Определение № 50895 от 06.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2496/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби, подадени от „Пазари Юг“ ЕАД, чрез адв.Х. Б.. Първата е против решение №263378/25.05.2021г. по в.гр.д.№2820/2020г. на Софийския градски съд, ГО, II Г въззивен състав, в частта, с която след частична отмяна на решение №137224 от 05.06.2017г., поправено с решение № 227624/ 03.10.2017г. по гр.д.№ 12679/2012г. на СРС, 72 състав, „Пазари Юг“ ЕАД (правоприемник на „Озеленяване“ ЕАД) е осъдено, на основание чл.225, ал.3 от КТ, да плати на Ц. Ц. Д., сумата 25 297,46 лева-обезщетение в размер на брутно трудово възнаграждение за недопускане до работа за периода от 06.08.2010г. до 14.02.2012г. на длъжността „енергетик“ в „Озеленяване“ ЕАД, която длъжност е заемал по силата на решение по гр.д.№ 8414/1995г. на СРС. Втората касационна жалба на „Пазари Юг“ ЕАД е против решение № 265742/13.09.2022г. по в.гр.д.№2820/2020г. на Софийския градски съд, ГО, II Г въззивен състав, с което, на основание чл. 250 ГПК е допълнено въззивното решение №263378/25.05.2021г. с израза „ведно със законната лихва върху главницата 25 297,46 лева, от 14.02.2012г. да окончателното плащане“. В двете касационни жалби се поддържа неправилност на въззивните решения, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон. В касационната жалба против основното решение се сочи, че обезщетението по чл.225, ал.3 КТ правилно е определено от съда по размер, но същото е недължимо, тъй като не са установени предвидените в закона предпоставки за присъждането му. Ответникът по касационните жалби Ц. Ц. Д., в писмен отговор оспорва първата касационна жалба, като неоснователна. Касационните жалби са подадени от надлежна страна в срока по чл. 283, изр.1 от ГПК и отговарят на формалните изисквания на чл.284 от ГПК; подадени са против подлежащи на касационно обжалване съдебни актове, поради което са допустими. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, приложено към касационната жалба срещу основното въззивно решение касаторът подържа наличие на основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е уважаване на молба за допускане до работа на служител по влязло в сила решение за отмяна на заповед за уволнение, при наличие на неприключил спор със СПН към датата на подаване на молбата, по дело между същите страни за отмяна на заповед за прекратяване на нововъзникнало ТПО за период съвпадащ с датата на молбата; 2. Допустимо ли е възстановяване на длъжност на служител и допускането му до работа от дата, която съвпада с период на съществуващо ТПО, както и в случаите, когато за периода на нововъзникнало ТПО спорът пред съд между същите страни не е приключил с влязло в сила решение; 3. Съществува ли задължение за работодателя да допусне до работа служител по влязло в сила решение, при наличие на издадена друга заповед, с която възникналото ново ТПО е прекратено, като към датата на подаване на молбата няма решение със СПН, в случай че молбата попада в период, в който няма окончателен съдебен акт за това друго нововъзникнало ТПО; 4. Длъжен ли е работодателят да възстанови служителя на заеманата от него длъжност във връзка с влязло в сила съдебно решение, както и да го допусне до работа, в случай, че съществува неприключил съдебен спор между същите страни по отношение на обжалване на заповед за прекратяване на друго нововъзникнало ТПО; 5. Явяването на работа на работник или служител, преди датата на влизане в сила на решението, с което се възстановява по друго нововъзникнало правоотношение, от значение ли е за кумулиране на предпоставките по чл. 225 от КТ и изключва ли правото на обезщетение на служителя; 6. При наличие на две различни правоотношения работодателят длъжен ли е да се позове на заповедта от по-късна дата за назначаване по друго нововъзникнало ТПО, за да откаже да допусне работника на работа, която същият е изпълнявал по първоначалното ТПО, назначен със заповед от по-ранна дата; 7. Съставлява ли фактът на явяването на работника на работа преди датата на влизане в сила на решението, с което се възстановява по второ ТПО при същия работодател, релевантно обстоятелство по чл. 225, ал.3 КТ по първоначалното ТПО; 8. При съществувало ТПО, прекратено със заповед и друго ТПО между същите страни, прекратено със заповед от по-късна дата, като и двете заповеди са отменени с влезли в сила решения, с които работникът е бил възстановен на работа, то допустимо ли е да се присъжда обезщетение по първото ТПО за период, съвпадащ с периода, през който е съществувало второто ТПО. Касаторът поддържа, че по така формулираните въпроси не е налице съдебна практика. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, приложено към касационна жалба срещу допълнителното решение на СГС касаторът не е посочил основания за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал.1, т.1-т.3 или чл. 280, ал.2 ГПК. Поддържа, че доколкото претенцията за лихва е с акцесорен характер и уважаването й зависи от това дали ще бъде уважен главния иск, то допълнителното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол, на основанията, посочени в изложението по чл. 280, ал.1 ГПК към първата касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Предявените искове са с правно основание чл.225, ал.3 КТ и чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер 110 000 лева за незаконно недопускане на ищеца до работа, на която е възстановен с решение по гр.дело № 8414/1995г. на СРС, за периода от 08.02.2001г. до 14.02.2012г.-датата на подаване на исковата молба, заедно с обезщетение за забава в размер 15 000 лева, за същия период. За да уважи иска до сумата 25 297,46 лева-дължимо обезщетение на ищеца за периода от 06.08.2010г. до 14.02.2012г., от фактическа страна въззивният съд е приел, че Ц. Д. е работил, като енергетик в „Озеленяване“ ЕАД. С решение от 16.07.1997г. по гр.д.№ 8414/1995г. на СРС, 67 състав, влязло в сила на 23.10.1997г., ищецът е възстановен на длъжността „енергетик“ в ОФ „Озеленяване“; със заповед № 1231/ 30.10.1997г. е възстановен на друга длъжност, различна от тази преди уволнението, като тази заповед е отменена с влязло в сила на 10.01.2001г. решение №181/10.07.2000г. по гр.д.№8291/1997г. на СРС. Междувременно, със заповед № 218 от 29.07.1999г. ищецът е уволнен дисциплинарно от заеманата длъжност; тази заповед е отменена с решение от 15.03.2006г. по в.гр.д. № 1332/2000г. на СГС, ІІ-А, допълнено и поправено с решение от 08.02.2007г. и ищецът е възстановен на длъжността преди уволнението „енергетик“ в „Озеленяване“ ЕАД. Решенията на СГС са потвърдени с решение № 717 от 28.07.2010г. по касационно гр.д.№ 331/2010г. на САС по чл.218а, ал.2, б. „а“ от ГПК (отм.) и са влезли в сила на 28.07.2010г. Според мотивите на решенията на СГС, ІІ-А въззивен състав по в.гр.д. № 1332/2000г. ищецът следва да се възстанови на заеманата преди дисциплинарното уволнение длъжност енергетик в ОФ „Озеленяване“, на която е бил възстановен с решението по гр.д.№ 8414/1995г. на СРС. Устновено е по делото, че докато е бил висящ спора за отмяна на дисциплинарното уволнение от 29.07.1999г., с молба от 18.01.2001г. ищецът е поискал от ответника да бъде допуснат до работа след влязлото в сила на 10.01.2001г. решение № 181/10.07.2000г. по гр.д. №8291/1997г. на СРС, 75 състав. Със заповед № 36/08.02.2001г. на изп. директор на „Озеленяване“ ЕАД, на основание чл.345, ал.1 КТ, Д. е възстановен на длъжността „енергетик“, а със заповед № 37/08.02.2001г. изп. директор на „Озеленяване“ ЕАД е прекратил трудовия му договор, на основание на чл.328, ал.1, т.12 от КТ. Това уволнение е признато за незаконно и отменено с решение влязло в сила на 28.10.2010г. по гр.дело 7508/2001г. на СРС, 72 състав и Д. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „енергетик“. В мотивите на решението е посочено, че на 08.02.2001г. по силата на заповедта №36/08.02.2001г., издадена след молбата на ищеца от 18.01.2001г., между страните по спора е възникнало ново трудово правоотношение, което е прекратено незаконосъобразно от работодателя със заповедта №37/08.02.2001г. Докато е било висящо гр.д.№ 7508/2001г. на СРС, 72 състав, в 14-дневния срок от влизане в сила (28.07.2010г.) на решението по в.гр.д. № 1332/2000г. на СГС, ІІ-А, с което е отменена първата по време заповед №218 от 29.07.1999г. за дисциплинарно уволнение, ищецът е подал до ответника молба с вх.№ 774/06.08.2010г., с която е заявил, че се явява да изпълни служебните си задължения за длъжността „енергетик“ в Озеленяване ЕАД и моли да му се определи работно място. По делото липсват данни работодателят-ответник да е удовлетворил тази молба и да е допуснал ищеца за изпълнява длъжността, на която е бил възстановен с влязлото в сила решението по в.гр.д. № 1332/2000г. на СГС, ІІ-А-„енергетик“ в „озеленяване“ ЕАД - която е и длъжността, която Д. е заемал към датата на уволнението му на 29.07.1999г. и на която е бил възстановен с решението по гр.д.№ 8414/1995 г. на СРС, 67 състав. При така установеното от фактическа страна въззивният съд е приел, че ищецът е титуляр на спорното право, защото е бил възстановен със съдебно решение на длъжност, от която е бил незаконно уволнен, явил се е за заемане на длъжността в предвидения в закона срок, но работодателят незаконно не го е допуснал до работа. Според въззивния съд макар решението за отмяна на дисциплинарното уволнение да влиза в сила по време, когато още не е приключил спора по гр.д.№ 7508/2001г. за отмяна на заповедта № 37/08.02.2001г., по силата на решението по в.гр.д. № 1332/2000г. на СГС, ІІ-А, е възстановено ТПО във вида, в който е съществувало към датата на дисциплинарното уволнение от 29.07.1999г., и работодателят е бил длъжен да изпълни това решение и да възстанови ищеца на длъжността „енергетик“ в „Озеленяване“ ЕАД и да го допусне до работа за тази длъжност, съгласно молбата му от 06.08.2010г., което работодателят-ответник не е направил. Според въззивния съд е достатъчно само веднъж ищецът да е поискал да бъде допуснат до работа, което той е сторил с молбата си от 06.08.2010г. и не е нужно да иска ежедневно допускане до работа. Доколкото ищецът не е бил допуснат до работа на 06.08.2010г., ответникът му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за периода от 06.08.2010г. до 14.02.2012г.-датата на подаване на исковата молба. Предвид това съдът е приел, че за този период искът за обезщетение се явява основателен, а за периода от 08.02.2001г. до 05.08.2010г. искът е неоснователен, тъй като за този период не е съществувало ТПО между страните и няма възстановено такова за длъжността, на която ищецът е бил възстановен с решението по гр.д.№ 8414/1095г. на СРС. Въззивният съд е изложил подробни съображения по размера на дължимото на ищеца обезщетение, които не следва да се обсъждат, тъй като ищецът не е подал касационна жалба, а ответникът касатор изрично е изразил съгласие с определения от съда размер. С допълнителното решение въззивинят съд е приел, че още с исковата молба ищецът е поискал присъждане на законна лихва върху обезщетението по чл. 225, ал.3 КТ, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Предвид това е уважил молбата на Д. с правно основание чл. 250 ГПК и върху обезщетението в размер 25 297,46 лева е присъдена законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба-14.02.2012г. до окончателното плащане. При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на основното въззивно решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съображенията за това са следните: Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл.284, ал. 3, т.1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка-в случая дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК, като трябва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. В случая първите четири въпроса на касатора, шестият и последният осми въпрос по същество се свеждат до едно и също питане и произтичат от становище на ответника-сега касатор, че за работодателя не съществува задължение да възстанови служителя на заеманата от него длъжност при влязло в сила решение, както ида го допусне до работа, в случай, че съществува неприключил съдебен спор между същите страни по отношение на обжалване на заповед за прекратяване на друго нововъзникнало ТПО. Въззивинят съд е констатирал, че между ищеца и ответника са съществували две ТПО, като първото е прекратено със заповедта от 29.07.1999г., а второто-със заповедта от 08.02.2001г.; двете заповеди са били отменени с влезли в сила съдебни решения, с които работникът е бил възстановен на длъжността. Съдът е посочил, че щом правоотношенията са различни, работодателят не може да се позове на заповедта от 08.02.2001г. за да откаже да допусне работника до работата, която е изпълнявал до издаването на заповедта от 29.07.1999г. Формулираните от касатора въпроси изискват правна преценка и обсъждане на събраните доказателства и на установяващите се от тях правнорелеватни факти по делото, както и преценка относно основателността на предявените искове. Тази преценка няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК, а към разрешаването на правния спор по същество и проверката на правилността на въззивното решение. Оплакванията и съображенията за неправилност на обжалвания съдебен акт, респ. свързаните с тях доводи по съществото на правния спор, както и становището на страната по събрани по делото доказателства, дори когато са формулирани във въпросителна форма, както в случая, представляват, не материалноправни или процесуалноправни въпроси-основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поради това, тези оплаквания, доводи и съображения не могат да бъдат обсъждани в настоящата фаза от касационното производство по чл. 288 от ГПК. Пети и седми въпрос относно явяването на работа на работника преди датата на влизане в сила на решението, с което се възстановява на работа по второ ТПО при същия работодател са неотносими към правните изводи на въззивния съд за дължимост на обезщетението по чл. 225, ал.3 КТ. Съставът на СГС е приел, че решението за отмяна на уволнителната заповед от 29.07.1999г. е влязло в сила на 28.07.2010г., работникът се е явил на работа на 06.08.2010г., а кога е влязло в сила решението, с което е отменена другата уволнителна заповед от 08.02.2001г. е без правно значение, тъй като с нея е прекратено друго, различно ТПО между страните. Отделно от посоченото, в случая касаторът не обосновава и тезата си защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а при липсата на съображения за необходимост да се изменени или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на чл. 225, ал.3 КТ, не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като само по себе си посочването на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, както и възпроизвеждането на текста й (изцяло или отчасти) не е достатъчно. За пълнота следва да бъде отбелязано, че е налице трайна и неотстъпно следвана съдебна практика на ВКС-решение № 60209/ 04.01.2022г. по гр.д. № 319/2021г. на ІІІ ГО; решение № 145/2011г. по гр.д. № 1186/2010 г. на ІІІ ГО, решение № 913/2009г. по гр. д № 4080/2008 г. на ІV ГО, решение № 518/2010г. по гр. д № 374/2009г. на ІV ГО и други според която правото на обезщетение при недопускане до работа на възстановен по съдебен ред работник или служител възниква в един ясно посочен от закона и изяснен в практиката на ВКС момент. Този начален момент е свързан с еднократно отправеното изявление на работника в срока по чл.345 от КТ, което обвързва работодателя да изпълни задължението си да допусне възстановения на работа работник до работното му място и ако не го направи, за работника възниква право обезщетение. Еднократно заявената и манифестирана готовност от страна на работника в този момент е част от правопораждащия правото фактически състав при всеки иск, основан на недопускане до работа по чл. 225, ал. 3 КТ. Разликата от други искове за обезщетение по Кодекса на труда е, че основанието за обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ не е ограничено във времето и съществува до отстраняване на правонарушението от работодателя с действително допускане до работа. Същевременно специалната уредба на правоотношенията в чл. 225, ал. 3 КТ има за цел реалното, фактическо допускане до работа да се реализира, поради това обвързва крайния момент на вземането за обезщетение с това обстоятелство. След реално допускане до работа обезщетение не се дължи. Преустановяване на нарушението от работодателя ще е налице, когато на работника или служителя се предоставят реално и безпрепятствено условията, при които в зависимост от характера на трудовата функция и заеманата длъжност, работата да се изпълнява. Върховният касационен съд намира, че не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и атакуваното от касатора допълнително решение на СГС. Касаторът не е формулирал правен въпрос във връзка с производството по чл. 250 ГПК и не е посочил специфични за достъпа до касационно обжалване предпоставки по чл.280, ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично и да са в съответствие с изложеното в обжалваното решение. Предвид това е неоснователно искането допълнителното решение да бъде допуснато до касационен контрол, на основанията, посочени в изложението по чл. 280 ГПК, приложено към първата касационна жалба, която е подадена против основното решение. Задължение на касатора е да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало-чл.6 ГПК. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК и не следва да бъдат допускани до касационно обжалване въззивното решение и допълнителното решение на СГС, постановени по въззиввно гр.дело № 2820/2020г. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение