Определение № 50892 от 30.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2402/2022 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от С. А. Я. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат М. против въззивно решение № 82 от 5.04.2022г. по в.гр.д. № 43 по описа за 2022г. на Окръжен съд Враца, с което е отменено решение № 160 от 30.11.2021г. по гр.д.№ 998/2021г. на РС Козлодуй в частта, с която АЕЦ Козлодуй“ЕАД е осъдено да му за плати сумите от 2 200лв., разходи за почивка, изплатени със заплатите за месец април 2020г., 1 000лв., разходи за деня на ергетика, изплатени със заплатите за месец май 2020г., 1 000лв. разходи за 6.09., изплатени със заплатите за месец август 2020г., 600лв. разходи за К., изплатени със заплатите за месец ноември 2020г., 850лв. разходи за К., изплатени със заплатите за месец ноември 2020г., 1 000лв. разходи за 3.03., изплатени със заплатите за месец февруари 2021г., 1 100лв. разходи за В., изплатени със заплатите за месец март 2021г., 2 200лв. разходи за почивка, изплатени със заплатите за месец април 2021г., както и сумата от 2856.13лв., обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за неизползван платен годишен отпуск за 11 дни за 2020г. и 5 дни за 2021г./общо 16 дни за периода от 8.04.2020г.-10.05.2021г./,ведно със законната лихва, считано от подаване на искова молба 20.08.2021г. и вместо това е постановено друго, с което тези искове са отхвърлени и са присъдени съответните разноски. /В частта, с която са отхвърлени исковете, първоинстанционният акт не е бил обжалван/. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е постановил акта си след като е съобразил следните обстоятелства: Между страните е съществувало трудово правоотношение. На 8.04.2020г. същото е било прекратено на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ. Последвало е обжалване и с влязло в сила съдебно решение, уволнението е било признато за незаконно. На 10.05.2021г. ищецът е бил възстановен на работа. За периода на незаконното му уволнение /от 8.04.2020г. до 10.05.2021г./ той претендира да му бъдат заплатени всички допълнителни средства по СБКО /извън работната заплата/, които работодателят е изплатил на останалите работници и служители на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД. Претендирал е и обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за този период в размер на общо 57 дни, като към настоящият момент спорът е висящ за заявената претенеция от 5 дни за 2020г. и 11 дни за 2021г. Било е безспорно установено, въз основа на представени протоколи от 28.02.2020г. и от 25.02.2021г., че на проведени Събрания на пълномощниците, избрани от работници и служители на АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, е взето решение за изплащане на претендираните от ищеца суми, по СБКО, за 2020г. Въз основа на това решение са издадени от работодателят отделни заповеди за изплащне на всяка една от сумите на „всички работници и служители, работещи по трудов договор и договор за управление и контрол в АЕЦ Козлодуй“ ЕАД“. Решаващият мотив на въззивния съд за да отхвърли исковете за заплащане на социалните плащания по СБКО е, че съгласно чл.292 и чл.293 КТ те се дължат на лице, което има качеството „работник или служител“, а такова качество за процесният период ищецът не е имал, защото е бил дисциплинарно уволнен. Въззивният състав е изследвал и въпроса: дали за него не е възнакнало право за получаване на тези суми с обратна сила, пред вид отмяната на уволнението му и неговото възстановяване на работа. Даден е отрицателен отговор с позоваване на цитирана съдебна практика, съгласно която решението на съда по чл.344, ал.1, т.2 КТ има действие за напред - възстановява се същото по вид трудово правоотношение, съществуващо между страните, при същите условия и за същата работа, но не се заличават настъпилите междувременно факти и обстоятелства. Съдът се е позовал и нормата на чл.354 КТ, съгласно която през времето на незаконното уволнение между страните не съществува трудово правоотношение. Крайният му извод е за липса на правно основание за присъждане в полза на ищеца на социални плащания в размерите, които работодателят е изплатил на останалите работници и служители. Въззивният съд е преценил като носнователен и предявеният иск, с правно основание чл.224 КТ, касаещ допълнителен отпуск по чл.156 КТ, уговорен с допълнително споразумение и колективен трудов договор, дължим за влизане в зона с радиация, с решаващият довод, че за процесният период ищецът реално не е полагал труд в подобна среда, поради което и няма основание, което да оправдае целта за ползването му. Изрично в мотивите си е посочил, че в случая приложение намира не решение СЕС от 25.06.2020г. по съединени дела С-762/18 и С-37/19 /което е за основния отпуск/, а решение на СЕС по дело С-337/10, което е за допълнитния отпуск, какъвто е процесния. В представеното към касационната жалба изложение, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречие с правото на ЕС по въпрос, касаещ последиците от отмяната на незаконно уволнение и възстановяване на ищеца на работа и по-специално за правото на работника или служителя да получи социални плащания за периода от датата на уволнението до възстановяването му на работа след признаване на уволнението за незаконно /независимо, че реално не е полагал труд/. Въпросът се поставя с оглед разпоредбата на чл.354 КТ, като се счита че същата е в противоречие с приетото в решения по съединени дела С-762/18 и С-37/19, дело С -341/15. Счита, че решение по дело С-337/10, на което се е позовал въззивният съд не е приложимо, защото касае хипотеза на отпуск поради болест, а не поради незаконно уволнение, каквато е настоящата хипотеза. Пред вид твърдението си, че по поставеният въпрос не е налице установена практика, касаторът се позовава и на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 КТ. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, представлявано от изпълнителният директор М., чрез процесуалния представител юрисконсулт Г., с който се се оспорват нейната допустимост и основателност. Първо счита, че се касае за предявени не два, а множество отделни искове, всеки един от които е с цена под 5 000лв. и на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК желае жалбата да се остави без разглеждане. Второ, намира че не е формулиран конкретен въпрос като надлежно общо основание, а ако се счете, че такова е налице, желае да се приеме, че не е налице посоченото специално основание за допустимост, защото практиката на СЕС е съобразена. Позовава се на тълкувателно съобщение относно Директива 2003/88/ЕО от 4.11.2003г. относно някои аспекти на организацията на работното време, издадено от Европейската комисия, което прилага. Настоящият съдебен състав намира, че производството не е недопустимо на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, защото преценени към релевантният момен - на предявяване на исковете – са заявени два отделни иска, първият с правно основание чл.292-293 КТ с цена на иска 9 900лв. и вторият с правно основание чл.224 КТ с цена на иска 11 000лв. Не е налице посоченото от касатора специално основание по чл.280, ал.1, т.2 КТ и въз основа на него касационно обжалване не може да бъде допуснато, защото видът, характерът и съдържанието на нормата на чл.354 КТ изключват възможността същата да е в противоречие с приетото в решения по съединени дела С-762/18 и С-37/19, дело С -341/15. С решението си по съединени дела С-762/18 и С-37/19 /на което касаторът се позовава/, СЕС потвърди и разви практиката си, че в случаите когато работникът или служителят не може да полага труд поради непредвидими, обективни причини, които не зависят от неговата воля, се допуска „дерогация на принципа, че правото на годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд“. Така към вече разгледаните случаи на настъпване на нетрудоспособност поради болест и поради майчинство, СЕС прибави и случаите на незаконно уволнение, приемайки в § 66 посочи, че „периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работника на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението със съдебно решение, следва да се приравни на период на действително полагане на труд за целите на определяне на правото на платен годишен отпуск “. В тази връзка следва обаче да се направят три уточнения: Първото е, че това приравняване, т.е.заради обективната невъзможност да се полага труд, посоченият период се приравнява на период на действително полагане на труд, е само „за целите на определяне на правото на платен тодишен отпуск“, но не и за други цели, каквито са – за получаване на социални придобивки, каквито лицата, имащи качеството на работник или служител в дружеството са получили, при свазване на изискванията на предвидения за това ред. Второто е, че този извод на СЕС касае само основният платен годишен отпуск, който съгласно Директива 2003/88/ЕО не може да бъде по-малък от четири седмици и който по националното ни право е уреден в чл.155 КТ. Третото уточнение кото следва да се направи е, че до този извод СЕС стига след като определя това конкретно право - на основен платен годишен отпуск - като „особено важен принцип на социалното право на Съюза“. При преценката си, СЕС съобразява и неговата цел, а именно: „ да позволи на работника, от една страна, да си почине от изпълнението на задачите, възложени му с неговия трудов договор, и от друга страна, да разполага с период на отмора и развлечения“ и посочва, че „тази цел, която отличава платеният годишен отпуск от другите видове отпуск, преследващи различни цели, обаче се основава на предпоставката, че работникът действително е полагал труд през референтния период“. Разсъждавайки след това, СЕС посочва, че „целта да се позволи на работника да си почине предполага, че този работник е извършвал дейност“, заради която следва да му се „гарантира закрилата на неговата безопасност и неговото здраве“. Затова – принципът е, че правото на платен годишен отпуск „трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия договор“. Изключение се допуска при наличието на два критерия: 1. отсъствието от работа да не е предвидимо и 2. то да не зависи от волята на работника. В решението си по съединени дела С-762/18 и С-37/19 СЕС приема, че именно тези два критерия са изпълнени „в положение, при което работникът е незаконно уволнен, но по-късно е възстановен на работа със съдебно решение“,защото той „не е могъл да изпълнява задълженията си поради причина, която е била непредвидима и независеща от волята му“ и заради това се приема за приложимо изключението от изискването „работникът действително е полагал труд през референтния период“. Пренесени към настоящият случай, описаните разсъждения на СЕС сочат, че при постановяване на решението си по съединени дела С-762/18 и С-37/19, СЕС не е визирал допълнителният платен годишен отпуск. Същият по националното ни право е уреден в чл.156 КТ и може да се предоставя или за работа при специфични условия и рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки, или за работа при ненормиран работен ден. Директивата изисква от държавите членки „да предприемат необходимите мерки за да гарантират, че на всеки работник“е осигурено и гарантирано правото на „платен годишен отпуск от най-малко четири седмици с условия за придобиване и предоставяне на такъв отпуск, предвидена в националното законодателство“. Доколкото се касае за гарантиран минимум, държавите членки имат право да „ предвидят платен годишен отпуск с продължителност по-голяма или равна на гарантираната от Директива 2003/88 минимална продължителност от четири седмици“.Те могат да въвеждат по-благоприятни за работниците разпоредби по своя преценка, без в тези случаи да са обвързани със задължения, като следва да „ определят условията за това предоставяне“/вж.§ 39 от посоченото от касатора решение по дело С -341/15/. В случая определените от чл.155, ал.1, т.1 КТ условия за това са: 1. работникът да е работил /т.е. да е полагал труд/и то 2. при специфични условия и рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки. Тези изисквания, с оглед приетото в гореизложените мотиви от въззивния съд, в случая не са били изпълнени. Следва да се има пред вид, че за конкретният допълнителен платен годишен отпуск важи изскуемата се предпоставка за изпълнение на целта, заради която той се предоставя /да се позволи на работника да си почине/, а именно: че този работник е извършвал дейност, която за да се гарантира закрилата на неговата безопасност и неговото здраве“. За него намира приложение принципа, че правото на допълнителен платен годишен отпуск се определя в „зависимост от периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия договор“ и след като за процесният период такъв не е полаган, обезщетение не се дължи. Доколкото гореизведените правни изводи следват от практиката на СЕС, която е със задължителен характер и съставлява част от националното право, настоящият съдебен състав не споделя тезата на касатора за липса на установена съдебна практика, обосноваваща наличие на специалното основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд