невъзможността на ищцата да работи при ответника на заеманата преди длъжност и да реализира дохода, който би реализирала ако бе здрава в релевантния период да се дължи пряко на ексцес на професионалното заболяване, въз основа на което извел решаващ извод, че претенцията за имуществени вреди под формата на пропусната полза, изразяваща се в разликата между дохода ако бе продължила да работи при ответника и този, който е получила като инвалидна пенсия е недоказана по основание. Различното разрешение на претенциите за двата вида претендирани имуществени вреди – реална загуба и пропусната полза е продиктувано от установеното по делото, че признатото професионално заболяване на ищцата е хронично и прогресиращо. В този смисъл то изисква постоянно във времето поддържащо лечение с медикаменти и прием на допълнителна белтъчно-витаминозна храна. Тази необходимост е била налице и в исковия нов период, през който ищцата е понесла тези имуществени вреди – разходи за лечение и за допълнителна храна, които се дължат на ексцес. За претендираните имуществени вреди – пропусната полза, по делото не е доказана изискуемата като елемент от фактическия състав на отговорността на работодателя при ексцес пряка причинно-следствена връзка. Липсва твърдяното логическо противоречие в мотивите на въззивното решение относно доказателствената сила на ЕР на ТЕЛК и заключението на СМЕ, доколкото изложените от въззивния съд мотиви, че експертното решение на ТЕЛК е официален удостоверителен документ за установените в него факти и за наличието на причинна връзка са отнесени до тази причинно-следствена връзка, която е елемент от фактическия състав на отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ и е между заболяването и условията на труд при работодателя, а не и тази между ексцеса на професионалното заболяване и претендираните нови вреди /пропуснати ползи/, извън вече обезщетените. Последната причинна връзка съобразно приетото в съдебната практика подлежи на доказване пълно и главно от ищеца. В тази част въззивното решение не е постановено в отклонение на практиката на ВКС, а установената практика, която е константна и непротиворечива, изключва наличието на специалния критерий за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Ето защо не са налице условията на закона, които в съвкупност обосновават приложно поле на касационно обжалване и такова не следва да се допуска в тази част от въззивното решение. По предявения иск за обезщетение на неимуществени вреди от ексцес на професионалното заболяване, въззивният съд е приел, че претенцията обхваща периода 24.06.2016г. – 01.06.2019г.; че е установен ексцес; че с оглед хроничния и прогресиращ характер на професионалното заболяване ищцата търпи болки и страдания: лесна умора и задух при умерени до леки физически усилия, стягане в гърдите и постоянна продуктивна кашлица и в същото време, че неимуществени вреди извън вече обезщетените по предходните дела /последното от които за периода 16.05.2013г. – 01.05.2016г./ не са установени по делото, а доказаните неимуществени вреди приел, че вече са били обезщетени с решение от 17.04.2001г., постановено по гр.д. № 1041/2000г. по описа на СОС и няма основание за ново обезщетяване, тъй като по делото не е доказано утежняване на старите страдания. В тази част е налице явна необоснованост, установима от самите мотиви на въззивния съдебен акт. Налице е основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението в частта по иска за обезщетение на неимуществени вреди от ексцес поради очевидна неправилност. Касационен жалбоподател С. Б. М. не дължи държавна такса на основание чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение