Определение № 60567 от 01.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1543/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Д. С. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Е. П. против въззивно решение № 2999 от 21.12.2020г. по в.гр.д. № 749 по описа за 2020г. на Окръжен съд Благоевград,с което е отменено решение № 327 от 2.03.2020г. по гр.д. № 1129/2018г. на РС Петрич и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.215 КТ против „Рио Комерц“ ООД за заплащане на сумата 15 535лв., командировъчни пари за периода 21.01.2016г.- 24.07.2017г., ведно със законната лихва, считано от 19.09.2018г.и са присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е отхвърлил иска след като е приел, че работодателят е изплатил всички дължими на работника суми, във връзка с командироването му през процесния период за извършване на международен превоз на товари. Счел е за приложима Наредбата за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници /НСКШСЧМАПТП/ и че по сметка на ищеца са били внесени дължимите му като водач на тежкотоварен автомобил, извършващ международен превоз командировъчни пари. Това е прието за установено независимо, че и като вносител, и като получател във вносните бележки е било посочено само името на ищеца. Съдът се е мотивирал както с показанията на свидетеля П., който е заявил, че лично – от името и по искане на работодателя, е внасял сумите, посочени в представените платежни нареждания и вносни бележки, така и на обстоятелството, че ищецът не е оспорил, че сумите са постъпили по сметката му. Неговите възражения, че от тези пари той е следвало да заплаща и други разходи /за ремонти, такси, заплата/, съдът е приел за недоказани. След като – въз основа на всички приети по делото експертизи е било установено, че работодателят е превел на ищеца сумата от 16 135.41евро /около 32 000лв./, а претендираната сума е наполовина - 15 535лв., ищецът е този, който е следвало да установи, че претендираните командировъчни не влизат в сумата /т.е.на какво основание същата му е изплатена, след като твърди, че не е за командировъчни/. Ищецът е заявил, че ще представи доказателства за какво е получил сумата, но не е направил това. Решаващите мотиви на въззивния съд са, че ответникът е доказал плащане на по-голяма от претендираната от ищеца сума, а последният не е установил, тя да е получена на различно основание. В представеното към касационната жалба изложение, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Налице ли е процесуално нарушение когато съдът допуска свидетелски показания за обстоятелства, за които съществува забрана и такива са недопустими съгласно чл.164, ал.1, т.3 и т.4 ГПК?, 2. Има ли свидетелят П. качеството на представител на страна /търговско дружество/ и следва ли дадените от него обяснения да бъдат ценени по реда на чл.175 ГПК като признание на факт от страната или следва да им се извърши прецизна преценка, по реда на чл.172 ГПК, като свидетелски показания? Каква е тяхната доказателствена стойност?, 4. Какви следва да са релевантните доказателства, въз основа на които работодателят следва да установи заплащането на дължимите дневни пари при командироване на служител в чужбина?, 5. За командировъчните средства приложим ли е редът по чл.270 КТ?, 6. Може ли да се приеме за безспорно доказването на обстоятелството за плащане по реда на чл.270 КТ със свидетелски показания, след като показанията са общи и без конкретика за извършените плащания?, 7.Следва ли съдът да обсъди и да възприеме експертното заключение по делото и допуска ли въззивният съд съществено процесуално нарушение, което от своя страна да е довело до напълно необоснован извод в обжалваното въззивно решение?, 8. С оглед приложение на принципа на служебното начало по чл.7, ал.1 ГПК, следва ли въззивният съд при констатирани процесуални нарушения от първата инстанция във връзка с обхвата на доказване, да даде указания на ищеца, че следва да докаже определени обстоятелства? и Следва ли въззивният съд, ако установи допуснати процесуални нарушения, при повтаряне на действието, да даде указания на страните за фактите, които се нуждаят от доказване? Позовава се на множество съдебни решения, които прилага. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Рио Комерц“ ООД [населено място], представляван от управителите Р.Г. и О.Г., чрез процесуалния представител адвокат Е. П., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Излага подробни доводи по съществото на спора, във връзка с поставените от касатора въпроси, като счита постановеният въззивен акт за правилен. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 17.03.2021г. /стр.70/,в който сумата е посочена като договорена и заплатена с преводно нареждане от 19.03.2021г., копие от което също е приложено. Настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси, не следва да допуска касационно обжалване, защото никой от тях не е разрешен в противоречие с установената съдебна практика. Съображенията: Първият поставен въпрос – относно допустимостта на свидетелските показания – не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, доколкото съдържа условие /че са допуснати за обстоятелства, за чието установяване съществува забрана съгласно чл.164, ал.1, т.3 и т.4 ГПК/ – което не отговаря на фактите по делото. Допуснатите гласни доказателства не са за установяване на обстоятелства, за които законът изисква писмен акт или за погасяване на установени с писмен акт парични задължения, а за установяване на обстоятелства, касаещи конкретния вносител на сумите, посочени в представени по делото писмени документи. Плащане на суми със свидетели не е установявано по делото, а с представени вносни бележки и платежни нареждания, които не са оспорени от касатора. В случая, въззивният съд е преценявал показанията на свидетеля П. като надлежно ангажирано по делото доказателство, което е обсъждал във взаимна връзка с всички останали. Обстоятелството, че свидетелят е заявил, че разполага с пълномощно, въз основа на което представлява ответното дружество при получаване и предаване на документи пред НАП, НОИ, Бюро по труда, КАТ, Министерство на транспорта и други органи, не променя процесуалното му качество. /Страна по делото, съгласно чл.177, ал.1, т.2 ГПК могат да са само законните представители на юридическото лице, а посоченият свидетел не е такъв/. Относно втората група, поставени от касатора въпроси, касаещи релевантните доказателства, въз основа на които работодателят установява заплащането на дължимите пари при командироване на служител за изпълнение на трудовите му задължения, но за не повече от 30 дни без прекъсване, по смисъла на чл.121, ал.1 КТ, следва да се посочи следното: Командировъчните суми, които включват пътни, дневни и квартирни пари съгласно установената практика/вж.решение по гр.д.№ 6546/14г.на ІV г.о./ са допълнително трудово възнаграждение, макар и с непостоянен характер и по своята същност са обезщетение за допълнителните разноски, свързани с изпълнението на работата в друго населено място, за посрещане на ежедневни нужди от храна и нощувка. За установяване на техния размер е приложима нормата на чл.270, ал.3 КТ /вж.решение по гр.д.№ 131/2018г.на ІV г.о./ В съдебната практика няма спор, че изброяването в посочената норма на доказателствата, с които се установява плащането, е примерно. Когато законът поставя изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ /в случая удостоверяващ плащане/, това не изключва възможността съответното обстоятелство да бъде установено със случаен документ, както и допустимостта на други доказателствени средства, каквито са извънсъдебното и съдебното признание, веществени доказателства, заключение на вещо лице и др./вж.решения по гр.д.№478/10г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 558/2012г.на ІV г.о., гр.д.№ 1007/2017г.на ІV г.о., гр.д.№ 2525/2018г.на ІV г.о./ Когато в нареждането за банков превод или вносната бележка, удостоверяващи извършено плащане, не е посочено неговото основание /какъвто е настоящия случай/, в тежест на получилият плащането е да докаже неговото основание, иначе полученото подлежи на връщане като дадено без основание. Когато в документа за плащане не е посочено основанието и длъжникът /в случая работодателят/ заявява, че с плащането е погасил определено свое задължение /в случая за обезщетение за командировъчни/, в тежест на получилият го кредитор /в случая ищеца/ е да докаже съществуването на друго основание за плащане (т. е. съществуването на повече негови вземания) и погасяването им в различен ред съгласно чл. 76 ЗЗД /вж. гр.д.№ 131/2018г.на ІV г.о./ В този смисъл са и мотивите на въззивния съд, поради което противоречие с практиката на ВКС, като основание за допустимост не е налице. Относно последната група въпроси, които касаторът поставя във връзка със задълженията на въззивния съд във връзка с обхвата на доказване и необходимостта от даване на указания: Разпределението на доказателствената тежест се извършва от първата инстанция и в случая това е направено с доклада на съда, като никоя от страните не е възразила. Принципът на служебното начало по чл.7 ГПК, на който касаторът акцентира не може да се прилага по начин, че да влиза в противоречие с другите общи принципи, каквито са тези по чл.8 ГПК за състезателното начало, чл.9 ГПК за равенството на страните и чл.5 ГПК за законност. Всяка страна е следвало да представи доказателства за фактите, от които черпи правата си. Въззивинят съд е счел, че ответната страна е представила надлежни документи, с които е удостоверила плащането на претендираната сума, като в настоящето производство по допустимост, съдът не извършва проверка за правилност. В случая не са констатирани процесуални нарушения от първата инстанция във връзка с обхвата на доказване, съответно за въззивния съд не е възниквало задължение за ново разпределение на доказателствената тежест с указания на страните за фактите, които се нуждаят от доказване. В този смисъл така поставените въпроси, доколкото не са свързани с решаващите мотиви на съда, не са от значение за изхода на спора. Относно поставения въпрос, касаещ задълженията на съда да обсъди и да възприеме експертното заключение. По делото са приети четири експертизи –една относно периодите, през които ищецът е осъществявал международния превоз и единична, повторна и тройна експертиза относно извършеното плащане. Последните три експертизи са единни в заключението си, че по предоставената от ищеца на ответника сметка в евро в Уни Кредит Булбанк АД ответното дружество е заплатило сумата от 16 135.41 евро /от които 4 116евро заплата и 12 519.41 евро командировъчни, според единичната експертиза/. В тройната експертиза е посочено, че доколкото в повечето вносни бележки и като получател, и като вносител е посочено името на ищеца /а той е дал обяснение по реда на чл.176 ГПК, че не той е внасял сумите, защото по това време е бил в чужбина/, същите не е било възможно да бъдат осчетоводени в счетоводството на дружеството. В счетоводните сметки на дружеството е осчетоводена единствено авансово заплатена сума за командировъчни от 5 184 евро. След като са изчерпани всички възможности за назначаване на експертиза /единична, повторна и тройна/ и всички приети заключения са единни в така посочените данни, на основание чл.202 ГПК, съдът следва да ги възприеме и да обсъди така приетите заключения заедно с другите ангажирани по делото доказателства. В случая това задължение е изпълнено от въззивния съд, който е извел правните си изводи, въз основа на установените данни. С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално извършени разноски в размер на 1 200лв. за адвокатско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, като счита, че не са налице посоченото от касатора специално основание за допустимост, настоящият състав на Върховен касационен съд