Определение № 4296 от 08.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2914/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 3867/22.04.2026 г., подадена от И. Г. П., чрез процесуален представител адв. К. Г., против определение № 479 от 24.11.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 609/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено определение № 453 от 27.06.2025 г., постановено по гр. д. № 320/2025 г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върната исковата молба на И. Г. П. и производството по делото е прекратено. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по иска. Жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Претендира разноски. Насрещните страни в производството Районен съд - Елхово и Районна прокуратура - Ямбол и контролиращата страна Окръжна прокуратура - Пазарджик, не са подали отговор и не изразяват становище по жалбата. Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационна проверка, настоящият състав съобрази следното: Производството по гр. д. № 320/2025 г. на Окръжен съд - Пазарджик е образувано след изпращане по реда на чл. 23, ал. 3 ГПК за разглеждане на исковата молба на И. Г. П. против Районен съд - Елхово и Районна прокуратура - Ямбол. В исковата молба са изложени твърдения за допуснати нарушения от Районен съд - Елхово при разглеждане на НОХД № 130/2023 г., който в нарушение на чл. 248а, ал. 2 НПК не е прекратил съдебното производство, тъй като Районна прокуратура - Ямбол не е внесла нов коригиран обвинителен акт в едноседмичен срок от разпореждането на съда от 30.09.2021 г. Новият обвинителен акт е внесен повторно в съда на 09.11.2021 г., без да бъдат отстранени констатираните от съда фактологични неточности, поради което е бил повторно върнат на 10.01.2022 г. На 14.03.2022 г. Районна прокуратура - Ямбол е внесла нов обвинителен акт, който отново е върнат на 04.07.2023 г. Изложени са твърдения, че в обвинителния акт, въз основа на който е образувано НОХД № 449/2021 г. на Районен съд - Елхово се съдържат неверни фактически констатации, уличаващи ищеца в извършване на престъпление по чл. 339, ал. 1 НК и по чл. 269, ал. 1 НК. Ищецът счита, че Районен съд - Елхово е следвало да прекрати съдебното производство още в разпоредителното заседание на 26.11.2021 г. по НОХД № 449/2021 г., поради липса на престъпление. По отношение на Районна прокуратура - Ямбол ищецът твърди, че прокурорите при изготвяне на обвинителните актове са вписали в тях неверни фактически констатации, уличаващи го в престъпление, което не е извършил, както и че при изготвянето им не са били спазени сроковете по НПК. Наред с това Районна прокуратура - Ямбол е следвало да прекрати наказателното производство на основание чл. 242, ал. 2 НПК. Твърди, че Районен съд - Елхово неоснователно е отказал да допусне до разпит поисканите от него свидетели по НОХД № 130/2023 г., с което е нарушил правото му на справедлив процес по чл. 6 ЕКЗПЧОС и на разглеждане на делото от безпристрастен съд. Сочи, че Районен съд - Елхово не е отменил своевременно наложената му мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 5000 лв. при очевидна липса на предпоставките за налагането й. Предвид изложеното ищецът е формулирал петитум ответниците Районен съд - Елхово и Районна прокуратура - Ямбол да му заплатят обезщетение за неимуществени в размер на 27 500 лв., всеки от тях. С разпореждане № 3444 от 10.02.2024 г., постановено по гр. д. № 8849/2023 г. по описа на Софийски градски съд, пред който първоначално е подадената исковата молба, същата е оставена без движение с указания ищецът да индивидуализира претенциите си, като подробно изложи, защо се ангажира отговорността на всеки от ответниците и какъв е правният му интерес. В изпълнение на дадените указания с молба от 22.04.2024 г. адв. К. Г., като особен представител на ищеца И. Г. П., е уточнила, че искът е предявен срещу държавата чрез процесуалните й субституенти Районен съд - Елхово и Районна прокуратура - Ямбол, чиято отговорност претендира за нарушаване на правата от бавно правосъдие. С нова молба от 20.12.2024 г. ищецът И. Г. П. е уточнил, че претенцията му срещу Районен съд - Елхово се основава на нарушеното му право на справедлив процес, поради отказ на съда допусне до разпит посочени от него свидетели, което е довело до несправедливото му осъждане. Поддържа твърденията си, че Районен съд - Елхово е следвало да прекрати съдебното производство по НОХД № 449/2021 г. на основание чл. 248а, ал. 2 НПК, неизпълнение на което е довело до нарушаване на правата му. След изпращане на делото на Окръжен съд - Пазарджик с определение № 256 от 17.04.2025 г. по гр. д. № 320/2025 г. исковата молба е оставена без движение с указания да уточни по какъв начин са накърнени неговите права, кое нарушение определя като достатъчно съществено, в какво се изразяват тези вреди и с кои свои действия ответниците са ги причинили, да изложи твърдения за наличие на причинно-следствена връзка между твърдените нарушения и претърпените вреди, да уточни надлежните ответници и да формулира надлежен петитум против всеки от тях. С определение № 453 от 27.06.2025 г. окръжният съд, след като е констатирал, че в указания едноседмичен срок ищецът не е отстранил нередовностите на исковата молба, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върнал исковата молба на И. Г. П. и е прекратил производството по делото. В обжалваното определение въззивният съд е приел, че в исковата молба не са изложени твърдения, попадащи в някое от предвидените в ЗОДОВ основания за ангажиране отговорността на държавата. Изложени са твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения от страна на Районен съд - Елхово, изразяващи се отказ за прекратяване на наказателното производство, отказ за разпит на свидетели и отмяна на наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“, които обаче нито могат да обосноват отговорността на държавата по реда на ЗОДОВ, нито по общия ред на ЗЗД. По отношение на твърдените процесуални нарушения, допуснати от Районен съд - Елхово в съдебното производство по разглеждане на обвинителния акт срещу ищеца И. Г. П., е съществувала процесуална възможност за проверка на законосъобразността им, осъществима в производството по обжалване на съдебният акт по същество, поради което не могат да служат като основание за ангажиране деликтната му отговорност по чл. 49 ЗЗД. Предявените искове не могат да се квалифицират и по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ – за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, тъй като материята на наказателното съдопропроизводство не попада в обхвата на правото на ЕС. По отношение на предявения против Районна прокуратура - Ямбол иск следва да се отбележи, че Районна прокуратура - Ямбол е част от Прокуратурата на Република България /чл. 136, ал. 1 ЗСВ/, няма собствена персонификация, каквато съгласно чл. 137 ЗСВ притежава само Прокуратурата. Твърдените нарушения – отразяването на неверни фактически констатации в обвинителния акт, пропускането на сроковете за неговото изготвяне и отказа на прокурора да прекрати наказателното производство – са били предмет на проверка в съдебното производство по разглеждане на обвинителния акт, поради което не могат да служат като основание на иска по чл. 49 ЗЗД срещу Прокуратурата. Ето защо, предявените искове не следва да бъдат разгледани по същество. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В представеното по делото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят е формулирал следните два правни въпроси: 1. „Относно релевантността на периода, в който ищецът търпи неблагоприятни състояния – страх, болка и притеснения от неизвестния край на продължилото извън разумния срок производство, в което той е бил привлечен в качеството на обвиняем?“ и 2. „За тълкуване нормата на чл. 129 и сл. ГПК в хипотеза като настоящата – когато първоначално сезираният съд извърши проверка по редовност на исковата молба /чл. 129 ГПК/ и следващата й проверка по допустимост на исковата претенция /чл. 130 ГПК/, след което извърши размяна на книжата в производството по чл. 131 ГПК, допустимо ли е в предварителната фаза на процеса при възражение за неподсъдност на иска пред сезиращия съд, делото да бъде няколкократно изпращано на всеки следващ местно и функционално близък съд, който самостоятелно наново да извършва проверка на редовността на исковата молба и по свой почин с оглед възприятията му да дава различни указания от тези на първосезирания съд за привеждането й в редовност, както и да извършва следващи процесуални действия по администрирането й към ответните страни?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с приетото в решение № 122 от 28.10.2020 г. по гр. д. 611/2020 г. на ВКС, III г. о., а вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Атакуваното определение е валидно и допустимо. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуални въпроси не могат да послужат, като основание за допускане на касационно обжалване. Същите са неотносими към решаващите изводи на съда в обжалваното определение, с оглед и на инвокираните оплаквания. Релевантно в случая е, че нито ищецът, нито назначения му адвокат, осъществяващ правната помощ, са изпълнили в предоставения срок указанията на съда – исковата молба да се приведе в редовност, като ищецът изложи надлежни твърдения, с които да прецизира претенциите си към всеки от сочените ответници и да формулира съответстващ им петитум /искане към съда/, съгласно изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. При внимателен прочит на молбите подадени в изпълнение на няколкократно даваните от съда указания се установяват съществени противоречия между твърденията на адвоката и представлявания. В подаденото – лично от И. Г. П., становище вх. № 12441/20.12.2024 г. ищецът изрично е заявил, че подаденият от него иск не е за „бавно правосъдие“. Следва да се подчертае, че съдът следи за редовността на исковата молба във всяко положение на делото. Даването на правна квалификация на спора се извършва от съда пред когото делото е висящо въз основа на заявеното с исковата молба и при съобразяване на отговора на ответника, като дадената от ищцовата страна квалификация на исковете не е обвързваща за състава. Ето защо, според настоящия състав по съществото си въпросите не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следователно не се налага да се обсъждат и сочените в изложението допълнителни селективни основания по т. 1 и т. 3 на същия член. В обобщение на изложеното, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд - Пловдив. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение