Определение № 60336 от 09.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1083/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№ 260 330 от 27.01.2021 г., подадена от Г. Е. М. и „ДЖУНА ЕКСПРЕС” ЕООД, представлявани от адвокат Е. С. от АК – В., която е насочена против въззивно Решение № 247 от 16.12.2020 г. на Окръжен съд - Видин, постановено по в.гр.д. № 229/2020 г. Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена е от изложение и е насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване. Ответникът по касация М. Г. Б. е депозирал отговор чрез адвокат Н. С. от САК. Възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество, както и срещу основателността й. Претендира разноски. Ответниците по касация Л. Г. А. и В. Н. П. не са депозирали отговор. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е потвърдил първоинстанционното Решение № 185 от 11.10.2018 г., постановено по гр.дело № 180/2018 г. по описа на Районен съд - Белоградчик, с което е признато за установено по предявените от М. Г. Б., Л. Г. А. и В. Н. П. отрицателни установителни искове, че Г. Е. М. не е собственик на недвижими имоти в м. „К.”, землището на [населено място], област В., представляващи лозе с площ 0,650 дка, ПИ № * и лозе с площ 0,231 дка, ПИ № *, както и че „ДЖУНА ЕКСПРЕС” ЕООД не е собственик на недвижими имоти в м. „К.”, землището на [населено място], област В., представляващи ливада с площ 0,401 дка, ПИ № *, ливада с площ 0,480 дка, ПИ № * и ливада с площ 3,133 дка, ПИ (нов) № *, който е част от ПИ № *, целият от 3,638 дка. Въззивното решение е постановено при условията на чл. 294 ГПК, след като предходно постановеното Решение № 16 от 21.03.2019 г. по в.гр.д.№ 392/2018 г. по описа на ОС – Видин е отменено с Решение № 62 от 06.07.2020 г. по гр.д.№ 2517/2019 г. по описа на ВКС, І г.о. Въззивният съд е изложил, че ищците (сега - ответници по касация) са предявили срещу настоящите касатори отрицателни установителни искове да се признае за установено, че ответниците не са собственици на процесните недвижими имоти. Заявили са, че като наследници на починалия през 1958 г. Б. М. Д., в срока и по реда на чл. 11, ал. 1 вр.чл. 12, ал. 1 ЗСПЗЗ са подали заявление за възстановяване правото на собственост върху притежаваните от наследодателя им земеделски земи. С решение № 08 от 09.04.1999 г. ПК - гр. Белоградчик е признала и възстановила това право, вкл. и върху нива от 3 дка в м. С., в землището на [населено място]. При идентифицирането на границите на този имот, с протокол по чл. 45е, ал. 4 ППЗСПЗЗ от 02.04.2017 г. на ОСЗ - гр. Белоградчик е установено, че имотът попада в имоти с №№ *, *, *, * и * по КВС на землището на [населено място]. Въпросните имоти са продадени на ответниците от Община Чупрене. Ищците считат, че ответниците не са придобили правото на собственост върху имотите, тъй като Общината се е разпоредила с имоти, по отношение на които процедурата по реституция не е завършена и не е било възможно да са станали общинска собственост по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. От своя страна ответниците са поддържали, че предявените искове са недопустими, посочените в исковата молба имоти не са индивидуализирани, като са оспорили истинността на Протокол за идентифициране от 02.04.2018 г. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото писмени доказателства и заключение на съдебно-техническа експертиза, съгласно което, ако се нанесат заснетите точки по протокола за идентифициране, същите не съвпадат с границите на всички имоти, а засягат част от тях. При проверка на място вещото лице е констатирало, че част от границите към настоящия момент не съществуват на терена. Назначената при новото разглеждане на спора от въззивния съд техническа експертиза е дала заключение, че спорната земя е заявена за възстановяване и се намира извън границите на урбанизираната територия. По отношение на това, дали отговаря на изискванията на НАРЕДБА № 49 от 2004 г., вещото лице е отговорило, че протоколът от 02.04.2017 г. за идентифициране на имотните граници е изготвен съобразно действащото към момента на съставянето му приложение към заповед № РД-46-339 от 20.05.2016 г. Като основен спорен въпрос по делото е изведен този за приложението на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ при наличие на незавършила процедура по възстановяване на земеделска земя. Изложено е, че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ земеделската земя, останала след възстановяването на правата на собствениците, се стопанисва от общината, а след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници, земите стават общинска собственост. Т.е. разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ урежда правния статут на земите, за които не са подадени заявления за възстановяване. Само тези земи представляват остатъчен фонд, който се придобива от общината по реда на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ и съответно тя има право да се разпорежда с тях. Когато е поискано възстановяване на собствеността, както в настоящия случай, тогава имотът, предмет на заявлението, не влиза във фонда по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. Общината става собственик след влизане в сила на плана за земеразделяне само на онези имоти по чл. 19 ЗСПЗЗ, които не са заявени за възстановяване в законните срокове (така: Решение № 212 от 06.02.2017 г. по гр.д.№ 1493/2016 г. на ВКС, I г.о. и Решение № 203 от 18.10.2016 г. по гр.д.№ 1703/2016 г. на ВКС, I г.о.). Направен е извод, че Община Чупрене не е придобила правото на собственост върху процесния имот, тъй като същия е заявен за възстановяване от един от наследниците на Б. М. Д., което ползва всички негови наследници. Поради това със сделките, обективирани в договори за покупко-продажба на недвижим имот, сключени съответно на 13.07.2015 г. и на 24.10.2014 г. купувачите - ответници по исковете, са закупили имоти от несобственик. Не е настъпил търсеният транслативен ефект, тъй като с двете сделки вещни права не са прехвърлени. На действителния собственик (ищците) са непротивопоставими правата, които трети лица са придобили върху вещта, макар и чрез валидна правна сделка, но от несобственик. По делото не съществува спор, че процедурата по възстановяване правото на собственост на наследниците на Б. М. Д. върху имот с площ от 5,8 дка, за който правото на възстановяване е признато с решение № 08 от 09.04.1999 г. на ПК - гр. Белоградчик, заявен под № 12 и посочен под № 12 в представената по преписката опис-декларация на наследодателя, все още не е приключила. В този смисъл неоснователни са доводите на ответниците по иска, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен по причина, че земеделските земи, предмет на исковата претенция, т.е. земите, по отношение на които предявилите иска лица могат да придобият права при окончателното възстановяване на собствеността, не са индивидуализирани. Съгласно чл. 45д, ал. 5 ППЗСПЗЗ, когато правото на собственост е признато с влязло в сила решение на общинската служба по земеделие по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, ОбСЗ се произнася с решение за възстановяване правото на собственост след установяване границите на имотите и предоставянето им от общинския съвет по реда на § 27, ал. 2 ПЗР ЗИДЗСПЗЗ. Според чл. 45е, ал. 1 ППЗСПЗЗ установяването на границите на имотите се извършва на място от лицето по чл. 45д, ал. 2 по реда на Наредба № 49 от 2004 г. за поддържането на картата на възстановената собственост и в присъствието на представител на ОСЗ, като съгласно чл. 45е, ал. 4 ППЗСПЗЗ в случаите по ал. 1 ОСЗ изготвя протокол по образец, одобрен от министъра на земеделието, храните и горите, в който се нанасят координатите на заснетите гранични точки на имота и към протокола се прилага копие от ръчна скица, изготвена при идентифицирането. Именно в това производство се извършва идентифицирането на заявения за възстановяване имот. Въз основа на този протокол и приложената към него скица може да бъде извършена преценка кои от имотите в съответното землище не са заявени за възстановяване и стават общинска собственост по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, респ. кои имоти са заявени за възстановяване и не могат да бъдат придобити от общината по този ред до приключване на производството по възстановяване на собствеността, след което биха могли да се определят като остатъчен фонд. В случая, според заключението на СТЕ на в.л. М. К., границите на процесния поземлен имот съвпадат с външните граници на ПИ №№ *, *, *, * и *, като са посочени и площите, които попадат във всеки един от тези четири имота. Имотът е изчертан и графично след нанасяне на заснетите точки по координати върху КВС от представения по делото протокол за идентификация и по този начин е надлежно индивидуализиран. При разпита в открито съдебно заседание вещото лице е заявило, че протоколът е съставен от фирмата, която поддържа КВС, т.е. от лицето по чл. 45д, ал. 2 по реда на Наредба № 49 от 2004 г. за поддържането на картата на възстановената собственост, но не е проследявала дали протоколът е съставен в съответствие с разпоредбите на наредбата, тъй като не е имала такава задача. Назначената експертиза в изпълнение на указанията на ВКС в отменителното решение, изпълнена от в.л. П. И. е дала заключение, че изготвения протокол от 02.04.2017 г. за идентифициране на имотните граници е изготвен съобразно действащото към момента на съставянето му приложение към заповед № РД-46-339 от 20.05.2016 г. Въз основа на събраните по делото доказателства, вкл. представения протокол и приетото заключение на СТЕ, първоинстанционният съд е приел предявения иск за основателен. Прието е, че назначената от въззивния съд нова СТЕ не променя установената от първата инстанция фактическа обстановка и поради съвпадане на изводите на първата и въззивната инстанции, решението на РС е потвърдено. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили въпроси по приложението на материалния и процесуалния закон в контекста на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Същевременно, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Констатацията за наличие на основание за допускане на обжалването в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 ГПК (за които съдът следи и служебно) прави безпредметно обсъждането дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая изложените от въззивния съд мотиви сочат на отречено право на собственост не само на ответниците по иска, но и на техния праводател Община Чупрене. Въпросът за притежаваните от Община Чупрене права е разрешен без участието на този правен субект в процеса, което поставя под съмнение допустимостта на процеса и постановения съдебен акт. Ето защо обжалването на атакуваното решение следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 2, хипотеза 2 ГПК. При допускане на касационното обжалване касаторите дължат заплащането на пропорционални държавни такси, които в случая възлизат на суми в размер на по 25 лв. за всеки един от тях, т.е. общо 50 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия