Определение № 531 от 12.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2931/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Многопрофилна болница за активно лечение Пирдоп“ АД, гр. Пирдоп, срещу решение № 1849 от 18.07.2019г. по т. д. № 1920/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 29 от 27.02.2019 г. по т. д. № 126/2018 г. на Софийски окръжен съд. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от болницата-касатор срещу Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД: иск за сумата 73 293 лв., представляваща стойността на извършена болнична медицинска помощ по клинични пътеки на основание договор № 230480 от 24.02.2015 г. и иск за сумата 21 544.63 лв. – законна лихва за забава върху първата сума за периода от забавата до датата на завеждане на исковата молба. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Изразява несъгласие с извода, че НЗОК не дължи заплащане на извършените и отчетени медицински дейности, които надхвърлят лимитите, посочени в приложенията към процесния договор за оказване на болнична медицинска помощ. Твърди, че при решаване на правния спор решаващият състав не се е съобразил с решение № 493 от 12.01.2018 г. по а. д. № 11702/2016 г. на ВАС, съгласно което лимитите по клинични пътеки на НЗОК са обявени със задна дата за противоречащи на закона. Счита, че неправилно не са приети за нищожни по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД клаузите на договора, които противоречат на императивните норми на чл. 52 от Конституцията на РБ и на чл. 35 от ЗЗО, доколкото тези клаузи неправомерно поставят оказването на медицинска помощ на здравноосигурените лица в зависимост от обстоятелството дали необходимостта е възникнала в рамките на определените от здравната каса стойностни лимити. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Може ли съдът за първи път да прави преценка за наличието или не на предпоставки за плащане на суми в хипотезата на извършени медицински дейности, надхвърлящи определените лимити; 2. Нищожни ли са договорните клаузи в типовите договори по чл. 24 от Националния рамков договор за медицински дейности за 2015 г., които налагат лимит на плащанията за извършени медицински дейности за здравно осигурени лица; 3 Нищожни ли са договорните клаузи в типовите договори по чл. 24 от Националния рамков договор за медицински дейности за 2015 г., налагащи лимит на плащанията като противоречащи на чл. 52 от Конституцията и на чл. 35 от ЗЗО“. Касаторът поддържа, че първият въпрос е разрешен „в противоречие със задължителната практика на ВКС“ – определение № 3 от 19.01.2018 г. по адм.д. № 78/2017 г. на смесен фактически състав на ВКС и ВАС. По отношение на втория въпрос твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а за третия въпрос заявява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с решение № 2 от 22.07.2007 г. по конституционно дело № 12 от 2006 г. Ответникът по касация – Националната здравноосигурителна каса – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения, изложени в писмен отговор от 04.12.2019 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. В обжалваното въззивно решение, чрез препращане към мотивите на първоинстанционния акт по реда на чл. 272 ГПК, е прието за установено, че: Между страните е сключен индивидуален договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 230480 от 24.02.2015 г., неразделна част от който е Приложение № 2 – „Стойности на дейностите на болнична медицинска помощ, медицинските изделия в болничната медицинска помощ и лекарствени продукти за злокачествени заболявания в условията на болнична медицинска помощ“, предвиждащо конкретно годишни, тримесечни и месечни стойности на медицинските дейности и медицинските изделия, вложени при оказаната медицинска помощ; Договорът е изменен с множество допълнителни споразумения; През процесния период на 2015 г. ищцовото лечебно заведение е реализирало медицинска дейност над лимитите по Приложение № 2 на обща стойност 73 293 лв. При тази безспорна фактическа обстановка въззивният съд е преценил исковата сума за недължима. Застъпил е становището, че: Като съглашение, по което едната страна е административен орган, създаден с цел изпълнението на специфични властнически функции по осъществяване на задължително здравно осигуряване, и договорът се сключва по въпроси от значим обществен интерес, свързан с лечебната дейност на юридическо лице според предписанията на ЗЗО и НРД за съответната година, то неговото съдържание не се определя свободно от страните, а се подчинява на императивни правила и има характер на административен договор; Именно с оглед факта, че материалноправните последици на договора са резултат от волеизявления на административен орган, на действия по администриране на бюджет, представляваща дейност по целесъобразност, осъществявана от органите на НЗОК и РЗОК в рамките на техните правомощия и при условията на оперативна самостоятелност, то при искове за реално изпълнение, както е в случая, не може съдът за първи път да преценява той, а не административният орган, наличието или не на предпоставки за плащане на суми в хипотезата на извършени медицински дейности, надхвърлящи определени лимити. Като неоснователни въззивният съд е преценил всички доводи на ищеца за нищожност на клаузите на процесния договор, ограничаващи плащанията до предвидените в Приложение № 2 към него. По-конкретно: По отношение довода, свързан с изхода на спора по адм. д. № 11702/2016 г. на ВАС, решаващият състав е преценил, че между предмета на двете дела няма никаква връзка. Досежно твърдяното противоречие с чл. 2, т. 7 от Рамковия договор, установяващ задължението на НЗОК да заплаща цени за извършени и отчетени медицински дейности, определени съгласно чл. 55д ЗЗО, въззивният съд е приел, че такова не е налице, като е посочил, че тази разпоредба предвижда договарянето със съсловните организации да включва не само цените на медицинската помощ, но и обемите на медицинските дейности, от което е направил извод, че НОЗК не заплаща неограничено всички медицински дейности, а само тези в рамките на договорения обем. По отношение твърдението за противоречие на процесните договорни клаузи с добрите нрави, с чл. 35 ЗЗО и чл. 52 от Конституцията на Република България съдебният състав е приел, че: В чл. 52, ал. 1 от Конституцията на Република България са прокламирани като основни права на гражданите правото на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и правото на гражданите на безплатно ползване на медицинско обслужване; Тази конституционна разпоредба не е пряко приложима - приложението й предполага приемането на законов нормативен акт, който да определя условията и реда за упражняване на тези основни права, като съгласно, ал. 2 здравеопазването се финансира при условия и по ред, определени със закон; Обществените отношения, свързани със здравното осигуряване и ползването на медицинска помощ са предмет на регулиране от Закона за здравното осигуряване, разпоредбата на чл. 2 от който дефинира задължителното здравно осигуряване като дейност по управление и разходване на средствата от задължителни здравноосигурителни вноски за закупуване на здравни дейности, което се осъществява от НЗОК; Задължителното здравно осигуряване предоставя пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, което означава, че на този държавен орган е възложено да закупува от изпълнителите на медицинска помощ пакет здравни дейности, определени по вид, обем, цена и съответстващи на критерии за качество и достъпност, в съответствие с разпоредбите на закона; В Закона за бюджета на НЗОК е предвидено закупуването на здравни дейности да се осъществява в рамките на разпределените на РЗОК за съответния период разходи, т. е. заплащането на стойността на извършена медицинска дейност не е неограничено, а нарочно регулирано - в рамките на административно разпределени обеми и това лимитиране не нарушава правото на здравноосигурените лица на достъп до медицински услуги. На последно място, решаващият състав е счел, че съществуващата възможност за изменение на бюджетната рамка съобразно нормата на чл. 4, ал. 4, т. 2 от ЗБНЗОК за 2015 г., предвиждаща способ за използване на средства от резерва за заплащане на разходи, не може да обоснове основателност на исковете, тъй като преценката, дали е налице основание за използването на тези средства и доколко изобщо съществува такъв резерв, е изцяло в дискреционната власт на административния орган, като съдът няма правомощие да му наложи конкретно решение. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая тези изисквания са изпълнени по отношение на първия въпрос. Недоказано обаче е поддържаното за него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Преди всичко, следва да се отбележи, че единственият посочен от касатора съдебен акт – определение на смесен петчленен състав на ВКС и ВАС няма характер на „задължителна съдебна практика“, както неправилно се твърди в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Отделно от това, този акт е неотносим към поставения въпрос, тъй като същият съдържа произнасяне по съвсем друг въпрос, а именно – относно това, на кой съд (гражданския или административния) са подсъдни споровете във връзка с изпълнението на договорите между НОЗК и изпълнителите на медицинска помощ По отношение на останалите два въпроса, поставени от касатора, общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело не е осъществена. Тези въпроси са относими изцяло към правилността на изводите на въззивната инстанция по съществото на правния спор. За да бъде даден отговор на тези въпроси, е необходимо да се извърши преценка дали спорните клаузи от процесния договор са нищожни и съответно дали НОЗК може да откаже заплащането на оказана надлимитна дейност, т. е. отговорът на така поставените въпроси предпоставя произнасяне по правилността на обжалвания акт, което обаче е предмет на самия касационен контрол, а не основание за допускането му. Липсата на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, сама по себе си, е напълно достатъчна за недопускане на касационното обжалване по посочените два въпроса, без да е необходимо обсъждането на поддържаните по отношение на тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и т. 2 ГПК. Независимо от това, следва да се отчете обстоятелството, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено само бланкетно – чрез цитиране на законовата разпоредба, без да е аргументирано наличието на двете кумулативно формиращи го предпоставки (значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото), а основанието по чл. 280, а. 1, т. 2 ГПК е недоказано, тъй като посоченото в негова подкрепа решение на Конституционния съд на РБ не доказва твърдяното противоречие – в това решение е даден отговор на въпроса дали нормите на чл. 4 и чл. 5 от Закона за бюджета на НОЗК за 2007 г. са противоконституционни, а не на въпроса дали договорните клаузи в типовите договори по чл. 24 от Националния рамков договор за медицински дейности за 2015 г., налагащи лимит на плащанията, противоречат на чл. 52 от Конституцията и на чл. 35 от ЗЗО. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК