Определение № 1090 от 06.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4551/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ищеца Х. К. К., чрез адв. Н.Д. и адв. Г.Р. и на ответника „А Груп Инвест“ ЕООД, [населено място], чрез адв. В.М., срещу решение № 181/25.06.2025г. по гр.д.№ 264/25г. по описа на Окръжен съд Стара Загора, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение, е уважен предявения иск по чл. 200 КТ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука от 01.09.2022г. до размер от 86 005, 20 лева, ведно със законната лихва от 01.09.2022г., отхвърлен е за разликата до пълния предявен размер от 126 005,20 лв., присъдени са 5160 лева - законна лихва за периода 01.09.2022г.-13.12.2023г. върху изплатената част от обезщетението и е потвърдено първоинстанционното определение по чл.248 ГПК. Касаторът ищец иска отмяна на решението в отхвърлителната част като твърди, че справедливият размер на обезщетението е 160 000 лева, а не 120 000 лева и от този размер не е следвало да се приспада изплатеното застрахователно обезщетение. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК въпросите 1/ за обстоятелствата, които следва да бъдат отчетени от съда като критерии за определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и част от тях ли са инфлацията и икономическата конюнктура в страната и 2/ подлежи ли на намаляване дължимото от работодателя по чл. 200 КТ обезщетение за неимуществени вреди с платеното на пострадалия обезщетение по застраховка „ Трудова злополука“ ? Касаторът ответник атакува решението в уважителната му част с доводи за недопустимост и неправилност. Обжалва и имащата характер на определение част от решението – с която е потвърдено първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК. Отбелязва, че в диспозитивите на първоинстанционното и въззивното решение липсва посочване, че обезщетението е за болки и страдания от трудовата злополука и настъпилите при нея телесни увреждания /както е заявено с исковата молба/, поради което постановеното било по непредявен иск. Твърди, че с въззивното решение съдът се е произнесъл свръх петитум, доколкото с въззивната жалба на ищеца се искало искът за бъде уважен в неговата цялост от 80 000 лева, а съдът присъдил общо 86 005, 20 лева. Във връзка с оплакванията за неправилност в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят пет групи въпроси, които настоящият състав обобщава и уточнява по следния начин: 1/ За приложението на чл. 201, ал.2 КТ; 2/ За процесуалните задължения на въззивния съд когато промени подлежащи на доказване факти и за обвързващата материална доказателствена сила на протокола по чл.58, ал.6 КСО; 3/ Как се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди и следва ли да е съобразен със съдебната практика за сходни хипотези, какви са критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД; 4/ Как се преценяват от съда събраните по делото доказателства, в частност – свидетелските показания и заключенията на вещите лица и 5/ Кои са критериите, от които се ръководи съдът при определяне размера на възнаграждението по чл. 38, ал.2 ЗА и какви обстоятелства следва да съобрази при произнасяне по възражението по чл. 78, ал.5 ГПК? Твърди се, че по всяка от групите въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с цитираната практика на ВКС, вкл. задължителна такава, а при условията на евентуалност се сочат допълнителните селективни критерии на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и на чл. 280, ал.2, предл.3то ГПК. Страните взаимно оспорват жалбите си. Настоящият състав намира за неоснователни исканията на страните за допускане до касационно обжалване. Съображенията на съда са следните: Искът по чл. 200 КТ за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука от 01.09.2022г. е предявен първоначално като частичен – за 80 000 лева от общо дължими 160 000 лева. С молба от 15.02.2024г. / лист 369 от делото на РС Казанлък/ ищецът е направил отказ за част от главницата, а именно за сумата 33 994, 80 лева. В резултат от отказа си изрично е заявил, че предявеният частичен иск е за 46 005, 20 лева от общо дължими 126 005,20 лева. С молба от 23.02.2024г. / лист 370-371 от делото на РС Казанлък / ищецът е потвърдил направения отказ и на основание чл. 214 ГПК е поискал да бъде допуснато изменение на иска му като същият се счита предявен за 126 005, 20 лева т.е. за пълния размер на обезщетението. Като е съобразил изявленията на ищеца първостепенният съд е допуснал исканото изменение и е прекратил производството поради отказ от иска за разликата над 126 005, 20 лева до 160 000 лева. Явно е, че разгледаният иск по чл. 200 КТ не е частичен и е с цена 126 005,20 лева. Въззивната жалба на ищеца не е била съобразена с направените от него и допуснати от съда изменения на иска и съответно с диспозитива на първоинстанционното решение,с което искът е отхвърлен за разликата над 38 005,20 лева до пълния предявен размер от 126 005,20 лева. С твърдения, че справедливият размер на обезщетението е 120 000 лева, а не както е определил първостепенния съд – 80 000 лева и същото следва да бъде редуцирано единствено с изплатеното от застрахователя обезщетение от 33994, 80 лева, въззивникът ищец е заявил, че му се дължи обезщетение от 86 005, 20 лева и съответно следва да бъде уважен изцяло предявения частичен иск от 80 000 лева. Въззивният съд правилно е съобразил така заявеното като изявление за обжалване на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част изцяло и искане да бъде уважен предявения иск по чл. 200 КТ в пълния му размер т.е. до 126 005, 02 лева. В тази връзка не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено свръх петитум, както твърди касаторът ответник. Въззивното решение не е постановено и по непредявен иск – съдът се е произнесъл по предявената претенция по чл. 200 КТ за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука, а дали в диспозитива е пояснил, че вредите са болки и страдания от травматичните увреждания от трудовата злополука, няма никакво отношение към допустимостта на произнасянето. За да уважи иска по чл. 200 КТ за обезщетяване на неимуществени вреди до размер от 86 005, 20 лева, въззивният съд е приел за установено при съобразяване със събраните доказателства /писмените - разпореждане № 97 от 16.09.2022 г. на ТП на НОИ - Стара Загора и заключенията на СМЕ и СПЕ/, че настъпилата на 01.09.2022 г., около 8,30 ч. в арматурния цех на ответното дружество в [населено място] злополука с ищеца, при която той е претърпял кръвонасядания по клепачите на двете очи, а в областта на дясното око - разкъсно-контузна рана с пролабиране и загуба на вътреочни тъкани, което е довело до пълна загуба на зрение с дясното око, в резултат от удар с транспортна лента, откъснала се от пачка метал при повдигане на последната с мостов кран, е трудова, а сумата 120 000 лева ще компенсира в най- пълна степен причинените на пострадалия вреди предвид следните обстоятелства: социално – икономическата обстановка в страната към момента на увреждането; възраст на ищеца към този момент -47г.; вида и тежестта на полученото травматично увреждане; наличието на трайно остатъчно явление – пълна загуба на зрението на дясното око; вида и интензитета на преживените болки; неудобствата от личен, битов и социален характер по време на възстановителния период и по принцип, предвид повлияването в негативен аспект на качеството на живот; неблагоприятното отражение на инцидента и последиците от него върху психо-емоционалното състояние на ищеца. Така определеният справедлив размер на обезщетението е намален единствено с изплатеното на ищеца застрахователно обезщетение по застраховка трудова злополука в размер на 33994, 80 лв. Въззивният съд не е редуцирал имуществената отговорност на работодателя на основание чл. 201, ал.2 КТ, защото е приел да не е доказано съпричинително поведение на пострадалия при груба небрежност. До този извод, съдът е стигнал като е изходил от принципната позиция, че ответникът своевременно е направил възражение по чл. 201, ал.1 КТ и то се основава на твърдението, че ищецът, предвид длъжността му на шофьор, не е имал задължение да бъде в арматурния цех, където е настъпила злополуката; не е бил с предпазно облекло, не е бил е предпазна маска/очила на лицето, както и с каска на главата. Приел е обаче, че присъствието на ищеца в арматурния цех не е в нарушение на трудовите му задължения, а изпълнението им не изисква носене на предпазно облекло/каска/ очила; не е проява на самонадеяно поведение, нито е в нарушение на проведения инструктаж, а скъсването на транспортната лента, с която е била вързана пачката с арматурно желязо при издигането й с кран и отхвръкването й по начин да удари ищеца е случайно събитие, доколкото не зависи от ничие виновно поведение. При това заключение и подчертавайки обективния характер на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ, въззивният съд е изтъкнал, че се дължи обезщетение за всички преки и непосредствени вреди от увреждането. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Първият въпрос на ищеца и третият на ответника – за приложението на чл. 52 ЗЗД - покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В ППВС № 4/1968 г. и последователната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, са дадени разяснения, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на травматично увреждане са: характерът на увреждането, видът и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, техния интензитет, вида и периода на лечебния и на възстановителния процес, възрастта на пострадалия, остатъчните поражения и прогнозата за по-нататъшното му състояние. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Размерът на обезщетението следва да е съобразен с обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната. Справедливостта изисква също така сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Въззивният съд е определил за справедлив размер на обезщетението сумата 120 000 лева /както е поискал ищецът с въззивната си жалба/, съобразявайки се с установените по делото и възприетите от задължителната практика на ВС и константната практика на ВКС релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД критерии, включително икономическата конюнктура, като е отказал да индексира обезщетението поради настъпила инфлация. Под икономическа конюнктура най-общо се разбира създалото се положение в стопанския живот на страната при отчитане посоката и степента на изменението му спрямо предшестващ момент. Съобразяването на този критерий изисква при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да бъде отчетено състоянието на икономическата обстановка в страната към датата на увреждането/проявлението на вредите, а не инфлационните процеси в периода след тези моменти / ако те са различни/ до присъждане на обезщетението. Съществуването на съдебна практика в този смисъл - решение № 95 от 29.09.2009 г. на ВКС по т. д. № 355/2009 г., І т. о.; решение № 1 от 27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2010 г., IV г. о. и др. – изключват приложението на допълнителния селективен критерий на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, на който се е позовавал ищецът. Преценката на въззивния съд за размера на справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди не е абстрактна, а се базира на приетите за установени по делото обстоятелства и техния съвкупен анализ. Оплакванията на страните за неправилна оценка на относителната тежест на тези обстоятелства, довела до занижен/ завишен размер на обезщетението, са относими към правилността на въззивното решение, поради което са извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Касаторът ответник не сочи конкретни съдебни решения, в които, при сходни на процесните факти и обстоятелства, да е определен по – нисък размер на обезщетението, поради което въпросът му за необходимостта от еднакво разрешаване на аналогични случаи като проявление на принципа на справедливост остава произволно формулиран - без връзка с приетото от въззивната инстанция и съответно – негоден да обоснове допустимост на касационния контрол. По втория въпрос на ищеца - дали обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука може да се намали с изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Трудова злополука“ – също не следва да се допуска касационен контрол, макар да е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Налице е безпротиворечива практика на ВКС, според която намаляване на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според чл. 200, ал. 4 КТ се извършва само в случаите, когато пострадалият работник или служител е получил парична сума по сключени договори за задължително застраховане на работниците и служителите за риска трудова злополука за сметка на работодателя при условията на чл. 57 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд. Застрахователната сума, която се дължи при настъпването на застрахователното събитие (настъпването на трудовата злополука), е определена в застрахователния договор. В случай на платено обезщетение от набраните вноски, които работодателят е правел в интерес на работника/служителя, за настъпило застрахователно събитие, изплащането от страна на работодателя на пълния размер на дължимото обезщетение би довело до двукратно обезщетяване за една и съща вреда, поради което законът предвижда, че дължимото от работодателя обезщетение се намалява с получената парична сума по застрахователния договор (в този смисъл е решение № 227/25.10.2016 г. по гр. д. № 1405/2016 г. на IV г. о., решение № 104/24.02.2025 г. по гр. д. № 1512/2024 г. на IV г. о. и др.). Тази практика е съобразена от въззивния съд, който е намалил дължимото обезщетение с получените от ищеца 33994, 80 лв. по застрахователен договор за риска трудова злополука. Първият, вторият и четвъртият въпроси на касатора ответник са поставени в контекста на оплакванията му срещу извода на въззивния съд, че не е доказано основанието на чл. 201, ал.2 КТ за намаляване на обезщетението. По приложението на чл. 201, ал.2 КТ е налице съдебна практика на ВКС (решение № 186/01.02.2019г. по гр.д.№ 4922/2017г. на ІV ГО; решение № 144 /19.07.2019г. по гр.дело № 2413 /2018г. на ІІІ ГО; решение № 58/20.04.2018г. по гр.д.№ 2037/2017г ІІІ ГО и посочените в него решения по чл. 290 ГПК; решение №187/29.10.2020г. по гр.д.№ 4559/2019г. на ІVГО; № 132/18.12.2020г. по гр.д.№ 4606/2019г., ІІІ ГО и др.), с която безпротиворечиво се приема следното: Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е обективна /безвиновна/ гражданска отговорност и има за цел пълна обезвреда на претърпените вреди: имуществени и неимуществени. Тя може да бъде изключена само при умишлено самоувреждане на пострадалия, а да се намали - когато работникът е съпричинил злополуката при груба небрежност. Изводът за съпричиняване поради груба небрежност предпоставя установяване на механизма на увреждането, вкл. конкретното поведение на работника, което стои в каузална връзка с вредите, при доказателствена тежест на работодателя ответник. Когато е налице такова поведение ( действие или бездействие) се преценява дали то изпълва хипотезата на груба небрежност, като се има предвид, че грубата небрежност не се отличава по форма ( според субективното отношение към увреждането), а по степен от небрежността в гражданското право, както и че самонадеяността в наказателното право и грубата небрежност в гражданското право са несъотносими. Заключението за допусната груба небрежност се прави при сравнение на конкретното съпричинително поведение на работника с абстрактния модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия и ако това сравнение показва, че поведението на работника е проява на липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност, следва извод за съпричиняване при допусната груба небрежност. Едва когато такава е установена, се поставя въпросът за намаляване отговорността на работодателя, за разрешаването на който от значение е виновното поведение на работодателя, на работника, тежестта и съотношението на причините, довели до увреждането при злополуката, като се следва принципа, че колкото повече едно лице е допринесло за настъпването на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването й. Въззивният съд се е съобразил изцяло с горните постановки като е зачел обвързващата доказателствена сила на протокола за разследване на трудовата злополука по отношение на механизма на инцидента, увреждането на ищеца и причинната им обусловеност – чл. 58, ал.6 вр. с ал.3 КСО, както и липсата на доказателства, които да я оборват, вкл. заключението на вещото лице Б. по СМЕ. Без значение е приетото от въззивния съд по отношение доказателствената сила на протокола в частта относно констатациите за допуснати от работодателя нарушения за нормативните му задължения по безопасност на труда. Липсата/ наличието на такива би било от значение за определяне степента на съпричиняване, което предпоставя извод съпричиняването да е установено, какъвто въззивният съд не е правил. В съответствие с горецитираните разрешения на съдебната практика въззивният съд е приел, че соченото от ответника като съпричинително поведение на ищеца не е проява на липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност, а увреждането му не е резултат от ничие противоправно поведение т.е. дължи се на случайно събитие, което обаче не освобождава работодателя от отговорността по чл. 200 КТ /вж. чл. 200, ал.2 и чл. 201 КТ/. Заявеното от ответника, че ищецът не е имал трудови задължения, чието изпълнение предполага присъствието му в арматурния цех, където е настъпило увреждането, по съществото си е оспорване на трудовия характер на злополуката т.е. оспорване законосъобразността на разпореждането по чл. 60 КСО, което в случая е недопустимо съгласно чл. 17, ал.2 ГПК. В тази връзка свидетелските показания относно присъствието на ищеца в арматурния цех и причината за това са без доказателствено значение за спора. Местонахождението на ищеца в арматурния цех в работно време само по себе си не е годно да обоснове възражението по чл. 201, ал.2 КТ, щом не е съществувала забрана за присъствието на служители в него, извън тези, на които там им е работното място, нито пък изискване в цеха да се влиза със специално, защитаващо очите, работно облекло. Ответникът не е твърдял да са съществували такава забрана/ изискване, не е обосновал възражението си за съпричиняване с нарушаващо тези забрана/ изискване поведение на ищеца, поради което и подобни обстоятелства са останали извън предмета на спора, съответно за тях въззивният съд не е дължал указания за доказване. Петият въпрос на касатора ответник касае въззивното решение в частта му, имаща характера на определение, с която е потвърдено определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК за отхвърляне искането на ответното дружество да бъде редуцирано присъденото по чл. 38 ЗА възнаграждение от 8461, 20 лева. за представителство на ищеца пред първата инстанция. За да сподели изводите на първоинстанционния съд, въззивният съд е отчел цената на иска; вида и обема на осъществената от адвокатския пълномощник на ищеца работа; обстоятелството, че тя е извършвана пълноценно, но без явяване в откритите съдебни заседания, както и фактическата и правна сложност на делото. Явно е, предвид посочените мотиви, че преценявайки възражението по чл. 78, ал.5 ГПК въззивният съд се е ръководил изцяло от посочените в решението на СЕС по преюдициално запитване по дело C-438/22, / което е и цитирал/ критерии, което изключва разрешаване на поставения въпрос в противоречие с практиката на СЕС, както и с формираната след постановяване на решението по дело C-438/22 константна практика на ВКС. Несъгласието на ответното дружество с определения по този начин размер на адвокатското възнаграждение е оплакване за неправилност, което не подлежи на проверка в производството по селектиране на касационните жалби. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното решение следва да страда от особено тежък порок ( да е постановено contra legem, extra legem или при груби нарушения на правилата на формалната логика), който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Такъв особено тежък порок касаторът ответник не сочи, а очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната. Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС