Определение № 50317 от 09.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3099/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 273 642/09.03.2022 година, подадена от „Българска национална телевизия“ [населено място] (БНТ [населено място]), срещу решение № 260 311/24.01.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-В състав, постановено по гр. д. № 4242/2021 година. С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 20 283 539/23.12.2020 година на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 56 - ти състав, постановено по гр. д. № 64 688/2021 година, с което са уважени предявените от К. Ц. А. срещу БНТ [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено като такова уволнението на А. от длъжността „изпълнителен продуцент“ в дирекция „Информация“, продуцентски център „Спорт“ в БНТ [населено място], извършено със заповед със заповед № ЧР-06-01-459/02.08.2019 година на генералния директор на БНТ [населено място], на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ и същият е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, като БНТ [населено място] е осъдена да му заплати сумата от 5512.00 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа поради на незаконното уволнениеза периода от 25.11.2019 година до 10.03.2020 година, заедно със законната лихва, считано от датата на предявяването на иска 08.11.2019 година до окончателното плащане. В подадената от БНТ [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу БНТ [населено място] искове, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба К. Ц. А. е подал отговор с вх. № 286 309/17.05.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 260 311/24.01.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-В състав, постановено по гр. д. № 4242/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. БНТ [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 09.02.2022 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 273 642/09.03.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Софийски градски съд е посочил, че, след като съобразявал доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намирал, че фактическата страна по спора била правилно установена от първоинстанционния съд. Във въззивното производство страните не били ангажирали нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променяли така приетата за установена фактическа обстановка. В допълнение към изложеното от първата инстанция и с оглед доводите, направени във въззивната жалба, съставът на Софийски градски съд намирал, че с определение № 72 307/14.04.2020 година първоинстанционният съд бил приел за безспорно, а и от приложените по делото писмени доказателства (допълнително споразумение № ЧР 268/06.07.2011 година. към трудов договор № 4289/26.11.2012 година и допълнително споразумение № ЧР 449/06.07.2012 година към трудов договор № 4289/26.11.2012 година) се установявало, че страните са били обвързани с трудово правоотношение, съгласно което К. Ц. А. бил приел да изпълнява длъжността „изпълнителен директор“ в дирекция „Информация“, продуцентски център „Спорт“ в БНТ [населено място], считано от 07.07.2011 година. С допълнително споразумение № ЧР 449/06.07.2012 година трудовият договор бил изменен от срочен в такъв за неопределено време, считано от 06.07.2012 година. Съгласно приетата по делото като писмено доказателство длъжностна характеристика от 06.07.2012 година, надлежно връчена на А., условие за заемане на длъжността било завършено висше образование и придобита образователно-квалификационна степен (ОКС) „бакалавър“. По делото не се спорело, а и от личното трудово досие на служителя било видно, че към момента на сключване на допълнителното споразумение не бил отговарял на посочените изисквания (при постъпване на работа бил представил само диплома за завършено средно образование № 16 457/1984 година, издадена от ЕСПУ „Александър Пушкин“). От приложените по делото писмени доказателства (извлечение от протокол № 37 от заседание на 30.07.2019 година и заповед № РД-10-331/01.08.2019 година, издадена от генералния директор на БНТ [населено място]) се установявало, че с цел оптимизация на организацията на дейността в структурата и длъжностното щатно разписание на БНТ [населено място] била закрита дирекция „Информация“ към продуцентски център „Спорт“ с 18 щатни бройки от длъжности, в т. ч. и 3 щатни бройки от длъжността „изпълнителен директор“, и била открита нова дирекция „Спорт“ с 18 щатни бройки от длъжности, включително и 3 щатни бройки от длъжността „изпълнителен директор“, както и било утвърдено ново щатно разписание на длъжностите в новото структурно звено, в сила от 02.08.2019 година. Видно от съдържанието на новата длъжностна характеристика, изискванията за образование и професионална квалификация за заемане на длъжността „изпълнителен директор“ в дирекция „Спорт“ били идентични с тези, установени в длъжностната характеристика от 06.07.2012 година. При съпоставка на двете характеристики се установявало, че в т. 7, 10, 20, 23 и 25 на раздел II, озаглавен „описание на длъжностните функции“, изрично били предвидени като дължими действия при изпълнение на трудовата функция следните задължения: да планира в краткосрочен план начина на отразяване на важни и значими събития, като определя екипите, възлага конкретни задачи и следи за тяхното изпълнение; следи за достоверността на събираната информация и за недопускането на скрита реклама в информационните емисии. Контролира плурализма и представянето на всички възможни гледни точки в репортерските материали и емисии; подпомага директора при изготвянето на документация, свързана с работата на дирекцията; участва в своевременната подготовка, оформяне и придвижване на договори с нещатни сътрудници, свързани с новинарските емисии и предавания; в случай на производствена необходимост изпълнява и функциите на водещ, коментатор, редактор или репортер в спортните предавания, реализирани от дирекцията. От показанията на свидетелите С. П. Г. и М. В. М. се установявало, че изброените задължения не били нови, тъй като и без да са били изрично установени от работодателя с длъжностната характеристика, в сила от м. август 2019 година, К. Ц. А. фактически ги бил изпълнявал от момента на назначаването му на длъжността „изпълнителен продуцент“ в дирекция „Информация“, продуцентски център „Спорт“ в БНТ [населено място]. Със заповед № ЧР-06-01-459/02.08.2019 година, издадена от генералния директора на БНТ [населено място], трудовото правоотношение между страните е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, считано от 10.09.2019 година. С предизвестие № ЧР-06-01-458/02.08.2019 година, надлежно връчено на служителя на 10.09.2019 година, заедно със заповедта, работодателят го бил уведомил за фактическите и правните основания за прекратяването на трудовия договор, както и че на основание чл. 220, ал. 1 от КТ срокът нямало да бъде спазен, поради което на служителя щяло да му бъде изплатено обезщетение. След направени удръжки за данъци на К. Ц. А. била изплатена сумата от 2127.92 лева, представляваща обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ. Съставът на Софийски градски съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ работодателят можел да прекрати трудовия договор, когато работникът или служителят не притежавал необходимото образование и/или професионална квалификация за изпълняваната работа. Минималните условията за заемане на съответната длъжност можело да са предвидени в нормативен акт или да са уредени от работодателя с длъжностната характеристика и/или в щатното разписание. С оглед спецификата на работата работодателят имал право да определи и по-високи по вид и степен образование и/или професионална квалификация от нормативно установените. Преценката какви нови, допълнителни изисквания следва да бъдат въведени като условие за заемане на определена длъжност било въпрос на работодателска целесъобразност и не подлежало на съдебен контрол, доколкото не била нарушена или заобиколена императивна правна норма, не бил установен дискриминационен подход или бил наведен довод за злоупотреба с право. В последната хипотеза съдът бил длъжен да извърши проверка дали работодателят бил действал добросъвестно съобразно чл. 8, ал. 1 от КТ или чрез законово допустими средства е желал да постигне една единствена цел-прекратяване на трудовия договор с конкретен работник или служител. Предвид разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от КТ добросъвестността на работодателя се предполагала, поради което уволненият служител следвало при условията на пълно и главно доказване да установи, че позоваването от страна на работодателя на основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ било израз на произволно и превратно упражняване на работодателска власт, т. е. че било извършено с единствената цел да се прекрати конкретно трудовото правоотношение с него. С оглед спазването на принципа на диспозитивното начало съдът следвало да извърши проверка за законосъобразност на оспореното уволнение в рамките на фактическите и правните основания, посочени от ищеца в исковата молба. В случая доводът за злоупотреба с работодателски права бил обоснован с твърдения, че правото на едностранно прекратяване на трудовото правоотношение (Т.) било упражнено от работодателя при заобикаляне на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ и при липса на предпоставките на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ поради това, че работодателят сам бил пренебрегнал собствените си изисквания, като въпреки несъответствието с изискуемите по вид и степен образование и професионална квалификация, бил приел, че служителят притежава нужните знания и умения за изпълнение на процесната длъжност и го назначил на същата. Въззивният съдебен състав намирал, че работодателят не бил нарушил разпоредбата на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ. Законодателят изрично бил ограничил действието на предварителната закрила при уволнение на работници и служители, като предвидил, че работодателят бил длъжен предварително да поиска разрешение от инспекцията по труда само в три хипотези: при закриване на част от предприятието или съкращаване на щата; при намаляване на обема на работа; при липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата. В случая работодателят бил прекратил трудовото правоотношение с А. поради липса на изискуемите образование и професионална квалификация за изпълняваната работа, т. е. на основание, извън изброените в разпоредбата на чл. 333, ал. 1 от КТ. Затова уволненият служител не се ползвал със закрилата по чл. 333, ал. 1 от КТ, поради което законосъобразността на уволнението му не била обусловена от наличието на предварително разрешение от съответната териториална дирекция на Инспекцията по труда. На следващо място, съобразно задължителните указания, дадени в ТР № 4/01.02.2021 година, постановено по тълк. д. № 4/2017 година на ОСГК на ВКС, основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ за прекратяване на трудовия договор представлявало нов юридически факт, който можел да настъпи само при валидно сключен трудов договор. Приложното поле на посоченото основание обхващало следните хипотези: 1. при начална липса на нормативно установените минимални изисквания за образование и/или професионална квалификация за заемане на длъжността (т. 1б); 2. впоследствие (след възникване на Т.) появило се несъответствие между притежаваните от работника или служителя образование и/или професионална квалификация и необходимите такива, което (несъответствие) е последица от промяна в нормативната уредба или във вътрешните правила на работодателя. В конкретния случая обаче не била налице нито една от посочените хипотези. По делото не се спорело, че условията за заемане на длъжността не са били нормативно уредени, а са били предвидени от работодателя с длъжностната характеристика. Безспорно било и обстоятелството, че изискването за висше образование и придобита ОКС „бакалавър“ (съгласно длъжностната характеристика от 06.07.2012 година) било съществувало към момента на сключване на допълнително споразумение № ЧР 449/06.07.2012 година към трудов договор № 4289/2002 година. Към тази дата работодателят бил знаел за несъответствието между притежаваните от служителя образование и професионална квалификация и необходимите такива, но бил приел, че то не се явява обективна пречка за изпълнение на възложената му трудова функция. С подписването на споразумението работодателят сам бил дерогирал действието на вътрешните си правила, установяващи нужните образование и професионална квалификация при приемане на работа, поради което не разполагал с правна възможност впоследствие да се позове на тази изначална липса като основание за прекратяване на трудовото правоотношение. В тези случаи упражняването на правото на работодателя едностранно да прекрати трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ противоречало на общия принцип, установен в разпоредбата на чл. 57, ал. 2 от КРБ, да „не се допуска злоупотреба с права и тяхното упражняване, ако то накърнява права и законни интереси на другите“, и следвало да бъде отречено. С оглед това въззивният съд не споделял доводите на БНТ [населено място], че уволнението било законно, доколкото преценката за целесъобразност била направена преди промяната в персоналния състав на ръководните органи на работодателя и предхождала извършената реорганизация на работния процес. Безспорно работодателят имал право да променя минималните изисквания за образование и/или квалификация за определена длъжност, когато същите не били определени в нормативен акт, съответно да въведе по-високи такива от нормативно установените, като волята му била подчинена на негова суверенна преценка. Във всеки един момент (след възникване на трудовото правоотношение) той можел да приеме, че с оглед нуждите на работата е налице обективен интерес от повишаване на критериите за осъществяване на съответната трудова функция и да установи по-високи изисквания за образование и/или професионална квалификация за заемане на длъжността. В случая обаче такава преоценка не била направена. Видно от съдържанието на длъжностната характеристика за длъжността „изпълнителен продуцент“ (в сила от август 2019 година), в раздел VII, т. 1 („изисквания за заемане на длъжността“, „минимални изисквания за завършено образование-„вид и степен“) работодателят не бил установил нови критерии, различни от въведените с длъжностната характеристика от 06.07.2012 година. Затова не била налице промяна в условията за заемане на процесната длъжност. В този смисъл работодателят незаконосъобразно бил прекратил трудовия договор, като се бил позовал на въведените от него изисквания за образование и професионална квалификация при възникване на трудовото правоотношение, които сам бил пренебрегнал, приемайки, че не са били пречка да се изпълнява трудовата функция. Липсата на притежаваните от служителя образование и професионална квалификация при подписване на допълнителното споразумение, когато изискванията не са били нормативно установени, а са били определени от работодателя, не можела да бъде основание за законосъобразно прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ поради това, че липсвал новонастъпил юридически факт като основание за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение и била налице злоупотреба с право от страна на работодателя. Доколкото липсвала промяна в изискванията за образование и/или професионална квалификация за заемане на процесната длъжност, въззивната инстанция приемала за ирелевантно обстоятелството, че в раздел II, т. 7, 10, 20, 23 и 25 на длъжностна характеристика, в сила от август 2019 година, са били предвидени изрично нови трудови задължения. Това били така, защото тяхното въвеждане не било обусловило необходимост от преразглеждане на съществуващите изисквания за образование и/или професионална квалификация. Нови такива не били установени (видно от съпоставката на раздел VII, т. 1 от двете длъжностни характеристики). За да било законосъобразно прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал., 1, т. 6 от КТ следвало след сключване на трудовия договор (съответно допълнителното споразумение към него) да била настъпила промяна не (само по себе си) в трудовите задължения, а във въведените от работодателя изисквания за образование и/или професионална квалификация за заемане на длъжността, на което ново изискване служителят не отговарял. По тези съображения въззивният съд намирал, че оспореното уволнение следвало да бъде признато за незаконно и отменено. Уважаването на предявения иск с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и безсрочният характер на съществуващото между страните трудово правоотношение (допълнително споразумение № ЧР 449/06.07.2012 година) обуславяли основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ. При правилно приложение на материалния закон и при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен материал (трудова книжка и заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза) първоинстанционният съд бил извел извода за дължимост на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ, като бил осъдил работодателят да плати на А., след извършено съдебно прихващане с изплатеното му обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ в размер на 2127.92 лева, сумата от 5512.00 лева, представляваща обезщетението за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 25.11.2019 година до 10.03.2020 година, заедно със законната лихва, считано от 08.11.2019 година до окончателното плащане. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК БНТ [населено място] е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това задължен ли е въззивният съд да обсъди и обоснове своето решение въз основа на всички твърдения на страните и събраните по делото доказателства и въз основа на същите да обоснове мотивирано решението си по разглеждания казус?; за това наличието на самостоятелни структурни подразделения на работодателя обуславя ли различие неа трудовите функции за длъжности с еднакви наименования, разкрити в различните подразделения? и за това идентични ли са трудовите функции и задължения по трудовото правоотношение на служители, заемащи длъжности с еднакви наименования в различни структурни подразделения на работодателя, в хипотезата, при която има съществени разлики между трудовите функции за всяка от длъжностите, определени в длъжностните им характеристики?. По отношение на тези въпроси се твърди наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Така поставения първи въпрос е включен в предмета на спора като обаче не обосновава допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване, тъй като при постановяването му въззивният съд е съобразил вмененото му от чл. 12 и чл. 235 от ГПК задължение, така както същото е конкретизирано в съдебната практика, задължаващо го, при постановяване на решението си, да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства и доводите на страните. Въз основа на твърденията, възраженията и доводите на страните съдът трябва да определи предмета на доказване по делото, който съгласно чл. 153 от ГПК обхваща, всички относими към спорното право правнорелевантни факти и връзките между тях. Като следствие от това съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото допустими и относими доказателства, като въз основа на това приеме, кои от твърденията, възраженията и доводите на страните, приема за доказани и кои не. Обсъждането на доказателствата трябва да бъде извършено от съда по вътрешно убеждение, като същите бъдат преценени както поотделно, така и в тяхната съвкупност. При това не може да бъде давано преимущество на едни доказателства над други, освен ако това не произтича от закона или част от доказателствата да бъдат игнорирани, при положение, че съдът не ги е изключил от доказателствения материал по делото. Доказателствата не трябва да бъдат преценявани само сами за себе си, а във връзка едни с други, като се спазват опитните правила и правилата на формалната логика. При наличието на противоречиви доказателства съдът е длъжен да посочи, на кои от тях дава вяра и защо, а на кои не и поради каква причина. Съдът обаче не е длъжен да преценява онези твърдения, доводи и възражения на страните, които са неотносими към конкретния спор, а също така и неотносимите към предмета на доказване доказателства, както и да излага мотиви във връзка с тях. Вторият и третият от така формулираните от БНТ [населено място] въпроси също не обуславят допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. По отношение на третия въпрос трябва да се има предвид, че в случая не се касае до сравнение между трудовите функции и задължения по трудовото правоотношение на служители с еднакви наименования в различни структурни подразделения на работодателя. Съгласно приетото за установено по делото първоначалното структурно звено, в което е била и заеманата от А. длъжност е било закрито, като е открито ново такова, в което е преминала и длъжността. Спорен е бил въпросът дали има такива съществени различия между изпълняваните от А. в предишното структурно звено трудови функции и задължения и тези изпълнявани в новото звено, които да правят длъжността, нова и съществено различна от първоначалната. Въззивният съд е приел, че такива разлики не са налице, поради което и така поставения въпрос не във връзка с фактите по делото, още повече, че подобна промяна води след себе си съвсем други основания за прекратяване на трудовото правоотношение от това, на което се е позовал работодателя. Вторият въпрос е поставен общо и не може да получи еднозначен отговор тъй като само по себе си наличието на самостоятелни структурни подразделения при работодателя може да обуславя различие на трудовите функции за длъжности с еднакви наименования, но може и да не обуславя. Това е поставено в зависимост от това дали възложените трудови функции и задължения за съответните длъжности са идентични или сходни или пък се различават съществено. В случая въззивният съд е изследвал дали между длъжността на А., в първоначалното структурно звено и между тази в новото такова има съществени различия, като е стигнал до извода, че такива не са налице. При това както вече се посочи, наличието на такива различия предполага съвсем други основания за прекратяване на трудовото правоотношение. С оглед на това по така поставените въпроси въззивният съд се е съобразил с установената съдебна практика и не е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване по тях. Освен това с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК БНТ [населено място] е поискало въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по въпросите за това прилага ли се т. 1а от ТР № 4/01.02.2021 година, постановено по тълк. д. № 4/2017 година на ОСГК на ВКС в хипотези, при които трудовото правоотношение, което е прекратено от работодателя не е идентично с това, по което работодателят е сключил трудов договор със служител без необходимото образование за заемане на длъжността? и за това може ли да се приеме, че правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение със служител поради това, че служителят не притежава необходимото образование за заемане на длъжността се погасява в случай, че работодателят не е имал възможност да прецени дали служителят може да изпълнява трудови задължения, които са му вменени с длъжностната характеристика в сила към момента на прекратяване на трудовия договор, но които не са били налични към момента на приемането му на работа?. По отношение на така поставените два въпроса се мотивира наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Така както са формулирани обаче тези въпроси не обуславят допускането на исканото касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. Първият от тях е зададен без връзка с приетата от въззивният съд конкретна фактическа обстановка, доколкото в обжалваното решение е прието, че заеманата от К. Ц. А. длъжност е била една и съща през целия период на съществуване на трудовото му правоотношение с БНТ [населено място], като преминаването й от едно структурно звено на работодателя в друго не се е отразило на възложените й трудови функции и задължения. Освен това, че трудовото правоотношение, което е прекратено, не е идентично с първоначалното, предполага че последното е било прекратено на някое от предвидените в закона основания за това и след това е бил сключен нов трудов договор, какъвто не е настоящия случай. При положение, че двата въпроса се разгледат във връзка един с труд, то трябва да се приеме, че работодателят, след сключване на трудовия договор, е променил възложените на съответната длъжност трудови функции и задължения, но без да променя изискванията за образование. В този случай, ако работникът или служителя не може да изпълнява нововъзложените трудови функции и задължения, то би било налице основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, но не и това по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК БНТ [населено място] е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от БНТ [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 260 311/24.01.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-В състав, постановено по гр. д. № 4242/2021 година, по подадената срещу него от БНТ [населено място], касационна жалба с вх. № 273 642/09.03.2022 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на спора БНТ [населено място] ще трябва да заплати на К. Ц. А. сумата от 1000.00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение