Определение № 1041 от 05.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2260/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1037 от 20.02.2025г. по гр.д. № 8201/2023г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20084432/22.03.2023 г., постановено по гр. д. № 71029/2018г. на Софийски районен съд в обжалваната част, а именно частта, с която е признато за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на И. В. Г., че В. Д. К. и Г. Д. К. са собственици по делба и наследство на по 1/2 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентитификатор *****, представляващ ап. 46, находящ се в сграда № 2, с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Б“, ет. 5, изградена в поземлен имот с идентификатор ***, по КККР, заедно с мазе № 21 и заедно с 0,718 % идеални части от общите части на сградата, като И. В. Г. е осъдена да предаде на В. Д. К. и Г. Д. К. владението върху описания недвижим имот. Касационната жалба е подадена от И. В. Г. чрез адв. А.. Поддържа се, че съдът неправилно не е уважил заявеното възражение за придобиване на собствеността на основание чл. 79, ал.1 ЗС. Ответниците по касационната жалба В. Д. К. и Г. Д. К., представлявани от адв. Д., са представили писмен отговор, в който излагат съображения за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявен е иск по чл. 108 ЗС относно жилище - апартамент. От страна на ответницата са предявени насрещни искове: главен иск по чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72 ЗС и евентуален иск по чл. 74, ал.1 ЗС. Първоинстанционното решение, с което са отхвърлени насрещните искове, не е обжалвано и е влязло в сила. Предмет на въззивното и касационно производство е единствено искът по чл.108 ЗС. Ищците В. Д. К. и Г. Д. К. претендират да са собственици на основание влязло в сила решение по извършване на делба, с което апартаментът е разпределен в дял на тях двамата и на баща им Д. Г. К. и на настъпило наследствено правоприемство спрямо баща им. Ответницата И. В. Г. признава, че владее имота; оспорва иска с възражение за придобиване на имота по давност чрез недобросъвестно владение от месец ноември 2007г. до 20.02.2019 г. - датата на депозиране на писмения отговор. Установено е, че с влязло в сила решение от 08.11.2001г. по гр. д. № 4298/1996 г. на Софийски районен съд апартамент № 46 е поставен в общ дял на Д. Г. К., В. Д. К. и Г. Д. К. на основание чл. 292 ГПК/отм./ като за уравнение на дяловете те са осъдени да заплатят на И. В. Г. 6465,20 лв., т.е. всеки от тях по 2155,07 лв.; също на основание чл. 292 ГПК /отм./ в дял на И. В. Г. е поставен друг апартамент - ап. 47 и тя е осъдена да заплати на Д., В. и Г. К. по 4333,33 лв. на всеки един от тях за уравнение на дяловете. С решение от 03.09.2007г. по в.гр.д. № 802/2002г. на Софийски градски съд е оставена без разглеждане въззивната жалба от И. Г. срещу решението по извършване на делбата. За това решение тя е уведомена на 14.09.2007г. и не го е обжалвала. Въз основа на влязлото в сила решение от 08.11.2001г. е издаден изпълнителен лист за поставения в дял апартамент № 46 в полза на Д. Г. К., В. Д. К. и Г. Д. К. и на 15.05.2013 г. те са образували изпълнително дело за въвод във владение - изп. дело № 2144/2013г. на ЧСИ С. Я.. На 26.09.2013 г. са подали молба да бъде приведено в действие решението от 08.11.2001г. като бъдат въведени във владение. На 06.03.2014 г. взискателите са направили искане пред ЧСИ за прихващане на дължимата от тях сума в размер на 6465,20 лв. за уравнение на дяловете с дължимата на тях от И. Г. сума в размер на 13 000 лв. за уравнение на дяловете за възложения й имот - ап. 47. На 07.03.2014 г. е подадена нова молба за пристъпване към принудително изпълнение. На 24.05.2018г. е починал Д. К. и е наследен от своите синове - В. и Г.. На 07.06.2018г. те двамата са уведомили ЧСИ за смъртта на баща си и са поискали предприемане на принудителни действия срещу И. Г., която продължава да държи поставеното им в дял жилище. С постановление от 07.06.2018 г. ЧСИ е прекратил изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 6 и 8 ГПК поради незаплащане на дължими авансово такси и разноски по изпълнението, както и поради неизвършване на изпълнителни действия в продължение на две години. На 27.08.2018г. ищците са изпратили до ответницата нотариална покана за предаване на владението на жилището. Поканата е връчена на 02.10.2018 г. и на 31.10.2018г. ответницата е отговорила, че упражнява фактическа власт върху този имот повече от 10 години и го е придобила по давност. Събрани са гласни доказателства. Св. Н. Т. е адвокат и през 2012 г. Д., В. и Г. К. я помолили да ги представлява и да образува изпълнително дело във връзка с приключило делбено дело и присъдени суми за уравнение на дялове и обезщетение за лишаване от ползване на съсобствени имоти срещу И. Г.. За първи път видяла И. Г. през лятото на 2012 г., когато ЧСИ С. Я. направил опис на процесния апартамент. В началото на 2013 г. И. Г. й се обадила с молба да проведат среща с В. К. във връзка с делото. Срещата се състояла февруари - март и И. поискала да закупи и по-малкия апартамент, който бил поставен в дял на К., както и да се потърси начин за изплащане на сумата за уравнение на дяловете - чрез кредит или заем от близки роднини. В. К. попитал какво е състоянието на малкия апартамент, тъй като не е влизал в него от дете и тя обяснила, че в момента там са нейни близки от провинцията, които няма къде да отседнат. Уговорили се за около месец да направят проучване за отпускане на кредит. Свидетелката предложила да се сключи предварителен договор и скоро след това й се обадила адв. В., ангажирана от И., за да обсъдят текста на предварителния договор. И. обяснила, че иска да си запази наемателите в апартамента, ако се стигне до сделка, тъй като това е източник на доходи. И. Г. помолила св. Т. да предаде на К., че е предприела действия по осигуряване на кредит, но това ставало бавно и трудно. След средата на м. март адв. В. се обадила на св. Т., като й казала, че по всяка вероятност И. Г. няма да получи кредит и няма да може да се реализира закупуването на процесния апартамент. Св. Т. заявява, че лично е депозирала молби и съгласие за извършване на прихващане на сумите, които страните взаимно са си дължали, като по-голямата сума за получаване била на К., а по-малко било тяхното задължение към И. Г.. Посочва, че въвод във владение на малкия апартамент не е бил извършван, тъй като частният съдебен изпълнител приел, че изпълнителният лист, издаден за възлагане на собствеността върху малкия апартамент, не бил изпълнително основание. Частният съдебен изпълнител върнал на В. К. оригинала на изпълнителния лист, за да го занесе в съда да бъде поправен, и да бъде записано, че И. Г. се осъжда да бъде предаде собствеността и владението. Заявява, че К. върнали обратно изпълнителния лист, за да продължат изпълнителните действия по изпълнителното дело, като са поискали да се извърши и прихващане на сумите, които страните взаимно си дължали, но частният съдебен изпълнител нищо не предприел. Св. С. П. посочва, че се познават с И. Г. от деца, тъй като са родени в един квартал, където са имали къщи, а през 1979 г. се нанесли в бл. 16 на ж. к. К. поляна. Заявява, че живее в същия блок, но във вход „А“. Посочва, че в началото, когато се нанесла в блока, И. Г. живяла известно време в процесния апартамент. Заявява, че не й е известно някой друг да е идвал и да е отключвал апартамента, като не знае и някой да е имал претенции към процесния недвижим имот. Св. Н. Ш. посочва, че се познава с И. Г. от студентските години. Заявява, че още тогава й било известно, че И. Г. притежава и ползва гарсониера в[жк]. Твърди, че в началото в апартамента нищо не било правено, но преди 8 - 9 години протекло в банята, поради което И. Г. намерила майстори, които впоследствие направили ремонт на банята. Твърди, че е виждала И. Г. да дава пари на майсторите, както и че плочките били свалени, а след това били залепени нови плочки, бил сложен латекс на тавана, били сменени тоалетната чиния и батерията. Посочва, че и други ремонти били извършвани, тъй като с времето всичко се износвало. При тези фактически обстоятелства въззивният съд е приел на първо място, че за ищците е налице правен интерес от предявяване на иска с оглед на това, че след приключване на делбеното дело се твърдят нови факти с правно значение за собствеността, а именно владеещата имота ответница се позовава на изтекла в нейна полза придобивна давност, започнала да тече след влизане в сила на решението за извършване на делбата; тези факти не се обхващат от силата на пресъдено нещо на решението по делбеното дело. Позовал се е и на определението на Върховния касационен съд по ч.гр.д. № 2405/2022 г. на II г.о., с което е отменено определение на първата инстанция за прекратяване на производството поради наличие на сила на пресъдено нещо. По съществото на спора съдът е посочил, че влязлото в сила решение за извършване на делбата, с което процесният апартамент на основание чл. 292 ГПК /отм./ е поставен в общ дял на В. Д. К., Г. Д. К. и техния наследодател Д. Г. К., легитимира същите като собственици на имота. С откриването на наследството на Д. Г. К. ищците притежават по 1/2 ид. ч. от процесния апартамент. Спорът е концентриран върху основателността на възражението на ответницата за придобиване по давност в сочения период от месец ноември 2007 г. до завеждане на иска на 06.11.2018г. Според състава събраните по делото гласни доказателствени средства /показания на св. С. П. и Н. Ш./ не установяват при условията на пълно и главно доказване, че ответницата е упражнявала фактическа власт върху процесния апартамент в посочения период с намерение за своене, което да е било изразено по ясен и несъмнен начин и да е било демонстрирано пред ищците. Показанията на двете свидетелки са фрагментарни и лаконични. Същевременно от показанията на св. Н. Т. се установява, че през м. февруари - март 2013г. е проведена среща между ответницата и ищеца В. К., на която И. Г. поискала да закупи и по-малкия апартамент/процесния/, както и да се потърси начин за изплащане на сумата за уравнение на дяловете - чрез кредит или заем от близки роднини. Показанията на този свидетелка съдът е кредитирал като преки и непосредствени, последователни и непротиворечиви, без данни за заинтересованост. Обстоятелството, че ответницата е заявила намерение да купи апартамента опровергава презумпцията на чл. 69 ЗС за упражняване на фактическа власт с намерение за своене. По доводите, касаещи спиране или прекъсване на давностния срок, съдът е приел, че с молбата от 15.05.2013г. на Д., В. и Г. К., с която е образувано изпълнително дело срещу И. Г. за предаване на владението въз основа на изпълнителния лист по влязлото в сила решение от 08.11.2001г., е прекъснат давностния срок на основание чл.116, б.„в“ ЗЗД. След това на основание чл.116, б. „б“ ЗЗД давностният срок е прекъснат отново с предявяването на иска по чл. 108 ЗС на 06.11.2018г. Доводите, че правото да се иска принудително изпълнение на решението за извършване на делбата е погасено по давност, съдът е намерил за ирелевантни към предмета на доказване по иска по чл. 108 ЗС. По тези съображения съдът е уважил ревандикационния иск. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: Поставени са от касатора седем правни въпроса, с подвъпроси към някои от тях. Липсва мотивировка кое допълнително основание се поддържа спрямо всеки от въпросите, а по-нататък в изложението са наведени общи оплаквания за процесуални нарушения, за неправилност на изводите на съда и са развити съображения в подкрепа на застъпваните от жалбоподателката тези. Първите въпроси касаят правния интерес на ищците, респ. допустимостта на иска: какви са критериите за преценка за недопустимост на предявен иск с оглед вече влязло в законна сила решение по предходно водено дело с оглед забраната за пререшаване на вече решен правен спор; притежаването на валиден изпълнителен титул и неизвършения въвод във владение не обосновават ли недопустимост на претенцията; обстоятелството, че не е бил реално извършен въвод във владение въз основа на влязло в сила решение за делба, обосновава ли допустимост на иска по чл. 108 от ЗС, след като спорът за правото на собственост е вече разрешен с влязло в сила решение по чл. 344, ал. 1 от ГПК; неосъщественият въвод във владение представлява ли нов правопораждащ факт, възникнал след влизане в сила на съдебния акт. Повдигнатите въпроси не обосновават съмнение относно допустимостта на иска и касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК не следва да се допуска. Съдът ясно е посочил защо приема наличието на правен интерес у ищците - защото с предявения иск не се цели пререшаване на собствеността, установена с делбеното решение, а той се основава на новонастъпили факти след влизане в сила на това решение, а именно отказът на ответницата да предаде владението понеже счита, че е придобила жилището по давност след приключване на делбата. Следва да се посочи, че производството по делото е било прекратено от първата инстанция като недопустимо и с определение № 145/08.07.2022 г. по ч.гр.д. № 2405/2022г. на Върховния касационен съд, II г.о. прекратяването е отменено. Така че, спорът за допустимостта на иска е получил своето разрешение, което напълно се споделя от настоящия състав. На второ място са въпросите: как се определя кога едно съдебно решение влиза в сила в различните му части, когато в една част то е обжалвано, а в друга не; може ли съдът да приеме, че решението в необжалваната му част е влязло в сила с изтичане на срока за жалба, при липса на подадена такава или трябва да се съобрази с различна дата за влизане в сила на решение, отбелязана от служител от администрацията на съда; съставлява ли процесуално нарушение несъобразяването от страна на съда на факта, че решението по делото за делба е обжалвано само в някои части и съответно на това има различен момент на влизане в сила на различните части и оттам различно начало на давностните срокове. Въпросите не са от решаващо значение за изхода на спора, доколкото съдът е приел за недоказано, че от страна на Г. е упражнявана фактическа власт и че тя е представлявала владение. Иначе, съдът с основание е разграничил кога е влязло в сила решението по извършване на делбата и кога това по сметките, тъй като въззивната жалба срещу първото е била оставена без разглеждане, а спорът по сметките е приключил по-късно с решение на Върховния касационен съд. По отношение началото на давностния срок съдът е възприел застъпваната именно от жалбоподателката теза, че той би могъл да започне да тече от ноември 2007г., след влизане в сила на решението в частта по извършване на делбата, а не от 15.12.2008г. когато е влязло в сила решението по сметките. Третият въпрос е: действия по перемирано изпълнително дело прекъсват ли своенето на имота съгласно действащото към този момент ППВС № 3/1980г. и т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Свързан с него е и четвъртият въпрос: при действието на ППВС № 3/1980 г. непоискването или неизвършването на изпълнителни действия води ли до прекратяването на изпълнителното дело по силата на закона и от този момент започва ли да тече давност, след като съгласно соченото постановление давност по време на висящ изпълнителен процес не тече. Въззивният съд не е излагал разсъждения по тези въпроси и не се е позовавал на ППВС № 3/1980г.; не е обсъждал перемирането на изпълнителното дело и неговото значение за давността. Съдът е приел, че придобивната давност е прекъсната с образуването на изпълнителното дело през 2013г. съгласно правилото на чл. 116, б.“в“ ГПК и не е дал отговор на доводите дали последвалото прекратяване на изпълнителното дело през 2018г. заличава ефекта на прекъсване на придобивната давност. Разрешаването на този въпрос не би се отразило на изхода на спора. Както е прието в т.3 на Тълкувателно решение № 2/2023г. на ОСГТК погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В съобразителната част е разяснено, че след като по висящо изпълнително дело е предприето изпълнително действие, с което материалноправната норма на чл. 116, б. “в“ ЗЗД свързва последици за давността, е осъществен нейният фактически състав и погасителната давност е прекъсната, като от прекъсването й започва да тече нова давност; ефектът на прекъсването не се засяга от настъпилата по-късно перемпция на изпълнителното дело - при перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителните способи, осъществени преди тя да настъпи, не се засягат изобщо от прекратяването на делото, тъй като са осъществени и приключени като отделни процеси; изтъкнатото в мотивите на Тълкувателно решение № 2/26.06.2013 г. на ОСГТК на ВКС - т. 10, че прекратяването на изпълнителното производство при настъпване на условието в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК става по право и също така по право се обезсилват и вече предприетите по делото изпълнителни действия като законна последица от прекратяването, не се отнася до действията, с които законът свързва един вече настъпил материалноправен ефект, какъвто е прекъсването на погасителната давност по чл. 116, б. “в“ ЗЗД. Горните разрешения касаят погасителната давност, но предвид нормата на чл. 84 ЗС са съответно приложими и за придобивната давност. С оглед на това, доколкото изводът за прекъсване на придобивната давност с образуване на изпълнителното производство по въвод не противоречи на горепосоченото тълкуване, не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Петият въпрос е за елементите на давностното владение и конкретно при какви условия съделител може да завладее и придобие по давност имот, поставен в дял на друг съделител след приключване на делбата. Въпросът е твърде общ и не засяга спорен по настоящето дело проблем. Съдът не е отрекъл възможността да се придобива по давност недвижим имот, поставен в дял на друг съделител, а е приел, че в конкретния случай не е доказан фактическият състав на това придобивно основание. На шесто място са формулирани процесуални въпроси: относно задължението на съда да обсъди в пълнота събраните по делото доказателства, да направи своя самостоятелна преценка тези доказателствата, да обсъди доводите и възраженията на страните и да мотивира решението си. Въпросите принципно запълват общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК, но в случая не е налице допълнителната такава по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Без да е формулиран конкретен въпрос, в изложението са наведени оплаквания, че съдът е извършил процесуално нарушение като не е допуснал разпит на свидетели, които не са били допуснати от първата инстанция и допускането им е поискано пред въззивния съд. Тези свидетели са поискани за установяване, че единствено жалбоподателката ползва, владее и се разпорежда с имота от 2007г. насам, за развитието на отношенията между страните и за наличието на претенции към жилището, способни да прекъснат давността, съотв. за знанието у ищците относно намерението на ответницата. Видно, че въззивният съд с определението си по чл. 267 ГПК е отказал допускането на поисканите във въззивната жалба още двама свидетели. Мотивирал се е с това, че след разпита на допуснатите на основание чл. 159, ал.2 ГПК двама свидетели ответницата не е заявила искане да бъдат разпитани и другите двама първоначално поискани свидетели. Поради това е счел, че не е налице основанието на чл. 266, ал.3 ГПК. В приложеното Решение № 60144 от 08.10.2021г. по гр.д. № 4077/2020г. на I г.о. и в цитираната в него практика е прието, че съдът е длъжен да допусне до разпит като свидетели недопуснатите такива, ако вече разпитаните не са установили обстоятелствата, за които са били посочени; когато първоинстанционният съд не е изпълнил това си задължение, свидетелите трябва да бъдат разпитани от въззивния съд, щом страната е поискала това с въззивната жалба; не се касае за несвоевременно ангажиране на доказателства по вина на страната, а за своевременно поискани доказателства, които не са допуснати поради процесуални нарушения на съда, като в тази хипотеза събирането на доказателствата пред въззивния съд е допустимо, без да е нужно страната да подновява искането си след разпита на вече допуснатите свидетели. Въззивното решение не е съобразено с тази практика. Независимо от това касационно обжалване по въпроса не следва да се допуска, защото той не би могъл да промени изхода на спора. Дори да бъде доказана несъмнено упражняваната от ответницата фактическа власт с характер на владение в периода от ноември 2007г. до ноември 2018г., то давностният срок не е изтекъл поради установеното прекъсване на давността през 2013г., от който момент е започнала да тече нова давност - чл. 117 ЗЗД, вр. чл. 84 ЗС. Последната, седма група въпроси е за обсъждането на свидетелските показания: дали роднинската връзка между свидетел и страна по делото обуславя непременно основание за заинтересованост; дали съдът следва да изложи конкретни мотиви, обосноваващи заинтересованост на свидетеля; дали съдът следва да обсъди показанията на заинтересован свидетел заедно с всички други доказателства по делото и да изложи мотиви защо приема или не приема показанията на свидетеля. Въпросът е обоснован с оплаквания относно начина, по който са ценени „показанията на свидетелите на другата страна, особено на нейната дъщеря, както и показанията на сина и съпругата на доверителя ни“. Въпросът е напълно неотносим към спора. Нито един от тримата разпитани свидетели: Т., Ш. и П. няма роднинска връзка със страните и съдът не е извършвал и не е дължал преценка за заинтересованост по смисъла на чл. 172 ГПК. Съдът е изложил съображения защо дава вяра на изнесеното от Т.. Фактът, че тази свидетелка Т. е адвокат и е извършвала правни услуги в полза на ищците, не е достатъчен за да подкопае доверието в изнесеното от нея. А и тя като юрист в най-голяма степен има съзнание за отговорността от даването на свидетелски показания по дело. Обжалваното решение не страда от нищожност, недопустимост или очевидна неправилност, които основания бланкетно са посочени в изложението. В обобщение, следва да се откаже достъп до касационен контрол. Ответниците по жалбата имат право на разноски и следва да им бъдат присъдени направените от всеки от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1800лв., които се равняват на 920,33 евро. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.