Определение № 3153 от 23.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3081/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 12311/13.04.2023 г. на С. Н. М., чрез процесуалния представител адвокат А. Д. П., по частна касационна жалба с вх. № 13880/28.04.2023 г. на Дирекция „Национален парк Централен Балкан“, чрез процесуалния представител адвокат М. А. и по частна касационна жалба с вх. № 12089/12.04.2023 г. на министъра на околната среда и водите, чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Д. Й. К. - Н., срещу определение № 720/22.03.2023 г. по ч. гр. д. № 563/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив. Поддържат се оплаквания, че определението е неправилно и незаконосъобразно. В изпълнение на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частна касационна жалба с вх. № 12311/13.04.2023 г. e приложенo изложениe на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, като се поддържат тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ Допустимо ли е в случаите на предявени от ищеца положителни искания за защита, преценката на съда на недопустимостта на иска поради ненадлежна процесуална легитимация на ответника да е производна на твърденията на ответника вместо на твърденията на ищеца в исковата молба; 2/ Може ли съдът да прекрати производството по делото по отношение на определена страна, когато преценката за допустимостта му зависи от установяването на твърдените в молбата факти на база на ангажирани по делото доказателства; 3/ Относно правния интерес на ищеца в производство по предявен ревандикационен иск да насочи иска си срещу министъра на земеделието като представляващ държавата, в случаите когато „владеещия несобственик“ е друго държавно ведомство - в частност Дирекция „Национален парк Централен Балкан“, и допустимо ли е характеристиките на ревандикационния иск да зависят от спецификите на спорния имот - като земеделска/горска земя, и/или на ответника - „владеещ несобственик“ - като държавно ведомство; 4/ Относно процесуалната легитимация на министъра на земеделието в производство, в което се оспорва АДС, съставен от МРРБ. Към частна касационна жалба с вх. № 13880/28.04.2023 г. e приложенo изложениe на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, като се поддържат тези по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ Кой е надлежният държавен орган, който следва да осъществява представителството на държавата по дела с предмет недвижими имоти - изключителна държавна собственост, представляващи част от защитената територия на парк с национално значение по смисъла на чл. 18 КРБ и чл. 8 ЗЗТ; 2/ Дали имот, представляващ част от защитена територия на парк с национално значение - изключителна държавна собственост, може едновременно с това да бъде част от държавния поземлен фонд или част от държавния горски фонд. Към частна касационна жалба с вх. № 12089/12.04.2023 г. e приложенo изложениe на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, като се поддържат тези по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ При наличие на ревандикационна претенция за имоти, част от национален парк, в какво качество следва да бъде конституиран министърът на околната среда и водите, при липса на специална уредба в Закона за защитените територии, като от това следва ли да се прилага общата уредба на чл. 31, ал. 2 ГПК; 2/ Надлежен процесуален представител ли е на държавата министърът на регионалното развитие и благоустройството по предявени ревандикационни претенции към недвижими имоти, част от национален парк. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е потвърдено определение № 260037/28.11.2022 г. по гр. д. № 589/2019 г. на Районен съд - Карлово, с което на основание чл. 130 ГПК съдът е прекратил производството по делото само по отношение на ответниците - министъра на околната среда и водите и Национален парк „Централен Балкан“. С определението се заличава като представител на държавата в процеса министъра на регионалното развитие и благоустройството и се включва като неин представител министърът на земеделието. Въззивният съд е приел, че производството е образувано по искова молба на С. Н. М., с която е предявен ревандикационен иск против министъра на регионалното развитие и благоустройството, министъра на околната среда и водите и Национален парк "Централен балкан", за признаване за установено по отношение на тримата ответници, че ищецът е собственик на недвижими земеделски имоти в землището на [населено място], [община], Област Пловдивска, м. „М.“, както следва: имот № * с площ 6,486 дка, врем. неизп. нива, при граници и съседи: имоти с №№ *, *, *; имот № * с площ 5.744 дка, врем. неизп. нива, при граници и съседи: имоти №№ *, *, *, *, * и имот № * с площ 4.768 дка, посевна площ, при граници и съседи: *, *, *, *, * и за осъждането им да отстъпят собствеността и му предадат владението. Ищецът основава правото си на собственост на реституция на трите земеделски имота по реда на ЗСПЗЗ в полза на праводателя му и наследствено правоприемство. Ответниците по делото в писмените си отговори правят възражение, че собственик на процесните имоти е държавата съгласно АДС № 1/16.01.1997 г. в МФ, съставен на основание чл. 18 К РБ, чл. 69 от ЗДС и заповед № 843/31.10.1991 г. на МОС, с който държавата е призната за собственик на народен парк Централен балкан, планински масив с обща площ 73261, 8 ха, в т. ч. - горски фонд 44079,8 ха и високопланински пасища и ливади - 29182 ха, с местонахождение на имота Софийска, Пловдивска, Ловешка и Хасковска области. Съдът е приел, че с оглед твърденията на страните, процесните земи са актувани като изключителна държавна собственост. Съгласно чл. 47, ал. 1 ППЗСПЗЗ държавният поземлен фонд обхваща земеделските земи - държавна собственост. Според чл. 24, ал. 1 от ЗСПЗЗ министърът на земеделието и храните упражнява правата на собственика на земите от Държавния поземлен фонд, като ги отдава под наем или аренда, учредява ограничени вещни права върху тях, извършва продажба и замяна със земеделски земи на физически и юридически лица, по ред и предпоставки, подробно регламентирани в ЗСПЗЗ и правилника за прилагането му. Според разпоредбата на чл. 24, ал. 4 ЗСПЗЗ не се възстановява правото на собственост върху земеделски земи, включени в паркове с национално значение и природни резервати - изключителна държавна собственост, определени по реда на Закона за защитените територии, както и върху земите, под и върху които се намират неотделими от тях археологически обекти. Тези земеделски земи служат за задоволяване на специфични нужди на държавата, което е основанието за изключването им от обхвата на земеделската реституция и въвеждането на специален режим, регламентиращ реда за стопанисване, ползване и разпореждане с тях. Съгласно чл. 24, ал. 5 от ЗСПЗЗ тези земи могат да се ползват само за целите, за които са предоставени, и ползвателите им нямат право да ги предоставят за ползване на трети лица. В случая твърденията по делото са, че процесните земи се ползват от Министерство на околната среда и водите чрез „Национален парк Централен Балкан“. В правомощията на същите влиза управлението и контрола в защитените територии - арг. от чл. 46, ал. 1, т. 1, чл. 47, т. 7 и чл. 50, т. 1 от Закона за защитените територии, а съгласно специалната разпоредба на чл. 24, ал. 12 ЗСПЗЗ по дела, които се отнасят до земи от държавния поземлен фонд, държавата се представлява пред съда от министъра на земеделието, който съгласно ал. 1 упражнява правата на собственика. Предвид изложеното надлежен ответник по предявения ревандикационен иск се явява държавата, като легитимиран да я представлява в случая е министърът на земеделието. Частна касационна жалба с вх. № 13880/28.04.2023 г., подадена от Дирекция „Национален парк Централен Балкан“, и частна касационна жалба с вх. № 12089/12.04.2023 г., подадена от министъра на околната среда и водите, са процесуално недопустими. На основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК определенията на въззивната инстанция, с които се потвърждава преграждащо развитието на производството определение на първоинстанционния съд подлежат на касационно обжалване. Право да обжалва определението има лицето, чиито процесуални права са засегнати от него. В случая с определение № 720/22.03.2023 г. по ч. гр. д. № 563/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив е потвърдено определение № 260037/28.11.2022 г. по в.гр. д. № 589/2019 г. на Районен съд - Карлово, с което на основание чл. 130 ГПК съдът е прекратил производството по делото по отношение Дирекция „Национален парк Централен Б.“ и министъра на околната среда и водите. Този изход на делото е благоприятен за жалбоподателите, конституирани като ответници по предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС, поради което последните не разполагат с правен интерес от обжалване на въззивното определение. Следва да се посочи, че по така предявения иск за собственост министърът на околната среда и водите не може да бъде надлежна страна и не притежава самостоятелна процесуална легитимация. Предвид изложеното, частна касационна жалба с вх. № 13880/28.04.2023 г. и частна касационна жалба с вх. № 12089/12.04.2023 г., като процесуално недопустими, следва да бъдат оставени без разглеждане. Подадената от С. Н. М. частна касационна жалба с вх. № 12311/13.04.2023 г. е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, и е процесуално допустима. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос, като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби.Съгласно чл.280, ал.2 ГПК, независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В разглеждания случай не се констатира порок на обжалваното определение, който да налага прилагане на соченото от жалбоподателя основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Обжалваното определение не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон, не е явно необосновано, поради което не може да се приеме за очевидно неправилно. Първите два въпроса от изложението към частна касационна жалба на Ст. М. не са обуславящи по смисъла на цитираното ТР№1/2010г., ОСГТК и по тях не може да се допусне касационно обжалване. Те са свързани с прекратяването на производството по отношение на Дирекция „Национален парк Централен Балкан“. Въззивният съд е обсъдил изложените в исковата молба твърдения, че държавата третира процесните имоти като нейна собственост, като те са актувани като изключителна държавна собственост. Разсъждавал е кой е надлежен ответник по предявения ревандикационен иск и е приел, че това е държавата, която следва на основание чл. 24, ал. 12 ЗСПЗЗ да се представлява пред съда от министъра на земеделието. Въззивният съд е съобразил твърденията на ищеца в исковата молба, като е приел, че така, както е предявен, искът е недопустим по отношение на министъра на околната среда и водите и Национален парк „Централен Балкан“. Прекратяването на производството по отношение на последния ответник не произтича от становището му относно характера на собствеността върху имотите, нито от доказателствата по делото. В тази връзка не е налице противоречие с цитираната от жалбоподателя съдебна практика, съгласно която процесуалната легитимация на страните се определя от твърденията на ищеца в исковата молба, като на основание чл. 130 ГПК съдът може да прекрати производството по делото, когато искът е изначално недопустим, и без да извършва преценка на представените по делото доказателства /определение № 175/09.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1344/2018 г. на ВКС, III г.о. и решение № 49/02.07.2019 г. по т. д. № 775/2018 г. на ВКС, I т.о./. Третият въпрос – относно правния интерес от насочване на ревандикационен иск срещу държавата, представлявана от министъра на земеделието, в случаите когато „владеещият несобственик“ на имота е друго държавно ведомство /в случая – Дирекция „Национален парк Централен Балкан“/, е поставен при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивния съд. Той е посочил, че с оглед поддържаните от ищеца фактически твърдения следва да се приеме, че процесният имот се владее именно от държавата. Ето защо тя се явява надлежен ответник по предявения иск. Въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, съгласно която държавните органи и учреждения, на които е предоставено правото на управление на държавни имоти, независимо дали са публична или частна държавна собственост, са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението, постановено по отношение на държавата, като страна по делото /в този смисъл определение № 60100/12.07.2021 г. по ч. гр. д.№ 1745/2021 г. на ВКС, I г.о./. Следва да се посочи, че съгласно Правилника за устройството и дейността им, дирекциите на националните паркове са административни структури към министъра на околната среда и водите, осигуряващи провеждането на държавната политика за управление и опазване на поверените им защитени територии. Предвид изложеното и по този въпрос не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Четвъртият въпрос, поддържан в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, е свързан с извода на въззивния съд за това кой е надлежният представител на държавата като ответник по настоящия спор за собственост. Въпросът се свежда до представителството на държавата по дела с предмет недвижим имот, изключителна държавна собственост, представляващ част от защитена територия на парк с национално значение по смисъла на чл.18 КРБ и чл.8 ЗЗТ, и по него следва да се допусне касационно обжалване. Въпросът е бил предмет на определение №2703/27.09. 2023г. по ч.гр.д.№ 3082/2023г. на ВКС, І г.о., с което е прието, че съгласно чл.31, ал.1 ГПК държавата се представлява от министъра на финансите, освен когато в закон е предвидено друго.Съобразно чл.31, ал.2 ГПК по дела, които се отнасят до недвижими имоти – държавна собственост, държавата се представлява от министъра на регионалното развитие и благоустройството. В чл.24, ал.12 ЗСПЗЗ е предвидено изключение от това правило - по дела, които се отнасят до земи от ДПФ, държавата се представлява пред съда от министъра на земеделието. В чл.27 ЗГ е предвидено, че по дела, отнасящи се до горски територии – държавна собственост, държавата се представлява пред съда от министъра на земеделието. В действащото законодателство няма легална дефиниция на понятията държавен поземлен и държавен горски фонд. Земите, които се намират в териториите на национални паркове, нямат статут на земи от ДПФ или ДГФ. Те са със специален статут на защитени територии, съгласно чл.5, т.2 ЗЗТ. Защитените територии са предназначени за опазване на биологичното разнообразие в екосистемите и на естествените процеси, протичащи в тях, както и на характерни или забележителни обекти на неживата природа и пейзажи /чл.4 ЗЗТ/. Управлението на защитените територии е поверено на министерство на околната среда и водите и неговите регионални органи – дирекциите на националните паркове и регионални инспекции по околна среда и водите. Земите в защитените територии нямат статут на земеделски земи. Последните имат различно предназначение, посочено в чл.2 ЗСПЗЗ. В чл.2, ал.3, т.2 ЗГ изрично е предвидено, че този закон не се отнася за горите и земите в националните паркове и резерватите. Те имат специален статут на земи в защитените територии. По отношение на тези земи важи правилото на чл.31, ал.2 ГПК за процесуалното представителство на държавата. Като е приел, че приложимо е правилото на чл.24, ал.12 ЗСПЗЗ, въззивният съд е постановил неправилно определение в противоречие с практиката на ВКС. Незаконосъобразен е изводът му, че държавата следва да се представлява в процеса от министъра на земеделието, поради което в тази част определението следва да бъде отменено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.